„Изборите се превръщат в технология за масирано промиване на мозъци
За участие в предстоящите парламентарни избори са регистрирани 20 партии и 11 коалиции. Две неща правят впечатление. Първо – голямата част от тези регистрации са на т. нар.
„партии-файтони“
или политически „сили“, които няма да надхвърлят тавана на няколко десетки – няколко стотици подадени за тях гласове. Второ – почти всички партии-файтони са от тази част на политическия спектър, в която е силно желанието за напускане на НАТО, за отхвърляне на еврото, техните лидери са горещи застъпници за „евразийски път на развитие“ за България, за спиране на помощтта за Украйна – защото „трябва да се борим за мир“. Както виждате – това е накратко целият спектър на кремълската хибридна война срещу България – приготвен и поднесен като „предизборни платформи“…
Възниква въпросът – защо поборниците за „Евразия“ не се обединят в една коалиция, една политическа сила – около БСП, около Възраждане или някоя все пак разпознаваема руска политическа партия, та да имат шанс да съберат и гласовете на тези, които ги подкрепят?
Два са възможните отговори
Първият – защото лицата, нарочени за „лидери“ не се понасят помежду си. Въпреки че споделят идентични политически позиции и клинични диагнози – или може би точно поради това, „лидерите“ на партиите-файтони обичайно са твърдо решени да учудят света с победата си поединично. По-важен е вторият отговор. Според чл. 189 ал. 3 на Избирателния кодекс, внесен като поправка от ИТН през 2021 г., „Българската национална телевизия и Българското национално радио отразяват обективно и справедливо проявите на кандидатите, регистрирани от партиите, коалициите и инициативните комитети, при зачитане на тяхната равнопоставеност и значимост въз основа на правила, приети от Централната избирателна комисия. Партиите и коалициите, които са регистрирали кандидати във всички изборни райони при избори за народни представители, имат право на равно участие.“
Това е причината – всяка регистрирала се за изборите партия или коалиция има
равното право да облъчва зрителите и слушателите
на обществените медии с предизборните си послания. Когато регистрираш 10, 15 20 партии-файтони, високоговорители на кремълски хибридни тези, получаваш шанса за масирано промиване на мозъци с внушението, че на българските избори изцяло доминират политически позиции с антиевропейски, антиатлантически и проевразийски тези. Затова, от днес нататък, пригответе се да слушате
предизборни дебати с преобладаващо прокремълско хибридно съдържание
Няма значение, че в ефира се пенят ексцентрични девианти. Няма значение, че те озвучават позициите на едно малцинство сред българските избиратели. Микрофонът е техен – и впечатлението е, че те „командват парада“ в българската политика. Ако тези, които влязат в следващото – 50-то Народно събрание, не променят чл. 189, ал. 3 на Избирателния кодекс в посока разумна селекция на значими политически платформи, които да имат достъп до национален ефир, това ще означава, че те желаят този цирк да продължи. Достъп до национален ефир трябва да имат – както до 2021 г. – парламентарните партии. А дотогава, при достъп до предизборните студия в национален ефир да се изисква медицински документ, че поведението на приносителя не представлява заплаха за здравето и интегритета на гражданите. Подпис.“
„Отказват документи на бременната съпруга на руски дисидент, животът на бебето е в риск
Татяна Гайдук е бежанка от Русия, съпруга на руски опозиционер, който вече е получил бежански статут в България поради политическо преследване в родната му страна.
Татяна трябва да роди след около две седмици, но Държавната агенция за бежанците отказва да удължи срока на документите ѝ. Поради това бъдещата майка не може да се обърне кам лекаря, който е проследявал нейната бременност, въпреки че е работила и е плащала осигуровки у нас, вместо да разчита на безплатна хуманитарна и медицинска помощ.
Чувства се в безизходица, Страхува се, че може да загуби детето си, което е с увита пъпна връв.
„Аз съм бежанка от РФ, на 38-ма седмица на бременността си, отказаха ми в удължаване на срока на документите, въпреки че раждането може да започне по всяко време. Моят съпруг е от РФ и получи бежански статут поради политическо преследване в Русия. Подадох документи в София за убежище в Държавната агенция за бежанците и получих отказ, след което предявих иск в съда за преразглеждане на делото си.“ – разказва тя в профила си във Фейсбук.
Служителите от ДАБ ѝ казват да изтегли документите от съда, за да ѝ издадат лична карта като съпруга на бежанец, без да е необходима съдебна процедура.
„На 6 март 2024 година се обърнах към адвокат от Българския Хелзински комитет, подадохме заявление в съда да върнат моите документи в ДАБ. На 22 март 2024 година взех решението от съда и го предадох в ДАБ, също така подадох и ново заявление за присъединяване към съпруга си, но в регистратурата вече не искаха да приемат моите документи, казвайки „изчакайте, ще ви издадем решение след 15-20, може би и 30 дни“. Отново се обърнах към Българския Хелзински комитет за помощ на адвокати, за да приемат документите ми.“ – продължава Татяна.
Младата жена разказва, че с посредничеството на адвокат от БХК в ДАБ са приели документите, но без да дадат изходящ номер.
„Чаках обаждане от ДАБ след 15-20 и 30 дни, но така и не се обадиха и не ме поканиха за решение от ДАБ. В Хелзинския комитет ми казаха същото: „изчакайте, ДАБ ще ви се обади“. На 2 май 2024 година изтече Регистрационната ми карта. В регистратурата ми казаха да идвам да продължа картата на следващия ден след изтичането й. След празниците, на 7 май 2024 година отидох да продължа Регистрационната си карта, но ми отказаха в регистратурата на ДАБ. Нямам решение от ДАБ, Регистрационната ми карта изтече, а документите, които подадох, изчезнаха…“ – казва още бъдещата майка.
„През цялата бременност работих и плащах осигуровки, въпреки че можех да ползвам хуманитарна и медицинска помощ безплатно чрез Регистрационната карта, но покривах всичките си нужди сама. Сега съм незаконна мигрантка, без Регистрационна карта, без паспорт, без застраховка, на 38-ма седмица от бременността. Сега не мога да родя детето при този лекар, при когото съм била обследвана, моето дете има обвитие с пъпна връв и по всяко време може да ми бъде нужно кесарево сечение, ако нямам възможност да се обърна с документи към лекаря, мога да загубя детето…“ – споделя Татяна.
„В ДАБ не ми предоставиха действаща временна Регистрационна карта или друг документ с моето ЕГН, казаха да чакам две седмици с думите „не е важно, че сте бременна, почакайте, Таня, имайте търпение“. За съжаление, точно в тези две седмици мога да родя. Аз живея в Бургас и ми е трудно да стигнем до София с големия ми корем. Не мога да се съглася с детето да чака и да не се ражда и да чака още едно решение от ДАБ, надявайки се този път да не загубя документите си.“ – казва младата жена, страхуваща се живота на още нероденото си дете.“
***
Ако бебе с увита пъпна връв тръгне да се ражда по естествен път, я притиска и се задушава. Знам случай на жена, загубила по този начин две бебета. В края на третата бременност я приели в болница, но лекарите само я заобикаляли и явно не възнамерявали да предприемат нищо. Нейна съседка по легло, след като чула историята й, се ужасила и казала: „Настоявай за секцио! Докато не го направят, не ги оставяй на мира, да не загубиш и това бебе!“ Бременната я послушала, направили цезарово сечение и извадили живо и здраво бебето, което пак било с увита пъпна връв.
Нашата Държавна агенция за бежанците (ДАБ) е печално известна с издевателствата си над бежанците и склонността си да губи документите им. Миналата есен „Новая газета“ я удостои със специален репортаж под заглавие „Деветте кръга на ДАБ„. Жертвите й предполагат, че целта на тормоза е измъкване на рушвети; дори се споменават конкретни числа. Корупция се доказва трудно, но най-малкото мисля, че трябва да има строги наказания за чиновници, които „губят“ документи.
Междувременно някой да има идея как да помогнем на Татяна?
Както съм писала и по-рано, баща ми Дянко Марков прекара последните години от живота си под сянката на обвинение в антисемитизъм. Опита се да защити доброто си име, като даде под съд обвинилата го журналистка Юлияна Методиева, но загуби делото. Противничката му беше подкрепена от редица влиятелни и гласовити личности и организации, включително левичарската еврейска организация „Шалом“, която обича да обвинява антикомунисти в антисемитизъм – последната им жертва е покойният бележит софийски кмет Иван Иванов. Справедливостта изисква да уточня (както винаги подчертаваше и баща ми), че представителите на „Шалом“ винаги са се държали с него по-сдържано и коректно от Методиева и другите шумни обвинители-неевреи.
Бях убедена, че красивото приятелство между Юлияна Методиева и „Шалом“ ще продължи още неопределено дълго време. Затова бях изненадана, когато днес отворих „Фактор“ и попаднах на следното:
Журналистът, правозащитник и издател на сайта „Маргиналия“ Юлиана Методиева публикува на страницата си във фейсбук своя позиция за отнетото й отличие „Шофар“. До скандала се стигна след като организация на евреите в България “Шалом” обвини Методиева в „систематичното демонизиране на държавата Израел и оправдаване на престъпленията на терористичната организация “Хамас”.
Ето позицията на Юлиана Методиева:
„Изключиха ме от партията, пардон, от ОЕБ Шалом ми отнеха отличието „Шофар“! Този акт е проява на възмутителен произвол. Да, партийните организации имат устав, който трябва да го спазват, но тези от УС на еврейската организация, милите, не ме уведомиха! Дори БКП изключваше от редиците си свои членове, след като ги изслушваше по обвинението. Дотук със свободата на словото.
Жалко за аплодиращите това безобразие. Много са, а между тях имам/имах верни приятели. Но не чак толкова.
Възмутително е обаче моето име да бъде до това на Петър Волгин! Алек Оскар и подчинените ти, вие сте загубили съвсем мярата в пословичната ви отмъстителност!
Господа от Шалом, когато мисленето ви е тоталитарно и не допускате плуралистични интерпретации на последната война на Израел срещу палестинците, отнемането на наградата ми е съвършено логично действие за хардлайнерската структура, в която сте превърнали ОЕБ „Шалом“!““
Ръководството на ОЕБ „Шалом” и организационния комитет на ежегодните награди на еврейската общност „Шофар” взе единодушното решение да отнеме отличието на журналиста Петър Волгин и на главния редактор на интернет сайта „Маргиналия” Юлиана Методиева.
В официална позиция на „Шалом“ се казва:
„Петър Волгин бе удостоен с най-високото отличие на ОЕБ „Шалом”, наградата „Шофар” през 2009 година. Отличието се отнема по повод на изразените проруски и антидемократични позиции (включително срещу ЕС и НАТО), разпространението на конспиративни теории и невярна информация.
Юлиана Методиева, в качеството си на главен редактор на сайта „Маргиналия” бе удостоена с най-високото отличие на ОЕБ „Шалом”, наградата „Шофар” през 2018 г. Отличието се отнема по повод на систематичното демонизиране на държавата Израел и оправдаване на престъпленията на терористичната организация „Хамас”“.
Организацията на евреите в България цели да покаже с този акт, че отстояването на демократичните ценности в българското общество, в това число борбата с езика на омразата, ксенофобията, антисемитизма и демонизирането на Израел трябва активно да се отстояват и да не се приемат за даденост…“
***
Реших да гребна вода от извора и да видя какво точно е словоблудствала Методиева, за да предизвика такава яростна реакция. Сложих си защитните очила и ръкавици (направете го и вие, ако още не сте) и отворих сайта „Маргиналия“. Доколкото виждам, публикацията, станала повод за отнемане на наградата, е само една – от 7-ми май, ето я (поправила съм някои грешки в пунктуацията):
Питам се какво им става на евреите в България? Всички ли са съгласни с ултранационалиста Биби Нетаняху! Всички ли са окей с увеличаващите се всекидневно трупове от Газа заради безумното военно отмъщение на тероризма на Хамас от израелските държавници?
Поради мълчанието на отлични имена от еврейската общност в София и Пловдив, неизбежно изпитах огромна тъга по Емил Коен, липсващ в тези времена, пълни със смърт. Снощи не издържах и нетактично написах на скъп негов приятел, който скърби и до днес от загубата му. Питах го каква би била неговата позиция към Израел, държавата, където той избра да живее дъщеря му. По-долу ще цитирам отговора.
Междувременно стана ясно нахлуването на израелските танкове в Рафах, където живеят над 1 милион палестинци. Изпаднах в абсолютно отчаяние. Това стана въпреки становищата на УНИЦЕФ за хилядите палестински деца, загинали от злокобния 7 октомври до днес. Танковете тръгнаха независимо от обръщението на американски еврейски носители на „Оскар“ САЩ да спре да дава пари за оръжие на еврейската държава. Йоав Галанд и Нетаняху обърнаха гръб на неколкократните предупреждения от СЗО и ООН за хуманитарната катастрофа в Газа и Западния бряг. Поругавайки международните договори, защитаващи журналистическата незавимост и правото на информация, израелското правителство спря излъчването на „Ал Джазира“, единствената медия, работеща на терена на военните действия! Като оставим настрана пропагандната информация на местните медии свързани с Хамас, обществата от Европа, Азия и САЩ останаха без всякакъв досег с фактите за стратегията на израелската армия, за случващото се в палестинските болници и огромния глад, на който са подложени хората там.
Отсъстващите гласове от моята страна, които да осъдят милитаристичната вакханалия на политиците в Кнесета и Вашингтон, също допринесоха за отчаянието ми. Познавам самосъхранителните инстинкти и геополитически конформизъм на обществено значими персони, както и на лидери от десните и леви партии. Както се казва, не им е сефте.
Нямам очаквания и от академичния свят.
Докато трета седмица протичат протести на млади хора и конкретните им искания към САЩ и Израел за спиране на войната, в Софийския университет цари оглушителна тишина. Нищо подобно на мощната вълна от студентските протести в Оксфорд, Манчестър, Харвард и Париж не се случва! Е, онзи ден група храбри младежи от Американския университет в Благоевград направи своя гражданска акция. Израелското посолство, разбира се, незабавно ги заподозря във връзки с Хамас. От протестната акция нищо не последва. Като ситна капка в планинска рекичка. Нормално, мейнстриймът не направи новина за акцията.
Връщам се на Емил Коен и неговата книга „Свободата на словото не може да се защити сама“, адресираща недемократите у дома и по света. Ако беше сред живите днес, когато правителствено решение спря телевизията „Ал Джазира“, Емил, фундаментален хуманист и правозащитник, щеше да напише втори, още по-гневен опус. Защо ли? Защото цензурата над медията е извършена от „своите“. Гневът му би бил резултат от това,че е евреин, син на народа на Книгата, с присъщата му тънка чувствителност и отговорност за мира между човеците.
Ето какво написа приятелят и колега от Философския факултет на СУ :
„Емил щеше да бъде с американските студенти. Както и с грузинците, които се борят за правата си“. Иначе казано, Емил Коен щеше както винаги да търси начини да съхрани либералния ред, който май завинаги си отива…
Наистина, какво ви става, български евреи? Преди точно 6 години връчихте на Емил най-скъпата си награда Шофар, заради десетките му статии и постове във Фейсбук призоваващи да не се допусне отново черната болест на антисемитизма да се развихри! Нима не виждате какъв обезпокоителен ръст тази болест набира заради действията на управляващите в Тел Авив и Вашингтон? Еврейските студенти не смеят да ходят на лекции в Харвард, а ректорите им подвиват опашките от страх донорите да не си оттеглят гигантските субсидии…“
***
И авторката на този потресаващ текст, изпълнен с омраза към евреите и Израел и страстна подкрепа за смъртните им врагове, нарича другите антисемити! На такова нахалство, което направо чупи нагломера, се вика дебелоочие. Освен това евреите го наричат чуцпа, а турците – гьонсуратлък.
Уважаеми членове на ръководството на Организацията на евреите в България „Шалом“!
Възмутен съм от вашето срамно решение да отнемете наградата Шофар на Юлиана Методиева. Съмишленици и съратници сме с Юлиана от много години и познавам много добре нейните възгледи. Тя е предан приятел на евреите и категоричен отрицател на антисемитизма и Холокоста. И тя като мене желае мир в Израел и Палестина, и тя като мене вижда пътя към мира в политиката на Ицхак Рабин и Шимон Перес, към паметта и делото на които винаги се е прекланяла. Днес делото на тези велики синове на Израел е погазено от самозабравилия се режим на Бенямин Нетаняху, за чиито действия не може да има никакво оправдание. Безкомпромисен правозащитник, Юлиана е противник на действията на Хамас и е абсурд да се твърди, че оправдава или е оправдавала неговите престъпления.
Уважаеми членове на ръководството на Шалом, вие може да обезличите един лист хартия, но делата, за които Юлиана Методиева получи преди времето наградата Шофар, остават. Остават десетките статии в някогашното списание на Хелзинкския комитет „Обектив“ и днес в сайта Маргиналия, посветени на евреите в България и по света и особено в защита на историческата истина за антисемитската политика на българския режим по време на Втората световна война, насилствено депортирал и предал на нацистка Германия евреите от Тракия и Македония. Ще останат нейните разкарвания по съдилищата, по голословните обвинения на покойния господин Дянко Марков. Ще остане нейната финансова помощ за издаването на великолепното историческо изследване на Надя Данова и Румен Аврамов за депортацията. Ще остане нейното предано приятелство към евреите.
Уважаеми членове на ръководството на Шалом, преди време Вие по подобен абсурден начин заклеймихте в антисемитизъм и антиизраелизъм Българския хелзинкски комитет и лично неговия доскорошен председател Красимир Кънев. Въпреки многобройните примери, дадени от страна и на Комитета и на Краси, на приятелство към евреите, на съчувствие към техните страдания и изобличаване на виновниците за тези страдания, на безкомпромисна борба срещу антисемитизма и оправдаване на Холокоста.
Уважаеми членове на ръководството на Шалом, ние – Юлиана, Красимир и аз, ще продължим да бъдем верни приятели на евреите в България и по света, ще продължим да настояваме за спиране на насилието и постигане на траен и справедлив мир и за евреи и за палестинци в Израел и Палестина. Въпреки вашите решения.
Пиша Ви като съветник на президента Желев, отговарящ през целия негов мандат за връзките му с еврейските общности в България, Израел и по света, който години наред е поддържал плодотворно сътрудничество с международните и български еврейски организации, за което свидетелства връчения ми паметен знак „In the spirit of frendship“ от някогашния президент на Б’ней Б’рит Интернешънъл Кент Шайнер.
Михаил Иванов„
***
Обърнете внимание на тези редове на г-н Иванов: „Остават десетките статии в някогашното списание на Хелзинкския комитет „Обектив“ и днес в сайта Маргиналия, посветени на евреите в България и по света и особено в защита на историческата истина за антисемитската политика на българския режим по време на Втората световна война, насилствено депортирал и предал на нацистка Германия евреите от Тракия и Македония. Ще останат нейните разкарвания по съдилищата по голословните обвинения на покойния господин Дянко Марков.“ Т.е. г-жа Методиева – по думите на неин привърженик – ще остане в обществената памет с десетките статии, в които очерня демократична България и отрича спасението на българските евреи, и с кръстоносния си поход срещу един стар човек, вече покойник. Тъй да бъде! Но според мен ще остане и с отнемането на наградата от „Шалом“ заради копирания по-горе текст, в който защитава „Хамас“ и иска те да бъдат оставени на мира, за да могат да продължат да убиват евреи.
„В заключение бих призовала нашите евреи да не се съюзяват с комунисти и други левичари, защото това не само е неморално, а и е против правата и интересите им. Левичарите от дън душа мразят западната цивилизация и искат да я видят унищожена. И тъй като евреите имат непропорционално голям принос към цивилизацията, левичарите ги мразят… Съответно левичарите обичат враговете на евреите, тъй като повечето от тях са незападни и антизападни. Левичарското сърце иска унищожаването на Израел, за да бъдат щастливи палестинските терористи и многочислените им семейства и поддръжници… Затова не се оставяйте тези, които ви мислят злото, да ви използват като свое оръдие!“
За Петър Волгин така и не разбрах с какво е заслужил своята награда. Но не би било зле ръководителите на „Шалом“ да се замислят в каква компания се движат и на кого точно раздават награди, та после се налага да си ги искат обратно.
***
И още една новина, свързана с борбата срещу антисемитизма: Днес „Общото събрание на ООН гласува с голямо мнозинство в подкрепа на палестинската кандидатура за пълноправно членство в организацията – символичен ход поради ветото на САЩ в Съвета за сигурност. Резолюцията получи 143 гласа „за“, 9 „против“ и 25 „въздържал се“. В нея се посочва, че палестинците трябва да бъдат приети в ООН и да им се предоставят някои допълнителни права като наблюдатели от септември 2024 г… Общото събрание не може да осигури пълноправното членство на Палестина в организацията. Нужно е одобрението на Съвета за сигурност.“
Потърсих как е гласувала България – ето снимка от репортаж на „Торонто стар„:
Ето левия панел – България е една от въздържалите се страни:
Според същата статия израелският представител в ООН Гилад Ердан в гневна реч заявил, че днешното гласуване „отваря Обединените нации за съвременните нацисти“. Казал още, че това го „изпълва с погнуса“, и обвинил „много“ страни-членки на ООН, че „мразят евреите“.
Но за щастие ние не сме от тях. Да живее България, да живее Израел и да се пукат всички душмани!
Честит Ден на Европа, братя българи и европейци! Дано доживеем на този ден с леко сърце да празнуваме златната възможност за свободно пътуване, работа и търговия на континента – просто така, с една лична карта, да отидеш да видиш Колизея или Хановерския панаир. Но сега не ни е много до празник. Над Европа лежи сянката на ужасната война в източната й част. На това отгоре 9-ти май е опорочен от навика на Русия да празнува на тази дата победата над нацистка Германия. Старите европейски страни, а отскоро и Украйна, отбелязват годишнината от събитието на 8-ми май, и то без излишни фанфари. За разлика от тях Русия използва деня да се пъчи помпозно с победата над вероломния си съюзник и да се заканва на цивилизования свят как ще постигне това, което Хитлер не е успял – да завземе обитаемата суша, да изтреби всички, които й се съпротивяват, и да превърне останалите хора в свои безправни крепостни.
Като страна под силно руско влияние България днес също произведе своята доза скудоумия. В София президентът лично поднесе венец (за пореден път „благославям“ всичките му избиратели), след което: „Държавният глава и вицепрезидентът разговаряха с гражданите, част от които се бяха окичили с руски Георгиевски ленти. Някои развяваха руски знамена, носеха плакати на „Безсмъртния полк“ и значки със знака „Z“ – символи на подкрепа за руската инвазия в Украйна.“ Точно както се полага в една европейска столица в Деня на Европа, няма що. В Дупница пък кметът Първан Дангов (БСП) два пъти вдигал руското знаме на пилона до българското и европейското под звуците на „Вставай, страна огромная“ – добре, че общинският съветник Николай Табаков (ДБ) свалял червено-синьо-белия парцал, като втория път направо го хвърлил в кофа за боклук.
Признавам, че по инерция на 9-ти май и аз мисля за заключителния етап на войната срещу Германия, в която е участвал и баща ми. По-долу копирам от „Фактор“ текст на Светослав Раянов – смелия гражданин, който сам започна демонтажа на Паметника на съветската армия:
„Има ли български принос за победата на 9-ти май, а къде са паметниците на нашите жертви?
Гробище на български войници край град Харкан, Унгария – тук лежат телата на 1450 българи, загинали през Втората световна война
9-ти май – Денят на Европа, денят в който през 1945 г. европейските народи разбират по болезен начин, че войната не е средство за решаване на конфликти. Че войната трябва да бъде осъдена, загърбена и изхвърлена от международните отношения. Благодарение на това разбиране и на тази поука в продължение на почти 80 години се радвахме на мир на стария континент. Не такова обаче е разбирането в руските политически среди. За тях 9-ти май си остана ден на победата на Съветска Русия над „фашистка Германия” (както те нарекоха национал-социалистическата диктатура на Хитлер). А в руската психика 9-ти май остана
доказателство за превъзходството на широката и праведна руска душа над покварения и загниващ Запад
И победата се чества така, сякаш е единствено тяхна! Никой не оспорва, че СССР понася големите щети през Втората световна война и дава най-многобройни жертви – над 25 милиона! Поклон пред паметта им! Дълбок поклон!
Но у нас някак угоднически на Москва се замитат под килима не само заслугите на САЩ и Великобритания за победата, но и нашите собствени заслуги! Та нямаме ли ние принос за 9-ти май? Разбира се, че имаме и той не е маловажен. И този принос се мери не само по броя на жертвите, които сме дали по бойните полета от септември 1944 до май 1945. Този принос се състои и в това, че България до 1944 г. води де факто антивоенна политика – въпреки че се присъединява към Тристранния пакт на 01.03.1941 г. (когато Германия и СССР са все още съюзници), нашата армия не изпраща войски на нито един фронт. Правителството и Царят Борис III не само не се поддават на неимоверния германски натиск за директно участие във войната, но дори поддържат дипломатически отношения със СССР. В резултат на това в разгара на касапницата през Вторатат световна война България не дава почти никакви военни жертви с изключение на стотината храбри летци, които защитават родното небе срещу англо-американските бомбардировачи.
За конкретните сражения и участието на българската войска в бойните действия в Югославия, Унгария и Австрия от октомври 1944 до май 1945 всеки може да прочете в историческите хроники или просто да отвори Уикипедия. Информативни са и филмите „Тримата от запаса” (1971) и „Зарево над Драва” (1974) на режисьора Зако Хеския, въпреки идеологическата им обремененост.
Ще се спрем по-конкретно на броя на жертвите, както и на
опазването на паметта за тях
По преценка на различни „историци” те варират от 10 до 30 хиляди. През 2015 г. доц. д-р Михаил Груев, председател на Държавна агенция „Архиви”, обявява цифрата 12 587 загинали на базата на надлежните документи. Като прибавим към тях и „безследно изчезналите”, ще получим приблизителната численост от грубо казано 20 000. Двадесет хиляди живота! Та малко ли са те за малка България? Да не говорим и за хилядите ранени, загубили крак или ръка и останали инвалиди за цял живот. И идва въпросът: как съхраняваме и почитаме паметта на нашите жертви във Втората световна война? Как оценяваме и тачим ролята на Българската армия в тази война?
Засега в София има само една улица в квартал Орландовци (край гробищата) с името „Първа българска армия”.
А има ли паметник на тази армия?
Къде са паметниците на загиналите български войници в Северна Македония, Сърбия, Унгария и Австрия за тяхното освобождение от нацистите? Защо трябва да слушаме наглите твърдения на руската посланничка, че „паметниците на Съветската армия в България съхраняват едновременно и паметта на българските жертви във Втората световна война”? Това ако не е връх на цинизма!
На кой от 185-те паметника на Съветската армия в България има изобразен български войник или на плочата му е написано нещо за българския принос? А всъщност странно ли е това, че няма? От руска и от русофилска гледна точка – НЕ! Защото в момента, в който Червената армия стъпва на българска земя, тя смята всичко за свое – дори и кокошките в курниците на селяните. Какво чудно тогава, че смята и българската армия за „своя”? И след като българската армия се бие на страната и под командването на Съветския съюз, значи тя е част от… Съветската армия! Следователно и жертвите, които е дала българската войска, са всъщност жертви, дадени от Съветската армия! И затова в България трябва да има само паметници на Съветската армия!?! Има „логика”, погледнато от „другата гледна точка”, нали?
P. S. И като послеслов, тъжен послеслов, ще добавим, че въпреки отказа на България да изпрати войски на Източния фронт, въпреки 20-те хиляди жертви, дадени за разгрома на нацистите, въпреки насаденото от Москва у нас марионетно правителство след 09.09. 1944, на мирната конференция в Париж през 1947 г. с решаващия глас на СССР България не е призната за „съвоюваща” държава, а е третирана като победена и са ни наложени тежки репарации…
Служебният министър на енергетиката Владимир Малинов е заявил пред своя украински колега Герман Галушченко, че „България и Министерството на енергетиката в частност са готови да помогнат на Украйна при възстановяването на електроенергийната ѝ система, пострадала от военните действия в страната“. Една от темите на разговора е била ускоряването на доставката на оборудването за АЕЦ „Белене“ на Украйна. По-рано бях писала, че с това оборудване (най-вече два реактора) нашата прекрасна държава се опитва да изнудва Украйна, за да измъкне възможно най-много пари. Честно, държим се като мизерен стъклар, който след бедствие, когато има много счупени прозорци, вдига цените.
Няма ли кой да натисне нашите власти да докажат, че готовността им да помагат на Украйна не е само празни приказки? Обикновено, когато някой предложи да помогнем, друг веднага репликира: „Кажи откъде да вземем парите!“ (Сякаш България в ерата на Асен Василев се слави с балансирани бюджети.) От тези реактори обаче не са заложени очаквани приходи в бюджета (или са?), така че нищо не ни пречи да ги подарим. Аз дори се канех да дам на ПП-ДБ идея да направят такова предложение, от което можеха само да спечелят (ако стане – „ние го предложихме“, ако не стане – „ГЕРБ са виновни“). Но докато напиша тук идеята си, те се заеха с по-важни неща като да свалят Росен Желязков, а после Народното събрание излезе в предизборна ваканция. И все пак още не е късно, трябва „само“ достатъчно силен натиск.
Украинските воини празнуват Великден на фронта както могат. Десантчици от Лвов ръчно изписват яйца, които ще пратят в родния си град:
А от 126-та бригада на териториалната отбрана с дронове пращат паски (паска е традиционен украински великденски десерт) на събратята си, които героично удържат плацдарм в Кринки на левия бряг на Днепър:
Миналия месец поради грешка в ротацията на украинските военни части някои позиции са останали за малко без защитници. Това позволи на руснаците бързо да се вклинят на няколко километра в украинската отбрана и да превземат село Очеретино (Очеретине).
Още преди селото да бъде завзето изцяло, украинските медии съобщиха, че 88-годишният Иван Яковлевич е напуснал окупираната му част и със собствени сили се е добрал до територия под украински контрол.
Причината е, че руснаците, превзели-непревзели селото, почнали да тормозят жителите. Отнели украинския паспорт на дядо Иван и го натискали да приеме руско гражданство. Затова той събрал най-нужното в една раница, включително пенсионното удостоверение (единствения останал му документ), и избягал при своите.
Няколко дни по-късно се разчу още по-поразителна история от същото село – от „Фактор„:
„98-годишна украинка вървя 10 км под руски обстрел, за да се спаси от окупация
Украинка на 98 години разказа, че е извървяла 10 километра под руски обстрел, предаде Дарик с позоваване на Ройтерс. Агенцията допълва, че жената си е помагала при ходенето с импровизирани бастуни и е спяла на земята, бягайки от окупираното от руските сили село Очеретине в Донецка област, в опит да достигне територия под украински контрол.
Жената, която се казва Лидия Степанивна, заявява във видео, разпространено от украинската полиция в социалните мрежи, че е вървяла без вода и храна и няколко пъти е падала, но нейният „дух“ я е движил напред.
„Страшно е това, което става там. Преживях онази война (Втората световна) преживявам и тази война“, казва седналата на легло в приют Лидия, облечена в палто, което не ѝ е по мярка, и със забрадка на главата – в ръката си все още стиска дървена пръчка, която е използвала като бастун, отбелязва Ройтерс.
„Останах без нищо“, добавя тя, като посочва, че войната, която сега Русия води срещу нейната страна, по нищо не прилича на Втората световна война.
„Домове се изгарят и дървета се изкореняват“, казва жената.
Украинското министерство на вътрешните работи каза в изявление на своята Интернет-страница, че жената е открита от украински военнослужещи вечерта и е предадена на полицията, която я е отвела в приют за евакуирани граждани.“
„Лидерите се сменят, интересите на българските граждани остават, не обратното
Политиката, както всички знаем, е изкуство не на желаното, което разбутва целия свят в опит да го нагоди към себе си, а на възможното, което единствено е способно да превърне желаното в действителност. Не винаги. И най-често – не докрай. Това също го знаем прекрасно – накрая обикновено се получава не точно същото първично желано, а някакво вторично, модифицирано от времето, обстоятелствата, международното положение или вселенската ирония.
Да, бе, уж всички знаем това, ама някои очевидно не го знаят. И, още по-лошо – упорито не искат да го научат.
Веднага давам пример. В реплика по повод едно изказване на Бойко Борисов, Асен Василев, бивш финансов министър и ко-лидер на ПП – ДБ, заяви: „Той (Борисов – б.а.) не е в състояние да поставя условия. Нека да видим програмата му и тогава ще говорим“.
От тези думи всеки несведущ относно кривулиците на българската политика човек би могъл да си направи извода, че Борисов – съответно ГЕРБ – СДС – са не водеща политическа сила в страната, а някакъв дребен пудел, незначителен младши партньор, който се натиска за благоволението на Василев – и съответно ПП – ДБ. А те пък са политически толкова яки и велики, че са в положение да държат на каишка пудела, да поставят условия и да му диктуват изискванията си, иначе няма да пълнят редовно купичката му с храна.
Василев, айде по-скромно, де!
Все си мисля, граждани, че дори в България политиците трябва да се съобразяват с реалността и да казват ако не пълната истина, то поне да се придържат към онази част от нея, която и без това е видима за всички. Елементарно е – а може би за някои и неприятно – обаче малко
съобразяване с реалностите
трябва да присъства дори в най-гръмките политически изказвания. Щото като надуваш мускулите си със сламка, почваш да си вярваш, че имаш мускули и съответно, да правиш глупости – да вдигаш щанги показно или да се сбиеш с най-големите квартални бабаити, за да им покажеш кой си ти.
Ама, г-н Василев, поне аз доколкото си спомням, правителството на Николай Денков, макар да беше формално с мандата на ПП – ДБ, всъщност се крепеше на мнозинство с най-много депутати на ГЕРБ – СДС. И без техните гласове – а, може да боли, но ще го кажа, защото е истина – и без гласовете на ДПС, не би могло да се случи нито едно от добрите дела, които се случиха през тези 9 месеца управление на Сглобката.
Това първо. И второ – на напълно безсмислените, но все пак предстоящи предсрочни парламентарни избори, както вече достатъчно ясно се очертава, ПП – ДБ пак няма да бъдат първа политическа сила. И съответно – пак няма да са в положение да се разпореждат, обратно, точно те ще играят пудела, който не може сам да си намери паничката с храна, затова някой на каишка трябва да го заведе до нея.
Защото в най-добрия случай те пак ще са втора политическа сила, с изоставане от ГЕРБ колкото беше предния път, а може би и по-голямо. Лошото е, че може дори да станат трета политическа сила, ако Доган внезапно реши да се намеси по-пряко в управлението на страната и мобилизира целия си изборен ресурс. Аз лично не го вярвам, защото полезната за него игра е лавиране по средата, а не застой в единия фланг на политическата битка, но знае ли човек какво ще му хрумне…
Ето защо, призовавам ПП – ДБ към известно политическо смирение, към
по-реалистичен прочит на текущата политическа ситуация
в страната и към нещо особено важно, което те винаги – случайно или нарочно, не знам – пропускат, но Борисов не пропусна да подчертае в споменатото вече свое изказване.
„На предстоящия вот противник на ГЕРБ ще са проруските партии като БСП и „Възраждане“. Това е нашата червена линия, ние сме проевропейска партия“ – заяви лидерът на ГЕРБ. И посъветва довчерашните си партньори: „Искам да им кажа да си гледат резултатите на изборите, да се опитат да покажат на хората добрите неща, които сме направили заедно, да знаят, че от другата страна стоят „Възраждане“, БСП и хората, които са против Украйна, проруски – да гледат тях“.
Ама Борисов бил такъв и онакъв, ние няма да го слушаме, независимо какво говори, защото е способен да се отметне веднага от думите си. И – да, в много отношения Борисов е и такъв, и онакъв, способен е и вече неведнъж, а стотици пъти се е отмятал от думите си – но в случая е изключително точен. Може да не е докрай искрен на дело, но е изключително точен на думи. Да, в политиката на България днес има ясно очертана граница и отсреща наистина стоят
проруските сили, които дърпат страната назад
и искат ако не да я върнат пряко в обятията на Путин, то поне да ѝ наложат постоянната роля на Троянски кон в ЕС и НАТО, за да обслужват руските интереси, а не българските и европейските. Това е то „червената линия“ и всякакви други политически съображения – кой какво казал, кой какво, кога направил или не направил – всичко това изчезва, щом опрем до тази тема. А тъй като обстоятелствата и логиката ни принуждават винаги да опираме до нея, местните игрички, кавги и съображения между силите, които, поне декларативно, могат да се смятат за проевропейски, започват да приличат на елементарно дърлене между деца в детската градина за играчките.
Съвземете, се, бе! България има нужда от реализъм и движение в правилната посока, а не от този или онзи „лидер“ – лидерите се сменят, интересите на българските граждани остават, не обратно…“
Моето ъгълче 