Archive for март, 2008

Цикъл 1, урок 10 – Функции на еукариотната клетка. Митоза

март 28, 2008

mitosis1.jpg

chromosome_cycle2

По своите жизнени функции еукариотните клетки, общо взето, приличат на прокариотните. Има обаче и важни разлики, които трябва да разгледаме.

Дишане. Еукариотите са възникнали по време, когато атмосферата вече е съдържала кислород. Затова не е чудно, че те са аероби. Подобно на аеробните бактерии еукариотните клетки поемат кислорода и отделят въглеродния двуокис с цялата си повърхност. Но пълното разграждане на органични вещества и отделянето на енергия не протича в цялата клетка като при бактериите, а в специални органели – митохондриите.

Много еукариотни клетки имат резервни анаеробни начини за получаване на енергия, които използват при недостиг на кислород. Например дрождите осъществяват алкохолна ферментация, а нашите мускулни клетки – процес, подобен на млечнокиселата ферментация. Съвсем малко еукариоти обаче са истински анаероби и това е вторично, резултат от приспособяване към безкислородна среда. Например еукариотните чревни паразити са анаеробни, защото в червата няма кислород.

Хранене. Първите еукариоти са били хетеротрофи, хранещи се холозойно чрез фагоцитоза. И днес повечето еукариоти – животните, гъбите и мнозинството от първаците, са хетеротрофи. Някои еукариоти – зелените растения и част от първаците, са фотосинтезиращи автотрофи. Фотосинтезата протича в органели, наречени хлоропласти. Ще ги обсъдим по-подробно, когато разглеждаме растенията.

Движение. Еукариотните клетки могат да се придвижват чрез псевдоподи, камшичета или реснички. Много еукариотни клетки обаче нямат такива двигателни органели и не могат да се движат активно.

Размножаване – митоза. Еукариотните клетки, както и прокариотните, се размножават чрез делене. Еукариотното клетъчно делене се нарича митоза и е много по-сложно от прокариотното поради по-големия брой хромозоми и наличието на ядрена обвивка. То изисква и много повече време. Самото делене трае около час, а подготовката му – от часове до денонощие и повече.

Деленето се предшества от подготовка, при която клетката нараства и удвоява хромозомите си. Двете нишки, получени при удвояването на всяка хромозома, не се разделят, а остават прилепени една до друга. Затова продължаваме да броим удвоената хромозома за една, макар че тя съдържа материал, достатъчен за две хромозоми.

Навлизането на клетката в митоза се познава по това, че хромозомите стават видими под микроскоп като нишки. Оттам идва името “митоза”: митос, гр. – нишка. Отначало хромозомите изглеждат дълги и тънки, а после – все по-къси и по-дебели. Видимото скъсяване и удебеляване на хромозомите се постига чрез спирално навиване. Прокариотната клетка има само една хромозома, и то сравнително къса, затова след удвояване разделя дъщерните хромозоми без усложнения. Еукариотната клетка обаче има повече и по-дълги хромозоми и, ако не ги уплътняваше, не би могла да ги раздели правилно. Ние също разделяме оплетени валма прежда, като ги намотаваме спирално на плътни кълба.

По-нататъшният ход на деленето е донякъде различен при различните еукариотни клетки. Да разгледаме познатата ни амеба. След като се уплътнят, хромозомите се подреждат в средата на ядрото. Следва едновременно надлъжно разполовяване на всички хромозоми на съставните им нишки. Двете половинки на всяка хромозома, сега вече самостоятелни хромозоми, се отправят в противоположни посоки. Така в двата края на ядрото се събират два пълноценни набора хромозоми, включващи по една (и само една) половинка от всяка майчина удвоена хромозома. Те постепенно започват да се разгъват, докато приемат обичайния си рехав вид.

Когато в средата на ядрото не останат никакви хромозоми, то се прищъпва и се разделя на две. Самата клетка също се прищъпва в средата и се разделя на две дъщерни клетки, които могат да започнат подготовка за следващо делене.

При другите едноклетъчни и гъбите ядрото се дели по същия начин. При многоклетъчните животни и растения обаче има важна разлика. В средата на митозата ядрената обвивка се разпада на малки мехурчета и ядрото престава да съществува. Така се отваря повече място за движението на хромозомите. След като се окажат в цитоплазмата, те се подреждат в средата на клетката. Половинките им се разделят и се придвижват към двата края на клетката. Там се събират накуп и започват да се разгъват. Около тях се подреждат мехурчетата от ядрената обвивка и се сливат помежду си. Така се образуват две нови дъщерни ядра.

Животинските клетки се разделят чрез прищъпване като амебата. При растенията и гъбите, които имат твърда клетъчна стена, това не е възможно. Там дъщерните клетки се разделят от новоизградена стена като при бактериите.

Клетъчният скелет осъществява всички движения по време на деленето – мести хромозомите, пристяга в средата ядрото на амебата, а накрая и самата клетка. На схемите нишките на клетъчния скелет не са показани.

Copyright Майя Маркова. Имате право да съхранявате, размножавате и разпространявате този текст, стига да не го представяте като създаден от вас или от трето лице и да не извличате печалба.

Към съдържанието

Advertisements

Шестгодишните на училище – да не би някой „горе“ да ми чете блога?

март 28, 2008

Миналия месец в този блог изразих мнението си, че 6-годишните българчета като повечето си връстници по света следва да ходят на училище. И ето ти на, вчера медиите съобщиха, че „от 2009 г. децата задължително ще тръгват на училище на шест години… Това е заложено в новия закон за просветата, който ще бъде приет след няколко месеца“.

Част от първите публични реакции са в дух „управляващите искат да им работим повече години“. При ниското жизнено равнище в България е интересно колко хора са убедени, че ние можем и трябва да имаме най-големите първокласници, най-възрастните абитуриенти и най-младите пенсионери в Европа, а всичко друго е от лукавия. Разбира се, ученето в зряла възраст е приятно и обогатява човешката душа, но все пак трябва да се съобразяваме и с необходимостта трудоспособните хора, ами, да работят, за да има нещо на масата.

По-сериозен е въпросът дали така децата няма да се претоварят и лишат от детство преждевременно. Задава го например Боби в пресен коментар към стария ми пост.

Нашето училище сега наистина претоварва децата и ги лишава от детство. Но защо хората се примиряват това да се случва със 7-годишните и въпросът се поставя само за 6-годишните? Трябва да се борим за училище, съобразено с умствените и физически способности на децата във всяка възраст, с тяхното здраве и щастие, а не просто да искаме още една „безгрижна“ година за децата си, преди да ги вкараме в месомелачката.

Предучилищната година всъщност изобщо не е безгрижна. Децата трябва да ходят всеки делник и могат да бъдат освободени само по уважителни причини. Те трябва да учат буквите, цифрите и много други неща, които по целия свят се учат в първи клас. Те всъщност вършат работата на първокласници, без това да им се признава. Дори игрите им са в определено време и се задават и наблюдават от учителката. Не че в това има нещо лошо, но такава „правилна“ игра вече не е игра, а работа, макар и лека.

Детството, което сме имали ние и е описано от Бредбъри във „Вино от глухарчета“, и без това е минало. Децата вече не прескачат огради, не се катерят по дърветата, не се събират да играят на криеница и „фунийки“, не палят огньове да пекат картофи. Днес ние не оставяме децата си без надзор и правим разписание за целия им ден. Това не ми харесва твърде, но е факт.

Изчезналият див детски свят е заменен с други неприятни факти: телевизията, електронните игри и желанието на децата да им се посветят. Днес деца на по 9-10 години се съпротивяват на самата идея за развиване на ума. Затова ми се струва добре на тази възраст да могат да четат и да събират. Разбира се, те пак ще откажат да четат, но поне умението да го има.

Боби също така пита „дали министерството е подготвено вече с програмата за обучение на нашите 6 годишни деца… или всъщност за това после ще мислим?“. Да, това е въпрос за поне 10000 лева. Според мен никаква програма не е подготвена и разчитат на старата, като при първия опит да се започне училище на 6 години преди четвърт век.

В този ред на мисли ми звучат зловещо думите на зам.-министъра на образованието Кирчо Атанасов, че „промяната се предлага, защото децата се развиват много бързо през последните 20 години, а акселерацията е факт“. Изглежда, мислят да стоварят сегашната тежка програма за първи клас върху шестгодишните под предлог, че те се били развивали по-бързо. Ако г-н Атанасов, преди да прави публични изявления, беше говорил с детски психолози, учители и лекари или поне беше поогледал няколко живи деца, щеше да знае, че днешните 6-годишни не са по-развити от своите връстници през каменния век.

Впрочем аз отначало мислех, че изтеглянето на първи клас с една година налага голяма преработка на учебните програми, а сега смятам, че това не е необходимо. Просто трябва на сегашните учебници за предучилищната година да се сложи надпис „1. клас“, на тези за първи клас „2. клас“ и т.н., а учебниците за 12. клас да се изхвърлят. Някой да знае какво се учи в 12. клас (освен в професионалните гимназии, където учат занаят)? На нашия кандидат-студентски изпит се изискват само учебниците до 10. клас! Излиза, че докато малките ученици в българското училище са претоварени, най-големите са принудени, с извинение, да си пипат ушите и да си губят времето.

Чудя се какво да се прави с децата от малцинствата, които са зле с българския. Доколкото знам, задължителната предучилищна година е била въведена предимно заради тях. Трябва ли да ги накараме да наблегнат на педалите и да учат български в 1. клас, или пак да им дадем една година да го учат, което на практика значи да въведем задължителна предучилищна година за 5-годишните? Нека специалистите вземат думата по въпроса. Но доколкото познавам нашите власти, те ще направят каквото им хрумне, без изобщо да питат специалистите.

Вече няма нужда да се учи български в България

март 28, 2008

Старо правило на българина е: „Ако производството ти не отговаря на стандарта, оправи… стандарта“.

Образованието също е вид производство.

Не е нужно човек да работи в него, за да забележи неотклонното нарастване на неграмотността. Както неотдавна се оплака Орлин, тя засяга дори нашего брата блогърите, а ние все пак сме хора не само с достъп до техника, а и с интерес към писаното слово. Щом и нашата грамотност куца, какво остава за средния българин.

И съответно държавата взема мерки: отменя изискванията за грамотност. Долният цитат е от Ган:

„Благодарение на Благо, днес попаднах на една доста „интересна“ информация. За да видите за какво иде реч вижте следните връзки: (връзка 1) (връзка 2) (връзка 3)… Аз намерих въпросния законопроект, който е разбудил духовете. Вие също можете да го видите ТУК. В него ми направи впечатление следното:

  • „§ 2. В чл. 16 т. 4 се отменя.“

Веднага, разбира се, изниква въпросът: Какво се казва в чл. 16 т. 4 от Закона за Народната Просвета? Закона може да видите ТУК, а ето какво пише там:

  • „Чл. 16. (Изм. – ДВ, бр. 36 от 1998 г.) Държавните образователни изисквания се отнасят за:…
  • 4. усвояването на книжовния български език;“

Какво означава това? Усвояването на книжовен български вече не е държавно образователно изискване? Или иначе казано, вече не нужно да си учим езика ли?“

Между другото погледнете коментарите към поста на Ган. Аз имах сили да прочета отгоре-отгоре само първите няколко. Авторите им обвиняваха за скандалния законопроект САЩ, ЕС, нашите турци и цигани, а също така изразяваха гордост, че все още не сме неграмотни колкото американците.

Аз бих се усъмнила в това последното. За Америка не знам, но нека се сравним с Турция, която никога не се е славела с качествено образование и която винаги сме гледали отвисоко, със или без основание. В края на 2007 Юлиян Попов писа: „Тази седмица излязоха и показателите на PISA 2006 – най-представителното международно проучване на образованието. Според него 28.8% от 15 годишните в България или не могат да четат или ако успеят да прочетат един параграф елементарен текст, не могат да схванат за какво става дума в него. За Турция този показател е малко под 11%.“

Докато, вместо да си перем гащите, обвиняваме САЩ, ЕС, турците и циганите, че били направили нещо в нашите гащи, или се утешаваме, че нечии други гащи уж били още по-така, проблемът в нашите гащи само ще натежава.

П.С. Има подписка в защита на изучаването на български език:

http://www.bgpetition.com/knijoven-balgarski/index.html

Цикъл 1, урок 9 – Устройство на еукариотната клетка

март 24, 2008

eukaryotna_kletka.jpg

Опростено устройство на типична еукариотна клетка. Хромозомите са нарисувани къси и дебели, все едно клетката се готви за делене. От клетъчния скелет е показана само оста на камшичето.

 Еукариотите са произлезли от прокариотите; те са резултат от еволюцията на определен вид прокариот. Както еукариотите, така и прокариотите са изградени от клетки. Еукариотната клетка обаче е толкова по-сложна от прокариотната, че изисква специално разглеждане.

Външно устройство. Най-малките еукариотни клетки са големи колкото прокариотните – няколко микрометра. Повечето еукариотни клетки обаче са дълги десетки микрометри. Понякога те достигат стотици микрометри, т.е. десети от милиметъра, и дори могат да се видят с просто око (например в плодовете на домата и динята). Някои еукариотни клетки могат да нараснат до милиметри (в плода на портокала) и дори сантиметри (птичите яйца).

Формата на еукариотните клетки може да бъде най-различна и дори променлива, ако клетката няма стена.

Клетъчна стена при еукариотите. Много еукариотни клетки са “голи”, без клетъчна стена. Някои имат стена, но съставът й не само се отличава от този на бактериалната стена, а и е различен при различните еукариоти. Следователно някога всички еукариоти са били без клетъчна стена, а по-късно в еволюцията си някои са я изградили наново.

Вътрешно устройство. Органели. Вътрешността на еукариотната клетка не е еднородна, а съдържа разграничени части, нагодени да изпълняват определени функции. Такива части на клетката, обособени по устройство и функции, се наричат органели. Пример за органела е ядрото. Всички други органели се наричат цитоплазмени.

Прокариотната клетка също има органели, например камшичетата на подвижните бактерии и вътреклетъчните мембрани на фотосинтезиращите бактерии. (Основните части на клетката – хромозоми, цитоплазма, клетъчна мембрана и клетъчна стена, ако има такава – по традиция не се смятат за органели.) Еукариотната клетка обаче е много по-богата на органели от прокариотната. Тук ще споменем само няколко от тях.

 Ядро. Ядрото обикновено е кълбовидно и се разполага в средата на клетката. Обвивката му се състои от две сближени мембрани. Те, както и другите вътреклетъчни мембрани, приличат на клетъчната. Вътрешността на ядрото е изпълнена с полутечен сок, подобен на цитоплазмата. В него лежат хромозомите. Обърнете внимание на множественото число – за разлика от бактериалната клетка еукариотната има повече от една хромозома, обикновено от няколко до няколко десетки. Броят на хромозомите е видов белег. Освен това еукариотните хромозоми не са пръстенни, а линейни, т.е. нишки със свободни краища.

Митохондрии. В цитоплазмата на еукариотната клетка има специални органели за дишане. Те се наричат митохондрии (ед.ч. митохондрия или митохондрий) и са овални телца с двойна мембрана. Митохондриите произлизат от аеробни бактерии, които предшественикът на еукариотите някога е погълнал. Вместо да ги смели чрез фагоцитоза, той ги е оставил да живеят в цитоплазмата му като симбионти. С времето те са се опростили, загубили са стената и по-голямата част от хромозомата си и вече не могат да живеят самостоятелно извън еукариотната клетка.

Вакуоли. От разглеждането дотук човек може да си помисли, че всички еукариотни органели имат двойна мембрана, но не е така. Например повечето еукариотни клетки съдържат мехурчета с единична мембрана, в които се складират различни вещества и протичат някои обменни процеси. Тези мехурчета се наричат вакуоли, защото под микроскоп могат да изглеждат празни (от лат. vacuus – празен). Вече познаваме един тип вакуола – смилателната, която се образува при фагоцитозата.

Клетъчен скелет. Има и органели, които изобщо не съдържат мембрани. Такъв е например т. нар. клетъчен скелет – комплекс от нишки, които могат да се скъсяват и удължават, като при това дърпат и бутат частите на клетката, за които са прикрепени. Клетъчният скелет осигурява вътрешна опора на еукариотната клетка, което й е позволило да изостави външната си опора – клетъчната стена. Освен това той прави еукариотната клетка много по-подвижна от прокариотната. Клетъчният скелет участва в образуването и прибирането на псевдоподи и така осъществява амебовидното движение.

Камшичета и реснички. При много еукариотни клетки клетъчният скелет осигурява активно движение и по друг начин. Няколко нишки от него се събират в снопче и се удължават, като издуват клетъчната мембрана. Така се образува камшиче, чиято ос е снопчето от нишки. Еукариотните камшичета не приличат на бактериалните – имат друг състав и строеж, а освен това са много по-дълги и около 10 пъти по-дебели. Една клетка може да има едно или няколко камшичета, а може и да е покрита с многобройни къси камшичета, наречени реснички.

Нещо в повече

Правило при преподаването е сложните неща отначало да се дават опростено. Понякога те толкова се опростяват, че стават направо неверни. По-късно, когато ученикът навлезе в материала, неверните представи се коригират.

Вие сега сте далеч по-подготвени, отколкото бяхте при урок “Устройство на живите тела. Клетка”. Затова вече можем да ви признаем, ако не сте го забелязали сами, че схемата на клетка в този урок не беше вярна. Там беше дадена линейна хромозома, разположена в цитоплазмата. Ако нарисуваната клетка беше прокариотна, хромозомата трябваше да бъде пръстенна, а ако клетката беше еукариотна, трябваше да има и ядро.

Целта ни тогава беше да покажем възможно най-проста и лесна за възприемане клетка. Постигнахме го, като съчетахме белези на прокариотна и еукариотна клетка. Като цяло клетката прилича на прокариотна (една от малкото бактерии, които нямат стена). Но като при еукариотите сложихме линейна хромозома, защото тя на картинка изглежда по-просто от пръстенната.

Между нас казано, рисунката горе на тази страница също съчетава белези на различни клетки. Поне аз не знам клетка, която да има едновременно псевдоподи и камшиче, макар че много първаци в своето индивидуално развитие преминават през амебовидни и камшичести стадии. 

Copyright Майя Маркова

Имате право да съхранявате, размножавате и разпространявате този текст, стига да не го представяте като създаден от вас или от трето лице и да не извличате печалба.

Към съдържанието

Цикъл 1, урок 8 – Еукариоти. Обикновена амеба

март 21, 2008

240px-chaos_diffluens.jpg

Светлинно-микроскопска снимка на обикновена амеба. Кръглото мехурче е ядрото, по-малките мехурчета с кафяво съдържимо са смилателни вакуоли. Източник: Уикипедия, автор: Ralph Wagner, използвана според условията на GNU Free Documentation license.

ameba_dvizhenie.jpg

_
ameba_hranene.jpg

Схеми на движение и хранене на амеба.

Прокариоти и еукариоти. Дълго време след възникването си бактериите остават единствените живи същества на Земята. Но преди около 1 милиард години се появяват организми с много по-сложно устроени клетки. Техните хромозоми не лежат в цитоплазмата, а се разполагат в мембранно мехурче, наречено ядро. Наличието или липсата на ядро е най-важният разграничителен белег в живия свят. Организмите, чиито клетки имат ядра, се наричат еукариоти, т.е. същинскоядрени (от гр. еу – истински и карион – ядка, ядро). За да се разграничат от тях, бактериите се наричат прокариоти, т.е. предядрени.

Разнообразие на еукариотите. Еукариотите, които познаваме от личен опит, са растенията, животните и гъбите. Всяка от тези големи и важни групи включва главно многоклетъчни видове, но също така и някои едноклетъчни и колониални. Освен това има много едноклетъчни и колониални еукариоти, които не могат да се причислят към никоя от трите групи. Те се наричат първаци.

Обикновена амеба. За въведение към еукариотите ще ни послужи един техен едноклетъчен представител – обикновената амеба. В по-старите учебници тя се описва като едноклетъчно животно, но днес се смята за първак, който няма близко родство с животните. Смята се, че първите еукариоти са приличали на нея, макар да са били по-дребни.

Обикновената амеба обитава дъната на чистите сладководни езерца и бавни потоци. Достига големина около половин милиметър, но е прозрачна и безцветна, затова не се вижда с просто око.

Псевдоподи и амебовидно движение. Амебата има неправилна форма, която променя бързо и лесно, защото няма клетъчна стена. Според нуждите на клетката ту в една, ту в друга нейна част се стича цитоплазма и издува клетъчната мембрана. Образува се пипаловиден израстък, наречен псевдопод (т.е. „лъжливо краче“ от гр. псевдо – лъжлив, под – крак). Когато стане ненужен, псевдоподът се прибира обратно.

Променливата форма позволява на амебата да се движи активно. Тя протяга псевдопод в желаната посока. След това останалата й част постепенно се прелива в него. След като се стече на мястото на псевдопода, клетката образува нов псевдопод и така пълзи напред по дъното. Това движение се нарича амебовидно.

Холозойно хранене чрез фагоцитоза. Амебата е аеробен хетеротроф. Храни се с по-дребни от нея едноклетъчни организми, като първо ги поглъща и след това ги смила. Такова хранене, при което организмът поема хапки несмляна храна и я смила в тялото си, се нарича холозойно. Бактериите не го използват, защото твърдата клетъчна стена им пречи да поглъщат големи частици храна.

Когато някое дребно едноклетъчно има неблагоразумието да доближи амебата, тя протяга два или повече псевдопода и го обхваща, така че да не може да избяга. След това псевдоподите се сливат помежду си. Малкият организъм се оказва затворен в мембранно мехурче, наречено смилателна вакуола. В нея се изливат смилателни сокове, които убиват жертвата и разграждат тялото й. Получените хранителни мономери преминават през мембраната на смилателната вакуола в цитоплазмата на амебата и се използват за енергия и градивен материал. Постепенно мехурчето се смалява, докато в него останат само някои несмилаеми остатъци. Тогава то се премества в задния край на клетката и при движението й се изоставя заедно с малка част от цитоплазмата. Описаният процес, при който клетката поглъща и смила сравнително едра частичка, се нарича фагоцитоза (т.е. “клетъчно хранене” от гр. фагос – който яде и китос – клетка).

Амебата се размножава чрез делене, което ще разгледаме в следващ урок.

Още снимки на амеби можете да видите например тук. 

Copyright Майя Маркова

Имате право да съхранявате, размножавате и разпространявате този текст, стига да не го представяте като създаден от вас или от трето лице и да не извличате печалба.

Към съдържанието

Университетски преподаватели гласуват с краката си

март 11, 2008

Не е тайна, че българските преподаватели, включително университетските, са със скандално ниски заплати. Вече съм обсъждала това в английския си блог. На 15. 09. 07 писах: „Макар че образователната ни система е в упадък и хората са прави да я критикуват, тя все още е удивително добра, като се вземе предвид колко малко средства и внимание получава от обществото. Тя е работещ вечен двигател. Докога ще издържи? Когато през 1994 започнах работа като асистент, трябваше да се преборя с петима души. Сега, когато имаме свободни места, кандидатите обикновено са колкото местата. Понякога конкурсът се проваля, защото (единственият) кандидат не показва равнището, изисквано от закона за длъжността асистент. За една работа е сигурен знак, че е зле платена, ако единствените хора, желаещи да я вършат, нямат нужната квалификация.“

В публикацията си от 11. 10. 07, посветена на учителската стачка, писах: „Възмутително е колко малко подкрепа получават учителите от българското общество. Цял легион люде, включително с висше образование, внезапно се загрижиха за провалените реформи в българското образование и заявиха, че много от учителите заслужават уволнение; че лошите учители не трябва да получат същото увеличение на заплатите като добрите (макар че никой не смята за нередно, че сега добрите учители получават същите фиксирани ниски заплати като лошите); че учителите са виновни за липсата на реформа; че учителите, които намират заплатите си ниски, трябва не да протестират, а да напуснат; че ако не напускат, то е, защото не могат да си намерят друга работа, което доказва, че са некадърни и не заслужават дори сегашните си заплати!“

За жалост българските власти на всички нива и цялото българско общество продължават да мислят, че независимо колко непривлекателен става преподавателският труд, желаещи да се посветят на него ще има. Е, не съвсем. В България като че ли се посвършиха образованите балами, готови да вършат висококвалифицирана работа за без пари. Двете асистентки, назначени последни в нашата катедра, напускат. На това се вика „гласуване с крака“.

Така че мога да съобщя на умниците, които съветват учителите да напускат, ако са им ниски заплатите – някои се вслушват в съвета ви. И какво? Това оправя ли дори най-мъничкия проблем в образователната система?

Като си нацист, не се обиждай

март 6, 2008

Най-добрата критика според мен е тази, която пряко се основава на думите на критикувания човек. Както казва пословицата, вол се хваща за рогата, а човек – за езика. Този пост е отговор, т.е. критика, на становището на Милен, жител на русенския кв. „Средна кула“, оставил дълъг коментар (№ 5) към предишния ми пост „Не щем недъгави деца в квартала си„.

Милен, изглежда, мисли, че едно становище е толкова по-защитимо, колкото повече хора го подкрепят. Той пише: „Въпросните 420 съвсем не са единствените, които не подкрепят идеята тези нещастни деца да бъдат настанени на центъра на квартал “Средна Кула”… Хората от квартала, които подкрепят това мъдро решение на общината, са точно двама души ОБЩИНСКИ СЛУЖИТЕЛИ (за което не им се сърдим! И ние не бихме казали лоша дума за работодателите си пред камерите), повлекли след себе си десетина техни съседи (на които също не можем да се сърдим, понеже знаем, че са добродушни хора, които не са могли да откажат на съседите си…“

Аз бих коментирала така: Първо, ако делът на хората, нежелаещи да приемат деца с увреждания, е по-голям, отколкото изглежда, това говори зле за хората от квартала, а не добре, както явно мисли Милен; и второ, ако жителите му наистина са добродушни и лесно внушаеми хора, склонни да си залагат името за неподкрепяна кауза само за да не скършат нечий хатър, защо да не допуснем, че се подписват против настаняването на децата само за да не обидят инициаторите на подписката?

По-долу Милен пише: „Кварталът, в който управниците на Русе искат да настанят тези деца, е известен сред русенци като “Циганския квартал на Русе” по простата причина, че преди повече от 30 години хората от този квартал са били солидарни към обществото и са се съгласили до техните домове да бъдат построени бараки, в които да бъдат настанени циганите на града“.

Преди 30 години властта изобщо не се интересуваше от съгласието или несъгласието на поданиците си, когато решеше да прави нещо, така че не виждам защо Милен кичи съкварталците си с добродетелта „солидарност към обществото“. Все едно, намирам за изумителна логиката, според която циганите имат право да живеят някъде само ако белите жители на това място са „съгласни“.

Следващ цитат: „Преди 5 или 6 години група управници от русенската община решиха да закрият детската ясла в квартала за да я превърнат в старчески дом, в което няма нищо лошо. Отново солидарното население на квартала приема предложението с отворени обятия и СТАРЧЕСКИЯТ дом е факт. Нарочно подчертаваме СТАРЧЕСКИЯТ, защото след като пристигнаха новите обитатели на нашата детска ясла, разбрахме, че това няма да е обикновен СТАРЧЕСКИ дом, а “ДОМ ЗА ХОРА С ПСИХИЧНИ ОТКЛОНЕНИЯ” в което също няма нищо лошо!“

Щом уж няма нищо лошо, защо ни го навираш в очите? И сигурен ли си, че ти самият ще запазиш здрав дух в здраво тяло до сетния си ден?

След забележката за загубената ясла Милен посочва други законни оплаквания на хората от „Средна кула“ – че училището, в което кметът иска да настани децата от Могилино, е затворено само преди 8 месеца въпреки наличието на деца, че кварталът няма детска площадка, няма канализация, сметта се извозва рядко, а пътят до „истинското“ Русе е разбит.

Всеки разумен човек би подкрепил жителите на „Средна кула“ по тези въпроси. Само че разумният човек би отбелязал също, че жителите на квартала не правят подписки и протести за детска площадка, канализация или ремонт на пътя, а именно срещу децата от Могилино. При това доводът им не е „ако тези деца заемат училището, то никога вече няма да се отвори за нашите деца“, а „не щем нашите деца да гледат увредените“.

Нов цитат: „Именно заради доброто стратегическо разположение на квартала, отговарящо на всички европейски стандарти, де що има да се интегрира се тъпче в този квартал от минали и настоящи оправи… нашите деца са НЕДОСТОЙНИ (както се изрази онази чиновничка), те нямат нужда от детски площадки, от тях се иска да свикват с циганите, лудите, а най-вероятно и с децата от Могилино, защото няма как, това е кварталът в които се извършват интеграциите в Русе, “Изолаторът на града” и ние трябва да се примирим с това!!!… Кои сте вие, които с вашите стабилни, зрели психики не можахте да гледате тези деца по телевизията, а сте тръгнали да съдите нас, че не можем да свикнем да гледаме това всеки ден? И още по зловещото от ваша страна е да ни карате да излагаме и крехката психика на децата си на тази гледка всеки ден, по няколко пъти!!! Кой,… Кой от вас, драги ми съдници, би ни дал гаранция, че това няма да остави отпечатък в съзнанието на тези малки дечица, които ще израснат с тази гледка?… Нито вие, нито ние сме виновни за положението, в което се намират тези деца. Виновниците които нямаха срам да откраднат и парите, полагащи се на тези дечица, и с тях да си построят хотели…“

По-голямата част от горния цитат не се нуждае от коментар. Искам само да вметна, че хора като Милен упорито отказват да разберат причината за „положението, в което се намират тези деца“. Причината не е липсата на пари, както той внушава. Причината е липсата на човещина и нейна ярка проява е убеждението, че за нормалните деца е вредно да гледат увредени. Тук се сещам за един от коментарите към поста ми за Могилино – чужденец, купил вила в България, съобщава, че при всяко идване посещава местното сиропиталище заедно с децата си.

На две места в изложението си Милен се възмущава, че хората с неговото становище биват наричани „нацисти“. Българинът знае малко за нацизма (както и за всичко останало). В масовото съзнание нацизмът се свързва със свастики, избиване на евреи и нападение срещу Съветския съюз. От тези три елемента само избиването на евреи е свързано със същността на нацизма, без обаче да я изчерпва.

Нацизмът е тоталитарна система, основана на идеята за расова чистота. Той въздига в култ здравото и отхвърля увредените и психично болните, както и представителите на „низши“ раси. Средностатистическият нацист не е желаел смъртта на умствено изостаналите, психично болните, циганите и евреите. Той просто не е искал да ги вижда наоколо – също като жителите на „Средна кула“. Доведена докрай, тази логика създава нацистката машина за убиване. Първите й жертви не са комунистите и евреите, а децата с увреждания.

Не е нужно да се разкарваш със свастика на ревера, за да си нацист. Достатъчно е да споделяш идеологията на нацизма. Милен я споделя, което ясно личи от собствените му думи. Затова не мисля, че има право да се обижда, когато го наричат нацист.

„Не щем недъгави деца в квартала си!“

март 2, 2008

Неотдавна Светла писа за изоставените увредени деца: „Вместо да роним сълзи, да слушаме естрадна музика и да пращаме есемеси за горките „умствено изостанали“ дечица, а ако случайно видим такива на улицата, да ги отбягваме като прокажени, да схванем, че те заслужават уважение и зачитане на човешкото достойнство не по-малко от който и да е от нас.“

Така си е. И имаме още ужасно много път да извървим.

Преди 4 дни блогът за Могилино излезе с пост „Квартал „Средна кула“ не иска децата от Могилино„: „След като кметът на Русе Божидар Йотов предложи къщите за децата от Могилино да бъдат построени в квартал “Средна кула”, жителите му започнали подписка срещу идеята. Нямало да могат да понесат тежката гледка. Как щели майките да обясняват на децата си “какви са тези недъгави деца”?“

Напоследък така свикнахме да с подписките за различни благородни каузи, че често забравяме две неща: (1) малко е вероятно толкова лесно и просто действие като подписването да промени нещо и (2) фактът, че стотици (или хиляди) хора се подписват за нещо, сам по себе си не показва, че то е добро.

Справедливоста изисква да споменем, че в квартал „Средна кула“ има и хора, които не са съгласни с подписката. Но уви, другите гласове са по-кресливи. Ето коментар на същата страница: „Напълно съм сигурен че всеки които пише глупости че това било правилно хубаво съм наптлно сигурен че ако някои поиска да ги сложи на центъра на техните квартали те ще са първите протестиращи против това. Лесно да се говори така но реалноста е друга, никои ниама да поиска подобно заведение в центъра на квартала си.“ (Правописът запазен.) Други коментатори, например Петър на тази страница, искат децата от Могилино да се преместят в центъра на София. И, разбира се, дежурните расистки вариации на тема „махнете уродливите циганчета от възвишените ми арийски очи“ (тук предпочитам да не давам линк).

Не мога да разбера каква утеха намират мизерниците в заблудата, че всички други са същите мизерници като тях.

Аз не се смятам за особено добродетелна. Може би съм на средното равнище, може би дори под него. Но нямам нищо против в моя квартал („Захарна фабрика“ в София) да настанят хора с увреждания без оглед на възрастта и етническата им принадлежност.

Всъщност вече имаме център за рехабилитация на деца с церебрална парализа и изобщо не ми пречи да виждам как тези деца отиват в центъра и се връщат оттам в количките си, бутани от славните им майки.

Нямам нищо против да виждам в центъра на квартала си още увредени хора. (Един от доводите на жителите на „Средна кула“ е, че били претоварени, понеже, видите ли, вече имали старчески дом).

А идеята за настаняване в центъра на София е чисто заяждане, защото там е шумно, прашно, мръсно и няма педя свободно място.

Защо ли разпознавам отново добрата стара омраза срещу „привилегированите софиянци“? По време на войната в Югославия през 1999 някои жители на най-западните селища мрънкаха, че България не трябва да съдейства на НАТО с нищо, защото някои ракети падали в землищата на въпросните селища. Казваха, че софиянци били подкрепяли войната само защото нямало опасност ракета да падне върху тях.

Е, ракета падна и върху София, и то върху къща (нещо, което не стана никъде другаде в България). Нима това промени възгледите на някого?

Не че в София няма мизерници. Имаме си ги предостатъчно. Но мизерниците извън София явно си я представят като приказно местенце, където хомогенно население от лицемерни абстрактни хуманисти се радва на живот без проблеми.

На такива ми се ще да кажа: Не щете увредени деца? Пратете ни ги всичките, само вие не идвайте!