Ехолалия се нарича повтарянето на чутите от друг думи. Името идва от легендата за нимфата Ехо, за която може би ще пиша в този блог някога, но не сега.
Ехолалията е нормален етап в ученето на езика при малките деца. „Енциклопедията на нарушенията от аутистичния спектър“ на изд. „Шпрингер“ твърди, че: „Типичните деца, които усвояват езика, могат да говорят с ехолалия между 12- и 30-месечна възраст. Ловаас (1981) съобщава, че при типично развиващите се деца ехолалията достига своя връх на около 30-месечна възраст„. За жалост не мога да се добера до статията на Ловаас, но макар да съм го критикувала безмилостно по други поводи, предполагам, че в случая е прав. Обърнете внимание, че уважаемите автори на „Енциклопедията“ са съчинили първото изречение, което не цитира източник, явно без изобщо да обърнат внимание на противоречието му с второто изречение, което цитира източник: за Ловаас 30-месечната възраст бележи максимума на ехолалията при нормално развиващите се деца, а авторите на „Енциклопедията“ на незнайно какво основание обявяват същата възраст за най-късната, при която детенцето все още може да си позволи ехолалия, без да му бъде лепната диагноза. Защото за много аутисти (ако не и за всички, които имат говор) ехолалията, по израза на същите чудесни автори, „продължава и след 30-месечната възраст„.
Разбира се, паникьорският подход, използван от „Енциклопедията“, намира добра почва и другаде. В иначе нелошата си популарна статия „Що е ехолалия“ Сузи Хил пише: „Повечето деца „израстват“ ехолалията към 30-месечна възраст“ (припомням, според д-р Ловаас това е възрастта на разцвета на ехолалията). Много по-тежък случай е П. Макалиър-Хамагучи, специалистка по речеви нарушения: „Ако на 30 месеца детето ви отговаря на въпроса с въпрос…, следва да се разтревожите и… да се вгледате по-внимателно в развитието му. Този начин на говорене се нарича ехолалия и може да е ранен признак на аутизъм, нарушение, което свързва мозъка накъсо...“ Ако знаете как ги „обичам“ такива набедени специалисти, които ги бива само да сплашват и изкарват от равновесие уязвимите хора, потърсили компетентната им помощ… но да не се отклонявам от темата.
Днес се срещнах и говорих с човек, свързан с аутистичната общност, с когото сме на различно мнение за почти всичко. Според този мой опонент ехолалията при аутистите е много по-лоша и се преодолява много по-трудно от пълната липса на говор и всеки логопед щял да потвърди това. Не знам какво мислят по въпроса логопедите (ако сте логопед, бих се радвала да коментирате), но аз бях озадачена. Това противоречеше не само на източниците, които бях чела, а и на логиката. Ако детето говори дори само с ехолалия, това значи, че то чува чуждата реч, мозъкът му я преработва и после я предава успешно на гласовия апарат, и то в запазен и разбираем вид. Ако детето изобщо не говори, няма начин да знаем дали тази верига не се къса някъде. За щастие е далеч, далеч по-вероятно да не е така и огромното мнозинство от децата със забавяне на говора в крайна сметка го развиват успешно. Но все пак има някои аутисти, дори и интелигентни, които никога не проговарят; и, без да абсолютизираме говора, не виждам защо, ако детето не говори, трябва да се радваме, че няма ехолалия.
Пак през споменатата праисторическа 1981 г. двама автори, B. M. Prizant и J. F. Duchan, публикуват в специализирано списание за речеви нарушения статия, озаглавена „The functions of immediate echolalia in autistic children„. Превеждам изцяло резюмето й: „Това изследване целеше да установи какво отношение има незабавната ехолалия към взаимоотношенията на аутистичните деца с познатите им възрастни. Поведението на четири деца с ехолалия в присъствие на друг човек и на цяла група бе документирано на видеозаписи в училище и у дома в естествена обстановка – на обяд, при семейни занимания и училищни игри. След анализ на множество нива (на над 1000 звукови изрази) на вербалните и невербалните фактори, времето за отговор и интонацията бе установено, че незабавната ехолалия далеч не е безсмислено поведение, както твърдят по-ранните съобщения. Седем функционални категории ехолалия са разграничени и се обсъждат с оглед на поведенските и речеви особености на всяка категория. Изводът е, че изследователите, които препоръчват програми за интервенция с цел премахване на ехолалията, може би пренебрегват важни комуникативни и познавателни функции, които изпълнява ехолалията за аутистичното дете.“
Нямам достъп до пълната статия, но тук можете да прочетете пълния текст на обзорна статия на Саад и Голдфелд от 2009 г. , озаглавена „Еcholalia in the language development of autistic individuals: a bibliographical review„. Ето какво пишат те за работата на Prizant и Duchan, гледайки назад от перспективата на изминалите почти 30 години: „Резултатите от това изследване насочиха в нова посока изучаването на речта и поведението на аутистичните деца.“ Обзорът цитира и редица по-нови статии, според които ехолалията е добър прогностичен белег, опит на аутистичното дете да общува и стъпало, върху което следва да се надгражда чрез обучение.
Защо тогава някои смятат ехолалията за нещо по-ужасно от пълната липса на говор? Моето предположение: защото над определена възраст тя е поведение, което веднага се набива в очи като абнормално. Ако детето изобщо не говори, това може и да не направи драматично впечатление на околните, защото и типично развиващите се деца не говорят непрекъснато. Но ако детето повтаря чутите думи, отклонението от т. нар. норма ще бъде очевидно за всеки, който не си е запечатал ушите. И ще бъде източник на непрекъснато страдание за близките на детето, ако не са успели да приемат неговия аутизъм.
Какво точно да се прави при ехолалия, следва да кажат специалистите – логопеди и специални педагози. Но при положение, че за аутистичното дете светът е изтощителен, другите хора (дори най-любимите) често са неразбираеми, а ехолалията за момента е едничкият говор, който му е по силите… струва ми се, че не е много добра идея тези постигнати с труд думички да се задушават с огън и меч.
И последно: сигурни ли сте, че ние с вас също не „страдаме“ от ехолалия? Не ви ли иде отвътре да повтаряте натрапчиви реклами и текстове на шлагери, дори да ги смятате за глупави? (Моите връстници може би са разпознали израза „някога, но не сега“ от песента на дует „Ритон“.) Знам от свой познат езиковед, че езикът нормално се състои от клишета, които разчупваме само когато искаме да наблегнем на нещо. Лошите преводи затрудняват читателя, защото преводачът не успява да влезе в клишетата на езика и в резултат скалъпеният текст „набляга“ на всяка дума. Учителят ми по английски, вместо като някои свои колеги да ме кара да преписвам новите думи по десет пъти, ми ги даваше като част от изрази, за да ги запомня. Когато учим чужд език, речта ни дълго време звучи непохватно, защото знаем всяка отделна дума, но не и клишетата. А на родния език ги използваме автоматично, без дори да се замисляме, защото сме ги чували несметен брой пъти. Ехолалията е останала във всеки от нас и ни служи, докато говорим. Но ние не я забелязваме, защото е маскирана от многото умения, които сме надградили върху нея.