Наглост

Ивайло Мирчев (ДБ): „С „Продължаваме Промяната“ преследваме голяма цел – да сме първа политическа сила и да получим първия мандат. След това ГЕРБ трудно ще обясни защо не биха ни подкрепили.“

Моля? Вие как обяснихте защо не подкрепихте първата политическа сила, получила първия мандат – ГЕРБ, с което обрекохте 48-то Народно събрание и за пореден път натикахте властта в ръцете на Румен Радев?

Колегата му Владислав Панев приглася: „На предстоящия парламентарен вот изборът ще бъде или страната да бъде управлявана от ПП и ДБ, или от ГЕРБ, ДПС и БСП.“ Политик, чиято партия довчера беше в безпринципна коалиция с БСП и ако зависеше от нея, и досега щеше да бъде, тръгнал да обвинява опонентите си, че може би щели били да правят такава коалиция.

Моите приятели, които не могат да се прежалят да гласуват за ГЕРБ, казват, че биха помислили сериозно дали да гласуват, ако от ГЕРБ се махнат най-наглите лица, на първо място Бойко Борисов, разбира се, но също така Десислава Атанасова, Томислав Дончев и… списъкът може да се продължи.

Същевременно обаче те нямат нищо против да гласуват за ДБ, чиито политици демонстрират дефиницията за наглост. Не искат ДБ първо да се отърве от хора като Ивайло Мирчев, Владислав Панев, дъртото ченге Атанас Атанасов, Стоян Михалев, нарекъл депутатите от ГЕРБ „апостоли на Сатаната„, и други подобни китки.

Този двоен стандарт е само един от примерите за явление, което съм забелязала отдавна: масовата омраза срещу ГЕРБ е ирационална и понеже не се основава на логични доводи, не може да бъде оборена с такива.

Паси за пропуснатия шанс на България

От Faktor.bg:

„“България загуби шанса да изнесе старото си оръжие към Украйна. Нашите танкове бяха интересни преди няколко седмици, но вече не са. Изпуснахме момента да се отървем от старото си оръжие, за да получим ново“. Това заяви бившият външен министър Соломон Паси пред БНТ.

„От много време призовавам всички правителства и институции да съберем кураж и да кажем ясно, че сме от страната на доброто. При световните войни е било по-трудно, защото държавите са били сами. А сега ние хем [щем не] щем ще направим нещо, хем ще шикалкавим, че нищо не сме свършили. След това трябва да го четем по вестниците. Така обаче държава не се управлява… Не мога да кажа, че оръжията, които ще получи Украйна, ще обърнат войната, но дано да окуражат българите“, каза още Паси.“

Съдебна реформа с измама

От блога на Бойко Пенчев:

„Мръсните номерца на „Промяната“

По всички медии водещи и „анализатори“ вият, че Народното събрание  трябвало на всяка цена да приеме закона за разследване на главния прокурор, защото иначе нямало да видим пари от Плана за възстановяване и развитие. Така било записано в плана…

И кой го е записал там? Записало го е правителството на Четворната коалиция, съставена от харвадски и учиндолски чалгаджии, дъбъли и рандъм комунисти. Записал го е в анекс Асен Василев, на 1 август 2022 г., на последния си ден като министър в оставка. На следващия ден застъпва служебното правителство. И сега, хоп: „Европа иска…“ Всичко това хубаво го е описала Калина Андролова тук. Ако има кой да чете и слуша…

Изнудването във всичките му форми, моралният рекет е запазена марка на ПП и ДБ. Добре, че ще се явяват заедно на поредните избори. Така ще можем да преброим с математическа точност колко българи ще гласуват за очевидни негодници и тъпанари.“

Ето и текста на Калина Андролова:

„„По ръба“ с Калина Андролова: Натиск за инструмента „Кьовеши“ в България

Спомняте ли си една резолюция на ЕП, която наши евродепутати щедро гласуваха, и която с много ситни букви съдържаше натиск-препоръка да признаем македонско малцинство в България. Ставаше дума, че българската държава нарушава правата на ОМО Илинден-Пирин да осъществява политическа дейност в България. Напътствието беше поставено под чертата, за да мине незабелязано, да маскира този натиск, който застрашава националната сигурност на България. Подобна технология за прокарване на непопулярни действия, пожелани отвън, се използва много често. Вмъкването под черта е тих подход за заобиколно, но принудително получаване на необходимите политически действия.

Оказва се, че приемането на законови промени за контролен механизъм върху главния прокурор е обвързано с плащанията по Плана за възстановяване и устойчивост. Този ангажимент е записан с много дребен шрифт на позиция номер 222 в допълнителен анекс, подписан от Асен Василев на 1 август 2022 г. Това е последният възможен ден, в който Асен Василев все още е вицепремиер и финансов министър в оставка. На следващият ден, 2 август 2022 г., правителството на Кирил Петков предава властта на служебния кабинет на президента Радев. Тоест от 22 юни, когато пада кабинетът „Петков“, до 1 август този анекс все още не е разписан и би могъл да се променя, съобразно настроенията на кабинета в оставка. От всичко това става ясно, че залагането на законови промени за контрол върху главния прокурор в Плана за възстановяване и устойчивост, поставя в невъзможност който и да е парламент да реши друго или да не свърши тази задача.

В момента българският парламент е подложен на много силен натиск от страна на медии и, за съжаление, от страна на няколко посолства да приеме законопроекта, внесен от МС. Виждаме как част от партиите се огъват, въпреки че имат сериозни правни съображения. Още повече, че Върховният касационен съд е дал становище в обем на 23 страници, в което буквално няма член от законопроекта, който да не е обявен за противоконституционен. Един пример. Има система на съда, на прокуратурата и на следствието. Противоконституционно е човек, който е извън системата на прокуратурата, да осъществява прокурорски функции. Партиите в парламента обаче са притиснати, ако подкрепят законопроекта, приемат противоконституционен и недодялан текст. Ако не го подкрепят, започва линч, че са политически чадър на Гешев. Реално законопроектът на МС създава възможност на изпълнителната власт да въздейства върху съдебната власт. Отнема се независимостта на главния прокурор и Съюзът на съдиите придобива контролна власт. Което е абсолютно несъответно на демократичните принципи. В отговор вносителите изтъкват препоръките на Венецианската комисия. Въпросната комисия се състои от експерти, които много често дават своето мнение съобразно целите, които трябва да се постигнат в дадена държава. Най-важни са целите, които оправдават всичко, включително допускането на странни правни маневри, нужни за постигането им.

Поначало наднационалните институции са инструменти за легално въвеждане на външен натиск в националните рамки на държавите, прескачайки съпротивата на националната власт. Ако трябва да сме съвсем искрени, и нека бъдем, законопроектът цели да се създаде механизъм за отстраняването конкретно на Иван Гешев. Нека си припомним антикорупционната офанзива „Кьовеши“ в Румъния. Кьовеши повдига обвинения на стотици лица от висшия ешелон на властта, иззема се имущество за над половин милиард евро. Но Кьовеши удря предимно представители на социалдемократическата партия, аналог на нашето БСП, определяна като enfant terrible на ПЕС и като антизападна партия. Партията е най-голямата в страната, много силно окопана, обвинявана, че контролира медии. Кьовеши удря медийни магнати, прокурори, съдии, кметове, министри. След 5 години дейност Кьовеши е отстранена от румънския правосъден министър, социалдемократ, с аргумента, че превишава правомощията си, че ползва неправомерно тайните служби, че работи в непозволена връзка със съдебната система, че осъществява чистка на набелязани по списък хора. Тогава ЕС й предоставя позиция на европейски прокурор. В момента обаче Кьовеши се жалва, че има над 300 гръмки дела за корупция в европейските държави, но не може да си върши работата, защото не й дават достатъчно сътрудници. Явно на Кьовеши не й позволяват да се развихри в ЕС така, както го правеше в Румъния?

Когато Кьовеши е отстранена от позицията си в Румъния през 2018 г. Венецианската комисия отново започва да се притеснява за независимостта на прокурорите и съдиите в Румъния, обявява, че корупцията в страната е четири пъти по-висока от средната за ЕС, а опитът на румънските социалдемократи да прокарат своя серия от закони, свързани със съдебната власт, завършва с мащабни протести. След Кьовеши заключението на Венецианската комисия за румънската съдебна реформа е, че тя е в много критично състояние. Как тогава се е справяла Кьовеши? Или всичко е неработещо и корумпирано, ако не може да се дирижира по линия, удобна за външните фактори. Назначаването на Кьовеши имаше за цел да променя и насочва политическата и икономическата архитектура на Румъния в конкретна посока.  

Законопроектът на МС мина на първо четене в нашия парламент с още няколко законопроекта. Вероятно няма да мине на второ четене, защото парламентът ще бъде разпуснат. ПП и ДБ настояват ГЕРБ да не мотае разглеждането в правна комисия, аз обаче имам следния въпрос. Докато кабинетът „Петков“ властваше половин година и разполагаше с коалиционно мнозинство, защо парламентът не гласува механизма за разследване на главния прокурор?! Въпреки пиарските писания за великите световни дела на ПП, истината е, че тази формация не можеше да приеме нищо голямо и важно, без ГЕРБ да се съгласят да партнират. ПП обичаха да измислят икономически авантюри, които в крайна сметка винаги се оказваха несполучливи за държавата. Но когато става дума за закони, за парламентаризъм, за държавни институции, за основите, върху които се организира властта… момчетата от Харвард плуват като риби в пясъчни дюни. Чезнат от неумение.“

Откъде ни дойде това чудо до главата, братя българи? То всъщност се знае откъде, по-правилно е да попитам – как си навлякохме това чудо на главата, братя българи? И което е по-важно, как ще се отърсим от него?

Борислав Цеков за фалша на промяната

Борислав Цеков, „Труд„:

„Фалшивият номос на „промяната“

Политическата „земя“ принадлежи на група „протестиращи“ и се разпределя между няколко техни партии, които бяха пропагандно брандирани като „партии на промяната“

Претенцията за нов номос замени „стария Рим“ – Парламентът, с нов – президента

В своя фундаментален труд “Номосът на Земята” големият германски конституционалист Карл Шмит разсъждава върху средновековния процес на трансформация на политическия и правен ред в Европа от respublica Christiana към Jus Publicum Europeana. Използва гръцкото понятие “номос” (nomos), в неговото кантианско значение – като мярка, по която се извършва разпределението на земята в дадена общност, както и създавания на тази основа политически, социален и религиозен ред.

След установяването на християнската религия в Европа се установява първоначалният номос, който конструира властта… Целта [му] е катехонична (от гр. katechon) – да удържа възцаряването на злото, на антихриста… По силата на този номос конфликтите и войните вътре в respublica Christiana не са за власт и доминация, не са за премахване на imperium или на sacerdotium, а са за правата върху разпределението на земята, като земеделско и градоустройствено понятие. 

Цялата средновековна политика е всъщност тео-политика… Вън от пространството на respublica Christiana са били два типа територии: „варварски“, които са предназначени за християнско мисионерство, и „вражески“ (халифатът), които са обект на… кръстоносни войни. Този ред рухва под напора на новите… реалности… Създава се нов номос, нов ред за разпределение на земята, при който теополитиката е заменена от рационална политика, а теополитическите феодални владения – от суверенни държави.

Ако пренесем метафорично идеята за този номос върху българското партийно-политическо и институционално пространство, може да се каже, че преди две години у нас беше направен опит за установяване на нов номос – на „промяната“, но този нов номос рухна, защото беше изначално фалшив и невалиден. Преди този опит номосът на българската политика беше конструиран около политическите сили и обществени среди, които трийсет години от различни идеологически позиции отстояваха и осъществяваха идеята за демокрация по европейски модел и за присъединяване на България към Свободния свят чрез членство в най-могъщите икономически и военно-политически съюзи на планетата – ЕС и НАТО. 

Тези сили и среди бяха катехон, призван да удържа „призрака“ на сваления тоталитарен режим и неговите пост-тоталитарни проявления – идеите “анти-Европа” и “про-Евразия. Това бяха “вражеските земи”. Така беше изграден номосът respublica Bulgarica Europeana. В този номос БСП – тогава разнородна „партия-континент“, където напреднали цивилизации съжителстваха с най-първобитни племена – беше своеобразна „варварска“ територия, отредена за политическо мисионерство и приласкаване към каузата на Свободния свят. В ролята на Рим в рамките на този номос беше изведен конституционният модел на парламентаризма. Това беше естественият политически и правен ред на българската демокрация с всичките нейни кривици и проблеми.

Самопровъзгласилата се за „братство на почтените“ политико-олигархична конструкция обаче гръмко обяви нов номос, според който се създава нещо като „република на Промяната“ (respublica Mutationem), в която политическата „земя“ принадлежи на група „протестиращи“ и се разпределя между няколко техни партии – ИТН, ДБ, ПП, ИБГНИ, които бяха пропагандно брандирани като „партии на промяната“. На БСП отново беше отреден статус на „варварска земя“, която мисионерите на промяната могат да „цивилизоват“ и да приласкаят за свои цели. Обявиха се за нов български катехон, който има историческа мисия да удържа ГЕРБ и ДПС, а в по-общ план – „мафията“. 

Претенцията за нов номос замени „стария Рим“ – Парламентът, с нов – президента. Но пълната му неадекватност спрямо обществено-политическите реалности изначално го превърна във фалшив номос с предизвестен провал.

Провалът на respublica Mutationem може би нямаше да бъде толкова драматичен и дори пагубен за България, ако не беше фрапиращата некомпетентност, политическа импотентност, идеологическа несъстоятелност, а не на последно място и корупционния манталитет, на самозваният нов катехон – т.нар. “партии на промяната”. 

С опита си да подменят злото, което трябва да бъде удържано, анти-Европа и про-Евразия, с привижданото от тях по-голямо “зло” в лицето на ГЕРБ и ДПС, те ерозираха в дълбочина геополитическия имунитет на България. Това лъсна с особена сила след началото на руската агресия срещу Украйна. По силата на новия номос в правителството на Кирил Петков съжителстваха русофили и русофоби, „европейци“ и „евразийци“, пазарници и бюджетници. И съвсем естествено то започна да лъкатуши около глобалния геополитически разлом, а България да изглежда като все по-сива геополитическа зона, закарфичена в периферията на ЕС, която няма място дори и в Шенген.

Претенцията за нов номос донесе на България две години на упадък, а в определен смисъл – години на национален позор. Поверяването на българската културата на безкултурието на лицето, наричано „Здрасти Аз Съм Наско“ и на Минеков, само по себе си е позор за една държава с претенции за свое място и принос в световната култура.

Не трябва да се вслушваме във фалшивата латерна… ама то преди какво беше. Две години са достатъчно дълго политическо време, за да няма никакво значение – никакво! – какво е било преди това. 

Днес има само един валиден въпрос – какво се случи през тези две години. А това, което се случи може да се обозначи като: некомпетентност, управленска дезориентация, безпрецедентна шуробажанащина, гранд-корупция с посредниците за газа и аферата „Джемкорп“, застой във всяка една сфера. Музикалният израз на тези две години всъщност са просташките песньовки „Депутата Христо“ и „Песен за Лена“. Това са химните на „братството на почтените“, на „партиите на промяната“, на тяхната мимолетна, но за сметка на това вредоносна respublica Mutationem. Под техния съпровод бяха похабени две години от историята на България, две години от живота ни. Две години, през които българското управление беше превърнато в политически катун за шарлатани, алчни до кръв партийни кариеристи и всевъзможни площадни непрокопсаници. 

Логичният край настъпи на последните избори – вотът на хората отхвърли претенцията за нов политически номос. Връщането на неуспешния проучвателен мандат за съставяне на правителство, даден по силата на формалната последователност на конституционната процедура на „Продължаваме промяната“, е само надгробният камбанен звън за „братството на почтените”. Дали ще почиват в мир?“

На последния въпрос отговарям с твърдо „не“ и цитат от друг автор – Харалан Александров: „Те искат да пречат, искат да саботират и вероятно ще продължат да го правят… Да се изгради здраво управление е невъзможно, тъй като силите на разрушението и разпада са много мощни все още – много лесно им се получи първия път и няма да се откажат току-така.“

Александър Йорданов: Без БСП във властта

Александър Йорданов, БГНЕС от 10-ти януари:

„През 1997 извадихме БСП от властта, ПП я върна и отново настъпи криза

„От 2 години България се управлява така, както не би трябвало да се управлява европейска държава. „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ върнаха БСП във властта и започна поредната криза.

Вместо лустрация и наказание за виновните за националната катастрофа, след 10 януари 1997 г. те изкупиха държавната собственост. Днес всички олигарси, включително и тези, които подкрепиха протестите през 1997 г. са от средите на ДС и бившата БКП…“

Това заяви в интервю за БГНЕС евродепутатът от Европейската народна партия Александър Йорданов.

С него разговаряме за събитията на 10 януари 1997 г. и техният съвременен прочит на фона на продължаващата вече две години политическа неопределеност у нас.

Йорданов припомни, че до събитията на 10 януари се е стигнало благодарение на катастрофалното управление на БСП в този период (1995-1996 г.). „Тогава инфлацията растеше ежедневно, с часове дори. В страната свършиха зърнените запаси. В магазините не достигаха основни хранителни продукти. Българският лев бе загубил стойността си. Един щатски долар се обменяше за 3 000 лева. Инфлацията бе 300%. Средната месечна заплата бе равна на днешни 30 лева. Пенсиите пък бяха още по-мизерни. Това бе резултатът от управлението на БСП. Започнаха стачки. Граждани блокираха пътищата. Настана пълен хаос“, заяви евродепутатът и бивш председател на Народното събрание.

По тази причина преди 2 години, когато хората отново излязоха на протести, Йорданов е обърнал внимание, че тези протести не трябва да връщат БСП във властта.

„Но политиците от „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“ не ме послушаха и година по-късно се коалираха с БСП. И започна поредната криза, в която все още се намираме“, подчерта той.

Връщайки се отново към събитията отпреди 26 години, Йорданов отбеляза:

„Рано сутринта на 10 януари граждани, призовани от Конфедерацията на труда „Подкрепа“, обсадиха Народното събрание. Денят бе петък. Към 12:00 ч. парламентът вече бе напълно блокиран. Ехтяха скандирания: „Напуснете парламента!“ и „Червени боклуци!“. Но това се случваше, защото на 22 декември 1996 г. правителството на БСП с премиер Жан Виденов – председател на тази партия бе подал оставка. Но социалистите имаха мерак да направят ново правителство в 37-то Народно събрание. На 23 декември те си бяха избрали нов лидер – Георги Първанов и гласяха за премиер своя вътрешен министър Николай Добрев. Едва десетина години по-късно се разбра, че докато гражданите са протестирали на площада, Добрев и Първанов са се договаряли с лидера на СДС Иван Костов за правителство на „националното съгласие“. И това е ставало тайно – в хотелския комплекс на витошкия връх Копитото. А времето бе такова, че хората искаха наказание за виновниците за националната катастрофа. Вместо това, вместо декомунизация и лустрация, с ограбените от народа пари виновниците – до един кадри на БКП и ДС, изкупиха държавната собственост. И днес всички т.нар. олигарси в България, включително и тези, които подкрепяха т.нар. протестиращи през 2020 г., са от средите на червената и ДС номенклатура“…

Това, което днес младите трябва да знаят за събитията на 10 януари, е, че е тяхно правото да протестират, но и тяхно е задължението да внимават техните любими политици да не ги излъжат, както това се случи, когато се състави правителството на Кирил Петков, подчерта Александър Йорданов.„Поуката е, че е важно поведението на „революционерите“ след революцията, на „протестиращите“ след протестите. Защото по време на протестите, когато са на Площада, всички са другари и са равни един на друг. Но след това се оказва, че едни от тях стават „по-равни“ и много бързо осребряват гражданската енергия. И винаги за сметка на народа. Поуката е също така, че не трябва да се правят безпринципни управленски коалиции. Не може вчера да си говорил така, а днес – онака. Компромисите в политиката са допустими и дори желани, но не и когато възкачват на пиедестал лъжата“, категоричен е евродепутатът от ЕНП.Според него има връзка между тогавашните събития и случващото се през последните години. „Въпреки че и тогава съществуваше политическо задкулисие, все пак протестите доведоха до отстраняването на БСП от власт. Докато протестите през 2020 г., които също се насочваха от политическо и олигархично задкулисие, доведоха до обратното – до връщането на БСП на власт и дори до назначаването на лидера на тази партия за вицепремиер и министър на икономиката“, каза Йорданов.

Според него поуката е, че развръзката от днешната кризисна политическа ситуация не е в комбинирането на партии в коалиционно правителство с третия мандат, а в честното отиване на нови предсрочни избори. И няма нищо недемократично в това, че те ще се провеждат дотогава, докато гражданите сами се убедят, че не трябва да дават власт на измамници и случайници в политиката, т.е. на популистки партии, смята той.

„И един забравен, но поучителен епизод от онези дни. На 14 януари 1997 г. се проведе важно заседание на ръководството на СДС. На него лидерът Иван Костов направи неуспешен опит да лансира теза за съставяне на „програмно-експертно правителство“ с участието на „експерти“ от СДС и БСП, които за пред хората трябваше да наричаме „независими“. Днес също се спускат от задкулисието такива оферти. Но чест прави на мнозинството от членовете на националното ръководство на СДС тогава, че отхвърлиха този сценарий, който, както заявих на заседанието целеше да изгради „спасителен мост“ за БСП. Това е също поука. Не може мандат за съставяне на правителство да се превръща в спасителен пояс за политици, които са хвърлили страната в кризисно състояние“, подчерта пред БГНЕС европейският депутат Александър Йорданов.“

Тайната военна помощ за Украйна

Преди малко повече от седмица общественото мнение у нас се взриви от публикация в германското сп. „Ди Велт“, озаглавена „Страната, която тайно спаси Украйна“ (резюмета на български дават много медии, например „Дойче веле„). Според статията България тайно чрез посредници е предала на Украйна срещу заплащане от САЩ и Великобритания огромна помощ в оръжие, боеприпаси и гориво, която е била решаваща за оцеляването на нападнатата страна. Героят на статията е бившият министър-председател Кирил Петков. Твърди се още, че той бил предложил на страните от ЕС да извадят Русия от системата за разплащане Swift и още какво ли не. Изобщо тонът е толкова хвалебствен, че злите езици (особено на политическите противници на Петков) побързаха да обявят статията за платена, което „Ди Велт“ отрича. Аз обаче се чудя кога украинският външен министър Дмитро Кулеба казваше истината – сега, когато потвърждава решаващия принос на България, или когато беше дошъл у нас и се оплакваше, че даваме на Украйна каски и бронежилетки, за да умират украинците защитени. Не че го упреквам – както казва пословицата, най-много се лъже след лов, по време на война и преди избори. И всеки украински държавник, който лъже в името на страната си, има пълната ми подкрепа. Но ако приемам лъженето по време на война, голямото лъжене преди избори ми идва в повече.

Част от съдържанието на статията безспорно е истина. Че нашите оръжейни заводи работят на пълни обороти за тайни доставки за Украйна, е обществена тайна в България от много време, а е известно и на Русия. Разбира се, хубаво е, че доставяме нещо, дори и по този начин. Но има две лоши страни. Първата е, че така не предоставяме самолети, С-300 и друга голяма техника, която не може да се прати тайно. Както казва Велизар Шаламанов от ДБ, именно заради забавената помощ с такава техника войната е стигнала дотук. Втората лоша страна е, че България се опозорява като безпринципна страна, която използва войната, за да се сдобие с пари (говоря за тази част от парите, които идват в България, а не за другите, които отиват за посредниците) и на всичко отгоре е твърде страхлива, за да признае открито какво прави, а вместо това се крие зад гърбовете на други държави, които за разлика от нея са съседни на конфликта. „Продължаваме промяната“ дори се хвалеше как не даваме оръжие на Украйна.

Всъщност Кирил Петков не се боеше от Русия или поне не това бе главната му подбуда. Както коректно посочва „Ди Велт“, страхът му беше да не ядоса коалиционния си партньор БСП. Друг негов коалиционен партньор – ДБ, както и най-голямата опозиционна сила ГЕРБ-СДС се бяха обявили за военна помощ за Украйна. Същите тези две политически сили бяха внесли предложения за военна помощ, които бяха отхвърлени, за да се приеме вместо тях скопеното решение на ПП, което наричам „решение за ремонт на украински кораби в София“. Сега Велизар Шаламанов въпреки горецитираното оплакване оправдава Кирил Петков, казвайки: „Когато най-силният човек у нас – премиерът, се налага да постига такива важни цели не по публичен начин, [това] показва, че България много силно е завладяна от руската пета колона, институциите са пробити и това не позволява на премиера да действа открито.“ Че сме завладени от руската пета колона и институциите ни са пробити, е факт. Но това, което не позволи на премиера да действа открито, беше нехигиеничната му коалиция с пропутинската БСП. Едва ли можеш да бъдеш наречен герой само защото си се измъкнал с потайно гърчене от неудобно положение, в което те е вкарала собствената ти ненаситна и безогледна лакомия за власт. Затова сега, за да бъде изкаран Кирил Петков герой, българският народ се изкарва народ от злодеи и подлеци. „Гардиън“ и други източници пишат, че 70% от българите били против военната помощ за Украйна. Сигурно си черпят данните от устата на Румен Радев. Никой не помни величествените шествия в София и други градове с искания за военна помощ. И това ми било журналисти.

Тайните продажби на оръжие за воюващи страни са нашенска традиция от десетилетия. Чувала съм, че по време на ирано-иракската война самолети на противниците кацали на летище София да зареждат по график и хората от летището треперели да не би нещо да забави излитането на иранския (примерно) самолет с половин час и иракският самолет, който идва след него, да го завари. Сега се надявам и почти вярвам, че не сме продавали оръжие и на Русия; но не мога да съм сигурна с политик, който не само лъже непрекъснато, а и се хвали с това. Не искам такова лице да ме управлява отново. Ако не споделяте мнението ми, мога само да ви препоръчам да гласувате за ПП – явно това е вашата партия.

Двоен портрет

В катедра Биология на Медицинския факултет, където работя, ценим традициите и във всяка стая има вещи, които са наследство от предишния стопанин – често от неколцина предишни стопани. Така се сдобих с портрет на основателя на катедрата акад. Методий Попов. Представляваше увеличена снимка, залепена на леко набръчкан бял фон и сложена в рамка. Не след дълго рамката почна да ме дразни. Освен че беше два пъти по-голяма от необходимото (съжалявам, че не снимах колко нелепо изглеждаше снимката в нея), беше и типична рамка от ХХ век – от грапаво дърво, грубо наплескано с мръснобяла боя. Не харесвам този тип рамки, а освен това те поемат много мръсотия и не могат да се изчистят с нищо. Не че съм маниачка на тема чистота – съвсем не, но все някъде слагам граница.

Донесох съвсем простичка, но по-подходяща рамка и се заех да преместя снимката. Леко набръчканият бял фон се оказа гръб на лист от стар календар. А отдолу цъфна друг портрет – цветна репродукция на първия министър-председател на социалистическа България Георги Димитров, известен в антикомунистическите среди и като Гошо Тарабата или Гошо Саламурата. Колегите ми много се забавляваха, когато узнаха кой се крие под Методий Попов. Ето двата портрета един до друг:

Подарявам Гошо Тарабата на първия, който го пожелае, но засега такъв няма. Ако някой го иска (или тъпата му рамка), да остави коментар веднага, преди да съм го изхвърлила. Аз наистина обичам да кътам всякакви стари боклуци, но както казах, все някъде слагам граница.

За насилието срещу българите в Македония

От БНР:

„Министърът на външните работи Николай Милков е информирал колегите си на заседанието в Брюксел за пребития секретар на българския клуб в Охрид Християн Пендиков и е поискал солидарност и отношение по въпроса от тях. 

Това беше извънредна намеса от наша страна, тъй като точката не беше заложена в дневния ред, каза министър Милков:

„Ние имаме една ескалация на напреженията и ескалация на натиска, свързан с правата на българската общност там. Те започнаха с приемането на една законодателна репресия срещу българската общност и правото ѝ на сдружаване, която показа забележителен консенсус между управляващи и опозиция на антибългарска основа. След това последва опожаряването на българския клуб, за което беше дадена условна присъда. След това последваха 3 атаки срещу  други клубове и стрелба срещу единия от тях. Никога не бяха намерени виновниците“.“

Ей затова имах твърде смесени чувства към вдигането на ветото върху присъединяването на Македония към ЕС. Антибългарщината е ядро на националното самосъзнание и култура на тази държава. Но имахме ли полезен ход?

Защо клетките са малки

Днес правя малка пауза от политическото блогване, за да посветя една публикация на любимите си по принцип теми – биология и образование. Преди малко се заговорих със своя колежка за промените в преподаването по биология през последните десетилетия и се сетих за старата си болка, че напоследък важни общи начала се пренебрегват за сметка на конкретна информация – която, разбира се, също е важна, но все пак… На времето в гимназията (разбирай 80-те години на миналия век) сме учили клетъчна биология в 10-ти клас по учебника на Ботю Ботев и сътр., изд. „Народна просвета“. Там имаше обяснение защо клетките са малки, за което в съвременните учебници по биология, дори в профилираното обучение, не се намира място. Преписвам го дума по дума, за да го върна, доколкото е възможно, в общественото пространство:

„Малкият размер на клетката – биологична необходимост

Тясната функционална връзка, която съществува между вътреклетъчните компоненти, налага и пространствената им близост. Това изискване е и съществен фактор, който ограничава максималните размери на клетките. За да се постави горна граница в размерите на клетките, от значение е и съотношението между техния обем и повърхнината, през която те осъществяват обмяната на веществата с обкръжаващата ги среда. Известно е, че колкото по-голям е обемът, толкова относително по-малка става повърхнината. Когато това съотношение слезе под известен минимум, то вече е пречка за нормалното протичане на жизнените процеси в клетката.

Размерът на клетките, както отбелязахме по-горе, обикновено достига до 20 микрометра. Сравнително редките случаи на значително надвишаване на този размер са съпроводени с някои особености, които компенсират възможните неблагоприятни последици. Например при яйцата на птиците и влечугите обменните процеси се ограничават само в тази част, където е ядрото и познатите общоклетъчни органели. Останалата по-голяма част от яйцето е изпълнена с инертен материал – резервно хранително вещество, жълтък.“

П. С. Ето така изглеждаше корицата на въпросния учебник.

Тодор Тагарев: Да дадем танкове и самолети на Украйна

Проф. Тодор Тагарев пред БНР:

„България може да помогне на Украйна с танкове и авиация

„България би могла спокойно да предостави танкове поне за един танков батальон на Украйна, вместо да ги държим по складовете и след 2-3 до 5 години да ги даваме за скрап“. Това заяви пред БНР военният експерт Тодор Тагарев, бивш служебен министър на отбраната. 

„Ние можем да дадем много неща. Спокойно може да дадем 30-40 танка, това по никакъв начин няма да ни повлияе негативно. Имаме доста оръжия в складовете. Можем да предоставим артилерийски системи, ракетни системи за залпов огън. За една контранастъпателна операция на украинците ще им е необходима авиация… Не толкова публично, но сигурно продължават разговорите за предоствяне на авиация на Украйна. Излезе непотвърдена информация, че Нидерландия обмисля да предостави Ф-16 на Украйна, но много по-лесно би било България да предостави своите МиГ-29. Ясно е категорично, че ние не можем да поддържаме МиГ-29 в перспектива. България може да има принос и с МиГ-29, и с част от самолетите Су-25. За следващата среща това ще излезе като един от основните въпроси в „Рамщайн““, изказа мнението си той в интервю за предаването „Събота 150“. 

„Човек трябва да мисли стратегически. Стратегическото мислене не е да брои танкове в складовете, а да разбере кой е най-добрият начин да се гарантира сигурността. Много страни вече отлично разбират, че най-добрият начин да си гарантират трайно сигурността и да се предотврати за продължителен период от време заплахата от руска агресия, е като се помогне на Украйна„, посочи Тодор Тагарев…

„Би било твърде нелицеприятно за демократичния свят, ако не може да осигури техническата помощ на Украйна и остави Русия да направи ново настъпление. Времето е кратко„.“