Archive for април, 2010

Да помогнем на Аревик: невинна, бременна и затворена

април 20, 2010

Аревик с любимия си Давид (от блога на Светла Енчева)

Аревик… е момиче от Армения, което от няколко години общува по Скайп с Давид, който живее в България. Аревик пристига в България, за да живее със своя любим, но поради бюрократични причини не може да се омъжи за него. След като забременява, поради особено тълкувание на нашите закони попада в „дома“ за бежанци в столичния квартал Бусманци – нашенски вариант на концлагер…

Аревик не е заплаха за националната сигурност – не само заради тежката си бременност, която протича в нечовешки условия. Въпреки това, подобно на много други хора (включително болни и малки деца), тя ще остане там, без да е извършила престъпление, ако никой не й помогне.

Ако бъде освободена, Аревик ще живее у родителите на приятеля си, където ще я издържат и ще се грижат за нея. Има кой да й предостави юридическа помощ.

Как можем да помогнем ние? Като окажем обществен натиск върху някои институции. Практиката показва, че в подобни случаи у нас тази стратегия е била успешна…“

Горният цитат беше от блога на Лид (ето и друг неин пост по темата). А Светла Енчева, която даде гласност на случая, в по-късния си пост „Да пишем писма за спасяването на Аревик“ обяснява конкретно как всеки от нас може да помогне. Съставила е примерно писмо в подкрепа на Аревик, обосноваващо каузата с подходящи нормативни текстове, а също така и електронни адреси и пощенски адрес на РДВР – Монтана, където да го пратим. За по-сигурно е най-добре да пишем на всичките електронни адреси и същевременно да изпратим препоръчано писмо с обратна разписка по обикновената поща.

Освен това ви препоръчвам да пишете и в Министерството на вътрешните работи – електронната му приемна е тук, пощенският адрес – София 1000, ул.”6-ти септември” № 29.

Advertisements

Спомни си и поеми дъх

април 6, 2010

Текстът по-долу е превод на пост със същото заглавие – Remembering to breathe, от блога на дама, която пише под името „На ръба“ (On the edge). Странно е до каква степен уж съвсем различни хора си приличат отвътре и се чувстват еднакво.

В живота ми е имало моменти, когато буквално съм забравяла да дишам. Спомням си първия път, когато това ми се случи. Бях на 15 години и момчето, в което се бях влюбила още като 4-годишна, ми каза, че ще се жени… Спомням си, че… цяла минута не можех да си поема дъх. Той разби сърцето ми.

След това ми се случи пак, когато докторът каза… че майка ми има рак на дебелото черво и няма да живее повече от година-две… Тя умря само след три месеца.

После най-малкият ми син се зарази със СПИН. Когато получихме положителния резултат, главата ми започна да бучи и си мислех само: „Не, това не може да е вярно!“. Молех се горещо да не е вярно… Трябваше да има грешка в теста. Но беше вярно.

Когато той умря и дойдоха да ми кажат, запазих спокойствие. Но по-късно, след погребението, току внезапно си припомнях, че е мъртъв. Това ме сварваше неподготвена и спирах да дишам. Болката в сърцето ми беше толкова силна, че смазваше дъха ми. Трябваше да си напомням, че трябва да вдишвам и издишвам… Просто не можех да повярвам, че синът ми си е отишъл завинаги. Струваше ми се непоносимо.

Научих се да понасям тези загуби, като се насилвам да поема дъх отново и отново. Така една минута, после още една и не след дълго почвах да дишам…, без да трябва да си напомням. Удивително е колко издръжлив е човешкият дух, изправен лице в лице с края на света.

Ако и на вас ви се случи същото, знайте: за да продължите да се справяте с живота, трябва само да не спирате да дишате. Напомнете си да вдишате, после пак, и пак. И скоро дишането ще продължи от само себе си. Дори ако не ви се иска.“

Скръб

април 1, 2010

На 22. март загубих обичния си брат Георги.

Той беше на 41 години, женен, с 4-годишна дъщеричка.

Моля, не оставяйте коментари към този пост.