Обучение по Монтесори в българските села?

Една от най-често обсъжданите теми в българското образование е съдбата на училищата с твърде малко деца. Обикновено населението на селата и малките градчета иска запазване на училището, а властите напират да го затварят с довода, че образованието в такива училища е твърде скъпо и твърде некачествено.

Понякога се чудя дали не трябва на местните хора да се даде повече свобода и право на избор по въпроса как да си образоват децата. Имам предвид да се позволи всеки подход, който работи, т.е. подготвя децата за всеобщите годишни тестове, които би следвало да се въведат. Нима образованието непременно трябва да е скъпо? Бащите биха могли да ремонтират училищната сграда, а майките – да я чистят. Ако никой редовен учител не иска да се завре в горите тилилейски срещу малка заплата, може да се наеме нередовен учител. Това значи човек като мен, който не се е прежалил да полага дузина изпити за глупости, за да му се признае педагогическа специалност. Или да се проагитира пенсиониран учител да дойде дори без заплата, само срещу квартира и пресни продукти.

Като най-голям недостатък на малките училища обикновено се изтъква, че в тях паралелките са слети и деца от два и дори три последователни класа учат заедно. Съвместното обучение на деца на различна възраст, при което по-големите помагат на по-малките, се смята за недопустимо в днешна България, макар да е било обичайно през българското Възраждане. При това, сравнявайки днешните селски училища с „взаимоспомагателните килийни училища“ от ХІХ в., сме склонни да забравяме, че последните май са давали по-добро образование от много „елитни“ градски училища на съвременна България.

Неотдавна с изненада научих, че методът на Монтесори предвижда съвместно обучение на деца с 2-3 години разлика във възрастта дори ако има достатъчно деца, за да се направят отделни паралелки за всеки набор. Мария Монтесори е италианска лекарка и педагожка, която се споменава в „Грижи за бебето и детето“ на д-р Спок. Тя е разработила за обучението на умствено изостанали деца метод, който после се е оказал подходящ и за нормалните деца. Методът се основава на самостоятелна работа-игра на детето със специални учебни материали (напр. изрязани от дърво букви), при което то учи спонтанно и с желание. Учителят не толкова изнася уроци, колкото подпомага децата сами да „попиват“, напипват и упражняват знанията. При това всяко дете напредва със своя собствена скорост и деца на различна възраст, някои от които могат да имат и увреждания, учат заедно, без да си пречат.

За жалост ми е трудно да си представя как методът работи на практика, защото и аз, и всичките ми познати сме учили в традиционни класни стаи (т.е. учителят изнася урока, 30 деца го гледат в устата). Но може би обучението по Монтесори би било интересно за хората от малките селища, които се борят да спасят училищата си.

Ало, държавата!

Този пост е вдъхновен от дискусии с Лид по циганския въпрос в нейния блог (постовете „Бъдещите избиратели“ и „Талибан ли си?„).

Живея в кв. „Захарна фабрика“ в София, където българи и цигани водят нелеко съвместно съществуване. Така че въпросът е актуален за мен и имам някои впечатления от първа ръка. Най-много ме тревожи периодичното линчуване на българи от цигани без ясен повод.

Според много българи проблемът трябва да се реши, като циганите по някакъв начин бъдат изчезнати. Цитирам началото на първия пост на Лид: „Вчера едно момче на 17 ми каза, че ще гласува за “Атака”, тъй като Волен Сидеров обещава да изгони от страната всички цигани…“. Без да засягаме моралната и правна страна на въпроса, това мнение е толкова нелепо, че изобщо не смятам да го обсъждам.

Според други българи, вкл. Лид, проблемът трябва и може да се реши само с добра воля и усилия от страна на българската общност, която трябва да подобри отношението си към циганската такава и да я издигне до своето равнище. Това мнение вече е по-достойно за опониране.

Съгласна съм, че циганите се намират на едно недостойно за човешки същества дъно, от което явно не могат да се издигнат сами (напротив, все повече затъват, дори когато изглежда, че няма накъде повече). Съгласна съм, че трябва да им се помогне да се издигнат, макар че според мен това е работа не на българската (или която и да е друга) общност, а на държавата. Но този въпрос за мен няма нищо общо с въпроса за циганското насилие и престъпност. Т.е. за мен подобряването на материалното и образователно състояние на циганите не е нито необходимо, нито достатъчно условие за превръщането им в примерни граждани.

Някога ни учеха, че тежкото положение на бедняците е първопричина за престъпното поведение на някои от тях. Но така ли е наистина?

Да кажем, че с неимоверно количество кръв, пот и сълзи успеем да издигнем циганите до своето равнище. И какво трябва да очакваме тогава? Каквото получаваме сега от своите издигнати братя-българи. Известна личност в компютърните среди троши с бухалка колата на бременна жена; синове на министри и депутати редовно пребиват хора; други синове на важни хора, след като убиват жестоко младеж, стават студенти по право (!) и навигация съответно; за убийците по пътищата дори не ми се говори.

За да намерим решението на проблема, трябва да търсим общия знаменател между тези издигнати бели български биячи и убийци и мургавите биячи и убийци от кв. „Захарна фабрика“. Този общ знаменател е безнаказаността. При всички посочени престъпления делата се проточиха и накрая потънаха, а осъдени няма.

Всички обсъждания как да се премахне расизмът и ксенофобията на едната или другата общност са лутане по погрешен път. Чувствата на българите към циганите и обратно нямат никакво значение. Защото съжителството между хората се основава не на взаимна обич, а на спазване на неотменим ред. Просто трябва да се знае, че всеки, който нападне друг човек, ще бъде заловен и наказан според закона. И наказанието ще бъде по-тежко, ако жертвата принадлежи на друга общност, защото расовата омраза се смята за утежняващо вината обстоятелство.

Редът и законността обаче не се създават от етническите общности, нито от отделните личности. Те са функция на държавата – нейната първа и според мнозина единствена функция. Но къде е държавата? В „Захарна фабрика“ я виждаме рядко; и мирното съжителство, на което все пак се радваме през повечето дни, се постига по-скоро чрез магия. А би трябвало отдавна, при първите инциденти и много преди убийството на проф. Калоянов, из квартала да бъдат наслагани камери и полицията да е готова да идва „на пожар“.

На 10 май – току-що проверих датата, беше денят на „вечното дерби“ – излязох да хвърля боклука. Недалеч бяха събрани хора и ставаше нещо интересно. Приближих се. Оказа се, че се мъти сбиване между група червени и сини запалянковци, от една страна, и група цигани, от друга. Прибрах се по най-бързия начин и звъннах на 166. Казах: „Обаждам се от „Захарна фабрика“, пред блока ми започва масов бой“. Отвърнаха, че ще пратят хора, и ми затвориха, без дори да попитат за кой блок става дума. Добре, може да са знаели, нищо чудно някой да се е обаждал преди мен. Само че полицаи така и не се появиха. Мелето след известно време свърши спонтанно, без да остави сериозно пострадали – този път. Месец по-късно обаче не беше така.

Да основаваш съжителството между хората (дори да не се различават по култура и цвят на кожата) на добрите им чувства, значи да разчиташ на гол късмет. А лошото на късмета е, че по определение не можеш да го имаш всеки път. След последния побой на цигани над българи свекърва ми е видяла близо до местопрестъплението “момчетата” на Расате, застанали на пост. Всяко действие поражда равностойно противодействие… И така, ако не се намеси държавата, не след дълго ще се свлечем до Хобсовото „естествено състояние на човешкия род“ – война на всеки срещу всички, в която човешкият живот е самотен, мизерен, противен, жесток и кратък.

Честно казано, не виждам светлина в края на тунела. Не можем да очакваме от Европа да дойде да възстановява българската държавност, най-малкото защото и европейците имат същия проблем.