Читател коментира поста ми „„Икономическата политика“ от Лудвиг фон Мизес„: „Защо повечето икономически и финансови програми са кейнсиански, ако австрийската школа е по-правилна? Забелязвали се в последните години протекционизъм? Това вреди или помога на световната икономика?… Кога се налага да има интеверенционизъм или държавен монопол (БДЖ, училища, полиция и др.)? Може ли свободния пазар да се саморегулира или се изисква намесата на държавата (в България, а и иначе)?“
Струва ми се най-подходящо като отговори да дам цитати от първата книга по икономика, която преведох – „Икономиката в един урок“ от Хенри Хазлит:
„Икономиката приютява повече заблуди от която и да е друга област на човешката мисъл. Това не е случайно. Свойствената на предмета трудност при всички положения би била значителна, но се подсилва хилядократно от един фактор, който не влияе например във физиката, математиката или медицината – целенасочената защита на себични интереси. Макар че всяка група има определени икономически интереси, еднакви с тези на всяка друга, тя има също, както ще видим, интереси, противоположни на тези на всички други групи. Докато някои политически програми в крайна сметка биха облагодетелствали всички, други биха донесли полза на една група за сметка на всички останали. Групата, която би се облагодетелствала от тези програми, бидейки пряко заинтересована, ще се застъпва за тях благовидно и настоятелно. Ще наеме най-добрите умове, които могат да се купят с пари, и те ще посветят цялото си време на защитата на интересите й. И накрая тази група или ще убеди общественото мнение в своята правота, или ще постигне такава бъркотия, че ясното мислене по въпроса да започне да граничи с невъзможното.
Освен тази непрестанна защита на собствените интереси има и втора важна причина, която ежедневно ражда нови икономически заблуди. Това е упоритата склонност на човек да вижда само непосредствените последици от дадена политика или последиците й само за дадена група и да забравя да се запита какви ще бъдат дългосрочните последици на тази политика не само за дадената група, а и за всички групи. Тази заблуда се състои в пренебрегване на вторичните резултати. И в това е цялата разлика между добро и лошо икономическо мислене…
Хора, които днес минават за блестящи икономисти, осъждат спестяването и препоръчват прахосничество в национален мащаб като спасителна икономическа мярка; и когато някой им напомни какви ще бъдат последиците от тази политика в дългосрочен план, те отговарят насмешливо, както би отвърнал синът-прахосник на бащиното предупреждение: ”В дългосрочен план всички ще сме мъртви.” [Цитат от Кейнс – М. М.] И такива плитки остроумия се приемат за унищожителни епиграми и най-дълбока мъдрост…
Един прост и кратък разказ за икономическата политика на държавите по света със сигурност ще накара всеки сериозен студент по икономика в отчаяние да се хване за главата. Вероятно той ще попита какъв е смисълът да се разглеждат последните постижения на икономическата теория, когато в същото време обществените схващания и държавната политика, най-малкото що се отнася до международните отношения, изостават и от Адам Смит. Защото днешната политика по отношение на митата и външната търговия не само не е по-добра от тази през ХVII и ХVIII век, а е несравнимо по-лоша. Истинските причини за митата и другите прегради пред търговията са същите като тогава, а същите са и изтъкваните причини.
След появата на ”Богатството на нациите” преди повече от два века свободната търговия е била защитавана стотици пъти, но все пак може би тази книга съдържа най-простата й и силна защита. Като цяло Смит се основава на едно основно твърдение: ”Във всяка страна основното множество хора винаги са и следва да бъдат заинтересовани да купуват всички желани стоки от този, който им ги продава най-евтино.” Смит продължава: ”Това твърдение е толкова очебийно, че изглежда смехотворно да се полагат каквито и да е усилия за доказването му; и то никога не би могло да бъде поставено под съмнение, ако пристрастната софистика на търговци и производители не беше объркала здравия разум на човечеството.”
От друга страна, свободната търговия се разглежда като част от разделението на труда:
„Правило на всеки разумен глава на семейство е никога да не се опитва да прави сам нещо, което ще му излезе по-скъпо, ако го изработи, отколкото ако го купи. Шивачът не се опитва да си прави сам обувките, а ги купува от обущаря. Обущарят не се опитва да си шие сам дрехите, а ги поръчва при шивача. Земеделецът не се опитва да изработва нито едното, нито другото, а използва тези двама занаятчии. Всички те намират, че изгодното за тях е да използват целия си труд за дейността, която вършат по-добре от другите, и с част от спечеленото да закупят всичко друго, от което се нуждаят. Което е благоразумие за всяко отделно семейство, рядко може да бъде лудост и за едно велико царство.“
Но какво всъщност е накарало хората да предположат, че това, което е благоразумие на всяко отделно семейство, би могло да бъде лудост за едно велико церство? Отговорът е – цяла мрежа от заблуди, от която човечеството още не може да се освободи. А основната измежду тях е тази централна заблуда, на която е посветена тази кника. Тя е да се разглеждат само непосредствените последици на дадено мито върху определени групи и да не се разглеждат дългосрочните му последици за цялото общество.
Дали крайният резултат от митото ще бъде понижаване на заплатите или повишаване на цените, ще зависи от вида на осъществяваната парична политика. Но е ясно, че митото, макар че може да повиши заплатите спрямо това, което биха били без него в защитените производства, трябва в крайна сметка, ако се разглеждат всички дейности, да намали реалните заплати – т.е. да ги намали спрямо това, което те биха били в негово отсъствие.
Само умове, разложени от поколения на заблуждаваща пропаганда, могат да сметнат този извод за парадоксален. Какъв друг резултат можем да очакваме от политиката на съзнателно неефективно използване на ресурсите ни от капитал и работна сила? Какъв друг резултат можем да очакваме от умишленето издигане на изкуствени препятствия пред търговията и транспорта?…
Вярно е, че митото нанася вреда на всички потребители като такива. Не е вярно, че то облагодетелства всички производители като такива. Напротив, както току-що видяхме, то помага на защитените производители за сметка на всички други американски производители и особено на тези, които имат сравнително големи потенциални чужди пазари…
Цените се образуват чрез отношението между търсене и предлагане и на свой ред влияят върху търсенето и предлагането. Когато хората искат още от дадена стока, те предлагат повече за нея. Цената се вдига. Това увеличава печалбата на тези, които произвеждат стоката. Понеже сега повече се печели от производство на тази стока, отколкото на други, хората, които вече я произвеждат, разширяват дейността си, и нови хора се привличат в тази дейност. Впоследствие това повишено предлагане понижава цената и намалява възможностите за печалба, докато печалбата от тази стока отново падне до общото равнище на печалбите (с отчитане на относителните рискове) за другите производства… Следователно системата на частния сектор може да се сравни с хиляди машини, всяка снабдена със собствен квази-автоматичен регулатор, като всички машини и регулаторите им са взаимосвързани и си влияят взаимно, така че в резултат действат като една голяма машина…
Когато хората искат повече от дадена стока, те наддават за нея и така вдигат цената й. Това увеличава печалбите на производителите на тази стока. Те са подтикнати да увеличат производството. Други са подтикнати да спрат производството на някои свои продукти и да се насочат към направа на този продукт, който им дава по-добра печалба. Но това увеличава предлагането на тази стока и същевременно намалява предлагането на някои други стоки. По тази причина цената на въпросния продукт пада спрямо цените на други продукти и стимулът да се увеличава производството му изчезва. По същия начин, ако търсенето на някоя стока намалее, цената й и печалбата от нея също намаляват и производството й спада…
Постоянно се предлагат нови мерки за международен контрол върху стоките. Казват ни, че този път ще избягнат всички стари грешки. Този път ще се фиксират цени, които ще са ”справедливи” не само за производителите, а и за потребителите. Нациите-производители и потребители с помощта на разумни доводи ще стигнат до съгласие какви точно са тези справедливи цени. Фиксираните цени неизбежно ще са свързани със ”справедливо” разпределение на произвежданите и потребяваните количества между отделните страни, а ако някой предрича във връзка с това непристойни международни караници, той не е нищо друго освен циник. Най-накрая – и това чудо надхвърля всички останали – описаният свят на свръх-международни контролни и принудителни мерки ще бъде също така и свят на ”свободна” международна търговия!
Не съм сигурен какво точно държавните плановици имат предвид тук под свободна търговия, но можем да сме сигурни за някои от нещата, които те нямат предвид. Те нямат предвид свободата на обикновените хора да купуват, продават и заемат на каквато цена (лихва) искат и когато сметнат това за изгодно. Бюрократите нямат предвид свободата на обикновения гражданин да отгледа такава реколта, каквато желае, да се движи по своя воля и да се заселва където иска, като взема със себе си своя капитал и останалата си собственост. Подозирам, че бюрократите имат предвид своята свобода да решават тези неща вместо гражданина. И му казват, че ако им се подчинява безропотно, че бъде възнаграден с повишаване на своето жизнено равнище. Но ако плановиците успеят да обвържат идеята за международно сътрудничество с идеята за засилено господство на Държавата и разпореждането й с икономическия живот, то мерките за международен контрол в бъдеще е твърде вероятно да доведат до същия резултат като тези в миналото, т.е. жизненото равнище на обикновения човек да се понижи заедно с равнището на неговата свобода…
В днешно време тези, които непрекъснато правят изявления по икономически въпроси, много рядко признават неизбежните изводи от собствените си твърдения. Когато те казват, че спасителният път за икономиката е да се увеличат кредитите, все едно казват, че спасителният път за икономиката е да се увеличи задлъжнялостта: това са различни названия на едно и също нещо, видяно от двете му страни. Когато казват, че начинът да преуспеем е да увеличим цените на селскостопанските продукти, това е все едно да се каже, че начинът да преуспеем е да оскъпим храната на градския работник. Когато казват, че благоденствието на нацията изисква държавни субсидии, те всъщност казват, че благоденствието на нацията изисква по-високи данъци. Когато си поставят за основна цел да увеличат износа, повечето от тях не осъзнават, че неизбежно са си поставили за основна цел в крайна сметка да увеличат вноса. Когато казват, че икономическо оживление ще се постигне чрез повишаване на заплатите, това в почти всички възможни обстоятелства е само друг начин да се каже, че икономическо оживление ще се постигне чрез повишаване на производствените разходи.
От това, че всяко от тези предложения подобно на монета си има и обратна страна, и че същите предложения, ако се формулират с другите си имена, звучат далеч по-непривлекателно, не следва, че всички те при всякакви условия са неразумни. Може за някакъв период от време увеличаването на задлъжнялостта да се окаже поносимо малка цена за печалбите, осъществени чрез изтеглените заеми; или държавните субсидии да са необходими за постигането на някаква цел, свързана с отбраната; или даден отрасъл да може да си позволи повишаване на производствените разходи и т.н. Но във всеки от тези случаи трябва да се уверим, че са били разгледани и двете страни на монетата и са били изследвани всички изводи от предложението. А това се прави твърде рядко…
Първото издание на тази книга излезе през 1946. Оттогава досега, когато пиша тези редове, са изминали 32 години. Каква част от урока, изложен върху страниците дотук, е научена през този период?
Ако говорим за политиците – за всички онези, които отговарят за формулирането и осъществяването на държавната политика, – то не е научено практически нищо. Напротив, политическите програми, анализирани в предишните глави, са много по-непоклатими и по-разпространени, отколкото бяха при първото издание на книгата – и то не само в Съединените щати, а и в практически всички страни на света.
Като очебиен пример можем да вземем инфлацията. Тя е не само политическа програма, осъществявана целенасочено, а и неизбежен резултат от повечето други програми за държавна намеса. Днес инфлацията е универсален символ на държавната намеса, където и да се извършва тя…
Инфлацията се осъществява отчасти заради самата нея. Повече от 40 години слуд публикуването на ”Обща теория” от Джон Мейнард Кейнс (John Maynard Keynes, General Theory) и повече от 20 години след като тази книга беше изцяло опровергана от анализите и практиката, много наши политици продължават да настояват непрекъснато за по-голям бюджетен дефицит, с чиято помощ да премахнем или да намалим безработицата. Крещяща ирония е, че те дават тези препоръки, след като през 41 от последните 48 години федералният бюджет и без това е имал дефицит и след като този дефицит достига мащаби от 50 милиарда долара годишно.
Още по-голяма ирония е това, че, недоволни от ограничението да провеждат тази катастрофална политика само в собствената си страна, нашите държавни мъже упрекват други страни, особено Германия и Япония, задето не следват и те политика на ”експанзия”. Това ни напомня лисицата на Езоп, която, след като загубва опашката си, иска от другите лисици да отрежат и те своите опашки.
Една от най-лошите последици от вярата в кейнсианските митове е, че тя не само води до все по-голяма и по-голяма инфлация, а и системно отвлича вниманието от истинските причини за нашата безработица, а именно превисоките профсъюзни заплати, задължителната минимална заплата, твърде големите и продължително изплащани обезщетения при безработица и прекалено щедрите социални помощи.
Но макар и често да се създава целенасочено, инфлацията днес е преди всичко резултат от други видове намеса на държавата в икономиката. Накратко, тя е последица от Преразпределителната държава – от всички планове пари да се изземват от Петър, за да се изсипват върху Иван…
Антикапиталистическите настроения изглеждат по-силни от когато и да било. Щом икономическият растеж се забави, днешните политици виждат основната причина в ”недостатъчното потребление”. И докато насърчават потреблението, те измислят за спестяването и инвестирането все нови пречки и такси. Както вече видяхме, днес това се постига най-вече чрез въвеждане или засилване на инфлацията. В резултат днес, за пръв път в историята, нито една държава не е на златен или сребърен стандарт и практически всяка държава мами собствения си народ, като печата непрекъснато обезценяващи се книжни пари…
Накратко, основният проблем, пред който стоим днес, не е икономически, а политически. Сериозните икономисти в общи черти са единодушни в мнението си какво следва да се прави. Практически всички опити на държавата да преразпределя благата и доходите показват склонност да лишават от стимул производството и да водят към всеобщо обедняване. На държавата се полага да създаде система от закони, която да възпрепятства насилието и измамите. Но същевременно тя следва да се въздържа от пряка намеса в икономиката. Основната икономическа функция на държавата е да насърчава и защитава свободния пазар. Когато Александър Велики посетил философа Диоген и попитал какво може да направи за него, Диоген според мълвата отговорил: ”Не ми закривай слънцето”. Всеки гражданин има право да иска същото от своята държава.“