Archive for март, 2011

Вън талибаните от храма на просветата!

март 29, 2011

Идвам днес на работа и какво да видя – на двата входа на сградата ни лепната обява за предстояща лекция на Доминик Стейтъм (Dominic Statham). Може би ще си помислите, че лекторът трябва да е преподавател в елитен чуждестранен университет или известен практикуващ лекар. Нищо подобно. Стейтъм е британски автоконструктор, получил озарение свише, че еволюционната теория е невярна, и написал труд по въпроса. Заглавието на книгата му е Evolution – Good Science?, преведено на български като „Еволюцията – наука или идеология“. Именно този шедьовър ще бъде представен след броени дни в една от залите на нашия Медицински университет. Не искам да правя реклама на събитието, затова няма да казвам точно кога и къде, само вметвам, че поне датата е възможно най-подходящата – 1. април.

Кратка справка в Мрежата показва, че въпросният креационист планира цял тур на овации из България, като възнамерява да представи книгата си и в Шуменския университет и в Медицинския университет – Варна.

Дали някой си мисли, че студентите и в частност студентите-медици са най-големите лапнишарани у нас и всеки талибан, който не признава друга истина освен съответното свето писание, може да ги обае с мухлясали проповеди?

Или просто някой си мисли, че нашите университети са дотам закъсали за пари, че са готови да пуснат в залите си всеки талибан, който си плати наема?

Уви, поне второто явно е самата истина.

П.С. Един коментатор предложи, който може, да отиде на събитието и да задава неудобни въпроси, за да събуди критичното мислене на тези слушатели, които са просто непросветени и заблудени. Аз нямам намерение да ходя (признавам, че предпочитам да си прибера детето от детската градина). Мога обаче да предложа някои неудобни въпросчета, взети от книгата на Джери Койн „Защо еволюцията е факт“ (Jerry Coyne, Why Evolution Is True):

Как, освен чрез еволюционната теория, може да се обясни, че палеонтологичният летопис (fossil record) съдържа точно такива вкаменелости, каквито се предсказват от дарвинизма, включително преходни форми, напр. Tiktaalik – между земноводни и риби, Mei – между динозаври и птици, Pakicetus и Ambulocetus – между чифтокопитни (artiodactyls) и китоподобни (cetaceans, whales), Sphecomyrma – между оси и мравки? Как се обяснява фактът, че останки от по-сложни организми се откриват само в по-младите геологични пластове и никой не е успял да открие „анахронични“ вкаменелости, които биха опровергали еволюцията (напр. бозайници в пластове от докамбрия)?

Ако видовете възникват не чрез независима еволюция вследствие на географска изолация, а чрез творчески актове, как да обясним, че Творецът не работи много усилено на континентите, а разгръща въображението си на островите, често създавайки десетки ендемични видове от една група в рамките на един архипелаг?

Как без еволюционната теория можем да обясним многобройните закърнели (vestigial) органи като зачатъчните крила на додото и други нелетящи птици, скритите под кожата очи на къртиците, тазовия пояс (pelvis) на китоподобните, нашия апендикс, мускулите на главата ни, които при други бозайници движат ушната мида?

Как да обясним многобройните псевдогени, т.е. излезли от употреба гени, които все още могат да се видят в геномите на най-различни видове? Например човешкият геном съдържа псевдогена GLO, който при повечето други бозайници кодира ензим, нужен за синтезата на витамин С. Защо му е притрябвало на нашия Създател да инактивира този ген чрез мутация, запазвайки останките му в генома като псевдоген? Защо освен приматите такъв псевдоген имат и морските свинчета и плодоядните прилепи, като при това някогашният работещ ген в трите групи бозайници е инактивиран от три различни мутации? Защо делфините, на които не е нужно да долавят миризми във въздуха, още носят в генома си гените за съответните обонятелни рецептори, но вече като неактивни псевдогени, натрупали мутации?

Във филма „Човек на годината“ (Man of the Year), когато питат един от героите какво мисли за интелигентния дизайн, той отговаря: „Погледнете човешкото тяло – това ли наричате интелигентно? Завод за преработка на отпадъци в съседство с увеселителен парк!“ И наистина как освен чрез еволюционната теория можем да обясним многото примери за неподходящо устройство (bad design)? Ето някои от тях: лъкатушния път на клона на блуждаещия нерв, който инервира гръкляна (laryngeal nerve); спускането на тестисите в скротума, което е проблемно и предразполага към ингвинална херния; прокарването на мъжкия пикочен мехур през простатата, водещо до затруднено уриниране при увеличена простата; липсата на пряка връзка между яйчника и яйцепровода, водеща до риск от извънматочна бременност; женският таз, който вследствие на изправения стоеж е добил вид на костен тунел и прави раждането крайно болезнено и опасно.

Ще завърша с превод на откъс от стр. 85 на книгата:

Някои креационисти възразяват, че неподходящото устройство не е довод за еволюцията, понеже свръхестественият интелигентен дизайнер също би могъл да създаде несъвършени структури. В своята книга „Черната кутия на Дарвин“ привърженикът на интелигентния дизайн Майкъл Бий твърди, че „белезите, които ни озадачават в дизайна, биха могли да са създадени от Дизайнера по определена причина – например за красота, за разнообразие, за показ, за някаква все още неизвестна практическа цел или по друга причина, която не можем да отгатнем…“ Но този довод пропуска главното. Да, дизайнерът може да има неведоми за нас мотиви. Но конкретните примери за лошо устройство, които виждаме, имат смисъл само ако са еволюирали от белези на по-ранни предшественици. Ако дизайнерът при създаването на видове е имал мотиви, за които можем да се досетим, един от тях със сигурност е бил да води биолозите за носа, карайки организмите да изглеждат така, все едно са еволюирали.“

(Майкъл Бий е американски биохимик, който има 9 (девет) деца и не ги праща на училище, а оставя жена си да ги обучава вкъщи. Според мен само този факт показва всичко, което ви е нужно да знаете за душевното му състояние. Простете ми довода ad hominem, но не мога да се въздържа.)

П. П. С. Един от англо-говорещите ми студенти е присъствал на събитието. Разказа ми, че публиката била изцяло от привърженици на интелигентния дизайн и посрещнала автоконструктора с овации. И нещо още по-тревожно – представил го някакъв преподавател; но свидетелят не беше запомнил името на този колега-ренегат. За Шуменския университет поне знаем кому да дадем златната малинка – на  доц. д-р Иво Михайлов и гл. ас. д-р Димчо Захариев.

Advertisements

Още пепел по главите заради Либия

март 15, 2011

Неотдавна предложих да си посипем главите с пепел заради Либия – по-точно заради боеприпасите, които сме продали на режима на Кадафи през 2009. По този повод министрите на енергетиката и на външните работи Трайчо Трайков и Николай Младенов заявиха, че всъщност не сме изнасяли оръжия за Либия. Имало било такова намерение и било издадено разрешение, но сделката не била осъществена. Много обичам така да ни правят на глупаци. Изнесеното в „Гардиън“ за боеприпасите се основава на документи. Нашите министри не показват никакви документи, не разкриват коя е била фирмата и защо сделката не се е състояла, само казват: „Въпреки документите България е кристално чиста и не се съмнявайте в това, защото ние ви даваме честната си дума.“

Цялата история ме накара да си спомня слуховете как по време на ирано-иракската война ние като добри приятели сме продавали оръжие и на двете страни и бил направен прецизен график, за да не се засекат различните самолети, идващи да отнесат готовата продукция. Разбира се, хората от летището треска ги тресяла при мисълта как някакъв проблем може да задържи някой самолет и той да се застъпи с противников. Нейсе, било каквото било, тури му вестник (пепел не, тя ни трябва да си я сипем по главите). Да гледаме в бъдещето и да мислим какво да правим сега.

За жалост в момента положението в Либия е учебникова илюстрация как не винаги добрите побеждават. На бойното поле е далеч по-вероятно да победят тези, които имат авиация (ако другите нямат). Либийските бунтовници преглътнаха гордостта си и сега молят някого – който ще да е – да въведе зона, забранена за полети, за да ги спаси от въздушните нападения. Но всички, които могат да въведат такава зона, шикалкавят по начин, който лично аз намирам за безобразен. Говорят как зоната уж трябвало да се одобри от Съвета за сигурност на ООН, знаейки отлично, че Русия и Китай не биха допуснали такова нещо да мине. Като българска гражданка мен най-силно ме засяга позицията на България. И тя, меко казано, не ми харесва. Ето какво е казал пребоядисалият се мушморок, който понастоящем се подвизава като български външен министър:

Българската позиция е, че признаваме държави, а не движения. Това заяви външният министър Николай Младенов в Брюксел в коментар на въпроса дали либийският Национален съвет, организиран от противниците на Кадафи, трябва да се счита за легитимен, предаде кореспондентът на БНР. Пред България в момента не стои въпроса за признаване на формирания от опозицията Национален съвет в Либия, стана ясно от думите на Младенов… Външният ни министър допълни, че не е ясно какво представлява опозиционният съвет. Според него е странно, че бивши министри са станали знаменосци на движението срещу Муамар Кадафи. Младенов каза, че всяка мисия, която се изпраща, трябва да се запознае със ситуацията както в Триполи, така и в Бенгази, и със всички играчи, които се появиха на сцената в Либия.“

Т.е. дайте да се снишим, да се заемем с проучване на людете, що се зоват Национален съвет, и изобщо да си запълваме времето, докато наемниците на Кадафи превземат Бенгази, възстановят реда и отрежат всички глави, подозирани в опозиционни мисли…

Питам се къде е гражданското общество в България и другите държави, които в момента шикалкавят – защо не оказва натиск върху правителствата? Къде е четвъртата власт? Къде са активистите срещу расизма и не виждат ли, че нежеланието да се пречи на избиването на араби е тежка форма на расизъм?

Avaaz.org организира подписка за забранена за полети зона; тя е адресирана до Съвета за сигурност на ООН, което според мен е безнадеждна кауза, но все пак няма вреда човек да се подпише.

Ген. Луков като илюстрация защо да не се предоверяваме на Уикипедия

март 11, 2011

През 1997 за пръв път се опитах да направя справка в Мрежата. Беше за нещо, свързано с Народното събрание. Попаднах на някакви анонимни текстове на английски, клеветнически оплюващи демонстрантите от 10. януари същата година (между които бях и аз). Тази незначителна случка завинаги ме предпази от предоверяването на Интернет, от което страдат много мои студенти.

За мен Уикипедия е прекрасно и величествено начинание, което трябва да се използва и доразвива. Но за жалост това не й пречи да бъде ненадежден източник. Дори и в английската Уикипедия неотдавна не устоях и коригирах някои неясни и недотам верни твърдения за мейозата, а българската Уикипедия е значително по-ненадеждна от английската (ако искате да се уверите, сравнете напр. текстовете за аутизма в двете Уикипедии). Разбира се, българските учебници, вестникарски статии и изобщо всякакви мислими текстове също са по-ненадеждни от английските. Както аз, така и много други хора след дългогодишно сблъскване с това явление се хващаме, че равнището ни на доверие към даден източник се покачва автоматично поради самия факт, че е написан на английски.

Статията за ген. Луков е прекрасна илюстрация защо не бива да се предоверяваме на Уикипедия (особено българската). Не бих казала, че е написана съвсем в комунистически дух; дава връзки и към добронамерени източници, напр. този и този. Но като цяло показва монопола на левичарите върху представата за нашето минало. Нещо повече, тази статия показва и обичайния пропаганден подход на тази група хора – манипулации и опашати лъжи, толкова нескопосани, че могат да се хванат буквално за половин минута, но въпреки това явно хващат дикиш.

В раздел „Биография“ присъства изречението: „Когато България официално застава на страната на Нацистка Германия Луков смята, че законодателството в България не е достатъчно анти-семитско и се бори за закони по близки до тези на Хитлер [1].“ (Правописът запазен.)

Източник [1] е Wyman David S., Rosenzveig, Charles H., (1996), The World Reacts to the Holocaust, London: The John Hopkins University Press pp. 267-268.

В съответната беседа един от участниците пише по този повод: „На посочените страници – Wyman David S., Rosenzveig, Charles H., (1996), The World Reacts to the Holocaust, London: The John Hopkins University Press pp. 267-268, единственото споменаване на Луков в текста гласи: …General Khristo Lukov, who in 1943 headed the anti-Semitic legionnaires and was trying to persuade Berlin to replace Boris’s goverment with one based on his organization.““

Незнайно защо обаче уикипедианецът, който е написал това, не е заличил или коригирал съответното твърдение в самата статия.

Аз лично се хванах да проверя, използвайки факта, че цитираната книга е качена в Google Books. Горната картинка е взета от екрана след моята справка. Виждате много добре, че наистина името на Луков се среща само на 2 места в книгата – едното е стр. 268, където е цитираното от уикипедианеца изречение, а другото е азбучният показалец. Ето в какъв подтекст е въпросното изречение:

Besides Tadzher, prominent Jewish partizans included Violeta Iakova, who was a member of an assassination team in Sofia called the Dark Angels. Iakova shot the former minister of war, General Khristo Lukov, who in 1943…“

Също така прегледах стр. 267 – там първо се описва развитието на обстановката в България след смъртта на цар Борис ІІІ, а после започва разглеждане на съпротивата в България и ролята на евреите в нея, което продължава на стр. 268.

Моят приятелски кръг се отличава не само с повишено доверие към англоезичните текстове, а и с особено внимание към източниците (двете особености се съчетават в често споменаваното между нас изречение „Дай си референсите“, от англ. reference – източник). Разбира се, всеки може да сбърка поради предоверяване било на източник, било на собствената памет. Но да лъжеш умишлено, злоупотребявайки с анонимността на Уикипедия и с доверието към англоезичните източници, и да цитираш такъв източник, без той в действителност да те подкрепя – за мен това е върхът.

Неотдавна мой читател коментира поста ми за пакта Молотов – Рибентроп: „Ако… попаднеш на нефолклорен източник за сцената, в която Луков самолично отблъсква сръбски полк край Кюстендил, ще се радвам да го видя„. Аз пък ще се радвам някой да посочи „нефолклорен“ източник за усилията на ген. Луков да направи законодателството ни по-антисемитско. Понеже, както видяхме, наличният източник за това изключително сериозно твърдение е не просто фолклорен, а направо фалшив.

П.С. Ден по-късно постът ми вече е остарял – това, за което писах, е оправено! (Виж коментарите.) Едно от нещата, които харесвам в Уикипедия, е, че също като науката се подобрява с времето.

Програмата на легионерите

март 10, 2011

 

 

Неотдавна обещах на Лид да предоставя информация за връзката между българските легионери и фашизма. Горните 3 файла са програмата на Съюза на младежките национални легиони (по-късно Съюз на българските национални легиони), приета на конгрес във Велико Търново през април 1933 и отпечатана във в. „Прелом“. Сканирала съм я от стр. 24-26 от книгата на баща ми Дянко Марков „Легионерството“ (1999).

Поредното малоумие на „Атака“

март 8, 2011

Право казват хората, че простотията няма почивен ден. Хвърлям бегъл поглед на новините да видя как е моят приятел полковник К. и какво виждам? Неговите български събратя по диагноза от партия „Атака“ занимават многострадалния български народ с поредното си малоумие. Дали са двуседмичен ултиматум на Българската национална телевизия да спре новините на турски и ще сложат близо до сградата й часовник, който да отброява дните до изтичане на ултиматума. Волен Сидеров заявил, че въпросните 10-минутни новини на турски „дразнят целия български народ“.

Е, аз заявявам най-тържествено, че МЕН не ме дразнят. За мен те са белег на цивилизованост – също като превода на жесто-мимичен език, който за жалост виждам далеч по-рядко, отколкото ми се иска. А когото го дразнят, не виждам защо просто не смени канала (или не отвори книга, докато новините на турски свършат).

За какво всъщност е нужен държавният канал? За предизборни студиа, за празнични приветствия, за разясняване на закони, за съобщения до населението при бедствие. Може би и за образователни и културни програми. Доста ограничена роля; за всичко друго се обръщаме към свободния пазар, т.е. към частните канали. Когато по БНТ излъчват някакво недоразумение, аз се ядосвам, задето пръскат залудо парите от моите данъци. Тия дни например се възмутих, че са викнали Феим/Петър Чаушев на сутрешно интервю. Но защо да се възмущаваме от новините на турски?

Ако искаме да живеем в добра държава, трябва да се занимаваме с изграждане на нацията. А нацията включва всички български граждани. Всички те трябва да са доволни, че са се родили тук, и да вярват, че в България честните хора живеят добре и ще живеят още по-добре. Новините на турски са символичен жест към българските етнически турци, към нашите съграждани, които говорят помежду си на турски. Те трябва да усещат, че държавата е и тяхна и ги уважава. Дори с такава дреболия като 10 минутки дневно новини на техния език. Разбира се, те могат да гледат новини и по турски канали, а в смесените райони могат да си направят и частни канали на турски (доколкото знам, законът не го забранява). Но е важно такива новини да се предават именно по държавния канал, финансиран с нашите и техните данъци.

Изграждането на нацията не включва насъскване на нейните етнически групи едни срещу други. Това не е изграждане, а разграждане. Когато политик каже, че етническите турци са „лош материал“, и след това бъде избран с почти абсолютно мнозинство, това оставя душевни белези у „лошия материал“. И едва ли можем да се измъкнем, като кажем – което е вярно – че на тези избори трябваше да гласуваме ако ще и за магаре, само и само да изгоним самозабравилата се тройна коалиция. Нито пък ще се измъкнем, като напомним на нашите турци, че немалко от тях пък гласуват за Доган. Макар това също да е вярно, то твърде много напомня класическото „а вие защо биете негрите“. Но да приемем, че все пак имаме оправдание за избирането на Бойко Борисов; какво точно оправдание имаме за факта, че малоумниците от „Атака“ са в Народното събрание, коват закони и влизат с взлом в новините?

Обикновено на този въпрос отговарят с изтърканото „протестен вот“. Само че човек, който заради единия протест овластява с гласа си народните трибуни от „Атака“, се принизява до техния коефициент на интелигентност. Ако „турците“ с нещо са ви ядосали, оплачете се в тесен приятелски кръг. Не изливайте в Мрежата натрупаната първосигнална негативна енергия. И най-вече, за Бога, не използвайте избирателната урна като кошче за душевни отпадъци! Защото после пак ще мрънкаме, че това не е държава и никога няма да се оправи.

Що е аутизъм

март 6, 2011

Според „Ръководството за диагностика и статистика на умствените разстройства“, 4. издание (Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders – IV), класическият аутизъм е нарушение на развитието, което се отличава с (1) понижено желание за общуване (взаимодействие) с други хора, (2) понижени умения за общуване (комуникация), т.е. затруднено предаване и приемане на информация, и (3) ограничено, повтарящо се и стереотипно поведение, интереси и дейности. За да е налице аутизъм, трите симптома трябва да се проявят преди 3-годишна възраст. 

Аутизмът може да се наблюдава при нормална интелигентност („високо-функциониращ аутизъм“) или да се съчетава с умствено изоставане („ниско-функциониращ аутизъм“).  С това разделение често се злоупотребява, като то се използва от властимащите, за да се лишат ниско-функциониращите аутисти от права, а високо-функциониращите – от държавна помощ. По тази причина някои аутисти възразяват срещу него; на мен обаче то ми се струва твърде важно, за да го пропуснем.

Класическият аутизъм е прототип на група нарушения, наречени „разстройства от аутистичния спектър“ или „(общи (первазивни, генерализирани) разстройства на развитието„. Тук спадат още следните състояния:

синдром на Аспергер – подобен на класическия аутизъм, но без забавяне в развитието на речта (т.е. отделни думи към 2-годишна възраст и изречения към 3-годишна възраст). Освен това хората със синдром на Аспергер винаги имат интелигентност в рамките на нормата. Във възрастно състояние високо-функциониращите класически аутисти и хората със синдром на Аспергер не могат да се различат.

– Общо разстройство на развитието без друга характеристика (pervasive developmental disorder not otherwise specified, PDD-NOS), наречено още атипичен аутизъм – когато са изпълнени някои от критериите за аутизъм, но не всички, без картината да отговаря на друга диагноза от спектъра. Атипичният аутизъм може да бъде и по-лек, и по-тежък от класическия – според случая.

Синдром на Рет – наблюдава се изключително при момичета и се отличава с нормално развитие преди раждането и през първите 5 месеца след него, последвано от забавяне на растежа на главичката, загуба на вече придобити двигателни умения и умения за общуване, тежко забавяне на умственото и двигателното развитие, поява на неконтролирани движения, особено на ръцете, и на стереотипно поведение.

Дезинтегративно разстройство на развитието (синдром на Хелер) – рядко нарушение, при което след поне 2 години нормално развитие на възраст между 2 и 10 години настъпва трайна загуба на познавателни и двигателни умения. Понеже знам твърде малко за това състояние, ще го изключа от по-нататъшното обсъждане. По-долу думата „аутизъм“ според случая ще означава или останалите 4 състояния от спектъра, или само класическия аутизъм.

Ако се питате защо ви занимавам с набързо скалъпен превод от английски, ще отговоря, че за жалост известните ми текстове на български не търпят никаква критика. Единственият от тях, за който мога да допринеса нещо – съответната статия в българската Уикипедия – в сегашния си вид е далеч под нивото, което според мен се поддава на редакция, така че го заобикаляйте от безопасно разстояние, докато някой по-смел човек не го пооправи.

Всички цитирани по-горе текстове обаче, макар и неизмеримо по-професионални, не засягат същината на въпроса. Аутизмът е нарушение, което засяга обработката на информацията, постъпваща от нашите сетива. По-точно според сегашните данни аутизмът се дължи на „абнормално свързване на нервните клетки помежду им, водещо до понижена способност да се филтрира сетивната информация. Лошото филтриране пречи на интегрирането и обработката на информацията. Доколкото аутизмът не е невродегенеративна болест, при подходящи условия симптомите обикновено се подобряват с възрастта.“ Цитатът е от резюмето на статията Importance of early detection in autism spectrum disorder от A. Limon.

Ще се опитам да обясня това на по-прост език. Нашата връзка със света са нашите сетива. Чрез тях идва цялото ни познание за заобикалящата ни действителност и другите хора. Но за да получаваме наистина познание, трябва от всичко, което ни доставят сетивата, да отсяваме важното. Да не оставяме бученето на хладилника да ни пречи да чуем събеседника си. Да не се заглеждаме в крайпътните дървета, а да сме нащрек за светофара. И т. н. Хората от аутистичния спектър се справят с тази задача по-зле от мнозинството хора, които наричаме „нормални“ или „неврологично типични (невротипични)“. Ние сме свикнали да разглеждаме аутизма като нещо отрицателно, като недостиг на способности, но в много отношения той всъщност е повишена чувствителност. Детето с аутизъм може първо от цялото семейство да чуе шума от прелитащ самолет. Но полезно ли е това? Понякога – да, но много по-често – не. Малкият аутист често се плаши от банални предмети като лампи и вентилатори, от шума на улицата, от водата при къпането. Кожата му е толкова чувствителна на допир, че може да е трудно да се намери бельо, което да търпи. И нещо, което ще бъде особено потискащо за майка му – може да не понася да го гушкат.

Доколкото никой не се ражда с готова „апаратура“ за филтриране на сетивната информация, всички белези на аутизма донякъде са присъщи и на нормалните хора, особено на децата на определена възраст. Всеки знае, че малкото бебе трябва да се щади от претоварване със светлини и звуци; че децата на определен етап настояват да им се повтаря една и съща приказка дума по дума; че детето на яслена възраст не се интересува от другарчетата си. Това е нормалното развитие на нервната система. Типичните деца обаче сравнително бързо израстват тези особености, докато при аутизма те могат да се запазят дълги години, дори до края на живота.

Поради недостатъчното филтриране на сетивната информация аутистите са склонни към сетивно претоварване (sensory overload): информацията, идваща от сетивата, залива съзнанието и за момента го изкарва от строя. По израза на жена със синдром на Рет „светът понякога става ужасно шумен“. Детето с аутизъм може да реагира, като направи сцена. Вероятно и нормалните деца имат подобни основания, когато правят сцени – можем ли да влезем в главата на детето? Изходът е да го грабнем и отнесем на по-тихо място, докато се успокои.

Много по-лошо става, ако аутистът остане в средата, която го е напрегнала. Тогава сетивното натоварване може да стигне до най-високата си точка – т. нар. стапяне (meltdown), състояние на самозабрава и пълна загуба на контрол. Това се случва най-често при високо-функциониращи възрастни аутисти, които под влияние на заобикалящите ги нормални хора се опитват „да превъзмогнат“ своето увреждане и да се справят със същите задачи като нормалните хора. (В света на нормалните господства убеждението, че ценността на хората с увреждания не само е намалена, а и е точно пропорционална на степента, в която те успяват да се доближат до нормата. За илюстрация можем да вземем историята на военния летец Алексей Маресиев, който пилотира самолет и с два ампутирани крака. Това зловредно внушение, когато се приложи към високо-функциониращи аутисти, може да ги вкара в голяма беда и дори да им струва живота.)

Претоварени от твърде шумния свят около тях, аутистите се успокояват, като търсят и създават ред в заобикалящите ги предмети и в собствените движения. Малките аутисти, вместо да използват играчките си по замисленото им предназначение, често предпочитат да ги подреждат в редица или в отвесна кула. Вместо да се радват на пъстри картинки, те предпочитат строгите очертания на символите и често развиват истинска страст към буквите и цифрите. Вече възрастни, аутистите могат да се отдават на странни за другите хора занимания като наблюдаване на влакове или колекциониране на техни разписания. Изолирайки се частично от света, който ги наранява, те се съсредоточават върху избрани от тях области на интерес. Оттам и шаблонният израз, че аутистите „живеят в свой собствен свят“ (на което една аутистка отвръща с въпрос – а в чий свят всъщност се полага да живея?). Някои високо-функциониращи аутисти и хора със синдром на Аспергер при това прилагат логически и творчески способности, трудно постижими за нормалните хора, които оставят сетивния свят да ги разсейва. Немалка част от способните програмисти, математици, инженери, музиканти, учени и художници спадат към аутистичния спектър.

Освен към „стереотипни области на интерес“ аутистите са склонни и към стереотипни движения. Всъщност дори най-нормалният човек си има някакви такива движения, някакви „лоши навици“, които го успокояват – да си дърпа косата, да си гризе ноктите, да си играе с дребни предмети и т.н. Но при аутистите тези т. нар. автостимулации (stims) са много по-силно изразени, напр. размахване на ръцете или ритмично клатене на тялото, към което нормалните хора прибягват само в изключителни обстоятелства. Някои автостимулации като блъскане на главата дори могат да доведат до самонараняване. В повечето случаи обаче тези движения са опасни за аутиста не пряко, а косвено – като го разкриват пред нормалните хора и така го правят уязвим за тормоз и дискриминация.

Проблемите с обработката на сетивната информация се отразяват и на уменията за самообслужване, в които аутистите срещат пословични затруднения. Причината е, че всъщност носителят на нашата личност е само мозъкът ни, а тялото е част от света, с която общуваме чрез сетивата като с всички други части от света; и който има проблем с възприемането на света, ще има проблем и с възприемането на собственото тяло. Децата с аутизъм много по-трудно от типичните деца се научават да се обличат, обуват, мият и т.н. Трудностите с приучването към гърнето (тоалетната) при аутистите са пословични; повечето от тях се научават след много упорити усилия и със закъснение от 1-2 години. От друга страна, някои деца-аутисти се заиграват със собствените изпражнения, което родителите им приемат с твърде пресилена тревога. Вероятно изпражненията се оказват подходящ сетивен стимул (макар че въпросът остава недоизяснен, защото когато се научават да говорят, тези деца отдавна са престанали да си играят със съдържанието на гърнето). Освен това много аутисти не възприемат правилно сигналите, идващи от собствената им храносмилателна система. В резултат те може да не изпитват нормално чувство на глад (при дете с аутизъм логиката, че „то няма да се остави да умре от глад“, не винаги е валидна). Може да бъдат неспособни да си създадат подходящ хранителен режим и да страдат от хронично разстройство или запек. Някои възрастни аутисти споделят, че сетивните нарушения им създават проблеми и в половия живот.

Но измежду всички сетивни обекти на света най-сложни и най-трудни са хората и тяхната комуникация – особено говора. Споменатата по-горе намалена способност за интегриране на сетивната информация означава, че аутистите по-трудно от другите хора „връзват“ сведенията, които им доставят различните сетива. Например на детето-аутист е трудно да съпостави фигурата и лицето на човека с неговия говор. Също така, дори да има нормално чувствителен слух, му е трудно да възприеме звуците от чуждия говор като думи и изречения, които имат смисъл. Това, разбира се, силно забавя и развитието на собствения говор. (Случва ли ви се след репликата на събеседника ви да попитате: „Моля?“ и едва тогава да осъзнаете, че всъщност сте чули и разбрали какво ви е казал? Това е дефект в преработката на слуховата информация, който, ако е по-силно изразен, води до аутизъм.)

Резултатът от всичко това е, че детето-аутист като „Детето на бъдещето“ от едноименния разказ на Бредбъри дълго време възприема околните като подвижни и шумящи предмети, а не като личности. Но дори и след като осъзнае, че те са хора като него, то често ще ги отбягва по простата причина, че те бързо го претоварват. Дори най-простото общуване подлага аутиста на същото напрежение, което чувства нормалният човек, когато е домакин на празненство с 12 гости. Ясно е, че никой не може да издържи това в големи дози. Освен това в един момент околните не само усещат различността на аутиста, а и започват да го тормозят заради нея. Това, разбира се, никак не подобрява неговото умение и желание за общуване. Но изобщо не е вярно, че аутистите не се интересуват от другите хора, че са неспособни да обичат и че им „липсва емпатия“ (т.е. способност да разбират чуждите чувства). Детето-аутист е силно привързано към близките си, дори да не може да го покаже толкова ясно като типичното дете. По-късно аутистите могат да създават приятелства и дори семейства. Всъщност често желанието им да общуват се оказва възпрепятствано от недостатъчните умения; нерядко другият човек (особено ако е нормален) е този, който не иска да общува.

Допускам, че последната част от текста ще се окаже изненадваща за мнозина – толкова дълбоко е вкоренен митът за аутизма като дефект преди всичко на общуването с другите хора. В действителност такъв дефект е характерно за някои разстройства на личността (personality disorders), които са съвсем различна група диагнози от разстройствата на развитието (developmental disorders). Разбира се, способността за обич и разбиране иска дълги години, за да се развие. Корней Чуковски в книгата си „От две до пет“ пише за напълно нормално 5-годишно момиченце, което пита баба си дали ще умре и ще я заровят дълбоко, за да може тогава то да върти шевната й машина. Последното, което следва да правят родителите на дете с аутизъм, е да се вторачват в поведението му и да приемат свойствения на всяка незряла личност егоцентризъм като белег на трайна липса на привързаност.

Как е приятелят ти Рибентроп?

март 5, 2011

Горната историческа карикатура взех от charter97.org. За по-добра илюстрация към този пост не бих могла и да мечтая.

Като част от неофициалното си изследване за ген. Луков в момента чета „В името на народа“ от Митка Гръбчева. За най-младите читатели пояснявам, че авторката е членка на бойната група, ликвидирала генерала. Още съм далеч от този момент, но попаднах на твърде сосни неща, за да не ги споделя с вас.

Стр. 76-77: „Дните, в които живеехме, бяха тревожни. Те дъхтяха на барутен дим, на война. Англичани и французи бяха развързали ръцете на Хитлер в Европа и планомерно го тласкаха към война със Съветския съюз. Той най-напред беше завзел Австрия, после Чехословакия, Данциг и най-после нахлу в Полша.

Това беше началото на Втората световна война, която донесе на човечеството неизброими нещастия…

На първи септември 1939 г. всички вестници бяха изпълнени с една и съща новина: Война.

Оптимистите още два дни лелеяха в душите си надеждата, че това ще бъде само малка, местна война, но на трети септември радиото разнесе вестта, че Англия и Франция се „намират в положение на война с Германия“.

Пред партията се постави нова, важна и отговорна задача: да разкаже на народа истината, да го подготви и организира така, че да го спаси от кървавата касапница, която на Запад вече чертаеше своя огнен път.“

Ако цитираният текст ви е причинил лек световъртеж, в това няма нищо чудно. Как така англичаните и французите хем са развързали ръцете на Хитлер, хем са му обявили война? Всъщност според авторката и нейната партия добро или лошо нещо е да се бориш срещу Хитлер? Казва ли ти някой, смееш ли да попиташ. Така е, когато разказвачът се опитва да опише началото на Втората световна война, без да спомене едно от най-важните събития от прелюдията й – Договора за ненападение между Германия и Съветския съюз, по-известен като пакт Молотов – Рибентроп.

Карикатуристът се пита „колко дълго ще продължи меденият месец“. След по-малко от две години историята ще даде своя отговор: Хитлер изненадващо ще нападне своя съюзник, според Виктор Суворов изпреварвайки на косъм аналогичния план на Сталин. Когато Гръбчева стига до този момент, всяка неопределеност относно оценката за войната изчезва:

Стр. 96-97: „Пътя ни препречи някакъв другар, на когото и сега не мога да си спомня името. Той се спря пред нас и… каза уморено:

– Война! Хитлер тази сутрин е нападнал Съветския съюз.

В първия миг думите не достигнаха до съзнанието ми. Ние неведнъж бяхме говорили за войната, ние знаехме, че един ден побеснелият фашизъм ще се опита да връхлети върху страната на Ленин, и все пак всичко това изглеждаше някак далечно и невероятно. И ето изведнъж те спира един другар и ти казва: „Война! Хитлер е нападнал Съветския съюз“.

Война!… Това значи край на всичко, което е било досега. Край на дребните и едри радости, край на мечтите за дете… От този миг ние се превръщахми във войници и една друга воля ще направлява крачките ни, мислите ни, делата ни.“

Стр. 115: „Аз… започнах грижливо подготвеното си слово.

– Сега хората в целия свят се делят на две: едните са с фашистка Германия, против Съветския съюз, другите са със Съветския съюз, против фашистите, против войната, против капиталистите…“

Стр. 128: „Аз не знам дали има думи, които могат да предадат силата, патоса, възпламеняващия заряд на речта, произнесена от улична трибуна. Тогава всяка дума придобива особено значение… Тогава „Да живее СССР!“ не е само добро пожелание, това не е и страстен позив, излязъл от развълнуваните младежки гърди – това е твърдото убеждение и на този, който издига лозунга, и на този, който го слуша, че е готов да пролее кръвта си за неговото осъществяване капка по капка.“

В момента чета и „Всесилната държава“ (Omnipotent Government) от Лудвиг фон Мизес, публикувана през 1944, и намирам в предговора доста съзвучен откъс:

„Съветската държава от самото си основаване не е замислена като национална, а като световна. Ако тя все още оставя други държави да упражняват суверенитета си, това е само временно положение, дължащо се на някои неблагоприятни обстоятелства. Официалното й име не съдържа и намек за Русия. Ленин я е замислил като ядро на бъдеща световна власт. И наистина днес във всяка страна има партия, която е вярна само на Съветския съюз и гледа на собственото правителство като на шайка узурпатори (подчертаването мое – М.М.). Не е заслуга на болшевиците, че тези амбициозни планове засега нямат успех и очакваната световна революция не се е състояла.“

В немалка част от Европа въпросните партии след войната стават перманентно управляващи и де факто единствени. Това води до трайни изкривявания в общественото съзнание. Едно от тях е смисълът, който добиват понятията „фашист“ и „фашизъм„. Лично аз гледам да ги използвам само в най-тесния им смисъл, т.е. отнесени към партията на Мусолини в Италия, нейната идеология и наложения от нея режим. Повечето хора обаче, говорейки за „фашизъм“, всъщност имат предвид германския нацизъм, неговите съюзници и неговите съвременни издънки. Защо не го наричат „нацизъм“, ще попитате? Ами защото пълното име на нацизма е „националсоциализъм“, а левите, които в Европа и досега държат контролния пакет от официални възгледи върху историята, ревностно пазят от очерняне всичко социалистическо.

Най-запалените и гръмогласни „антифашисти“ в морално отношение всъщност стоят върху твърде хлъзгава почва. Не само защото моралното ти предимство пред привържениците на идеологията, довела до Холокоста, е твърде съмнително, ако самият ти подкрепяш идеологията, довела до Гладомора (без да споменаваме другите злодеяния на комунизма). А и защото в съдбоносните дни на август 1939 лявата свръхсила – Съветският съюз, доказва на дело своя „антифашизъм“, като подписва с Германия договор за ненападение с отвратителни тайни притурки за подялба на Европа.

По време на перестройката четох в руско списание кратка биография на Молотов. Споменаваше се, че след смъртта на Сталин бившият му външен министър изпаднал в немилост и бил принуден да се смеси с простосмъртните. Веднъж някакъв подпийнал актьор го разпознал на улицата, изпречил се насреща му и ревнал: „Ну, как поживает твой друг Риббентроп?“ (превод: „Е, как е приятелят ти Рибентроп?).

Някои наши съвременници направо си просят същия въпрос.

Да си посипем главите с пепел заради Либия

март 2, 2011

Съжалявам, че занимавам многострадалните си читатели с национално-нихилистични теми в навечерието на националния празник, но това е положението. Цитатът по-долу е от vesti.bg:

Според журналистическо разследване на лондонския вестник „Гардиън“ България е продала на режима на Муамар Кадафи през 2009 г. муниции (т.е. боеприпаси – М.М.) и капсул-детонатори на обща стойност 3,73 млн. евро. Това е записано в таблица на изданието за страните – членки в ЕС, показваща колко е спечелила всяка от тях от сделки с оръжие, с което сега армията на Кадафи стреля по народа си…“

Аз не смятам търговията с оръжие за търговия като всяка друга и мисля, че гражданите на демократичните държави трябва да следят на каква фауна се продава произведеното у тях оръжие. А ние или не даваме пет пари за това, или искаме само да продаваме, за да има работа за нашите хора и печалба за нашите предприятия. Дайте ми един пълен пепелник да си посипя главата :-(.

Преглед? Това са отживелици

март 1, 2011

Днес е 1. март, честита баба Марта на всички! По добрия стар обичай се кичим с мартеници за здраве. Ако приложим Хипократовия критерий „Не вреди“, мартеницата превъзхожда повечето използвани лечения в историята на медицината… Днес сме по-напреднали, няма спор, но българското здравеопазване често може да отчае човек.

Неотдавна моя приятелка отива с направление при специалист за подробен преглед, включително ехографски. Докторката взема направлението и казва: „Ще Ви прегледам, но сега не мога, елате еди-кога си.“

Приятелката ми отива на уречената дата. Докторката й връща направлението и заявява: „Съжалявам, нямам абсолютно никаква възможност да Ви прегледам.“

Пациентката си прибира листа и едва после го поглежда. Оказва се, че лекарката е попълнила съответната графа, все едно е провела прегледа! Включително подробности за определен орган, които могат да се видят само с ехограф (при положение, че приятелката ми не е и минавала покрай ехографа и последният може и да си е стоял изключен от щепсела). С което „специалистката“ най-нагло е унищожила направлението.

Сега приятелката ми трябва или да махне с ръка на грижите за здравето и да се остави в ръцете на майката-природа, или да си намери друг специалист и да си плати за прегледа. Ако чевръст джебчия я беше издебнал в трамвая и я беше облекчил от 50-60 лв., за нея щеше да е същото. Дори по-добре, защото джебчията поне нямаше да я разкарва и да й губи времето.

Ако питате коя е все пак въпросната докторка, за да се пазите от нея – ами, ето я.