Преди близо 7 години писах следното:
„Вероятно мнозина се чудят какъв е смисълът да се обсъжда книга, която не само е известна на всеки българин, а и от десетилетия е включена в задължителната учебна програма. Ами именно защото е включена в училищната програма, а според мен не трябва да бъде, затова ми се иска да я обсъждаме. Когато дойде демокрацията, се надявах Радичков да бъде махнат от програмата като тоталитарна отживелица. Но уви, управниците ни са все или социалисти, или истински демократи, пропити от уважение към свободата на словото на своите опоненти. Наистина в случая тя се свежда до „свободата“ на опонентите да тормозят (дори посмъртно) поколения деца с неразбираемите си текстове, но това са подробности от пейзажа.
Неотдавна Златко Енев публикува на сайта си своя статия, озаглавена „Йордан Радичков в светлината на националния ни характер„. Там пише: „За мен Радичков е един от най-ясните примери за безсилието на нашата интелигенция… Не защото не може да пише или защото не е майстор – „Барутен буквар“, плюс „Ние, врабчетата“, са изключително добри, прекрасни книги – а просто защото му липсва… способност за бунт, интелектуален или не. До момента, в който е „съгласен“, той е в състояние да произвежда… блестяща проза. Проблемите започват там, където той престане да бъде „съгласен“. Несъгласието тук, на Балканите… винаги е притежавало една особена дифузност, размитост, мътност… Несъгласието е мърморене… В България, ако не си съгласен, започваш да дуднеш като ручило на гайда… Чувал съм (без да съм ги чел) за разни нечетимо-дълги неща от французи (Ален Роб Грийе), но нашето едва ли е като тях. С две думи – то е като нищо на света. То е българска форма на протест, здраво мърдане на палци вътре в ботушите, юмруци в джобовете, среден пръст зад гърба на опонента… Не обичам преклонението пред неща, които всъщност никой не разбира…“
Коментирах: „От Радичков донякъде харесвам „Суматоха“ и „Януари“, каквото друго съм чела – не харесвам… Никак не обичам, когато някой бъде обявен за гениален и неприкосновен за критика и изобщо когато хората биват делени на велики и невелики. А най-лесно е да бъдеш обявен за гениален, ако си неразбираем. Вижте късните творби на Пикасо – струва ми се, че просто се подиграва с публиката, но никой не смее да го каже, за да не бъде изкаран идиот. Аз не харесвам дори „Ние, врабчетата“. При първия прочит предположих, че съм малка и затова не разбирам книгата. При следващ прочит вече бях достатъчно уверена в себе си и реших, че тук просто няма нищо за разбиране и царят е гол, или поне аз не му виждам дрехите и не искам да ги виждам. Какво е това „Онова нещо“, какви са тия шпиони, които дебнат и слушат? Сега с едно от децата ми трябва да четем същата книжка през лятото. Уф… Не виждам как това четиво ще създаде у децата обич към писаното слово… Ефектът върху детето беше точно какъвто очаквах… Впрочем, макар да съм политически некоректна особа, в тази книга – особено когато се препоръчва на деца – ме дразнят осъдителните или двусмислени подмятания по адрес на китайците, индийците, румънците, западняците, градските късополи момичета и т.н. Пак повтарям – аз съм за свобода на словото и книгопечатането, нека всеки издава и чете каквото иска, но да не го тика насила в гърлата на децата!“ (В списъка на иронизираните от Радичков народи бях пропуснала турците.)
Друг коментатор ми опонира, обясни, че „Онова нещо“ е Бог, но дори и той беше принуден да признае, че Радичков не е детски автор.
Защо „Ние, врабчетата“ не е добра детска книга и според мен не е добра книга за какъвто и да е кръг читатели: според мен – защото самият автор не е бил наясно каква я иска. Дали да е забавна детска книжка с познавателна стойност, или алегория за подбрана и просветена възрастна публика. В резултат се е получила една кръстоска „като нищо на света“. Тя отблъсква подбраната и просветена възрастна публика с липсата на дълбок смисъл (а в цели глави – дори и на плитък смисъл). Същевременно не става и за детска книга поради камарите от петсричкови думи и засукани метафори, разбираеми главно за автора. Познавателната стойност, доколкото я има, страда от допуснатите неточности: врабчетата за разлика от лястовичките и бързолетите не се прехранват с улавяне на насекоми в полет (макар да им се случва да хванат някое); нито пък е обичайно за тях да гнездят по клоните на дървета – предпочитат дупки. Наистина децата биха могли да научат нещичко от книгата, например че ястребът е граблива птица, която се храни с по-дребни птици, а кукувицата слага яйцата си в чужди гнезда. Но само за това да мъчим първокласниците с текст, който почти гарантирано ще ги отврати от четенето… И после ще се оплакваме, че „днешните деца не искат да четат“.“
Малкото ми дете наесен, живот и здраве, ще бъде в шести клас и познайте какво се мъдри в края на списъка с книги за четене за лятото! Да, точно така, „Ние, врабчетата“ – отново. Няма отърване от този шедьовър! Само че тоя път мисля да не си разваляме лятото с Радичков, а да наблегнем на „Приказка без край“ от Енде и „Моето семейство и други животни“ от Даръл, които за щастие също са в списъка. Кой знае как, все тъй се получава, че хубавите детски книги са от чужди автори.
Моето ъгълче 