Тъжна годишнина: 100 години от насилственото покръстване на помаците

На 25. ноември 1912 г. четата на Христо Чернопеев тръгва от Драма към Неврокоп и поставя начало на насилственото покръстване на помаците по време на Балканската война (1912-13 г.). Ето защо предложих днес, 100 години по-късно, да отбележим – макар и неофициално – годишнината от това трагично и възмутително събитие.

„Вината“ на помаците (българо-мохамеданите) е, че са мюсюлмани, а говорят български, което кара българите-християни да ги разглеждат като отцепници от своята общност и да се опитват да ги приобщават с всякакви средства, включително насилствени. През 1912-13 г. насилственото покръстване („Кръстилката“) се осъществява чрез съвместно действие на Българската православна църква и четите на ВМРО с благословията на българските власти. За щастие насилието не трае дълго. Още през 1914 г. Васил Радославов се нуждае от гласовете на избирателите-етнически турци и помаци и обещава да разреши връщане към исляма – обещание, което изпълнява след изборите. Това развитие на нещата показва колко лесно механизмите на демокрацията, колкото и незряла и формална да е тя, слагат спирачка на напъните на властимащите да мачкат една или друга група избиратели. Но междувременно покръстването е взело огромна дан – избити, осакатени, изнасилени, прокудени, ограбени мирни хора, унищожено имущество и дълбоко впит клин в българското общество.

По-долу давам откъси от разказа на един потомък на жертвите: „Кръстилката през 1912 г. в Брезница и избавлението“ от Мехмед Боюкли. Целия текст можете да прочетете в „Либерален преглед“ и „Помак„. Ако нещо от него ви се стори преувеличено, бих казала – може и така да е, но какво да правим, като нямаме гледната точка на историците? Да бяха ровили в архивите, проверявали и писали за тези събития, щях да мога да цитирам и тях.

„Това което бих искал да разкажа за християнизирането през 1912 г. е част от устната традиция в Брезница, която винаги е била доста успешна алтернатива на официалната история, преподавана в българската образователна система. Надявам се истинската история за покръстването на помаците един ден да стане официална, която да се изучава по нормален начин в образователните институции…

По онова време първото нахлуване на българската войска се е случило от северната страна на Брезница – откъм местността „Подлаг“. Не знам дали това е било редовна българска армия или полувоенни формирования на ВМРО… С навлизането в селото, първите палежи са започнали да се случват на фона на непрекъснати изстрели от пушки и малокалибрено оръдие, с което най-напред е било бутнато минарето на джамията.

Голяма част от брезничани успяват да се евакуират и дават началото на мнoгoстрадалното си бягство към посока на Драма и Кавала… Разбира се, в Брезница са останали почти всички възрастни бюковци и нени (дядовци и баби). В това число са останали и всички немощни и болни хора.Освен тях, останали са и наивници, които са мислили че няма да им се случи нищо лошо… (както например населението на село Корница, които са платили много висока цена за това!)…

Всички знаем, че в миналото всички семейства са били мнoгoдетни. Считало се е за нормално една жена да отгледа 4-5, та и повече деца. Както например ненята на Рахмие – неня Йулимея, която, освен малко бебе в ръце, е била и бременна, като също е участвала в това бягство. Истинските драми са били именно с тези семейства, които са имали малки деца, които не са можели да бягат. След първите два-три дена на бягство доста жени, изкапали от умора… просто са изоставяли малките си дечица, които не са могли да носят, за да се спасят. Такава трагична развръзка освен неня Сиулимея Моллова е споходила и мнозина други майки. Я до някой храст, я в някои чужда плевня или изоставена къща. Те са се прощавали със своите рожби с очи, пълни със сълзи и с разбити сърца.

По целия път до Кавала хората от Брезница са срещали палежи, трупове и масово избиване на помаци от целия Чеч. След около две седмици лутане по Драмските планини, те пристигат на пристанището в град Кавала. В същото време самият град се е задъхвал от хиляди бежанци от всички помашки села от цялото поречие на река Места, подгонени от палежите и грабежите на комитите. Между другото, в самото пристанище наистина е имало остатъци от Османската флота – пампури (кораби), които са били претъпкани с бежанци, желаещи да се спасят в Турция.

Хората от Брезница за първи път виждат реално морето. Безкрайно, и много бурно, с ревящи вълни, с надвиснали над него мрачни облаци.

За голям ужас на брезничани, пред очите им се обърнала лодка, препълнена с бежанци като тях… Веднага изчезнал първоначалния ентусиазъм да се качат на плаващ пампур (кораб), който да ги откара в Турция… Една жена от Брезница проклела водата в морето по следния начин:

„…ПУСТА ДА ОСТАНЕ ТАА ГЛИБОКА И СТРАШНА ВОДА! – АЙ ДА СИ ОТИДЕМЕ ПРИ НАШТА – ПИРИНЛИЙСКА ВОДА!…“

Известно е че в Кавала е имало и българско население – състрадателни християни, които са имали връзки с комитите от ВМРО… Хора от четата на Христо Чернопеев и Пейо Яворов се опитвали да разкандърдисват хората от Брезница да се върнат по родните си земи. И така отчаяни и гладни, измръзнали и нещастни, надделяла идеята за завръщане… Целият преход е траял повече от месец, до идването в опожарена Брезница. И в двете посоки са измирали много хора и са били изоставени доста малки деца.

Брезница е намерена напълно разрушена… С изключение на няколко къщи – около 4-5, които били нарочно запазени. В тези къщи се били настанили комитите и тяхното командване… След идването на брезничани е поставено началото на другия ужас – покръстването. Старите хора, които останали в селото преди бягството, са били избити до един. Моят бюко Фетах намерил изоставената си психично болна племенница Салие, която била убита под руините на изгорялата Фетакова къща…

Комитите били много добре подготвени за зловещия акт. Всичко жизнено важно за изхранването – зърно, жито – било изнесено от хамбарите и откарано на брезнишкия мегдан, където било подпалено.

После са съобщили своевременно, с нарочен глашатай, че предстои покръстване. Докаран е бил специален за тази цел поп и една свиня… Комитите изобщо не се шегували и пристъпили към откровено изнасилване, малтретиране и пребиване. Така лека-полека, доста хора са узрели за символично приемане на православието… Тъй като къщите, в които са били изнасилвани злощастните брезничанки, са били малко, насилниците са ги карали извън селото, та да блудстват с тях на спокойствие… Покръстването се е състояло в една от запазените къщи в селото – Исовата къща…

Наблизо до Исовата къща се е намирало едно дърво, което се е казвало Къдриевия орех. На това дърво е било устроено специално бесило, на което са били обесени набързо всички , които по една или друга причина са се съпротивявали. На същото място днес се намират Аяновите къщи, които скоро бяха построени, като при копаенето на основите бяха открити много човешки скелети, нахвърляни безразборно.

Всички брезничани са били подкарани като стадо и подредени в редица пред развълнувания православен свещеник , който с разтреперани ръце е държал светия Кръст и наквасения босилек (разбира се, аз допускам, че той също е бил принуден насила да участва в тази срамна за християнството мисия). И така е започнало покръстването – един по един… Но разбира се, намирали се и хора, които са били инати и са се укривали, но такива прецеденти са били решавани, като собствените им дъщери и жени са били насила вкарвани в онези къщи, пълни с комити, които ги обругавали и изнасилвали. Това е била ефикасната мярка за онези мъже, които не са искали да целунат светия кръст…
И така цяла Брезница както и всички села по нашия Чеч – без изключение – са били покръстени…
Всички стари обичаи от мюсюлманската култура са били забранени със строги закони от устава на ВМРО. Погребенията са били извършвани с православен свещеник и по християнски обред. Това е продължило две мъчителни години.

Стари хора от Брезница са ми разказвали за това как хората са показвали само външно, че са християни, но вътрешно, наум, са знаели, че са мюсюлмани… На практика хората са изглеждали досущ като българите, но вътрешно са изпълнявали криптоислям (скрит, таен ислям). Две години на тежко изпитание, и правителството на Васил Радославов е взело решение – да се създадат нужните условия – ние, помаците, да имаме право на свободен избор относно религия… След този закъснял хуманен акт в Брезница настъпва временна, но истинска радост. Заради етническите чистки на Балканите, в Брезница пристигат и се самонастаняват много българи – бежанци от Егейска Македония, подгонени от техните православни ,,братя” – гърците.

Настъпва нов период в историята на Брезница. Първоначално е съществувала взаимна съпричастност. Общото между двете общности (мюсюлманската и християнската) е било това, че и едните, и другите са били жертви на етническо прочистване. Едните и другите са преживели мрачна съдба на бежанци. Родните къщи и на едните, и на другите са били опожарени и разрушени. Двете общности мъчително и бавно, заедно, са намирали сили да започнат изграждането на нова Брезница. Това ги е обединявало.

Съборената джамия е била наново съградена и е известен факта, че и християни са помагали. Тогава за първи път в Брезница бе построена и християнска църква, която е била предназначена за християнските бежанци от Егейска Македония. Благодарение на мъдростта си и толерантността си, брезнишките мюсюлмани са изтърпели и нелоялното оземляване на новите заселници – българите християни от Гърция. На практика от 1912 г. до1944 г., политически властимащ посредник между помаците и централната власт в София е бил монополът на ВМРО. „Сo кротце, сo благо и сo малко кютек“, всички мъже тогава от Брезница са били принудени да станат членове на тази организация. Интересно е това, че много стари хора си спомнят за устава на ВМРО, като правят аналогия за строгостта му с ислямския Шериат…

В нашия случай за Брезница – изборът да бъдем покръстени или изнасилени, унижени и после изтребени през 1912-1913 година – нашите пра-бюковци и нени са взели по-мъдрото решение. Защото, ако не беше така, вие нямаше да знаете това – мене просто нямаше да ме има!“

П. С. Добавих снимка на моето цвете пред софийската джамия.

Ха честито – първа жертва на домашно раждане в България

На снимката: Американката Лиз гушка за пръв и последен път новородената си дъщеричка Аквила, починала при и в резултат на домашно раждане (отлепване на плацентата). Цялата й история можете да прочетете в блога Hurt by Homebirth. Лиз вече има българска посестрима по нещастие, Аквила също.

Домашните раждания са три вида. Първите настъпват, когато нормална родилка по независещи от нея обстоятелства не успее да се добере навреме до болницата. В България всяка зима имаме такива раждания в откъснати от света селища и в линейки и частни коли по заледените пътища (понеже въпросният сезон неизменно ни изненадва). В такива случаи родителите нямат никаква вина и можем само да им пожелаем късмет.

Вторият тип домашно раждане е завършек на непланирана и нежелана бременност и цели раждането да остане нерегистрирано, за да може бебето да бъде удобно изчезнато от този свят. Майката е с много ниско обществено-икономическо положение, бащата, когато е известен – също, бременността не само не е следена от лекар, а и не е заявена пред роднини и комшии. Обществото научава само за малка част от тези раждания – когато родилката закъса и бъде принудена да потърси медицинска помощ за себе си. Последният случай беше преди по-малко от месец в Копривщица. „Майките“ от този тип се оправдават с бедността си, че не са потърсили помощ за раждането, но когато часове по-късно те самите се нуждаят от лекар, изведнъж откриват начин да се доберат от него. Безсмислено е на такива отрепки да се обяснява колко опасно е домашното раждане за живота на бебето – нали самата идея на домашното им раждане е бебето да не живее. Може само да се препоръча на социалните служби и будната гражданска съвест да следят какво става с живите им деца (родилката от Копривщица има 3-годишно дете).

Третият вид домашно раждане е „истинското“, по философски и идеологически причини. Родителите са от средната класа, с висше образование. Имат високо самочувствие и склонност да отхвърлят общопризнатите авторитети. Смятат, че цялостният им успех в живота е показател за интелигентност, и вярват, че сами могат най-добре да решават за себе си и за децата си дори в области, в които компетентността им е нулева. По-точно казано, компетентността им е отрицателна, защото те се само-„образоват“ от книжки и най-вече от Мрежата и понастоящем умът им е запълнен с богата екосистема от бръмбари. Привърженици са на „естественото“ и твърдят, че всички нещастия идват от съвременната цивилизация, техника и медицина. Макар че тези хора може да са повлияни от източни учения и да симпатизират на философиите, разпространени в бедните изпаднали страни (които впрочем са причина № 1 въпросните страни да си остават бедни и изпаднали), повечето от бръмбарите в главите им са долетели от Запад. Понеже там, на Запад, хората до такава степен са си решили проблемите, че почват да изпитват недостиг на проблеми и да си ги създават от нищото, водейки се по акъла на хора като Ина Мей Гаскин – самозвана акушерка, завършена мръсница и фанатична сектантка с неясен психиатричен статус, уморила чрез домашно раждане собственото си бебе. До неотдавна ние в България не бяхме достатъчно заможни и сближени със Запада, за да внасяме тамошните шарлатанства в забележимо количество. Движението за „естествено“ родителство набира сила едва от няколко години и, доколкото знам, сега за пръв път взема българска жертва – момиченце от Бургас.

Родителите са 24-годишна студентка по пиано и счетоводител. Майката е ходела редовно на женска консултация, но не е била сигурна дали терминът й е 17. октомври или 17. ноември (!). Затова пък е била сигурна, че не иска кръвопреливане и ваксинации, и е подала съответна декларация. (За сведение: немалко майки, планиращи домашно раждане, се гордеят с това, че не си знаят термина; а по принцип не по-късно от 28-та седмица на бременността започва т. нар. перинатален период, в който бременната трябва да бъде готова за раждане.)

Раждането започва през нощта на 10. срещу 11. ноември, най-вероятно между 1 и 2 ч. По-късно семейството твърди, че не е било планирано домашно раждане, а „просто така се е случило“, първо болките не били силни, после пък всички се паникьосали. Майката не отива в болница, нито вика спешна помощ. Ражда с помощта на съпруга си, след което те часове наред „стоят и се чудят защо бебето не изплаква„. Едва на сутринта свекървата, виждайки, че снаха й е родила, а бебето не диша, звъни на спешния телефон. Различните източници се разминават по въпроса дали е имало забавяне от този момент нататък. Системата ни за спешна помощ е печално известна и това е още една причина, дами, да се отправите към болницата с такси или друга кола, щом контракциите зачестят (което лесно се разпознава дори при първа бременност), вместо да чакате раждането да навлезе в по-сериозните си фази и тогава да се осланяте на „Бърза помощ“ и на провидението. Това, което знаем, е, че когато малко след 8 ч. екипът от линейката най-сетне стига до дома, новороденото момиченце е вече вкочанено, т.е. мъртво е най-малко от три часа.

В момента най-авторитетната българска правозащитна организация – Българският хелзинкски комитет, явно смята, че в България вече нямаме проблеми с основните човешки права, та се занимава с изнудване на държавата да разреши домашното раждане и да освободи от отговорност медицинските лица, които биха станали съучастници в такова раждане. На това е посветен последният ми пост от 30. октомври, както и един по-стар от 3. май. Това ли право трябва да отстояваме – да си умориш новороденото, раждайки го в първобитни условия? В „естествените“ епохи, когато всички раждания са били такива, се е казвало, че жената, когато ражда, е с единия крак в гроба. Аз бих добавила, че бебето е в гроба и с двете крачета, плюс едната ръчичка. Животът му виси на косъм и да се къса този косъм заради псевдоинтелектуални моди и капризи е престъпна безотговорност от страна на родителите и на всеки, който ги насърчава.

Някой би възразил, че ако домашното раждане беше разрешено, до студентката щеше да седи акушерка или лекар и изходът можеше да е по-различен. Тук ще цитирам д-р Паздеров, началник на Регионалния център по здравеопазване в Бургас: „Установено е, че детето е родено мъртво. Току-що говорих със съдебния лекар, който е направил констатацията. Явно жената е била за секцио. Парадокс е, че в ХХI век не са потърсени и положени цивилизовани грижи за нея.“ Добре, ако до родилката имаше лекар и насред раждането бе станало ясно, че бебето не може да излезе навреме по естествен път и е нужно секцио, какво точно би могъл да стори лекарят – да направи и секциото в домашни условия? Когато на улицата или в трамвай някой припадне, ние винаги се развикваме за лекар и въздъхваме облекчено, ако такъв се намери… но мой познат лекар признава, че ненавижда тази ситуация, защото без нужната апаратура е практически безпомощен.

Ето какво казва д-р Душепеев, началник на родилното отделение на МБАЛ – Бургас: „Причините за смъртта на новороденото ще уточняват съдебните лекари. Това, което знам, неофициално към момента е, че бебето не е дишало след раждането… Няма нищо положително в раждането в домашни условия. Аз съм за забрана за раждане в домашни условия и за съдебно преследване на тези, които обслужват едно такова решение.“ Може би правозащитниците следва да се вслушат в думите на човека, който ще бъде привикан да чисти, след като възвишените им идеи попаднат във вентилатора.

Прочетете и поста на Градската самодива по темата: „Изборът, който никога не съм имала„.

П. С. От коментаторите – благодаря ви! – научих че това не е първо домашно раждане в България, аз съм била неосведомена. Надежда Стаменова пише: „не е първото, а поредното – за тази година са ТРИ загубени бебета при раждане в къщи по желание на майката, а миналата година по Гергьов ден имаше и едно 4200-ово дете, на Цвети – ветеринарната докторка, която се възприемаше като равна с нейните пациенти ,”нямам пациент/котка , който е доведен от стопаните да роди в кабинета ми”. Въпросната 32-годишна ветеринарна лекарка от София ражда вкъщи мъртво преносено бебе, понеже искала „да не се инвазира от страна на лекарите и да си протече максимално нормално според нея„.

П. П. С. Бебенцето на бургаската студентка е било умряло най-малко 24 часа преди раждането, вероятно преносено.