Кандидат-студентите в неделя да внимават с лятното време

В неделя (27. март) Медицинският университет – София провежда предварителен кандидат-студентски изпит по биология. Датата злополучно съвпада с прехода към лятно часово време. Така всички, които имат отношение към изпита, трябва да се явят по време, което за мен е горе-долу среднощ. По-лошо – има опасност някой да забрави за смяната на времето, да закъснее с един час и да си изпусне изпита. Ако познавате някого, който ще кандидатства в неделя, подсетете го да внимава с лятното време!

За и против емиграцията

Цитирам вчерашен репортаж във Vesti.bg:

„Бежанците започват да си тръгват от Европа

Суркав Омар и Ребиен Абдула напускат работата си и изхарчват спестяванията си да мигрират в Европа, където обаче откриват претъпкани лагери за кандидати за убежище, глад и студ. Сега обратно у дома в Северен Ирак, те описват опита си да намерят по-добър живот като „бедствие”.

Много от стотиците хиляди хора, отправящи се в Европа, нямат друг избор освен да търпят подобни несгоди, защото са бежанци от зони на война, където животът им е в опасност. Но Омар и Абдула са от северния кюрдски регион, който до голяма степен бе пощаден от боеве с „Ислямска държава”.

Двамата изхарчили за пътуването по около 8000 долара – по-голямата част за каналджии, но били блокирани за месеци в бежански лагери в Германия и Швеция, където твърдят, че получавали съвсем малко храна и пари.

„Много беше зле”, разказва 25-годишният Омар за лагера в Германия. „Избягахме заради глада. Даваха ни само чай и сирене, а седмичната сума, която ни отпускаха, беше 30 евро.” Те решили да пробват късмета си в Швеция, но и там не им провървяло.

„Когато пристигнахме там, беше зима. Замръзвахме. Настаниха ме в стая с трима сирийци. Не можех да говоря арабски, а те не знаеха кюрдски. Общувахме си като глухите”, каза Омар. След като опитали в Германия още веднъж, се отказали.

„Казахме си, хайде да се връщаме у дома. От дома по-добро няма.”

Двамата са част от увеличаващата се според експертите група емигранти, които се завръщат в страните си заради трудността да си намерят жилища и работа в Европа…

Маурисио Албахари, преподавател по антропология в университета „Нотр Дам”, който проучва миграцията в Европа, коментира, че някои европейски страни „активно се стремят да обезкуражат търсещите убежище, най-малкото индиректно”…

Омар работел в ресторанти и супермаркети, а Абдула карал такси, което продал, за да си помогне финансово за пътуването. Те споделиха, че са решили да мигрират, защото всички го правели. „Всички казваха, че ще заминат, че в Европа е еди как си. Но когато отидох там, въобще не беше така”, разказва Омар.

„Да се живее в Европа е наистина трудно”, смята Абдула. „Трябва да чакаш. А ние не можехме да чакаме. Не можехме да чакаме, тъй като бяхме толкова свързани със земята и семействата си, с нашите майки и роднини. И честно казано, не си струва за Европа и един документ за пребиваване да напуснеш семейството и да рискуваш живота си.”

Соран Омар, шеф на комисията за човешки права в кюрдския регионален парламент, заяви, че това, което двамата са преживели, се среща често… Соран Омар обаче добавя, че огромният поток на напускащи от региона не показва признаци за намаляване. „Много хора може да се връщат. Но обратната тенденция е далеч по-голяма”, заявява той…“

 

Първо отбелязвам между другото, че заглавието на „Вести“ е неточно, а Соран Омар е напълно прав. Стадното поведение, веднъж набрало инерция, се самоподдържа дори когато очевидно не носи полза. Затова европейците не бива да се надяват, че само с „индиректно обезкуражаване“ ще обърнат посоката на миграцията, а трябва да помислят как да си опазят границите, което от праисторически времена е необходимо условие за оцеляването на всяка човешка общност. Но не заради подобни банални (макар и позабравени) истини тръгнах да пиша този пост.

Като четете репортажа и се абстрахирате от имената и родните места на героите, не ви ли звучи познато? Заминаваш, защото всички заминават. Вълната те повлича. Останеш ли в родината си, гледат на теб като на глупак, мързеливец и неудачник и най-накрая ти сам почваш да се смяташ за такъв. От същата болест страда и България, откакто Тодор Живков падна и границите бяха отворени.

Убеждавали са ме да пробвам как е животът на Запад: „Иди виж, ще видиш, че ще ти хареса, пък ако не ти хареса, винаги можеш да се върнеш!“ На мен това ми звучеше като: „Нищо, че Пешо не ти допада, ожени се за него, ще видиш, че ще ти хареса, пък ако продължава да не ти харесва, винаги можеш да се разведеш!“ (Тази логика пропуска, че човек има само един живот, и то не много дълъг.) През 97-ма гостувах един месец на своя братовчедка в Америка и после сума народ ме пита защо съм се върнала. Аз отговарях по най-лесния начин: „Нямах разрешение да остана повече.“ Повечето ми събеседници намекваха, че всяка що-годе интелигентна и достойна българка в тази ситуация би си просрочила визата, би останала незаконно и години наред би се редила на километрични опашки да моли имиграционните чиновници за милост, само и само да не се връща в страната си.

Ние, които все пак предпочетохме България, не шумяхме около своя избор. С какво можехме да го защитим? Останахме да ни управляват Жан-Виденовци, „царе“ и Станишевци, да работим за мижави заплати и да не можем да си купим лъскави коли. А бе, неудачници, наистина. Моя позната описваше как колегите от следването й, дошли за малко, като я видят, със снизходително изражение я питат: „Ти още ли си в България?“ Чувала съм и теории, че сме лоши родители, защото създаваме деца, без да сме се постарали да им осигурим добро бъдеще, т.е. бъдеще, което да не е в България.

Днес, четвърт век след отварянето на границите, мога да кажа, че тези от моето поколение, които останаха, като цяло са по-добре от тези, които напуснаха. Опитвам се да предам това скъпоценно познание на младите, но те не ми вярват. И как да ми вярват? Най-елитните училища в България са езиковите гимназии. Приятелка, чието дете е в такава гимназия, споделя впечатлението си: „Повечето деца от класа са амбициозни, искат да отидат в чужбина.“ Да им имам амбицията. Както беше казал някой, не може да няма масова емиграция, когато репортерки преследват 16-годишни ученици с въпроса: „Какво ви задържа в България?“

Радвам се за героите от горния репортаж – Суркав Омар и Ребиен Абдула. Видели са свят и са се върнали в родината си обеднели, но помъдрели. Разбрали са, че е най-добре да мислиш със собствената си глава. Няма смисъл да правиш нещо само защото всички ти внушават, че трябва да го направиш. Особено ако става дума да си преобърнеш едничкия живот наопаки, да се преселиш на място, което не е твоето, да се откъснеш от близките си, от родния си език и пряко сили да убеждаваш местните да те приемат. Едва ли двамата младежи са видели отвътре дори един европейски музей, но дано са успели да наснимат разни фасади и витрини, на които да се радват години по-късно, когато споменът за телесните несгоди от приключението им избледнее.