Честит Ден на Европа, братя българи и европейци! Дано доживеем на този ден с леко сърце да празнуваме златната възможност за свободно пътуване, работа и търговия на континента – просто така, с една лична карта, да отидеш да видиш Колизея или Хановерския панаир. Но сега не ни е много до празник. Над Европа лежи сянката на ужасната война в източната й част. На това отгоре 9-ти май е опорочен от навика на Русия да празнува на тази дата победата над нацистка Германия. Старите европейски страни, а отскоро и Украйна, отбелязват годишнината от събитието на 8-ми май, и то без излишни фанфари. За разлика от тях Русия използва деня да се пъчи помпозно с победата над вероломния си съюзник и да се заканва на цивилизования свят как ще постигне това, което Хитлер не е успял – да завземе обитаемата суша, да изтреби всички, които й се съпротивяват, и да превърне останалите хора в свои безправни крепостни.
Като страна под силно руско влияние България днес също произведе своята доза скудоумия. В София президентът лично поднесе венец (за пореден път „благославям“ всичките му избиратели), след което: „Държавният глава и вицепрезидентът разговаряха с гражданите, част от които се бяха окичили с руски Георгиевски ленти. Някои развяваха руски знамена, носеха плакати на „Безсмъртния полк“ и значки със знака „Z“ – символи на подкрепа за руската инвазия в Украйна.“ Точно както се полага в една европейска столица в Деня на Европа, няма що. В Дупница пък кметът Първан Дангов (БСП) два пъти вдигал руското знаме на пилона до българското и европейското под звуците на „Вставай, страна огромная“ – добре, че общинският съветник Николай Табаков (ДБ) свалял червено-синьо-белия парцал, като втория път направо го хвърлил в кофа за боклук.
Признавам, че по инерция на 9-ти май и аз мисля за заключителния етап на войната срещу Германия, в която е участвал и баща ми. По-долу копирам от „Фактор“ текст на Светослав Раянов – смелия гражданин, който сам започна демонтажа на Паметника на съветската армия:
„Има ли български принос за победата на 9-ти май, а къде са паметниците на нашите жертви?
Гробище на български войници край град Харкан, Унгария – тук лежат телата на 1450 българи, загинали през Втората световна война
9-ти май – Денят на Европа, денят в който през 1945 г. европейските народи разбират по болезен начин, че войната не е средство за решаване на конфликти. Че войната трябва да бъде осъдена, загърбена и изхвърлена от международните отношения. Благодарение на това разбиране и на тази поука в продължение на почти 80 години се радвахме на мир на стария континент. Не такова обаче е разбирането в руските политически среди. За тях 9-ти май си остана ден на победата на Съветска Русия над „фашистка Германия” (както те нарекоха национал-социалистическата диктатура на Хитлер). А в руската психика 9-ти май остана
доказателство за превъзходството на широката и праведна руска душа над покварения и загниващ Запад
И победата се чества така, сякаш е единствено тяхна! Никой не оспорва, че СССР понася големите щети през Втората световна война и дава най-многобройни жертви – над 25 милиона! Поклон пред паметта им! Дълбок поклон!
Но у нас някак угоднически на Москва се замитат под килима не само заслугите на САЩ и Великобритания за победата, но и нашите собствени заслуги! Та нямаме ли ние принос за 9-ти май? Разбира се, че имаме и той не е маловажен. И този принос се мери не само по броя на жертвите, които сме дали по бойните полета от септември 1944 до май 1945. Този принос се състои и в това, че България до 1944 г. води де факто антивоенна политика – въпреки че се присъединява към Тристранния пакт на 01.03.1941 г. (когато Германия и СССР са все още съюзници), нашата армия не изпраща войски на нито един фронт. Правителството и Царят Борис III не само не се поддават на неимоверния германски натиск за директно участие във войната, но дори поддържат дипломатически отношения със СССР. В резултат на това в разгара на касапницата през Вторатат световна война България не дава почти никакви военни жертви с изключение на стотината храбри летци, които защитават родното небе срещу англо-американските бомбардировачи.
За конкретните сражения и участието на българската войска в бойните действия в Югославия, Унгария и Австрия от октомври 1944 до май 1945 всеки може да прочете в историческите хроники или просто да отвори Уикипедия. Информативни са и филмите „Тримата от запаса” (1971) и „Зарево над Драва” (1974) на режисьора Зако Хеския, въпреки идеологическата им обремененост.
Ще се спрем по-конкретно на броя на жертвите, както и на
опазването на паметта за тях
По преценка на различни „историци” те варират от 10 до 30 хиляди. През 2015 г. доц. д-р Михаил Груев, председател на Държавна агенция „Архиви”, обявява цифрата 12 587 загинали на базата на надлежните документи. Като прибавим към тях и „безследно изчезналите”, ще получим приблизителната численост от грубо казано 20 000. Двадесет хиляди живота! Та малко ли са те за малка България? Да не говорим и за хилядите ранени, загубили крак или ръка и останали инвалиди за цял живот. И идва въпросът: как съхраняваме и почитаме паметта на нашите жертви във Втората световна война? Как оценяваме и тачим ролята на Българската армия в тази война?
Засега в София има само една улица в квартал Орландовци (край гробищата) с името „Първа българска армия”.
А има ли паметник на тази армия?
Къде са паметниците на загиналите български войници в Северна Македония, Сърбия, Унгария и Австрия за тяхното освобождение от нацистите? Защо трябва да слушаме наглите твърдения на руската посланничка, че „паметниците на Съветската армия в България съхраняват едновременно и паметта на българските жертви във Втората световна война”? Това ако не е връх на цинизма!
На кой от 185-те паметника на Съветската армия в България има изобразен български войник или на плочата му е написано нещо за българския принос? А всъщност странно ли е това, че няма? От руска и от русофилска гледна точка – НЕ! Защото в момента, в който Червената армия стъпва на българска земя, тя смята всичко за свое – дори и кокошките в курниците на селяните. Какво чудно тогава, че смята и българската армия за „своя”? И след като българската армия се бие на страната и под командването на Съветския съюз, значи тя е част от… Съветската армия! Следователно и жертвите, които е дала българската войска, са всъщност жертви, дадени от Съветската армия! И затова в България трябва да има само паметници на Съветската армия!?! Има „логика”, погледнато от „другата гледна точка”, нали?
P. S. И като послеслов, тъжен послеслов, ще добавим, че въпреки отказа на България да изпрати войски на Източния фронт, въпреки 20-те хиляди жертви, дадени за разгрома на нацистите, въпреки насаденото от Москва у нас марионетно правителство след 09.09. 1944, на мирната конференция в Париж през 1947 г. с решаващия глас на СССР България не е призната за „съвоюваща” държава, а е третирана като победена и са ни наложени тежки репарации…
Честит 9-ти май – денят на Европа!“
Моето ъгълче 
Вашият коментар