Archive for април, 2009

Образът на врага: митът за българския национализъм

април 30, 2009

(Внимание: дълъг пост.)

Като всеки малък народ с интензивна емиграция ние, българите в България, сме тясно свързани с българите в чужбина. И то не само с нашите заминали близки и приятели, а и с хора, които не познаваме лично, но които с дейността си продължават да бъдат свързани с България. Отношенията ни обаче са твърде сложни; и развитието на „случая Батак“ ме убеди, че единственият начин да общуваме с българите от диаспората е да ги приемаме такива, каквито са, без обаче да се надяваме на същото от тяхна страна.

Ако не броим самия „пробанд“ – Мартина Балева, този пост се занимава с трима автори: Даниела Горчева, Златко Енев и Юлиян Попов. Аз поначало споделям неодобрението на Марфа към постове, в които „някой се оплаква от блога на някой си, а не само се оплаква, ами клейми блогъра, щото, видиш ли, блогът и писанията в него не били по негов вкус„; но понякога просто не мога да устискам и сега е един от тези случаи.

Общото между горепосочените автори е, че са имигранти в „стара Европа“ (или както напоследък я наричат злите езици, Еврабия). Даниела и Юлиян имат блогове, които са в блогрола ми, а Златко списва безплатното онлайн списание „Либерален преглед„.

От известно време и тримата посвещават по някоя публикация на анти-националистична тема. Само по себе си това не ги отличава от много други български блогъри, включително някои от любимите ми; аз самата също бях анти-националистка на младини. Но това, което виждам у тези трима автори, е силно преувеличаване на опасността от българския национализъм и ударение върху него за сметка на изкривяване или пренебрегване на много по-важни въпроси. С други думи, те превръщат българския национализъм в мит (според определението на Златко, „мит = нещо пресилено, разкрасено и канонизирано до степен, която го прави по-различно от фактическото положение не нещата; митът не означава неистина, а иконизирана полуистина„). Въпросните автори смятат за несправедливо, безполезно и опасно стереотипирането на циганите като маргинали, на българските турци като електорат на Доган и на мюсюлманите като – как да го кажа? – хора, почитащи Корана и пророка Мохамед. Същевременно обаче те по странна логика смятат стереотипирането на българите като примитивни националисти и ксенофоби за справедливо, полезно и безопасно, макар че това стереотипиране вече е допринесло за най-малко едно убийство (на 20-годишния Андрей Монов).

За да се противопоставят на българския национализъм, авторите подкрепят поставянето под въпрос на някои досега общоприети представи в българската история. Най-напред, започвайки с оправдана реакция срещу продължаващото пробутване на поръчковия пасквил „Време разделно“, Даниела и Златко оспориха насилственото помохамеданчване на българи в Османската империя. (За протокола, макар че родът ми не е нито от Родопите, нито от Делиормана, съхранената му история е белязана от два независими случая на насилствено помохамеданчване, описани тук.) Но наистина ми дойде в повече, когато Юлиян, Даниела и Златко защитиха проекта за „мита Батак“.

Тук е нужно едно пространно отстъпление за щастливците, които все още не знаят за този проект. Оригиналното му заглавие е „Feindbild Islam – Geschichte und Gegenwart antiislamischer Stereotype in Bulgarien am Beispiel des Mythos vom Massaker in Batak“ – нем. „Ислямът като образ на врага – история и настояще на антиислямските стереотипове в България с пример митът за клането в Батак“, автори Мартина Балева и Улф Брунбауер. Като част от проекта двамата бяха насрочили конференция, която да се състои в Батак през май 2007. Възникна обаче скандал, до голяма степен основан на твърденията на „Труд“ и други български медии, че двамата отричат историческия факт на клането в Батак. Всъщност те не го правят (макар да дават доста по-малък брой на жертвите в сравнение с повечето други автори); думата „мит“ е използвана не със значението си в разговорния език, а с даденото по-горе значение на „представа в обществото“. В резултат от скандала конференцията беше отменена. Аз пропуснах тази фаза поради здравословното си въздържание от български медии и в частност от в. „Труд“, така че се включих на по-късен етап. В коментар към блога на Тишо Жилов дава линк към статия на Балева във в. „Култура“ от май 2006. Авторката е представена като „магистър по история на изкуството, история на Източна и Югоизточна Европа и класическа археология. Била е редактор при научното издателство Дитрих Раймер Ферлаг, Берлин. От 2005 работи по докторат на тема „Изкуство и национализъм на Балканите. Случаят България“. Членка на Аби Варбург-колег 2006, Хамбург. Стипендиантка на фондацията Алфред Тьопфер. Кураторка за съвременно изкуство и изкуствоведка при галерията за съвременно изкуство Кунстагентен, Берлин.“

Накратко, Балева (и Брунбауер, с когото няма да се занимавам) твърдят, че причината българите да помнят така неизличимо Баташкото клане е едноименната картина от полския художник Антони Пиотровски от 1892. Разбира  се, тази теза постулира отсъствие на Баташкото клане в българското обществено пространство между 1876 и 1892. Уикипедия посочва, че когато историкът Наум Кайчев дава примери за споменаване на клането в текстове от посочения период, Балева признава, че то не е било съвсем забравено. Разбира се, Батак се споменава и в стихотворения на Вазов от този период, а именно „Възпоменание от Батак“ и „Опълченците на Шипка“. Аз бих посочила също, че в „Под игото“, публикувано само две години след картината на Пиотровски, Вазов пише: „Батак! Това име и като собствено, и като нарицателно характеризира нашата революция. Съдбата понякога прави тия каламбури.“ Без да съм филолог, това според мен ясно показва, че по това време думата „батак“ (бъркотия) е била здраво вкоренена в българския език. Следователно Балева няма никаква причина да предполага, че „ако Пиотровски беше отишъл не в Батак, а примерно в Пазарджик… то днес може би щяхме да говорим вместо за „забатачен‛ за „запазарджичен‛.“

Аз съм минала през суровата процедура по изработване и защита на дисертация в природните науки и смятам за несправедливо, че някои хора от обществените науки се сдобиват със заветната титла „доктор“ чрез изсмукани от пръстите свободни съчинения (или, както каза моя колежка по същия повод, чрез бъркане в носа). Но това, което най-много ме вбесява в трудовете на Балева, не е съдържанието им. Независимо от научната си стойност (или недостига на такава) то явно е много по-невинно от заглавието „Ислямът като образ на врага – история и настояще на антиислямските стереотипове в България с пример митът за клането в Батак“. Бих предположила дори, че авторите са избрали за проекта си такова заглавие с презумпцията, че мнозина в професионалните им среди няма да прочетат от него друго освен заглавието. В Еврабия се приема много добре да разглеждаш и осъждаш антиислямските стереотипове; но аз имам друго мнение по въпроса. Немалка част от сегашните ми възгледи са оформени след 11. септември 2001 под влияние на атаките от тази дата, на редица по-късни събития и на преосмисляне на някои по-ранни събития. В резултат сега имам неприкрита и устойчива ислямофобия; и човек, който измисля заглавие като горното, за мен стои на страната на противника.
Ето защо имам неласкаво мнение за моралните и интелектуалните качества на Мартина Балева. Нещо повече – просто ми се повдига от нея. Не знам за вас, но мен и досега ме присвива под лъжичката, щом видя запис от 11. септември; същото усещам, когато прочета името на Балева или заглавие на неин труд. Както виждате, човек може да реагира яростно срещу „мита Батак“, без това да е основано на национализъм. Нещо повече, не одобрявам внушението на Балева, че българинът смята само себеподобните си за човешки същества и затова основава антиислямските си стереотипове не на 11. септември и други скорошни събития с жертви-небългари, а на едно клане на българи със 130-годишна давност. Както биха казали англичаните, да твърдиш такова нещо значи освен раната да нанесеш и обида.
Не че цялата история не буди в мен националистическо възмущение, но то е по-скоро в почудата толкова ли не е могла една българка да избере друга тема за дисертоид, ами е опряла до развяване на (истински или измислени) кирливи ризи на народа ни пред германците. Но както и да е, това е подробност. В свой пост от април 2007 Пейо предлага други тъпи идеи за исторически конференции и места за тяхното провеждане, а именно „Ролята на бомбените антентати в отхвърлянето на чуждата окупация“ (в Багдад) и „Концлагерите — връх на германската инженерна и логистична мисъл“ (в Берлин). Постът му ми харесва, макар че според мен, ако „митът Батак“ трябва изобщо да се обсъжда, мястото е именно България. А не да представяш труда си пред германци, които не могат да сверят предоставената от теб информация с българските източници и така няма опасност да ти изловят спатиите. Но тези въпроси на професионалната и интелектуална етика също са подробност.

Неотдавна под една интересна статия за писателя Ханиф Курейши Златко Енев обяви анкета, в която между другото питаше дали „българската общественост имаше право да се чувства обидена от „Батак като място на паметта““. Аз отговорих: „Аз съм за публикуване на карикатури, богохулни книги и изследвания на тема защо българите се вторачват в някакво си кланенце и се самонавиват срещу такава прекрасна религия като исляма…“ и т.н. в същия дух. Последва разгорещено обсъждане (комай отвъд точката на кипене), докато Златко каза, че според него мнения като моето не трябва да се изказват публично. След което аз, разбира се, се извиних и млъкнах. (Тази дискусия показва защо засега не слагам „Либерален преглед“ в блогрола си – колкото и интересни материали да се поместват там, форумът му не е за слабите духом.)
В интерес на истината, когато отговорих на анкетата, аз не знаех, че Балева е получавала заплахи за живота си и че телевизия „Скат“ е обещавала награда за този, който предостави адреса й или актуална снимка. Това променя нещата и ако го знаех, щях да опитам да успокоя топката; защото наистина съм за свобода на словото, дори да става дума за случай като Дейвид Ървинг .
Няколко дни по-късно „Либерален преглед“ помести статията на Мартина Балева „Образът на Батак в колективната памет на българите„. Не бях никак изненадана; всъщност и досега тая ужасното подозрение, че моята спонтанна реакция е допринесла за решението на Златко да публикува новия материал. Имам предвид, че щом видят противника си да реагира на някакъв дразнител като настъпен по мазола, хората нерядко решават да приложат изпитания метод за притъпяване на чувствителността чрез системно прилагане на дразнителя. Аз самата съм препоръчвала този подход към нашите противници; и както вметна Златко по време на нашата дискусия, никак не е приятно с твоите камъни да те удрят по твоята глава. Ако наистина по моя вина читателите на „Прегледа“ бъдат третирани със сублетални дози от Мартина Балева, докато спрат да реагират, посипвам си главата с пепел.
И последно, искам да обърна вниманието на опонентите си върху нещо, което няма никаква връзка с българския национализъм (и ще бъде точно толкова вярно, ако България заедно с населението си изчезне от картата на света). Преразглеждането на общоприетите исторически представи в полза на мюсюлманите може да е оправдано в някои конкретни случаи, но в подтекста на сегашната обстановка намирисва на Оруеловско създаване на фалшиво минало. Впрочем много преди Оруел е казано, че историята се пише от победителите. Защо не оставим противника (дори да не го смятате за противник) да спечели сегашната глобална война (дори да не я смятате за война), пък тогава да пренаписваме историята в негова угода? А най-добре да оставим тази работа на него. Все пак и неговите хора ще имат нужда от теми за дисертации.

Advertisements

И пак за гласуването

април 25, 2009

Долният цитат е от в. „Стършел“ от 17. април, автори Попов и Вешим.

Божествена трагедия

Имало в Ниневия един управител на областта, който се смятал за безгрешен… а в действителност било обратното… Нямало пътища, защото се крадели парите за тях. Крадели се и милионите сестерции, които пращали римляните за изостаналата провинция… А народът на областта мърморел, но траел и търпял четири години. В края на четвъртата година…  някой си Авраам вдигнал очи към небето, па се помолил:

– Господи, не му давай втори мандат!

Господ погледнал отгоре, видял, че Авраам е прост, и решил да го просветли:

– При демокрацията мандатите не ги давам аз, а такива като теб! Затуй върви гласувай и мисли кого избираш!

Авраам чул Гласа свише, но бил човек опак, като целия народ на Ниневия. Направил неприличен жест с ръка, па викнал:

– Аз да им гласувам? Няма пък! Слез ти да ни оправиш!

Тогава Господ вдигнал рамене и рекъл:

– Вас и Господ да слезе, не може да ви оправи!“

Ще можем ли да спасим 110-то училище в кв. „Захарна фабрика“?

април 8, 2009

През учебната 2008-09 година поради недостатъчен брой ученици 110-то основно училище не отвори врати, а неговите ученици бяха разпределени в други училища далеч от домовете си. Ние призоваваме общинските власти в район „Илинден“ на Столична община да отворят училището наново. Нека не се повтаря грешката с общинските детски градини, които бяха прибързано затворени поради временен недостиг на деца и по тази причина сега хиляди желаещи остават извън системата. 110-то училище е единствено в кв. „Захарна фабрика“. То има изградена рампа и е едно от малкото столични училища, достъпни за деца с двигателни увреждания.

В момента тече подписка в подкрепа на горните искания. Който иска да се включи в нея, може да го направи във фризьорския салон в блок 10 на кв. „Захарна фабрика“. Който има други идеи какво да се прави, е добре дошъл да ги сподели. Съдбата на 110-то училище трябва да се реши в края на месеца.

Моят списък от книги за четене

април 7, 2009

Неотдавна мои студенти, на които сигурно им беше омръзнало от моите чести вметвания „Чели ли сте…“, ме помолиха да сложа някъде на сайта си списък с книгите, които според мен човек трябва да прочете.
По-долу давам книги, които за мен лично са били полезни да си оформя или затвърдя светогледа. Разбира се, човек не трябва да се ограничава само или предимно с такива книги; в частност не бих препоръчала на никого да влиза напр. в болница, снабден само със Стайнбек или Оруел. В този случай Удхаус или Агата Кристи (които не са в списъка) биха свършили далеч по-добра работа.
Списъкът е само за възрастни читатели, за деца някой ден мога да направя отделен. Запазвам си правото да добавям книги, ако изникнат нови или се сетя за пропуснати стари.

Азимов, Айзък. Дългата нощ.
Бредбъри, Рей. Вино от глухарчета.
Бьол, Хайнрих. Така завърши една командировка.
Гросман, Василий. Живот и съдба.
Джонсън, Пол. Съвременността.
Достоевски, Фьодор. Бесове.
Драганов, Драгомир. Най-тежкият грях.
Камю, Албер. Чумата.
Киси, Кен. Полет над кукувичето гнездо.
Клайст, Хайнрих фон. Михаел Колхас.
Лем, Станислав. Завръщане от звездите.
Манделщам, Надежда. Спомени.
Манов, Емил. Моето първо лято.
Марков, Георги. Задочни репортажи за България.
Ортега-и-Гасет, Хосе. Бунтът на масите.
Оруел, Джордж. 1984.
Оруел, Джордж. Не оставяй аспидистрата да увехне.
Оруел, Джордж. Фермата.
Пелевин, Виктор. Generation П.
Петров, Ивайло. Хайка за вълци.
Попър, Карл. Безкрайното търсене.
Попър, Карл. Отвореното общество и неговите врагове.
Пърсиг, Робърт. Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет.
Ремарк, Ерих Мария. Черният обелиск.
Сент-Екзюпери, Антоан дьо. Боен пилот.
Сент-Екзюпери, Антоан дьо. Земя на хората.
Солженицин, Александър. В първия кръг.

Стайнбек, Джон. За мишките и хората.
Стайнбек, Джон. Зимата на нашето недоволство.
Стайнбек, Джон. На изток от рая.
Фокнър, Уилям. Високите.
Хъксли, Олдъс. Прекрасният нов свят.
Шаламов, Варлам. Колимски разкази.

Задържаните коментари

април 2, 2009

Започвам с обръщение-извинение към читателите.

Аз съм ужасна блог-домакиня. Почти никога не отговарям на коментарите в този блог. Чета ги всичките, бъдете сигурни, но… все не се наканвам да им отговоря, защото междувременно нови постове „молят“ да бъдат написани.

Освен това, когато правех блога си, WordPress ме попита дали искам да задържам за преглед коментари от нови за блога коментатори. Казах „да“. Сигурно много от вас, пращайки коментар, са се позасегнали от моята недемократичност. Знам много добре, че щом постъпвам така с първия коментар, рискувам човекът повече да не прати в блога ми друг коментар и дори да се ядоса и повече да не ме чете. Но не свалям тази опция, защото понякога българските Интернет-нрави ми идват в повече.

В крайна сметка почти всички коментари, които са идвали в кутията ми, са били публикувани, макар и понякога с дни закъснение. „Почти“-то е заради три коментара, на които е посветен този пост. Единият ме уведомяваше колко силно се отклонявам от представата на автора за секс-символ. Всяка жена, публикувала снимката си в Мрежата, трябва да е готова за такива коментари. Е, не възнамерявам да давам трибуна на всеки комплексар, който сутринта е бил настъпен в автобуса и държи да си го изкара на мен. Другите два коментара обаче бяха по същество и с тях въпросът беше по-сложен.

Единият беше пратен от анонимен автор на 27. септември 2008 към публикацията „Цикъл 1, урок 2 – Устройство на живите тела. Клетка„. Гласеше следното:

Въпросът ми е повече от сериозен. Как наистина е възикнала първата клетка? Твърдението преди 3 милиарда години си е странно. Отговор случайно същто е безпочвен, тъй като досега не е получена изкуствено нито една клетка, повтарям нито една. Дойдох тук с цел да науча нещо , но явно няма да е от тук. По-добре да напишеш: Тези раб“ (Текстът свършваше тук – М.М.)

Другият коментар беше пратен от Тодор М. на 25. август 2008 към публикацията „Цикъл 1, урок 6 – Хетеротрофно хранене при бактериите“ и беше следният:

„“Първите живи същества на Земята също са били хетеротрофни бактерии. Те са се хранели с органични вещества, образувани в неживата среда с помощта на енергия от мълниите. “   Извинете, това твърдение Вашо ли е, общо колегиално ли е? Защото, ако е вярно, то е революционно – край на глада в света. „Светваме“ върху скалата 300 000 волта и от нея се изсипват цвърчащи пържоли,  „кифтета“ на скара, топъл хляб, сирене на фурна, а защо не и греяна ракия? О, а за десерт – сладолед фламбе! Чудя се защо не използвахте по-литературното – вълшебната покривка, онази, дето я вадите от дисагите кога огладнеете, постилате я, плесвате с ръце три пъти и тя се отрупва с всевъзможни гозби, пък си е по-нашенска ? А, досещам се защо не я ползвате тази история – тя е приказка, а вие претендирате за „научност“, поради  което използвате научното откритие – електричеството. Така придавате на фантазиите си „научност“. Че то и приказката за вълшебната покривка ще претенира да е наука, ако вместо пляскане с ръце върху й се стовареше някоя гръмотевица. Ама си мисля, че гръмотевиците са вътре в главите ви…“

На коментатори от този тип бих препоръчала първо, ако искат някой да ги публикува, да бъдат малко по-учтиви. Знам, че когато противниците не виждат лицата си и не знаят имената си, задръжките отпадат и изкушението спорът да се изроди в размяна на ругатни е огромно (това е една от причините да пиша под истинското си име). Но ако искате някой да ви даде трибуна, не му дръжте такъв тон.

И все пак бих пуснала коментарите, ако бяха към някой от постовете ми за креационизма (каквито имам немалко). Но нека креационистите бъдат така добри да не ръсят враждебни коментари към моите постове-уроци, предназначени да се четат и от деца в прогимназията. Аз не споделям мнението на Сара Пейлин, че училищният материал по биология трябва освен еволюция да включва и креационизъм, за да се „преподават спорните въпроси“ („teach the controversy„). Напротив, смятам, че трябва да поднесем на децата последната дума на науката и да не им объркваме главите. И предупреждавам, че всеки коментар към постовете-уроци, който сее съмнение в приетите понастоящем научни теории и може да размъти главите на децата, ще бъде модериран безжалостно. По-късно мога да реша да го пусна другаде, както правя сега, но не обещавам.

Не че приемам само коментари-похвали към учебните си постове. Всеки може да изрази несъгласие с изнесените с тях факти – напр. да посочи, че според моя текст някое си едноклетъчно е с диаметър (примерно) около 100 микрометра, а според данните, с които разполага коментаторът (добре е да се посочи източник), то не надхвърля и 40 микрометра. С уважение ще се приемат и коментарите, критикуващи начина на поднасяне на материала – кога нещо според коментатора не е обяснено добре и има опасност да не се разбере или да се разбере погрешно от неподготвения читател.

Но коментари като горните два според мен обиждат самата идея за научно обсъждане. Като махнем неучтивия тон, какво ви прави впечатление в тях? Аз забелязвам, че авторите вадят меча, без да са си написали домашното. Те не са си направили труда да проверят доколко моите писания отразяват мои лични или „общо-колегиални“ възгледи. Не са отишли в библиотека да отворят университетски учебник, не са преровили сайтовете на водещите световни университети, за да се запознаят с общоприетите в момента теории. Е, добре, аз съм направила това и ви гарантирам, че като всеки уважаващ себе си автор на учебна литература съм се съобразила с общоприетите в съвременната наука теории. А ако някой мисли, че може да опровергае въпросните теории, то няма нужда да си хаби енергията в някакъв загубен български блог, ами направо да пише до редакциите на най-добрите научни списания като Nature, Science и Cell, та да катурне тъпите закостенели догми и да прослави отечеството. Разбира се, възможно е сегашната наука да греши, както се е случвало толкова пъти в миналото. Обещавам да следя развитието й с едно око и щом теориите се променят, да отразя промените в текстовете си (и това съм правила). Но нямам намерение да променям каквото и да било само защото постиженията на науката от ХХІ в. не харесват на един или друг фундаменталист. И ако се старая да пиша на ниво 5. клас, за да ме разбират децата, това не значи, че съм съгласна да си губя времето в дискусии на ниво 5. (или по-долен) клас с хора, които се предполага да са възрастни.

Отдавна се каня да публикувам тези коментари и своя коментар към тях, но все не идваше ред. Тласък ми даде един трол-креационист, който завъдих в английския си блог (вж. „дискусията“ към поста ми за Мартин Янке – не мога да се начудя на гьонсуратлъка на креационистите, нямат капчица усет къде да си пробутват коментарите, някой прекрасен ден ще почна да им ги трия наред).

Ще завърша с цитат от „Бунтът на масите“ от Ортега-и-Гасет: „Може би греша; но писателят, когато взима перото, за да пише по тема, която дълго е проучвал, трябва да знае, че средният читател, който никога не се е занимавал с този въпрос, го чете не за да научи нещо, а напротив – за да произнесе присъдата си над него, когато написаното от автора не съвпада с простотиите, с които е пълна главата му.“

Съжалявам, че използвам думата „простотии“, която точно сега има лошо име в българската блогосфера заради едно необмислено (надявам се) изказване на Соломон Паси, но преводачката Габриела Николова го е написала така и предпочитам да оставя цитата непроменен.

Послепис: През април 2010 някой си Dimiitar е написал към урока „Полови процеси при еукариотите“ следния коментар:

„izviniavam se za latinicata , no vi molia v novia vi uchebnik da ne dobaviate materiali za evoliuciata i mislia che v svetoven mashtab triabva tazi zabluida da spre !@!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!“

Коментарът е излишен, нали? И, предполагам, е ясно защо го пускам тук, а не там, закъдето гениалният му автор го беше предназначил.