Archive for март, 2009

Избори 2009, част 2: Българският политически цирк

март 26, 2009

(Продължение от предишния пост.)

Чудех се как да нарека сбирката от избираеми партии в България – паноптикум, зоопарк, панаир, накрая избрах „цирк“ като най-късо. А може би трябваше да напиша „пазар“, защото сега обикаляме сергиите като баби на разтури-пазар, оглеждаме и обръщаме спаружените артикули и бърчим нос, опитвайки се да преценим кое е най-малко негодно за ядене. Няма как – предстои да упражним върховното си гражданско право, а всяко върховно право е донякъде и задължение.

Има обаче някои видове гласуване, които са поне толкова вредни, колкото и негласуването. На първо място сред тях е гласуването срещу заплащане. Тук обаче няма да го обсъждам, защото подозирам субпопулацията, която го практикува, в твърде нередовно четене на блогове :-).

Второ, много вреден е т. нар. протестен вот. Гласуваме за партията Х не защото мислим, че тя би ни управлявала добре, а за да покажем на партиите Y и Z колко сме им ядосани. Партията Х обикновено има повече недостатъци от Y и Z, взети заедно. Тя печели изборите (или поне печели достатъчно гласове, за да стане ефективен изнудвач) и ние си плащаме славния ден на протест, като 4 години я носим на рамо.  Защо да правим такива глупости? Животът не е толкова дълъг, че да жертваме години за безмозъчни политически експерименти.

Трети тип вредно гласуване е ирационалното. Имам предвид да гласуваш за дадена партия не защото очакваш тя да управлява най-добре, а по други причини. Например от носталгия по младежките години, когато тази партия все е управлявала (и е била де факто единствена). Или защото нейният кандидат ти се струва секси (все едно, като пуснеш бюлетина за него, ще го вкараш в леглото си). Или защото недолюбваш циганите, а въпросната партия ги псува на всеки десет минути. Или защото кандидатът е народен човек, в когото виждаш себе си (така моя колежка описа впечатленията си от последния дебат между Георги Първанов и Петър Стоянов: „Представих си как простите българи гледат Стоянов – европеец с костюм и вратовръзка, и Първанов – нашето момче, което изглежда като тях, говори като тях, мирише като тях; и осъзнах, че ще гласуват за Първанов“).

Четвърто, според мен е лошо човек да гласува, водейки се изцяло от личния си интерес. Например да работиш в завод, чиято продукция никой не ще да вземе и без пари, и да гласуваш за партията Х само защото тя обещава да продължи субсидиите за него и да запази жалкото ти работно място; и да не ти пука, че заради прекрасното управление на същата тази партия децата ти се чудят в коя чужбина да избягат. Според мен (простете ми старомодния патос) в деня на изборите човек трябва да бъде гражданин и да гласува с мисъл за цялата държава. Имаме толкова много други дни, в които да работим, да учим, да ходим на събеседвания, да сключваме сделки и изобщо да се грижим личното си преуспяване както намерим за добре; нима не можем в единствения изборен ден да пуснем тази бюлетина, която ни се струва най-полезна за обществото като цяло?

Сега ще разгледам един по един основните артисти в политическия цирк и ще напиша какво мисля за всеки от тях и защо. Няма да се опитвам да крия предпочитанията си, всъщност и досега не съм го правила. Един коментатор към предишния ми пост ми препоръча да бъда безпристрастна, с което ме накара да погледна екрана на стерео. Та ако политическите партии бяха равностойни в очите на избирателя, какъв би бил смисълът да се гласува за една от тях? По-логично и евтино би било да си избираме управници на лотариен принцип, с апаратурата на Тото-2.

Ще разглеждам партиите по давност, така че започвам с БСП. Тя има тежкото наследство на партия, осъществявала тоталитарна диктатура 45 години (1944-1989) и избила най-малко четирицифрено, а по-вероятно петцифрено число хора. И след 1989 БСП не направи нищо, за да се развие в по-доброкачествена посока. Използваше гласовете на „червените бабички“, за да доведе на власт „червените мобифони“ да разграбват страната (цитираните изрази са на Стефан Продев). Всеки път, когато ни е управлявала, БСП ни е докарвала до просешка тояга. А за да може да граби на спокойствие, неизменно е посягала и върху крехката законност и човешките права. Нужно ли е подробно да описвам какво имам предвид? Едва ли – това е българският ми блог, т.е. пиша пред хора, изпитали злодеянията на БСП на гърба си. Ако „двуполюсният“ (т.е. двупартиен) модел БСП – СДС беше оцелял, теоретично БСП би могла някога да се поочовечи и да заеме що-годе нормално място в политическия живот. Трудно ми е да си го представя, но прецедент има – Демократичната партия в САЩ, бивша партия на робовладелците. Но у нас двупартийният модел беше унищожен и ако някога бъде възстановен, не виждам никаква причина една от партиите да бъде БСП. Тя няма тепърва да се очовечва; колкото свестни и умни хора имаше, ги имаше в ранните си години (1989-90) като наследство от времето, когато мнозина ставаха партийци по принуда, за да получат или запазят работата си. И тези хора, вместо да очовечват БСП (което е малко като да правиш вълк вегетарианец), побързаха да я напуснат. Понеже разходките в блогосферата изискват някакъв минимум акъл, не вярвам между читателите да има дори един, който да е готов да гласува за БСП. Нека пратим тази партия на бунището на историята и я оставим да се стопи с естественото измиране на нейния електорат.

Дясната коалиция СДС-ДСБ е моят избор. Наистина през 1989 СДС беше заченато „в грях“, предимно от агенти на Държавна сигурност и БСП. Но хората се държат според интереса си и политиците от СДС винаги са били повече или по-малко принудени да се съобразяват с исканията на прозападните демократи, които станаха привърженици и избиратели на СДС. Политици от СДС първи заговориха за НАТО и обединена Европа по време, когато за всички други партии тези теми бяха табу. Първото правителство на СДС управлява само една година (1991-92), но все пак си го спомням като глътка свеж въздух. Колко хора тогава събраха смелост да се откъснат от държавната ясла и да започнат свой бизнес – и скоро, още през 93-та, бяха притиснати и смазани от мутрите… Помня, че това правителство назначи комисии да разтурват фамозните ТКЗС-та и направи ужасната грешка да нарече тези комисии „ликвидационни съвети“. И когато продажните медии подеха кампания за сваляне на правителството, любимият им рефрен беше за „ликвидирането на българското земеделие“. И до днес иначе умни мои приятели плюят ликвидационните съвети и си правят оглушки за моя въпрос като как иначе бихме влезли в Европа с ТКЗС… Помня как ДПС реши да бие „шут“ на правителството и след това Народното събрание проваляше всяко решение на кабинета, докато Филип Димитров („Ф.Д.“) поиска вот на доверие и не го получи. После продажните медии повтаряха на народа, че правителството било „сдало властта“ (така че носело отговорност и за по-сетните злощастни събития) и никой не искаше да чуе простичката истина на „Ф.Д.“, че е невъзможно да се управлява парламентарна република против волята на парламента… По-късно през 1997 СДС пое кормилото на една България, в която заплатите бяха по 4 долара и хлябът ставаше лукс. Служебното правителство на Софиянски, а после правителството на Иван Костов овладяха положението. Икономиката дръпна напред, доходите също. И към средата на мандата на Костов спомените за хиперинфлацията избледняха достатъчно, за да могат медиите и гуруто Слави Трифонов да подемат рефрена за „провал на правителството“. Не че нямаше провали – можем да си спомним „Балкан“, „Плама“ и грешките около делото в Либия.  Но според мен тези провали изобщо не даваха основание да се гласува за друга партия, след като нямаше такава, която да „става за ядене“. А точно това се случи… Оказал се в опозиция начело с Надежда Михайлова, СДС претърпя агония, от която на всички честни седесари им се плачеше. Всичките извинения за управлението на Костов, реверанси към патриарха-ченге Максим през трупа на отец Стефан Камберов и т.н., писала съм нещичко тук. Добре, че това вече е минало, Надето Михайлова вече не е начело, а СДС и ДСБ направиха коалиция. Ако ме питате лично за Костов – мисля, че е изчерпан (което се видя кристално ясно от номинацията на Мартин Заимов) и трябва занапред да стои само на задните редове. Но беше много важно, че СДС се отказа от първоначалното си условие за коалиция с ДСБ, а именно Костов да се оттегли. За десните избиратели да се оплюва и гони Костов означава отказ от „основното право на човека – толкова основно, че е самото определение на неговата същност: правото на приемственост“ (цитатът е от Ортега-и-Гасет). Ако нашите управляващи разбойници обвиняват за всички сегашни беди на България управлението на Костов, което приключи преди 8 години, това не е само за да оправдаят своите провали и далаверки. Целта е по-дълбока: да убият спомена за успешното управление на своите политически противници, за да затвърдят в съзнанието на редовия българин убеждението, че „всички са маскари“, и така да си купят билет за следващ мандат на разбойническо управление. (П.С. За жалост още преди официалното начало на предизборната кампания моите избраници почнаха с гафовете – гушнаха Емил Кошлуков, благодаря на Лид за линка.)

Следващата поред партия е ДПС. Писала съм подробно в английския си блог за тази зловредна организация и не искам да й отделям много място тук. Ще припомня само, че ДПС вероломно свали правителството на Филип Димитров и че две от най-лошите правителства в новата история на България, а именно на Беров (1992-94) и на Станишев (2005-09), са с мандат на ДПС. Не случайно Огнян Минчев нарече ДПС „проказа за българската политическа система“. В предишния си пост задълбах в предимствата на мажоритарната система не защото виждам възможност за скорошното й въвеждане (както ме попитаха някои коментатори), а за да наблегна как ДПС може да бъде обезвредено по демократичен начин. Относно електората на ДПС: Макар че българските турци като цяло са по-слабо образовани от българите, аз в никакъв случай не ги смятам за по-малко интелигентни и съответно не виждам причина да им давам политически коректно оправдание, задето гласуват за ДПС, след като отказвам такова оправдание на българите, които гласуват за БСП и „Атака“. Законното право да гласуваш за всяка банда мафиоти, която се е регистрирала по Закона за политическите партии, не ти дава  никакво морално право да избираш тези мафиоти. Но не виждам също така смисъл да се тровкам колко ми пречат турците – от това полза няма никаква, само вреда. Трябва, вместо да се вторачваме в кусурите на Другия, да мислим как да излезем от положението, щом се появи възможност. А докато няма такава възможност – гълтаме жабата и си носим ДПС на рамо. На българските турци препоръчвам, когато могат, да не гласуват за ДПС – защо трябва да обричат децата си да търсят препитание я в Турция, я в Испания? Но ако живеят във феод на ДПС, където гласуването е на практика явно, не бих им препоръчала да ритат срещу ръжена. Заради един глас, който неизбежно ще остане в малцинство, едва ли си струва да излагаш на тормоз себе си и семейството си. Както би казал Али Сина, на нас не ни трябват герои и мъченици.

Достатъчно за ДПС, ред е на дружката му НДСВ. В основния си блог съм посветила на Симеон Сакс-Кобурготски поста „Благородници – крадци на чадъри“ (заглавието е намек за стар английски виц). При управлението на Симеон (2001-05) стопанският растеж се забави, законността залиня, а корупцията избуя. Милен Велчев в комбина с банката на принц Кирил сключи хубава сделчица и увеличи външния дълг на страната с милиарди, за да сложи в джоба си няколко пършиви милиона комисиона (някой сполучливо го беше сравнил с циганин, който оставя цял квартал без ток, за да получи няколко левчета от продажба на крадения кабел; но невежеството и липсата на шанс в живота дават на циганина поне мъничко оправдание, което при Велчев липсва). Самият Симеон използва поста си, за да заграби нагло и противозаконно огромни имоти, принадлежали на „Короната“, т.е. на българската държава. Може ли някой да ми каже как щеше да реагира българското общество, ако това го беше направил „Ф.Д.“ или Костов? След това НДСВ се включи като партньор в тройната коалиция, на чието управление още се радваме. Не това обаче е най-лошото. Дори да махнем пряката вреда, която НДСВ нанася на българската действителност, остава непряката – чрез объркването на главите на хората. През 2001 НДСВ спечели зашеметяващата си победа чрез обещания да сложи край на партийното противопоставяне и да увеличи доходите незабавно и несимволично. Първото обещание е изстрел по демокрацията, второто – по капитализма, а и двете – по действителния свят, в който живеем и за който сме длъжни да се грижим. С други думи, Симеон обещаваше да освободи българите от бремето на действителността. Незабавното и несимволично увеличение, разбира се, не се състоя и икономиката не пострада много от тази фантасмагорична оргия, но Симеон успя да разбие „двуполюсния“ (т.е. двупартийния) модел и да нанесе на крехката българска демокрация удар, от който тя няма изгледи скоро да се съвземе. За мен това е тежък грях и всички вменяеми хора, които се включиха в екипа на НДСВ, са съучастници. Затова призовавам да пратим и НДСВ на бунището на историята; някои хора, опетнили се с тази партия, биха могли да бъдат допуснати отново в политиката като личности, но само след едно голямо mea culpa.

За „Атака“ какво да пиша? Посветила съм на нея цели два английски поста: един за славния фюрер Волен Сидеров и един за детето-чудо Димитър Стоянов. Цитирам малко от първия пост: „Дни преди изборите моя приятелка се возела в такси. Шофьорът казал, че ще гласува за „Атака“, защото му било дошло до гуша от циганите. Приятелката ми попитала: „Ако „Атака“ спечели изборите, мислите ли, че ще накара циганите да изчезнат?“ След кратък размисъл шофьорът отговорил: „Имате право“.“ Подобно на ДПС „Атака“ се основава на най-първичните и опасни импулси на човешката природа. Не мисля, че някога „Атака“ ще нанесе вреда, сравнима дори в най-малка степен с тази на ДПС; но от морална гледна точка „Атака“ е по-гнусна, защото е партия на мнозинството. Докато ДПС обайва избирателите си с изречени и неизречени обещания за нови субсидии за тютюна, който никой не ще да купи, сладки обществени поръчки за „наши“ фирми и сладки държавни службици за  „наши“ хора без излишно вторачване в професионалните им качества, „Атака“ говори за ред и законност, но на под-словесно, първосигнално равнище внушава точно каквото изтъква моята приятелка – че ще ни спаси от Другите, които ни пречат; ще ги накара някак да изчезнат. В ХХІ век едва ли някой може да започне геноцид в Европа, но нищо не пречи на „Атака“ още години да дрогира народеца с опиума на омразата, като вдъхновява по-неуравновесените български юнаци попътно да пребиват по някой и друг циганин. Тук трябва дебело да подчертаем, че всякакво неприемане на Другите, които вече са между нас, трябва да бъде тема табу. Новата имиграция е въпрос, чието обсъждане в публичното пространство е законно и според мен дори необходимо; защото потенциалните имигранти засега живеят другаде и не сме длъжни да ги пускаме тук. Но циганите и турците са български граждани като нас и каквито и жалби (основателни или неоснователни) да имаме срещу тях, не трябва и насън да си помисляме колко хубаво би ни било без тях. Това е пътят към ада. Затова – никакво гласуване за „Атака“, моля ви!

Остана ГЕРБ, поредното месианско движение и големият фаворит на тези избори. Предвижданата победа на ГЕРБ ме накара да напиша в блога на Лид, че „не се борим за победа, а само за достойна загуба“ и това ме потиска. Подробно съм разгледала водача на ГЕРБ в английския си пост от 2007 „Бойко Борисов: портрет на един победител„. Затова сега ще се спра само на три негови важни прояви, които се случиха впоследствие. Първата е одобрението му на „възродителния процес„; ако бяхме цивилизована страна, още на другата сутрин Борисов щеше да бъде политически труп. По-късно пред български емигранти в Чикаго Борисов се оплака от останалия в България „човешки материал“ – цигани, турци и пенсионери, които били против ГЕРБ. (Баща ми по този повод каза, че ако наистина са против ГЕРБ, това е само плюс за посочените групи.) Вдигна се пушилка и разни анализатори търсиха зад изказването всякакви подтексти и замисли, кой от кой по-мъдри и далновидни, и почти никой не посочи, че това вероятно е просто изпускане на подпийнал милиционер, който, ако бъде избран, има да забавлява цяла Европа с подобни гафове. ГЕРБ може да съдържа в името си думи като „граждани“ и „европейско“, но кажете ми, ако изрежете горните думи от устата на Борисов и ги вмъкнете в устата на кой да е активист на „Атака“, няма ли да паснат като излети? Боя се, че ако бат Бойко спечели изборите, както се очертава, нашите турци (вкл. тези, които гласуват за ДПС) няма да ни простят лесно, че сме гласували за него; и така в българската нация ще се вбие още един клин за дълги години напред и ще ни отравя живота дълго след като Борисов бъде щастливо забравен като Жорж Ганчев. И най-накрая за наивниците, които си въобразяват, че Борисов се кани само на турците – спомнете си как на 14. януари той забрани антиправителствения митинг постфактум и така даде на полицията карт бланш да бие и арестува хората. Между другото по случайност знам, че след последните местни избори в с. Мусачево юнаци със скъпи коли ходили да шамаросват избиратели, които били продали гласовете си на ГЕРБ, а после гласували за друг кандидат. Трябва ли всъщност да се учудваме, че един възпитаник на школата в Симеоново е твърде склонен към физическа разправа с опонентите си? Не харесвам тази черта у БСП, не я харесвам и у ГЕРБ. Така че да внимаваме в картинката на изборите, защото идиотски управници лесно се издигат, но трудно се свалят.

Advertisements

Избори 2009, част 1: Многопартийната демокрация

март 15, 2009

Отдавна съм обещала на Лид един пост на тема избори и как според мен трябва да се гласува; понеже текстът се очертава дълъг, ще го оформя като два поста.

Започвам отдалеч с кратко описание на политическата система, която се основава на гласуване – многопартийната демокрация. При нея гражданите, които искат пряко да участват в управлението, се включват в организации, наречени партии. Периодично се провеждат предизборни кампании, в които всяка партия представя демо-версия на своята програма за управление и личностите, с които разполага. След това в изборния ден гражданите чрез своите бюлетини решават коя партия ще управлява и коя засега ще остане в опозиция.

След близо 20 години многопартийна демокрация сигурно мнозина българи смятат, че обясняването й като за петокласници е обида за умствените способности на читателя. На мен обаче този въвеждащ текст ми се струва необходим, защото съм убедена, че печалната българска мизерия се дължи не толкова на провалите и престъпленията на една или друга клика управляващи, колкото на дълбокото неразбиране и неприемане на многопартийната демокрация от народа като цяло.

В западните общества демокрацията има вековни традиции. Затова западняците могат понякога да се отчайват от нея, но не допускат сериозно, че тя има алтернатива. При нас е друго. Тоталитарното комунистическо управление между 1944 и 1989 успя да убеди твърде много българи, че без демокрация може да се живее, и то нелошо. Убеждаването, разбира се, се подпомагаше от интензивен изкуствен отбор: комунистическият режим издигаше своите привърженици далеч над мястото, което би им се полагало в едно нормално общество, а противниците си пречупваше или унищожаваше. В резултат гражданското общество, което някога успя да спаси своите евреи, беше заменено от човешко стадо със закърнели способности и добродетели, привикнало към жалките удобства на социалистическата клетка.

Разбира се, оцелелите от една нечовешка система не трябва да бъдат обвинявани, че са оцелели. Лошото е, че повечето от тях продължават да бъдат оцелели и 20 години по-късно. За да си спестят катарзиса, който би ги превърнал в граждани и пълноценни човешки същества, те чрез сложни психологически механизми успяват да се убедят, че са прекрасни и в сегашния си вид. Един от тези защитни механизми е импрегниране на ума срещу всякакви неудобни факти и разсъждения. Ето защо е безсмислено да се припомня на тези хора как в „доброто старо време“ всички стоки бяха дефицитни и ги купувахме с триумфалното чувство, че сме измамили държавата; как бяхме толкова откъснати от света, че се връщахме от няколкодневна разходка до Чехословакия или ГДР с блесналите очи на хаджии; как на властта току й идваха свежи идеи, например да ти вземе апартамента, ако според нея ти е в повече, или да ти смени името, ако не й е по вкуса; и най-накрая, как системата стигна до документиран фалит, който докара дворцовия преврат на 10. ноември 1989.

За тази дата Светла Енчева пише на 10. ноември 2007: „Нямам ясен спомен от събитието преди 18 години. Тогава бях на 15… Студентите ми пък нямат съвсем никакви спомени за времето на тоталитаризма. Вероятно така е по-добре, но фактът, че много от тях мислят, че животът преди е бил по-хубав и че политическата свобода не е нещо, на което държат, е тъжно. Но обяснимо.“ Борислав Борисов коментира: „Бях на 20 тогава… От днешните 20-годишни научавам, че преди е било по-хубаво. Така им казали бабите им, които ги отгледаха, докато родителите им се бореха за кокала.“ Светла добавя: „Дали бабите или родителите, не знам… Много хора „на средна възраст“ страдат по загубената „сигурност“ и се чудят защо му е на човек тази демокрация… Оттук погледнато, тенденцията да се гласува за хора, които се привиждат като „силни личности“, не е случайна.“ Духовната развала, с която платихме физическото си оцеляване през социализма, се пренася като зараза върху следващите поколения.

Всъщност комунистическата пропаганда насочваше жилото си изключително срещу икономическата основа на свободното общество, т.е. капитализма, и гледаше да мълчи за неговата политическа система – многопартийната демокрация. Откъде тогава дойде всеобщото отвращение от демокрацията? В предизборните кампании от 1990 и следващите години по-нечистоплътните партии, осъзнавайки колко белоснежно тъпо е политическото съзнание на българина, решиха да преборят опонентите си, като хвърлят кал върху самата многопартийна демокрация. Тези партии при възможност избягваха да се наричат партии, а вместо това се именуваха движения, сдружения, обединения и какво ли не още. След това обещаваха да сложат край на „(дву)партийното противопоставяне“, което уж било съсипвало страната, и обвиняваха опонентите си, че се били „борели за власт“. Първата партия, която поде тези мръсни игрички, беше БСП (макар да й признавам, че е от малкото български партии, които съдържат думата „партия“ в самото си име). След това дойдоха Българският бизнес блок (днес щастливо забравен), НДСВ и в момента на линия е ГЕРБ. Всички тези рицари на бели коне внушават на народа, че ако бремето на действителността му се струва непосилно, виновна за това е многопартийната демокрация; и че ако народът гласува за тях (в пълно съгласие с формалните закони на демокрацията, но в крещящо противоречие с принципите й), то те ще го спасят не само от тази ужасна демокрация, а и от самата непоносима действителност. Ще премахнат безработицата и престъпността и ще вдигнат жизненото равнище незабавно и несимволично чрез раздаване на блага, които никой не е произвел, и на кредити, които никой няма да има нужда да връща.

За да устои на тези продавачи на опиум, човек само трябва да не ги оставя да заглушават мислите му. Първо, всяко сдружение от хора, за да участва в избори, трябва да се регистрира по Закона за политическите партии. Сиреч всяко сдружение, обединение или движение, за което можете да гласувате, е партия по определение. И ако такова юридическо лице хвърля помия по „партиите“, това трябва само да ви припомни да добавите лицемерие и измама към списъка на греховете му.

Второ, партиите, ако не са обединени в коалиция, се избират алтернативно, състезават се за нашите гласове и следователно трябва да се противопоставят помежду си. За какво са ни партии, които не се противопоставят? Самото име „партия“ идва от „част“ – част от политическия спектър. Липсата на партийно противопоставяне, ако се нарича с истинското си име, означава чисто и просто еднопартийна диктатура. Благодаря, тази попара вече я сърбахме. Освен това, дори да пожелаем на сериозно да се върнем в сантименталния свят на бабините спомени и да караме без нови филми, южни плодове, маркови дрехи, блогове, бяла и черна техника и право да живеем в големите градове… – както споменах по-горе, социализмът фалира веднъж и завинаги.

Трето, партиите по определение се борят за власт. Затова участват в избори – за да получат мнозинство в Народното събрание (законодателната власт) и да съставят правителство (изпълнителната власт). Кому е притрябвала партия, която не се бори за власт? Човек, който ви убеждава, че опонентите му са мръсници, защото искат власт, а неговата партия (която най-вероятно не се нарича партия) хич никаква власт не иска, само да гласувате за нея – такъв агитатор според мен заслужава всички развалени яйца и стари обувки, които публиката му успее да намери. Уговорка: моля, не приемайте горното изречение буквално 🙂 !

Тук възниква въпросът: добре, стремежът на партиите към властта може да е нужен на демократичната държава, но какво мотивира самите хора, които оглавяват партиите и водят борбата за власт? По този въпрос в съзнанието на повечето българи се е загнездило неизразеното с думи убеждение, че тези хора трябва да се ръководят от безкористно желание да служат на народа си; че ако някоя партия не се ръководи от всеотдайно-безкористни хора, то за нея изобщо не трябва да се гласува; и че само една партия отговаря на условието и това е движението/ сдружението/ обединението на поредния месия.

Разбира се, в легиона от политици по всяко време могат да се намерят безкористни идеалисти, но те са съвсем малко и трудно се разпознават. А и да не беше така, трябва ли да разчитаме на тях и да искаме всички политици да бъдат като тях? Определено не. Да си припомним, че някои от най-зловредните исторически личности (напр. Робеспиер) са били безкористни идеалисти, водили спартански живот дори на върха на могъществото си. Аз лично се чувствам по-удобно с политиците от другия тип, които като нас, простосмъртните, работят главно за пари. Затова на големите партии трябва да се осигури прилична бюджетна издръжка, и то не само когато управляват, а и когато са в опозиция. Българският данъкоплатец и избирател много рита срещу тази идея, но ако той откаже да издържа партиите, то (по израза на Чосър) „друг ще се намери, много ясно – излиза евтино, но е опасно“.

Изобщо избирателят трябва да помни, че политиците са хора като него. Изискванията на българските избиратели към политика, когото биха удостоили с гласа си, много ми напомнят изискванията на 16-годишна девойка към мъжа, за когото би се венчала. Но докато девойката с натрупването на житейски и сексуален опит се поочуква и накрая приема простосмъртен и несъвършен като нея мъж, на избирателя за 20 години не можа да му уври главата. Не осъзна, че Господ няма да спусне ангели небесни да запълнят избирателните ни листи и че откажеш ли да гласуваш, защото и най-добрите кандидати не ти се струват достойни за гласа ти, после нямаш право дори да мрънкаш, ако други избиратели овластят най-лошите налични кандидати. Представи си, че сняг те е затрупал във високопланинска хижа и за ядене предлагат само боб и зеле с ориз, а ти мразиш и двете. Колко пъти ще отказваш любезните предложения на хижаря? Веднъж, дваж най-много, а на третия път ще избереш което от двете мразиш по-малко, защото без храна не можеш. И без гласуване не можеш, само така ти се струва. В изборните дни се чувстваш извисен над простаците, които се разкарват до секциите, а през останалото време те управляват само хора, избирани от други, което е малко като да ядеш храна, вече ядена от други…

Често чувано обвинение към партиите е, че прекалено много си приличат. Аз мисля, че така и трябва да бъде. Че „партийно противопоставяне“ трябва да има, но също така трябва да има и съгласие по основните въпроси за страната. В една зряла демокрация резките завои са необичайни. Не може държави-съюзници да станат врагове и обратно току-така, само защото някой бил спечелил изборите. (Възможно е Барак Обама да се окаже едно от големите изключения, но нека не плюя човека, преди да е управлявал 100 дни – това е една от хубавите традиции на демокрацията.)

Класическите политически партии се делят на леви и десни. Левите са за повече намеса на държавата в стопанството, а десните – за повече капитализъм. Срещат се обаче и партии на друга основа. Най-често те обединяват група хора въз основа на някаква примитивна родова черта като народност или религия. Опитът показва, че тези партии като цяло са по-лоши от партиите, основани на дясна или лява политическа програма. Когато вземат властта, те я използват не за да осъществят своите идеи как трябва да се развива обществото, а за да отлеят от общия казан възможно най-много за своята избрана група. Опитът на България с ДПС показва, че дори само 10% от населението да гласува за партия на етническа или религиозна основа, това може да има катастрофални последици за цялата страна. Да му мислят страни като Ливан или Ирак, в които всички партии са такива; според мен тяхното не е истинска демокрация, а институционализирано надлъгване между племенни вождове, което сегиз-тогиз неизбежно избива в пълноценна гражданска война.

Има два основни типа избирателна система: мажоритарна и пропорционална. При мажоритарната във всеки район се избира само по един кандидат, а избирателите, гласували за други кандидати, пият по една студена вода. При пропорционалната система се губят само гласовете за малки партии, неуспели да минат определена бариера (обикновено 4%); другите партии си поделят местата в Народното събрание според броя на спечелените гласове. В България засега е възприета пропорционалната система, макар че на някои избори е имало и мажоритарни елементи. През 1989-90 аз знаех твърде малко за двете системи и одобрих въвеждането на пропорционалната. Не разбирах какво имат предвид специалистите, които хвалеха мажоритарната система, защото тя „създавала стабилни правителства“. Сега, след всички тези години, съм убеден привърженик на мажоритарната система.

Когато мажоритарният вот във всеки район издигне само един от кандидатите, а гласовете за останалите кандидати отидат в кофата, това може да е несправедливо спрямо избирателите, подали тези гласове. Но ако една система е справедлива, а друга работи, коя ще предпочетете? Работещата, разбира се. „Несправедливата“ загуба на гласове при мажоритарната система може да ощастливи партията-победител с (примерно) 60% от местата в Народното събрание, макар за нея да са гласували само 40% от избирателите и шашмите да са били в рамките на неизбежния минимум. Тогава победилата партия може да състави правителство, без да търси подкрепа от никоя друга партия. В края на мандата на това правителство всички благодарности и упреци ще отиват на един, предварително известен адрес. Ако благодарностите са повече, партията ще спечели и следващите избори. Ако избирателите са недоволни от нея, ще гласуват за друга партия, която също ще може да състави самостоятелно правителство. В крайна сметка мажоритарната система ще стабилизира две големи партии, едната малко по-лява от другата, но като цяло подобни една на друга, както виждаме в Британия и САЩ.

Съвсем друг е резултатът при пропорционална система. Тук партията, спечелила 40% от гласовете, ще получи 40% от мандатите. За да състави правителство, тя трябва да се пазари с други партии, да прави компромиси и безпринципни коалиции. Правителството дори при най-добро желание няма да може да осъществи програмата на своята партия, защото коалиционните й партньори също ще гледат да пробутат по нещо от своите програми. Така пропорционалната система уж запазва гласовете на всички избиратели, а в крайна сметка управлява някаква следизборна коалиция, уродлива като Франкенщайново чудовище, за която никой не е гласувал и не би гласувал. На това отгоре правителството не е стабилно, защото по-малките управляващи партии се пристрастяват към ролята си на изнудвачи и искат все повече, докато на по-големите им дойде до гуша. Пропорционалната система, дори да започне с двупартиен („двуполюсен“) модел, бързо се изражда в менажерия от многобройни партии, коя от коя по-несериозни. Партии като ДПС, основани на най-примитивните и взривоопасни родово-племенни черти, при пропорционалната система са най-устойчивите участници в политическата игра и най-успешните изнудвачи. Мажоритарната система, обратно, веднага би изтръгнала отровните зъби на ДПС поне на централно равнище, понеже всяка партия-победител щеше да може да състави правителство, без да се нуждае от подкрепата на ДПС.

Да се върна на въпроса, който засегнах малко по-горе, а именно оценката за управлението в края на мандата. За да работи многопартийната демокрация, било то по мажоритарна или по пропорционална система (доколкото последната изобщо може да работи), трябва избирателите да оценят що-годе трезво дали изтичащото управление е било добро или лошо. Това обаче не винаги е толкова лесно, колкото изглежда. Някои избиратели се чувстват затруднени и си го признават; други обаче си мислят, че могат прекрасно да оценят достойнствата на едно или друго управление, а в действителност са напълно неспособни на това.

Общо взето, грешките на българския избирател са няколко типа. Първо, той е твърде податлив на пропаганда. Почнат ли всички медии да му внушават, че някое сравнително читаво правителство се е провалило, българинът почва да вярва на това, което му казват, вместо на това, което е пред очите му и в джоба му. Така двете десни правителства (1991-1992 и 1997-2001) загубиха народната подкрепа и техните партии не бяха преизбрани.

Второ, българинът е конформист. Той обича да гласува за този, който е на власт, и се отвращава от този, който е в опозиция, като от слабак и неудачник. Всъщност българинът още не може да смели самата идея за опозиция и подозира, че неуправляващите партии само ядат народната пара без нужда. Без този конформизъм някой може ли да ми обясни защо БСП и НДСВ в момента са управляващи партии? А?

Трето, липсата на усет за действителността кара българина да желае от политическата система невъзможни неща. Това го прави твърде критичен към съществуващите партии и твърде доверчив към новопоявилите се месии на бели коне, защото очаква най-сетне те да бъдат хората, които ще му сбъднат желанията. Както беше казал Васко Кръпката, българинът се надяваше с идването на демокрацията от небето да почнат да валят пържоли и беше разочарован, че това не стана. Затова нашите избиратели не търпят за повече от един мандат дори най-приличното правителство, а го натирват с дюдюкания, за да овластят някого, който досега не е направил за тях нищо и няма никакви изгледи да направи нещо в бъдеще.

Последиците от това поведение на избирателя са разрушителни. Представете си, че вашето дете има учител по английски, който много-много не знае езика и слага оценките на око, без оглед на това как се е представил ученикът. Ще очаквате ли детето ви да научи английски при този учител? Не, ще очаквате то да престане да полага каквито и да е старания. В най-новата българска история всяка партия, положила дори най-скромните усилия да управлява добре, беше позорно натирвана в опозиция на следващите избори. И след като доброто управление не се възнаграждаваше, а се наказваше от избирателя, политиците престанаха дори да си дават вид, че се опитват да управляват добре. И можем ли да ги виним? Типичният български избирател вечно се оплаква, че „всички (политици) са маскари“, а никога не се замисля, че той самият ги направи такива. Ако старите демокрации през повечето време се радват на прилични правителства, причината не е, че техните политици имат по-висок морал, а че техните народи по-успешно оценяват достойнствата на управлението. За да работи демокрацията, управляващата партия трябва от първия до последния ден на мандата си да мисли за присъдата, която Негово величество Избирателят ще произнесе на следващите избори. Справиш ли се добре, тогава и само тогава ще ти подновят договора.

(Следва продължение.)

Ползата от сегашния 12. клас

март 11, 2009

Преди малко повече от година писах, че би било добре българчетата да тръгват на училище на 6 години по програмата на сегашната предучилищна група и да учат 12 класа. Един от доводите ми беше, че така младежите ще завършват училище на 18 години. Ние, българите, все се шашкаме колко е страшно да се прати на училище 6-годишно дете, а рядко се замисляме как се чувства един младеж на 18-20 години, все още прикован на чина.

Тия дни моя приятелка говореше как основното образование би трябвало да е до 7. клас, защото във всички гимназии освен професионалните се кандидатства след 7. клас и така 8. клас „увисва“. Аз й казах как мисля, че трябва да бъде – класовете да се изместят с една година напред, сегашната предучилищна година да стане 1. клас, сегашният 7. клас да стане осми и да приключва основното образование, а за всички гимназии да се кандидатства след него. Добавих, че така сегашният 11. клас ще стане 12. и ще се елиминира сегашният 12. клас, който, доколкото знам, не служи практически за нищо и само бави с една година старта на младите хора в живота.

Приятелката ми, чийто син завърши гимназия миналата година, се съгласи:

„Права си, че от сегашния 12. клас полза няма. Той според мен е въведен само за намаляване на безработицата. Но дори програмата му да се позапълни, човек на 19 години вече не става за ученик. Момчетата иди-дойди – знаеш, че те се развиват по-бавничко. Но момичетата… Някой да не си мисли, че като държи 19-годишни девойки на чиновете, те ще мислят за уроци? Друг път! Ще си намерят по-важни грижи – например къде да си направят пиърсинг, за да сложат още една обица…“

За Мургина пари има, за учителите – не

март 9, 2009

Изпълнителният директор на Националната агенция по приходите (НАП) Мария Мургина днес подаде оставка. Според официалната информация причина за оставката са по-малкото приходи от данъци. Неофициална информация обаче сочи, че Мургина е нанесла щети за над 1 млрд. лв. на държавата“ (източник: econ.bg от 12. февруари).

Не се ядосвам толкова, че някой бръкнал в джоба на българското гражданство и си взел оттам 1 милиард лева – богата държава сме, какво е за нас 1 милиард, бълха ни ухапала.

А се ядосвам, че когато преди година и половина учителите стачкуваха за по-високи заплати, управниците заявиха, че пари за по-високи учителски заплати няма, и гражданството им повярва веднага. Ние, малцината защитници на учителите, бяхме принуждавани във всякакви дискусии по мегдани, автобуси и Интернет-форуми да обясняваме откъде да се вземат пари за учителските заплати (вж. напр. поста на Марфа от 26.09.07).

Разбира се, самата постановка на въпроса беше глупава. Всяка институция, семейство, индивид първо си подрежда приоритетите и тогава си прави бюджета. Токът е много скъп, но всички намираме пари за него, защото без ток не можем. Следователно, щом нямаме пари за скъпи учители, значи сме решили, че можем и без грамотност. Тя за нас е излишна глезотийка, която все остава в дъното на приоритетите ни и все се оказва орязана.

Министър Орешарски тогава умишлено протакаше преговорите с учителите и ги наричаше „седянка“. Някой сега да го попита как е оставил Мургина да крадне 1 млрд. и не е ли можело да прибере в хазната част от тези пари и да даде от тях на учителите? Никой няма да го попита. Българският народ мрази идеята за високи учителски заплати, но няма нищо против крадците на милиарди.

Победата на българското клекало

март 5, 2009

Кратко въведение за тези, които ще четат поста ми след много години (ха-ха) и няма да знаят повода за него: В момента Чехия е председател на Европейския съюз и на чешкия художник Давид Черни поръчали пано, което да изобрази страните от ЕС и да се сложи пред сградата на Европейската комисия. Черни нарекъл произведението си „Ентропа“ и представил всяка страна с нещо отрицателно. България била показана като „турска тоалетна“ – с няколко клекала и дупки.  (П.С. Можете да видите как точно напр. в блога на Корина Мурафа от Румъния.)

(Повечето българи реагираха (според мен) истерично, обидиха се, поискаха образът на България да се махне от „Ентропа“ или да се покрие (П.С. – това беше направено), Черни да се извини и да върне парите и т.н. Не липсваха и похвали по адрес на тоалетната тип „клекало“ – колко била хигиенична и удобна за разлика от тоалетната с чиния и седалка, възприета от ония глупци на Запад. Моето мнение: Наистина клекалото е по-добро от седалката, ако тоалетната не се мие, но защо ние, българите, се примиряваме да не си мием тоалетните до веки веков и какво толкова хигиенично има в това да си препикаваш обувките? Твърденията, че уж клекалото било по-добро за бременни, оспорвам категорично като жена, родила две деца по естествен път. Според моя опит клекалото е мъчително за бременни и родилки, а в последните седмици на бременността си е направо опасно. Колкото до исканията Черни да върне парите – аз съм човек на умствения труд и искам той да се заплаща достойно. Мисля, че ако на един творец бъде отнето заплащането за труда му, защото Филанкишиев не харесвал резултата, това би било твърде опасен прецедент.

Но да се върна на основната тема на поста си, а именно какво баща ми разказа по този повод.

В началото на ХХ в. се случило студенти да освиркат Фердинанд, което породило вълна от изключвания. За да им бъдат възстановени студентските права, изключените били принудени да декларират, че „застъпват становището на университетската управа“ относно инцидента. Между тях бил дядо ми. Той обаче леко видоизменил текста и декларирал, че „стъпва на становището“ на университетската управа. В този си вид декларацията му не била приета :-). Дядо ми заминал да продължи следването си в Загребския университет заедно с други изключени студенти, чиито родители можели да си позволят тази обходна маневра.

Ясно е, че нашите момчета в Загреб са проихождали все от заможни и издигнати семейства. Въпреки това те не познавали друга тоалетна освен „турската“ и били силно затруднени от загребските тоалетни със седалки. А още по-затруднени били хазяите им. Отначало те опитали да слагат в тоалетните си надписи като „Седалката е за сядане, а не за стъпване“. Но българските студенти се оказали невъзприемчиви и накрая някои загребски хазяи се предали и направили допълнителни тоалетни с клекала специално за наемателите си.

Съжалявам, че дядо ми отдавна е покойник и не мога да науча от него подробности.

Уговорка: Изразът „българско клекало“ в заглавието цели да наблегне, че тоалетните с клекало са били наложени в Загреб от българи, а не че не трябва да се казва „турска тоалетна“ – да не вземе някой по недоразумение да причисли и мен към клозетните патриоти.