Цикъл 1, практическа задача 3 – Наблюдение на цианобактерии

_

Задачата изисква микроскоп, увеличаващ най-малко 400 пъти.

Щом четете това, вие имате достъп до Интернет. Намерете и разгледайте микроскопски снимки на цианобактерии, за да имате представа какво търсите. Ето някои подходящи страници:

http://www-cyanosite.bio.purdue.edu/images/images.html

http://www.cyanobacteria-platform.com/cyanobacteria.html

Не се притеснявайте, ако не знаете английски. Трябват ви само картинките, не текстът. Не се опитвайте да запомняте имената на видовете, защото няма да се опитвате да определяте вида на “своите” цианобактерии. Това би било трудна задача дори за учителя ви. Човек трябва да се занимава специално с цианобактерии, за да ги разпознава.

Извадени от естествената си среда, цианобактериите умират лесно. Затова вземете пробата в деня преди наблюдението и я дръжте в хладилника. Още по-добре е да я вземете в деня на наблюдението, на път за училище.

Как се набавя проба, съдържаща цианобактерии: Вземете малко бурканче и го измийте добре. Пригответе си подходящ инструмент – стара лъжица или детска лопатка за пясък. В много от местата, където живеят цианобактериите, не е желателно да се бърка с голи ръце (особено ако човек е гнуслив).

Ако видите дърво със зелен налеп по сенчестата страна на стъблото, опитайте да остържете малко от позеленялата кора. Подходящ налеп може да има и по влажни камъни, например по коритото на външна чешма или по стените на изкуствено езерце. По дъното на “дълготрайните” локви и по калта около тях често се образува зеленикава лигава коричка. Ако видите такова място, загребете малко от позеленялата кал. Цианобактерии често се натрупват и по водната повърхност на блатата и локвите.

Пригответе от пробата си временен микроскопски препарат. Ако сте взели блатна или локвена вода, трябва само да сложите една капка между предметно и покривно стъкло. Ако пробата ви е кал или остърган налеп, трябва да вземете съвсем мъничко от нея, да го разбъркате с капка вода върху предметно стъкло и тогава да сложите покривно стъкло.

Остава да нагласите препарата на микроскопа и да потърсите цианобактерии. Възможно е да се натъкнете на водорасли. Техните клетки са по-големи от тези на цианобактериите. Учителят ще ви каже дали обектът, което наблюдавате, наистина е цианобактерия. 

Copyright Майя Маркова

Имате право да съхранявате, размножавате и разпространявате този текст, стига да не го представяте като създаден от вас или от трето лице и да не извличате печалба.

Към съдържанието

Цикъл 1, урок 7 – Фотосинтеза. Цианобактерии

Микроскопски снимки на цианобактерии: горе – вкаменени останки на възраст около 850 млн. години, долу – съвременни представители, подбрани така, че да им приличат; вляво – колониални, вдясно – нишковидни цианобактерии. Снимките на микровкаменелостите са любезно предоставени от J. William Schopf, съвременната нишковидна цианобактерия е от Microbial Diversity, с любезното разрешение на авторите. 

Автотрофно хранене. Както знаем, храненето бива два вида – автотрофно и хетеротрофно. Вече разгледахме хетеротрофното хранене, при което организмът поема готови органични вещества. При автотрофното хранене организмът поема неорганични вещества и от тях образува (синтезира) органични. Думата “автотроф” на гръцки означава “който се храни сам” (“авто” – сам и “троф” – хранене). На български се използва и терминът “самостойно хранене”.

Най-важните неорганични вещества, нужни за автотрофното хранене, са въглеродният двуокис и водата. От тях клетката синтезира въглехидрати. Знаем, че когато органични вещества се разградят до неорганични, се отделя енергия (процесът дишане). Съответно, за да се получат органични вещества от неорганични, трябва да се вложи енергия. Автотрофното хранене се нуждае от енергиен източник.

Фотосинтеза. Енергийният източник, необходим на автотрофите, е Слънцето. То ежедневно осигурява енергия във вид на светлина. Процесът, при който клетката образува органични вещества от неорганични с използване на светлинна енергия, се нарича фотосинтеза.

За фотосинтезата са необходими багрила (пигменти) – цветни вещества, които поглъщат светлината. Фотосинтетичните багрила на автотрофните бактерии се разполагат в мембранни гънки и мехурчета в цитоплазмата. Тези вътреклетъчни мембрани се образуват чрез разрастване на клетъчната мембрана навътре.

Най-древните фотосинтезиращи бактерии са били анаеробни и са фотосинтезирали, без да отделят кислород. Техни потомци живеят и днес. Наричат се зелени и пурпурни серни бактерии. Не са много разпространени, защото днес на твърде малко места има светлина, а няма кислород.

По-късно някои бактерии, наречени цианобактерии, са започнали да извършват фотосинтеза с отделяне на кислород. Поради голямото им значение ще ги разгледаме в отделна точка.

Цианобактерии. Това е най-разпространената и важна група фотосинтезиращи бактерии. Някои автори ги разглеждат съвсем отделно от останалите бактерии.

Най-важното фотосинтетично багрило на цианобактериите се нарича хлорофил и има зелен цвят. Клетката съдържа и други багрила, затова цветът й може да бъде различен, най-често синьозелен или тъмнозелен. Първите описани цианобактерии са синьозелени и биват наречени “синьозелени водорасли”. По-късно се въвежда името цианобактерии (“сини бактерии”), за да се подчертае родството им с другите бактерии и да се разграничат от водораслите, които не са бактерии.

Цианобактериите биват едноклетъчни, колониални и нишковидни. Разликата е, че след делене клетките при едноклетъчните видове се откъсват, при колониалните видове остават сближени като грозд, а при нишковидните видове остават една до друга и образуват верижка. Някои автори смятат нишката също за вид колония, а други – за многоклетъчен организъм. Този терминологичен въпрос не е толкова важен. Колониалните цианобактерии се размножават чрез разпадане на колонията, а нишковидните – чрез накъсване на нишката.

Цианобактериите нямат камшичета. Повечето от тях образуват върху клетъчната си стена слузеста капсула, която ги предпазва от изсъхване.

Макар да не са най-древните организми, цианобактериите са възникнали много отдавна. По това време атмосферата не е съдържала свободен кислород. Цианобактериите са започнали да извършват фотосинтеза с отделяне на кислород. Тази фотосинтеза по своя резултат е точно обратна на дишането.

Новият вид автотрофно хранене се е оказал изгоден. Цианобактериите са се размножили и разпространили широко. В резултат на тяхната фотосинтеза постепенно се е натрупал кислород. Останалите бактерии са били принудени или да се крият в лишени от кислород местообитания, или да се научат да понасят кислорода. В крайна сметка повечето от тях са започнали не само да го понасят, а и да го използват за дишане.

Цианобактериите също дишат. Така си набавят енергия нощем. Цианобактериите живеят в сладките и солените води, а също и на влажни места на сушата. Можем да ги видим като тъмнозелен налеп върху влажна почва, камъни или по кората на дърветата.

Понякога цианобактериите в даден водоем се размножават толкова силно, че водата позеленява. Явлението се нарича “цъфтеж” на водата. То не трае дълго – щом благоприятните условия изчезнат, цианобактериите измират масово. Това е неприятно, защото гниенето им изчерпва кислорода във водата. Така много риби и други водни организми умират от задушаване.

Не трябва обаче да смятаме цианобактериите за “вредни”. Като произвеждат органични вещества, те осигуряват храна за много хетеротрофни организми. Цианобактериите, които живеят на повърхността на почвата, допринасят за нейното плодородие.

Нещо в повече

Някои цианобактерии натрупват отровни вещества. Това е защита срещу изяждане от хетеротрофни организми. Докато цианобактерията е жива, отровните вещества стоят в тялото й. Когато умре, клетъчната й мембрана се разкъсва и ги освобождава. Обикновено това не е проблем, защото цианобактериите са микроскопични и съответно количеството отрова е малко. При “цъфтеж” обаче такъв вид може буквално да отрови водата.

Въпрос

Можете ли да посочите и други фотосинтезиращи автотрофи освен цианобактериите? Подсказване: кои от познатите ви организми се нуждаят само от светлина, вода, въздух и малко соли?

Източници

Кожухаров С., Л. Банчева, Д. Павлова, Е. Кожухарова. Биология – учебник за 6. клас. Сиела, София, 2003.

Димитров С., Д. Делипавлов, М. Попова, И. Ковачев, Д. Терзийски, И. Чешмеджиев. Ботаника – учебник за студентите от ВСИ “Васил Коларов”. Земиздат, София, 1988. 

Copyright Майя Маркова

Имате право да съхранявате, размножавате и разпространявате този текст, стига да не го представяте като създаден от вас или от трето лице и да не извличате печалба.

Към съдържанието

Законите трябва да се спазват, нали?

В България законът не позволява университетски преподавател да заема административна ръководна длъжност (ръководител на катедра, декан, ректор) след навършване на пенсионна възраст.

Не ми се обяснява тук защо това ограничение е крайно необходима защита срещу естествената геронтофилия на академичната система. Това значи да развивам довода „спазвайте закона, защото е добър“. А всъщност законите трябва да се спазват, независимо дали са добри или лоши и дали ни изнасят или не.

Деканът на Правно-историческия факултет на Югозападния университет, проф. Александър Воденичаров, е роден през 1940 и следователно от години е в пенсионна възраст. Той трябва незабавно да освободи заемания пост. Има твърдения и за други негови нарушения, но не бих искала да ги коментирам, понеже съм твърде далеч от ЮЗУ и нямам сведения от първа ръка.

Знам за цялата история от блога на Светла Енчева, главен асистент в катедра Социология на ЮЗУ. Хич нямах и намерение да пиша за тези събития, понеже не ми се струваха достатъчно важни (уви, в скъпата ни татковина се случват и къде-къде по-такива неща). Но като гледам колко помия се излива върху Светла, задето се осмели да пише в блога си, че законите трябва да се спазват, не мога и аз да не драсна два реда.

Повечето от доставчиците на помия са анонимни, както и трябва да се очаква. Но ми става тъжно, че някои колеги на Светла, вместо да погледнат слона в стаята – т.е. наличието на незаконен декан, я обвиняват в неетичност, задето пишела разни неща в личния си блог. Жертва на конфликта вече стана едно хубаво начинание – блогът на катедра Социология, списван пак от Светла.

Да подкрепяш закононарушител, колкото и силен да е в момента, значи да залагаш на куц кон. Дори и в България. Надявам се преподавателите от ЮЗУ, които правят това, по-скоро да осъзнаят грешката си.

Надявам се също, че грешат те, а не аз.

„Има ли доброволци?“

Този пост е в отговор на оправдания протест на Марфа срещу навика ми да илюстрирам становището си, ръсейки с шепи линкове към страници на английски. Бях коментирала целта на концепцията на Министерството на образованието за обучение по религия „да развие усет и уважение към религиозното“ така: „Ако ви трябва да възпитате някого в “уважение към религиозното”, мексиканската религия е направо удар в десятката. Тя ми е любимият пример, когато някой опонент вземе да ме убеждава, че всички религии били хубави. И не само на мен; можете да видите този пост: http://leilouta.blogspot.com/2007/06/any-volunteers.html“

Лейлута е млада американка от тунизийски произход. Нейният блог ми е един от любимите. Все още отказвам да говоря за него в минало време. Лейлута спря да пише миналото лято, вероятно поради оправдани страхове за безопасността си. Последният й пост е критика срещу тунизийския диктатор. Надявам се да не й се е случило нещо лошо. Утешавам се, че ако беше така, блогърите, които я познават лично, щяха да вдигнат шум.

Но да се върна на поста Any Volunteers?, към който препращах. Ето негов съкратен превод:

„Има ли доброволци?

…Няма нищо лошо в това да кажеш, че нещо е назадничаво, ако то е такова. Откакто се преселих тук (в Америка – М.М.), много пъти моят произход е давал повод за разговори за Близкия Изток. Понякога сме обсъждали какво става в Саудитска Арабия… Когато попитам събеседника си какво мисли за обезглавяванията, ампутациите, принудата жената да е изцяло покрита и придружена от мъж, забраната да шофира…, той обикновено отговаря: „Е, това е тяхната култура“. Съжалявам, но тези порядки са назадничави, нарушават правата на жените и ние не трябва да се боим да го кажем. Както казва съпругът ми, всички преструвки за мултикултурализъм и политическа коректност ще рухнат, ако в стаята влезе ацтек и попита има ли доброволци да помогнат на слънцето да изгрее. И аз мисля така.“

П.С. Няколко дни след като написах този пост, Лейлута се завърна!

Цикъл 1, урок 6 – Хетеротрофно хранене при бактериите

Схема на смилането при хетеротрофна бактерия (клетката и хранителните молекули не са дадени в един мащаб).

Бактерии, остъргани от устната кухина на здрав човек.

Понятие за хранене. Всеки организъм, за да живее, трябва да поема и включва в тялото си вещества от околната среда. Процесът се нарича хранене.

Особено място в храненето заемат органичните вещества, по-точно мономерите. Както обсъдихме в предишния урок, тяхното разграждане при дишането и ферментацията осигурява енергия за всички жизнени процеси. Освен това от мономерите се изграждат полимери, които са важна съставка на клетката. Растежът и размножаването са невъзможни без достатъчно нови органични вещества, които да служат като градивен материал на живото тяло.

Видове хранене. Има два основни вида хранене. При автотрофното (самостойно) хранене организмът всмуква от средата неорганични вещества и ги преобразува в органични. При хетеротрофното (несамостойно) хранене, което е предмет на този урок, организмът поема направо органични вещества.

Начинът на хранене е белег на вида и изобщо на групата, към която принадлежи организмът. Затова самите видове се делят на автотрофи и хетеротрофи. Повечето бактерии са хетеротрофи.

Първите живи същества на Земята също са били хетеротрофни бактерии. Те са се хранели с органични вещества, образувани в неживата среда с помощта на енергия от мълниите. Днес обаче хетеротрофите изцяло разчитат на това, което са произвели автотрофите. Самата дума “хетеротроф” означава “който се храни от някой друг” (образувана е от гръцките думи “хетеро” – различен и “троф” – хранене).

Не всички хетеротрофи се хранят пряко с автотрофни организми. Както ще видим по-долу, много хетеротрофи се хранят с други хетеротрофи или с органични вещества, които вече не принадлежат на никой организъм. Дадена хранителна молекула може да премине през цяла верига от организми, от които само първият е автотроф.

Смилане при хетеротрофните бактерии. Органичните мономери рядко се намират наготово. По-голямата част от органичните съставки на храната са полимери. Клетъчната мембрана е непропусклива за техните големи молекули и това не е случайно. Те не са нужни на бактерията в този вид. Може да й трябват полимери, но конкретни полимери, които тя сама ще изгради от мономери, а не случайните чужди полимери, които се намират в храната. Освен това някои от полимерите в средата може да са произведени от естествен враг на бактерията като “биологично оръжие”. Да се допусне чужд полимер да влезе в клетката е все едно да се вкара троянски кон. Затова органичните полимери от храната могат да се използват от хетеротрофите едва след като се разградят до мономери чрез процес, наречен смилане.

Смилането започва, като бактерията произвежда смилателен сок и го отделя в средата. Той разгражда полимерите до мономери. След това клетката всмуква мономерите през мембраната си и ги използва.

Видове хетеротрофно хранене при бактериите. Не само бактериите изобщо, а и хетеротрофните бактерии се делят на групи според това как и с какво точно се хранят.

Паразитно хранене. Някои бактерии извличат нужните им хранителни вещества пряко от друг жив организъм, като му нанасят вреда. Те се наричат паразити. Организмът, от който се хранят паразитите, се нарича техен гостоприемник. Всъщност терминът “гостоприемник” се използва за всеки организъм, който приютява или храни много по-дребни организми от друг вид, независимо дали те са паразити.

Паразитните бактерии причиняват болести на своите гостоприемници. Някои бактерии са болестотворни за растенията, а други – за животните, включително за човека.

Сапрофитно (сапротрофно) хранене. Други бактерии се хранят с мъртво органично вещество – трупове на други организми, изпражнения, окапали листа на растения и др. Наричат се сапрофити или сапротрофи (от гр. сапрос – гнил). Те охотно се хранят с вещества, които ние никога не бихме сметнали за ядливи. Аеробните сапрофитни бактерии чрез своето хранене и дишане превръщат органичните вещества, които вече не са нужни на своя организъм, в неорганични, които могат да се усвоят от автотрофите. Така аеробните сапрофити играят важна роля в кръговрата на веществата. Такива бактерии пречистват замърсената с органични вещества вода в пречиствателните станции.

По-голямата част от нашата храна също е мъртва органична материя и е неприятно, когато сапрофитни бактерии започнат да я ядат преди нас. Техните смилателни сокове причиняват разваляне (вкисване) на храната.

Някои сапрофитни бактерии се настаняват върху по-голям жив организъм (гостоприемник) и ядат мъртвото органично вещество, което може да се намери по него – например отронени мъртви клетки от кожата и лигавиците или храна, поета в устата (вж. снимката). По тялото на всеки човек има множество сапрофитни бактерии, които той изобщо не усеща.

Понякога сапрофитът започва да носи полза на своя гостоприемник. Например бактериите в нашите черва ни предпазват от болестотворни бактерии, като се конкурират с тях. Освен това те ни снабдяват с някои витамини. Такова взаимоизгодно отношение между организми от различни видове се нарича мутуализъм или симбиоза.

Една от симбионтните бактерии, които живеят в човешките черва – т. нар. чревна пръчица, е любим обект за биологични опити.

Симбионтно хранене. В някои случаи гостоприемникът не само оставя своите бактерии-симбионти да използват малко количество от неговата храна, а и специално отделя хранителни вещества за тях. Например във влагалището на жената нормално живеят млечнокисели бактерии, които го предпазват от заселване с паразитни бактерии. Положението е подобно на това в червата. Разликата е, че влагалището отделя въглехидрат специално за храна на млечнокиселите бактерии. Това вече не е сапрофитно хранене, а отделен вид хранене, което можем да наречем симбионтно.

Бобовите растения са в симбиоза с бактерии, които могат да усвояват азот от въздуха. По корените се образуват специални грудки, в които се заселват бактериите. Те получават от растението органични вещества, а в замяна му дават азотни съединения.

Нещо в повече

Как се храни човекът? Доколкото се нуждаем от готови органични вещества, ние, разбира се, сме хетеротрофи (както и останалите животни). Но нашето хранене, при което поглъщаме хапки несмляна храна (жива или мъртва) и я смиламе в тялото си, не е нито паразитно, нито сапротрофно, нито симбионтно. То се нарича холозойно хранене.

Холозойното хранене е “по-естетично” от сапротрофното, защото поглъщаме само толкова храна, колкото ни трябва, и никой не вижда как я смиламе. Но когато се случи да повърнем, става очевидно, че нашите смилателни сокове променят храната също като бактериалните. Повърнатата храна съвсем прилича на вкисната. 

Copyright Майя Маркова Имате право да съхранявате, размножавате и разпространявате този текст, стига да не го представяте като създаден от вас или от трето лице и да не извличате печалба.

Към съдържанието

За вероучението, Българската православна църква и исляма

(Предупреждение: дълга публикация.) 

Една от горещите теми у нас в момента е дали да се изучава задължително религия в училище и ако да, в какъв вид. Подробности напр. в сайта на „Дневник„: „Българската православна църква официално се обяви срещу обучението по религия в училищата по начина, предлаган от министерството на образованието. Недоволството на владиците беше подкрепено от Главното мюфтийство и католическата църква. Духовниците настояват да не се изучават историята, произходът и основните идеи на големите религии, а вероучение… Духовниците искат учениците от първи до дванадесети клас да имат задължително по два часа религия на седмица. Предметът трябвало да има няколко избираеми профила – православие, католицизъм, ислям или друг, ако има желаещи. За учениците, които не искат да учат религия, да има профил етика, предлагат свещениците.“

Аз съм атеистка, но не войнстваща. Признавам приноса на Българската православна църква за създаването и запазването на българската народност и по-късно за спасяването на българските евреи. Затова, без да принадлежа към църквата, ми се иска тя да бъде в добро състояние. Подкрепях борбата на свещениците-„разколници“ да откъснат БПЦ от зловещите обятия на Държавна сигурност. След като демократът отец Стефан Камберов беше жестоко убит от казионни свещеници, а неговите съратници бяха изгонени от църквите с полиция, аз отписах православната ни църква като безнадежден случай. И понеже светите ни владици не смятат да сторят единственото добро, което е по силите им, а именно да се гръмнат със служебните си пистолети, аз искам от БПЦ само да си наляга парцалите и да не се бърка в пейзажа ми. Халал да й е държавната субсидия.

За жалост БПЦ не ще да си наляга парцалите. Споменатата субсидия все не й стига и тя се опитва да превърне училището в своя хранилка. Бях отвратена, когато след убийството на 14-годишно момче от негов съученик в Разград някои свещеници заявиха, че трагедията доказвала нуждата да се подобри моралът на учениците чрез въвеждане на вероучение. Тогава номерът не мина, сега опитват пак.

Реакцията на свободомислещите, разбира се, е остра. Ели Иванова обяснява защо вероучението неизбежно е индоктринация на децата (т.е. промиване на мозъци). Юлиан Попов се възмущава от това, че църквата иска от училището „да й произвежда поклонници“. Негов коментатор отива още по-далеч и пита: „ЗАЩО на някой му е хрумнало да прави отделен предмет?! ЗАЩО този предмет се лансира – без грам допитване – като задължителен?! Как въобще се стигна дотук?!“

Аз също съм със смесени чувства относно въвеждането на религията като отделен задължителен предмет в училище. Има обаче един важен довод „за“, а именно че независимо от желанието ни сме въвлечени в религиозна война, чийто край не се вижда. От тази гледна точка най-тревожното в изявите на църквата относно вероучението е нейната братска прегръдка с Главното мюфтийство.

От няколко години насам аз съм убедена ислямофобка. Основна заслуга за това имат делата на някои ревностни мюсюлмани – атентатите в САЩ, Испания, Англия, Израел и къде ли не още; убийствата на Тео ван Гог и Илан Халими; кризата с датските карикатури и другите атаки срещу свободата на словото. Направих си труда да прочета Корана и се уверих, че предписанията му са несъвместими с цивилизацията. Научих също, че положителният образ на пророка Мохамед се опровергава от фактите. След всичко това не беше трудно на по-умни от мен хора да ме убедят, че ислямът е религия на омразата, терора и войната; че за разлика от християнството и юдаизма, които се реформират успешно, ислямът си остава религия на Тъмните векове и реформирането му е невъзможно. Подобно на социализма той предвижда смърт за своите „поданици“, които го отхвърлят. Дългата история и широкото разпространение на исляма са единствените фактори, които му придават легитимна видимост. Ако някоя новоизлюпена секта си позволи една стотна от това, което си позволява ислямът, тя ще бъде обявена извън закона за отрицателно време.

В сегашната война на исляма срещу Запада би трябвало да очакваме всички християнски църкви да са твърдо на страната на западната цивилизация. Уви, някои от тях току плеснат с ръце и се прегърнат с ислямистите. Покойната Ориана Фалачи беше споменала католически епископ, заловен в Ерусалим с цял арсенал оръжия и експлозиви, скрити в „свещения му мерцедес“. Същият свят човек по-късно похвалил палестинските терористи-самоубийци на антисемитски митинг в Италия. Преди броени дни главата на англиканската църква – архиепископът на Кентърбъри Роуън Уилямс, заяви пред Би Би Си, че подкрепя въвеждането на шариата във Великобритания. Трябва ли да се радваме, че по този параграф Българската православна църква се равнява по църквите на далеч по-напреднали европейски страни?

Уви, започвам да мисля, че църквата така и не е приела искрено отделянето си от държавата, а само се е примирила с него, тайно мечтаейки то да е временно. Затова християнски духовници подкрепят ислямистките попълзновения към власт над Запада с надеждата нещичко от теокрацията да огрее и тях. Трябва да се постараем да не ги огрее.

Уговорка: Знам много добре, че повечето редови свещеници, както и повечето мюсюлмани са свестни хора. Но тяхната добродетел е безсилна да придаде добродетел на институциите, към които принадлежат, т.е. православната църква и исляма съответно.

Да пратим 6-годишните на училище!

Преди 10 дни българите бяха свидетели, а някои като мен и участници, в поредния епизод на сапунката „кандидат-студентска кампания за детските градини“. В София децата, чиито родители искат да ги пратят на ясла или градина, са кръгло двойно повече от наличните места в общинските заведения. (Моля, изобщо не ми говорете за частните ясли и градини с такси колкото една учителска заплата. После някой пак ще мрънка, че се раждат твърде малко българчета и защо ли е така.)

Една страна на въпроса, за която рядко се говори, е, че у нас системата на предучилищното образование е претоварена. В коя друга държава 6-годишните все още са в детските градини? Единствената известна ми образователна система, в която децата тръгват на училище на 7 години, е тази на Waldorf. Но тя не е общоприета в нито една страна.

През 80-те години на ХХ век се направи неуспешен експеримент със започване на училище на 6 години. Доколкото знам, основната причина за провала беше, че програмата за 1. клас не беше съответно преработена. Имаше и друга причина – децата се задържаха в училище до късния следобед дори когато родителите можеха и искаха да ги приберат веднага след часовете.

Когато аз завършвах средно образование (1989), то траеше по същество 10 години. Имаше и 11. клас, но той беше предназначен да ни подготви за заводите, така че можем да не го броим. Сега пълното средно образование трае най-малко 12, в някои училища 13 години. Това значи, че младежите завършват гимназия на 19 или 20 години. Нямам впечатления обаче те да са по-добре подготвени за университета или живота от моето поколение.

По-долу ще цитирам какво съм писала по-рано като коментари по чужди блогове.

Към поста на Марфа „Напред към Норвегия или назад към Бурунди„: „В света има най-различни варианти на средно образование, но най-стандартният като че ли е да се постъпи в 1. клас на 6 години и да се учи 12 години. Ако това се направи и у нас, ще се спестят средства за 1-2 години обучение, без да говорим за полезния ефект от по-ранния старт на самостоятелния живот за икономиката и изобщо (защото едно е да изкараш на трудовия пазар 18-годишни хора, или 23-годишни, ако са следвали, друго е да задържиш 62-годишните чрез вдигане на пенсионната възраст, да ме извинят по-възрастните читатели). Питала съм много хора нашите деца дефектни ли са, та не могат да тръгват на училище на 6 години. Отговарят ми, че българската програма за 1. клас е непосилна за повечето 6-годишни деца. Ами да се пренапише може би! И съответно да се преструктурират програмите за по-горните класове. Толкова ли е трудно?“

Към поста на Лид „Искам нулева година„: „Предлагам средното образование да е разделено на 3 цикъла от по 4 години, отговарящи на началното, основното и средното образование. Почти питагорейска схема, нали :-). Децата да постъпват в училище на 6 години, така ще излизат от него в най-удобния момент – в годината на пълнолетието си… Първи клас да е подобен на сегашната предучилищна година. Плавен преход от предучилищното към училищното обучение с доста игри, рисуване, песнички. В следващите години режимът да се затяга.“

Чудя се само на мен ли ми хрумва това.

Цикъл 1, практическа задача 2 – Млечнокисела ферментация

_

Човекът познава бактериите едва от няколкостотин години, но използва техните жизнени процеси от незапомнени времена. Прясното мляко съдържа въглехидрат, наречен млечна захар или лактоза. Млечнокиселите бактерии я разграждат до млечна киселина чрез ферментация. При това прясното мляко се превръща в кисело. Човекът задейства процеса, като заквасва прясното мляко, т.е. прибавя към него малко количество кисело мляко, съдържащо живи млечнокисели бактерии.

Задачата ви е да подквасите прясно мляко, т.е. да го превърнете в кисело. Това не е трудно и ако имате роднини на село, сигурно вече сте го правили. Изберете буркан според количеството кисело мляко, което искате да получите. Вземете съответно количество прясно мляко и малко кисело мляко за закваска.

За да се получи подквасването, трябва да вземете мерки срещу ненужните микроорганизми. Ако освен млечнокиселите бактерии в съда има и значителен брой други бактерии, тяхната жизнена дейност ще промени съставките на млякото. При това то най-вероятно, вместо да се подкваси, ще се вкисне. Още по-лошо е, че някои болестотворни бактерии се размножават добре в мляко.

Измийте добре буркана и капака му, за да премахнете полепналите микроорганизми. Нагрейте прясното мляко до кипване. Като се охлади малко, налейте го в буркана. Изчакайте да изстине до около 40 градуса. Това значи, че като капнете от млякото върху опакото на дланта си, трябва да го усещате поносимо топло. Внимавайте да не се изгорите при проверката на температурата.

Ако използвате UHT-стерилизирано мляко, кипването му е излишно. В този случай трябва да го нагреете до около 40 градуса.

Щом получите желаната температура, заквасете млякото. Подходящо количество кисело мляко за малък буркан е чаена лъжичка, за голям – супена. Разбийте го старателно, добавете го към прясното мляко и разбъркайте добре. Най-добре първо го разбъркайте с малко прясно мляко и тогава го изсипете при останалото количество.

Затворете буркана и се погрижете да е на топло. Ако е малък, можете да го сложите в по-голям съд, пълен с топла вода (т. нар. водна баня). Голям буркан може просто да се увие в парче плат (за предпочитане вълнен) и да се остави на най-топлото място в къщата. Смисълът на затоплянето е да ускори ферментацията и размножаването на бактериите. Всички жизнени процеси протичат по-бързо при по-висока температура, стига да не е толкова висока, че да убие организма.

След 2 – 4 часа млякото трябва да е подквасено. Това се познава по вида му – от еднородна бяла течност то се превръща в маса от бели парцали в бистър разтвор. Причината е, че белтъците (на които млякото е богато) в кисела среда се пресичат.

Времето за подквасване зависи от вашите предпочитания. Току-що пресеченото мляко има мек вкус и е подходящо за малки деца, за които търговското кисело мляко е твърде кисело. Ако вие го предпочитате по-кисело, оставете го да ферментира още малко. Внимавайте да не стане толкова кисело, че да не може да се яде. Когато вкусът ви хареса, махнете кърпата или водната баня и преместете буркана в хладилника, за да забавите по-нататъшната ферментация. Добре е млякото да престои на студено 1-2 часа, преди да го поднесете за ядене.

Ако не бързате, можете да подквасвате мляко и на стайна температура, но ще е необходимо денонощие или повече.

Готовото домашно кисело мляко трябва да се изяде в разумен срок. За разлика от търговското то не съдържа консерванти. Ниската температура в хладилника само забавя жизнените процеси на бактериите, но не ги спира напълно. Оставите ли млякото да престои твърде дълго, накрая ще трябва да го изхвърлите.

Ако вашето кисело мляко ви хареса, можете да използвате малко от него за закваска на ново количество прясно мляко и така, докато ви омръзне. 

Източник

Рачев Л., О. Каменова, Ж. Желев, Л. Бойдашева, М. Чернева. Отглеждане на кърмачето и малкото дете. Х преработено издание, Медицина и физкултура, София, 1976, стр. 74-75. 

Copyright Майя Маркова. Имате право да съхранявате, размножавате и разпространявате този текст, стига да не го представяте като създаден от вас или от трето лице и да не извличате печалба.

Към съдържанието

Цикъл 1, урок 5 – Обмяна на веществата при бактериите. Дишане и ферментации

Бактериите имат еднотипно устройство, но много разнообразна обмяна на веществата. Всички типове обмяна на веществата, които се наблюдават при по-сложните организми, се откриват и при едни или други видове бактерии. Освен това някои бактерии имат обмяна на веществата, която не се среща при нито един по-сложен организъм. Тук ще разгледаме само най-важните типове обмяна при бактериите.

Видове органични вещества в клетката. Всяка клетка съдържа разнообразни органични вещества. Някои от тях имат по-малки молекули, а други – по-големи. Органичните вещества с малка молекула се наричат мономери, а тези с голяма молекула – полимери. Молекулата на всеки полимер се състои от много молекули на определен мономер, свързани помежду си в дълга верига.

Органичните вещества в клетката се различават не само по големината, а и по вида на молекулата си. По този белег те се делят на въглехидрати, белтъци, мазнини и други. При нашето разглеждане ще се ограничим с въглехидратите.

Пример за полимерен въглехидрат е нишестето (скорбялата). Примери за мономерни въглехидрати са гроздовата захар (глюкозата) и плодовата захар (фруктозата). Нишестето е полимер на глюкозата.

Органичните вещества като източник на енергия. Знаем от физиката, че всяко тяло, за да прави каквото и да било, използва енергия. Клетките и организмите, за да живеят, също се нуждаят от енергия. Получават я, като разграждат органични мономери до още по-прости органични и неорганични молекули. При това се отделя енергия. Клетката я “улавя” и използва, за да поддържа строежа и състава си, да расте, да се дели и да върти камшичето си, ако има такова.

Глюкозата е предпочитан източник на енергия за клетките. Към другите органични мономери се посяга едва когато глюкозата свърши. Когато говорим за получаване на енергия чрез разграждане на органични съединения, имаме предвид най-вече разграждане на глюкозата.

Има два основни начина за разграждане на органични молекули: със и без участие на кислород. Организмите, които използват кислород, се наричат аеробни, а тези, които не го използват – анаеробни. Термините идват от гръцките думи за “живот с въздух” и “живот без въздух”.

Дишане. Повечето съвременни бактерии са аеробни и получават енергия чрез разграждане с помощта на кислород. При това органичните съединения изцяло се превръщат в неорганични – вода и въглероден двуокис. Получаването на енергия чрез разграждане на органични вещества до вода и въглероден двуокис с участието на кислород се нарича дишане. В обикновения език “дишане” наричаме поемането и отделянето на въздух. Биологията е разширила и донякъде е променила значението на думата.

Дишането прилича на горенето. Всъщност, ако представим дишането и горенето с химични формули, ще получим две еднакви уравнения. Разликата е, че при горенето енергията се отделя наведнъж и затова е разрушителна, а при дишането – на малки части, които не увреждат клетката.

Анаеробно разграждане. За нас е трудно да си представим, че може да се живее без въздух. Но анаеробните бактерии не се нуждаят от него. Те се снабдяват с енергия, като разграждат органични вещества  без участието на кислород. Това разграждане се нарича анаеробно или безкислородно. То е по-несъвършено от аеробното, защото осигурява за клетката много по-малко енергия.

Анаеробните бактерии се различават по своята обмяна не само от аеробните, а и помежду си. Има различни типове анаеробно разграждане.

Много анаеробни бактерии разграждат органичните съединения без нужда от допълнително вещество. Получаването на енергия чрез преподреждане на атомите в молекулата на органичните съединения се нарича ферментация. При ферментацията мономерите се разграждат не до неорганични вещества, а до по-прости органични вещества. Затова казваме, че при ферментацията разграждането на органичните съединения не стига докрай.

Най-простият вид ферментация е млечнокиселата. При нея глюкозата и другите въглехидратни мономери се разграждат до млечна киселина. Бактериите, които я осъществяват, се наричат млечнокисели. Човекът ги използва за получаване на кисело мляко и кисело зеле.

Преди милиарди години Земята е била населена само с анаеробни бактерии. Появата на кислород в атмосферата е била бедствие за тях. Много видове анаеробни бактерии и досега се крият в безкислородни ниши, защото кислородът ги убива. Други, например млечнокиселите бактерии, го понасят. Но и за тях той не е благо, защото дава предимство на съперниците им – аеробните бактерии.

Нещо в повече

Ферментацията не е единственият начин за анаеробно разграждане. Някои анаеробни бактерии разграждат органичните съединения до въглероден двуокис с участието на допълнително вещество, чиято роля е като тази на кислорода при аеробното разграждане. Процесът се нарича анаеробно дишане.

В Черно море живеят анаеробни бактерии, които вместо кислород използват сяра. При тяхното анаеробно дишане вместо вода се отделя сероводород. С течение на времето този отровен газ се е натрупал в дълбочините на Черно море и там вече могат да живеят само бактериите, които го понасят.

Copyright Майя Маркова Имате право да съхранявате, размножавате и разпространявате този текст, стига да не го представяте като създаден от вас или от трето лице и да не извличате печалба.

Към съдържанието

Прогимназиалната програма по биология: Как я измъдрихте?

Когато обявих, че ще пиша учебник по биология на ниво 5.-6. клас, Размисли ме попита дали следвам програма от министерството. Аз отговорих, че разполагам с програма, пратена ми от приятелка-учителка, и я поглеждам сегиз-тогиз, но не се съобразявам изцяло с нея.

Всъщност аз бях поглеждала програмата толкова набързо, че не само не я бях дочела докрай, а и дори не бях проверила за кой клас е. Мислех, че е за 6. клас, защото знаех, че до 5. клас вкл. не се изучава биология, а ни-риба-ни-рак с гръмкото име „Човекът и природата“.

На времето, когато аз бях ученичка, биологията почваше от 5. клас с подробно изучаване на семенните растения. В 6. клас се учеха бактерии, водорасли, мъхове, папрати, гъби, лишеи, след което основната част от времето се посвещаваше на безгръбначните животни. В 7. клас се учеха гръбначните животни, а в 8. клас – човекът.

Спомените ми от тази програма са като цяло добри. Единственият й важен недостатък според мен е, че почваше разглеждането на живия свят с най-сложните растения и после се „връщаше“ на бактериите. Според мен трябва да е обратното. И виждайки, че сегашната програма почва с бактериите, аз я одобрявах.

Докато не я прочетох докрай…

Оказа се, че, първо, програмата, след като свърши с бактериите, подхваща едноклетъчните, всички растения, гъбите, безгръбначните животни и за капак някои екологични въпроси! И всичко това в една учебна година!

Второ, оказа се, че тази учебна година изобщо не е 6., а 7. клас! (Можете да видите програмата на сайта на просветното министерство.) Т.е. почти цялата биология се блъска в 7. клас! Останалата част се блъска в 8. клас – един срок за гръбначните животни и един срок за човека, стига им толкова.

Сигурно се питате какво се учи тогава в 5. и 6. клас. Можете да се полюбувате на програмата по „човекът и природата“ за 6. клас. Тя включва органи и системи при растенията и животните, както и основните жизнени процеси – растеж, развитие, размножаване, дразнимост и движение.

Коментарът на приятелката ми: При тия начални условия няма начин децата да научат каквото и да е.

Аз се присъединявам и добавям реторичен въпрос: Уважаеми мъдри глави от просветното министерство, как успяхте да измъдрите тази програма?

Познанието винаги се развива от конкретното към общото. Погледнете историята на коя да е наука и ще видите какво имам предвид. За да се обобщава, трябва солидна основа от конкретни знания. Същият естествен път на познанието трябва да се следва в училище. А не първо да се преподават общо строежът и функциите на организмите и едва тогава да се разглеждат отделните организми.

Ако растенията, животните, микроорганизмите не са разгледани бавно и напоително, обобщените им структури и жизнени процеси за ученика ще са като мъгляви духове, витаещи във въздуха. Ето защо от „общата биология“ в 5. и 6. клас децата няма да прихванат нищо. А каквото прихванат, ще е на квази-религиозна основа, без истинско разбиране, да не говорим за критично мислене. Със същия успех може да им „преподаваш“ Корана, и то на арабски.

Обобщеното разглеждане на жизнените структури и процеси изисква не само предварителни познания за конкретните организми. То изисква и солидна основа от познания по физика и химия. И най-важното, то изисква мисловни умения, които 12-годишните деца просто не притежават. Затова мястото на този материал е в гимназията.

Ама твърде много деца в България отпадат от училище преди гимназията. И какво? Нима можем да набутаме всичко „важно“ в прогимназиалния курс, защото после сме щели да изпуснем децата? Представяте ли си 12-годишно циганче, което татко още праща на училище заради социалните помощи, да сравнява органи, системи и жизнени процеси при растенията и животните? Дръжте ме да не падна!

Когато започнах „учебника“ си, мислех, че той ще обхваща почти същия материал като истинските училищни учебници. Сега осъзнавам, че всъщност разликата ще е от земята до небето. Това означава, че никой няма да има практическа полза от моя труд. Трябва ли да се откажа или да сменя плана си, така че да наподобява повече учебния курс? Не, отказвам да залагам труд и име, за да създавам патерица на една безумна програма. Ще продължа както съм намислила с надеждата, че българското училище ще види и по-светли дни.