Евровизия 2016: има ли значение кой как пее

юли 30, 2016

След финала на конкурса „Евровизия“, т.е. преди два месеца и нещо, читател на този блог предложи да коментирам резултатите, предполагайки, че ще одобря първото място на Украйна. Аз наистина се радвах, че Украйна е на първо място, а ние – на почетното четвърто, но се въздържах от коментар по простата причина, че не бях слушала конкурса. Сега най-сетне намерих време и настроение да чуя поне песните, стигнали до върха.

Победител в Евровизия 2016 стана Украйна с песента „1944“ на Джамала. Певицата, кримска татарка, пее за депортацията на народа си през въпросната година:

Одобрявам, че Украйна участва с политическа песен и че зрителите я подкрепиха, измивайки (доколкото е възможно) срама на Европа от холандския референдум през април. Самата песен обаче, честно казано, не ми харесва твърде.

На второ място се класира Австралия със „Sound of Silence“ на Дами Им. Тази песен ми допадна още по-малко. Освен това ме подразниха две неща: че е избрано заглавие като на хита на Саймън и Гарфънкъл от 1964 г. и че Австралия се бута в конкурс, чието име започва с „Евро-„.

На трето място – Русия с „You Are the Only One“ на Сергей Лазарев:

На четвърто място сме ние: България с „If Love Was a Crime“ на Поли Генова:

Чух и петото място – Швеция с „If I Were Sorry“.

Ако трябва да оценя изброените песни като музика и текст, признавам, че ми хареса единствено руската. Наистина тя е колективно дело (музика Димитрис Контопулос и Филип Киркоров, текст Джон Балард и Ралф Чарли), докато Джамала сама е създала своята песен. Може би Русия е тръгнала на конкурса с „по-тежка артилерия“ от другите участници.

След конкурса в Русия е имало смешни реакции, които журналистката Юлия Латинина обобщава в коментара си „Битката за Гейропа„: „Кой само не се изказа за коварния удар, нанесен ни (т.е. на руснаците – М. М.) от подлата Гейропа в информационната война!“ А според мен третото място си е много добро. Радвам се, че го е получил Лазарев – свестен човек, доколкото мога да съдя, а не някой путинист. По повод на руските вайкания, че някой друг е грабнал първото място, се сетих един стар виц:

На конкурса „Паганини“ участват двама съветски цигулари. Единият се класира на второ място, другият – на 22-ро. Докато пътуват към дома, взелият второто място гледа тъжно и мълчи. Колегата му се опитва да го успокои:

– Ти свири отлично, второто ти място е голямо постижение за теб и слава за родината! Защо си тъжен?

– Ако бях свирил още по-добре и се бях класирал пръв, щях да посвиря на цигулката на Паганини.

– Голяма работа! Защо толкова държиш да свириш на тази цигулка?

– Как да ти обясня… Все едно на теб да ти дадат да постреляш с пистолета на Дзержински.

Диалог между ислямист и западен левичар

юли 21, 2016

Тия дни светът бе потресен от поредното ислямистко клане – на 14 юли (националния празник на Франция) имигрант от Тунис тръгна да гази с тежкотоварен камион празнуващите в Ница, убивайки 84 души.

Аз си признавам, че макар да знам, че терористите биологично спадат към човешкия вид, ми е трудно да ги приема за човешки същества, затова и не им се гневя истински. Все едно да се гневя на тетаничния бацил, че причинява тетанус. Когато чуя за дете, заболяло от тетанус, гневът ми се насочва другаде – към родителите, които не са го ваксинирали. Така и за ислямизма мисля, че ключът към него е отношението на нас, останалите. Истинските виновници за ислямисткия терор на Запад за мен са западняците, които прокарват т. нар. мултикултурализъм (което на теория всъщност значи потискане на западната култура, а на практика – ислямизация). Те твърдят, че ислямът е хубаво нещо и колкото повече джамии, призиви за молитва, забрадки и бурки има в обществото, толкова то е по-свободно, богато и щастливо. Именно тези хора (наричани напоследък регресивни левичари) ще заслужават специална награда, ако благодарение на усилията им цивилизацията отиде по дяволите.

След предишния голям ислямистки атентат във Франция (този от 13 ноември миналата година в Париж – вече почнахме да ги бъркаме) чрез блога на проф. Джери Койн намерих сайта на Фейсал ал-Мутар, хуманист от иракски произход. Оттам е текстът, осмиващ гореописаните благодетели на човечеството, който превеждам и давам по-долу.

 

Аз съм джихадист и ми писна да не ме признават

Трябва да е ужасно потискащо да си ислямски джихадист и обществото, което тероризираш, да не ти приема сериозно възгледите и подбудите, дори след като си ги заявил изрично и многократно. По-лошо, регресивната левица със своя безграничен мазохизъм и себеомраза непрекъснато се опитва да си присвои вината, отнемайки на джихадистите дори удовлетворението да поемат отговорност.

Това е като лош скеч на „Монти Пайтън“:

– Ние направихме това, защото нашето свещено писание го изисква.

– Не, не е вярно.

– Какво искате да кажете? Съвсем вярно си е…

– Не, това няма нищо общо с религията. Вие просто използвате религията като прикритие за социални и геополитически подбуди.

– КАКВО?! Не четохте ли нашето официално изявление? Ние изрично се обосновахме с Корана. Това е джихад, свещена война срещу неверниците, нечестивците и богохулниците.

– Не, това няма нищо общо с исляма. Вие не сте истински мюсюлмани и като твърдите, че сте, оскърбявате една велика религия.

– Моля?! Кои сте вие да ни разправяте, че не сме били истински мюсюлмани? Ислямът е буквално в сърцевината на всичко, което вършим, и ние прилагаме най-истинното, буквално и честно тълкуване на неговите основополагащи текстове. Без него нямаше да ни има.

– Не е вярно. Ние ви създадохме. Ние наложихме обществено-икономически строй, който ви отчуждава и лишава от права, и затова вие прибягнахте до насилие. Съжаляваме.

– Какво? Защо се извинявате? Ние току-що ви избивахме безмилостно по улиците. Нападахме невинни граждани – какво общо има тук някакво лишаване от права?

– Чуйте, вината е наша. Не ви обвиняваме, че се чувствате нежелани и отреагирате.

– Сериозно, спрете да си приписвате заслугата! Ние много се потрудихме за този атентат и няма да ви оставим да оберете лаврите.

– Не, ние подхранихме вашия екстремизъм. Поемаме цялата вина.

– Боже мой, колко народ трябва да очистим, та да ни се чуе думата най-сетне?“

Трудът е създал човека

май 1, 2016

Тази година Великден съвпада с 1. май, Деня на труда, тъй че всеки може демократично да празнува каквото си избере – честито! В семейството, разбира се, предпочетохме Великден с неговите забавни и вкусни обичаи – боядисани яйца, агнешко с пресни картофи, козунак, шоколадови зайчета и (за децата) издирване на скрити шоколадови яйца в градинката или хола. Денят на труда има какво да предложи само на левичарите и съжалявам, че е пратил в забвение стария пролетен празник, за който баба Цоцолана казва: „С охлюви и винце първи май се среща, за сила и здраве“. Поне днес няма задължителна манифестация като по времето на комунизма. В чест на двойния празник ще напиша отдавна замислен пост, в който ще става дума както за религията (макар и не точно християнската), така и за труда.

На предварителния кандидат-студентски изпит, който бе тема на последния ми пост, една от изтеглените теми бе „Антропогенеза и нейните двигатели“. В съответния урок в учебника като един от факторите на антропогенезата бе посочена трудовата дейност. Това ме накара да се замисля кога най-сетне ще успеем да изчистим учебниците си – и то не само тези по обществени науки – от наследството на Маркс, Енгелс и Ленин. Защото идеята за роля на труда в произхода и еволюцията на човека идва от маркс-ленинизма и по-точно от есето на Енгелс „Ролята на труда при превръщането на маймуната в човек“. Макар че английската Уикипедия за мое възмущение хвали въпросното есе, на английски можете да прочетете едно кило специализирана литература за човешката еволюция и пак няма да намерите нищо за ролята на труда. И правилно. Какво в човешкия (или предчовешкия) труд го отличава от дейността на другите животни? Защо, когато катеричка трупа храна за зимата, това не се брои за труд, а когато човек върши точно същото, се брои? Защото човекът го върши съзнателно. Т.е. въпросът не е в „трудовата“ дейност, а в наличието на съзнание; самият труд е, както казват руснаците, ни при чом. Руският израз ми дойде наум неслучайно – спомних си как в „Иван Чонкин“ от Владимир Войнович един политически просветен герой разсъждава как конят, понеже се труди, неизбежно трябва да се превърне в човек.

Разбира се, въпросът за произхода на човека се поставя хилядолетия преди Енгелс. Всяка уважаваща себе си религия го обсъжда било по-накратко, било по-нашироко. Например в скандинавската митология боговете създават хората, за да ги имат за съюзници в последната битка Рагнарьок, която ще сложи край на познатия ни свят. За целта душите на загиналите воини биват събирани в двореца Валхала. Обърнете внимание, че скандинавският мит приписва на боговете себичен мотив за създаването на хората и не се опитва да внуши на човешките слушатели, че върховният бог Один ги обича. Подобен „реализъм“ е присъщ и на другите древни митологии и религии, включително тези от люлката на човешката цивилизация – Плодородния полумесец.

Най-ранното съхранено описание за сътворението на човека от Месопотамия е епосът на Атрахазис. Запазен е във вид на клинопис върху глинени плочки, най-старите от които са датирани към 17. в. пр. Хр. Ето как започва текстът:

Когато боговете наместо хората / вършеха работата и носеха бремето / бремето им бе преголямо, трудът им претежък, страданието им премного.

Разбира се, който може, се спасява от претежкия труд, като го стоварва върху другите:

Седмината старши богове Ануна принуждаваха / (по-низшите) богове Игиги да работят.“

Макар и по-низши, Игиги все пак са богове и резултатите от труда им са внушителни. Вижте например какво разбират те под напоителни канали:

Боговете Игиги прокопаха корита за водите / прокараха канали, живот за земята. Боговете Игиги прокопаха река Тигър / и после река Ефрат… / Струпаха планините…

Тежкият труд обаче след известно време им писва и, както би казал Ленин, назрява революционна ситуация:

Те преброиха годините принудителен труд, / четирийсет години, предълго!… / Те се оплакваха и роптаеха: / „Нека се изправим срещу водача, / той трябва да свали от нас тежкото бреме! / Енлил, водачът на боговете, воинът – / елате да го изкараме от бърлогата му! / На бой да вървим!“

Боговете чуха думите му [явно говори един от Игигите, оглавил бунта – М. М.] / и подпалиха сечивата си… / И като един тръгнаха / към портите на воина Енлил.“

Посред нощ дворецът на върховния бог Енлил е обкръжен. Когато осъзнава положението, Енлил праща при бунтовниците пратеник със следния въпрос:

Кой е подбудител на тази битка? / Кой стои зад тези враждебни действия? / Кой обяви война, / тази битка, стигнала до портите на Енлил?

Върховен негодник, не мислите ли? Низшите богове обаче като всички сериозни стачници са солидарни:

Всички ние обявихме война… / Принудителният труд е претежък и ни убива! / Претежък труд, премного страдание! / Сега всички ние, боговете, / решихме да търсим разплата с Енлил.

Висшите богове спешно се събират на съвет. Думата взема мъдрият бог Еа (наричан от шумерите Енки). Той изтъква, че низшите богове с право роптаят, защото трудът им наистина е твърде тежък; и те се оплакват отдавна, но никой не им е обръщал внимание. След това Еа предлага решение:

Тук е богинята на раждането. / Нека тя създаде човек, / който да носи бремето! / Нека той да поеме работата на боговете.

Има още само един дребен проблем: разумно същество не се създава току-тъй от глина и вода. Еа предлага да убият един бог и да добавят към глината и водата неговата плът и кръв. Месопотамските богове, макар да не стареят и да нямат естествена смърт, могат да бъдат убити. Предложението се приема единодушно от членовете на съвета – ясно е, че жертвата няма да се избере измежду тях, а ще бъде един от низшите богове, набеден за водач на бунта. Малко по-късно Енки и богинята на раждането убиват един от низшите богове на име Ав-илу, Ве-ила или Гещу-е (последното име значи „който има разум“), смесват неговата плът и кръв с глина и вода и създават седем мъже и седем жени – родоначалниците на човечеството.

До края на дните си те ще чуват барабана [т.е. ударите на сърцето – М. М.], / духа на бога, останал от плътта му, / като знак, който живите да познаят, / духът остана, за да не бъде забравен.

Въпреки тези хубави думи жертваният бог е забравен начаса дори от бившите си другари, които са много доволни, че са се отървали от тегобата. Така според жителите на древна Месопотамия наистина трудът е създал човека или по-точно е подбудил неговото създаване.

Между другото евреите, поместили своята Райска градина между Тигър и Ефрат, са донякъде сродни с жителите на Месопотамия и също говорят афро-азиатски (семитски) език. В техния разказ за сътворението на човека има отглас от решаващата роля на труда: „След това Господ Бог взе човека (когото създаде) и го посели в Едемската градина, да я обработва и да я пази.“ (Битие 2:15) – стих, който моя приятелка християнка окачестви като важен.

Как продължава митологичната история на човека след неговото сътворение? Отначало всичко е прекрасно, но възниква проблем: хората за 1200 години се размножават премного, вдигат шум и пречат на Енлил да спи. Вместо да се снабди с тапи за уши, той решава да унищожи човечеството. Най-напред праща чума, която избива мнозина. Еа подучва хората да умилостивят с молитви и жертви бога на чумата Намтар и така да се спасят от пълно изтребление. Малцината оцелели са достатъчно тихи. Но след още 1200 години те пак се размножават и Енлил почва да страда от безсъние. Този път решава да изтреби хората чрез суша. Еа ги инструктира да почитат бога на бурите Адад, който им праща дъжд в последния възможен момент. Цикълът се повтаря. След още 1200 години Енлил урежда глад. Еа спасява част от хората, като им праща риба (той е бог на водите). Пак минават 1200 години. Този път Енлил решава да заложи на сигурно и да унищожи човечеството чрез потоп.

Еа няма накъде да мърда. Не може пряко да предупреди хората, защото е обвързан с клетва пред съвета на боговете. Затова праща пророчески сън на свой приятел-човек на име Атрахазис („Големия ум“). В съня Еа стои пред дома на Атрахазис и се обръща не към стопанина, а към тръстиковата стена:

Ей, стена, слушай! / Избягай от тая къща, построй лодка, / зарежи имуществото си, за да си спасиш живота!

След това в епоса на Атрахазис има големи празнини, но историята е подробно разказана в епоса на Гилгамеш. Еа дава указания как точно да изглежда лодката и че в нея трябва да се натовари „семето на всички живи същества„. Понеже явно е невъзможно такива приготовления да се опазят в тайна, Атрахазис пита какво да каже на съгражданите си и на градските старейшини. Еа отвръща: „Кажи им: Научих, че Енлил ми се гневи, и не смея повече да живея в града му. Ще се спусна към залива да живея под властта на Еа. А вие ще получите изобилие от дъжд, риба и водни птици.

Всичко протича по план. Атрахазис се качва на лодката със семейството си и майсторите, които са му помогнали да я построи. Мащабите на потопа стряскат дори боговете, които, уплашени, се свиват в най-високата небесна крепост. Сега вече идеята не изглежда толкова добра.

Ищар, небесната царица, викаше като родилка: „Уви за изминалите дни – те станаха на прах заради моята зла воля! Защо изрекох тая зла воля пред съвета на боговете? Пратих на хората унищожение, но не са ли те мои хора, мои създания? Сега се носят по водите като зрънца хайвер.“ Великите богове на небето и подземния свят закриха усти и заплакаха.

Шест дни и шест нощи духаха ветрове, порои и вихри опустошаваха света като вражески войски. На разсъмване на седмия ден бурята от юг утихна, морето се успокои, пороят спря. Аз погледнах лицето на света. Цареше тишина, цялото човечество се бе превърнало в пръст“ – разказва по-късно Атрахазис. – „Седях и плачех, сълзите се стичаха по лицето ми, защото отвсякъде ме заобикаляха водите на опустошението.

Още една седмица е нужна, за да стигне лодката до суша – планината Нисир. Каква е първата работа на Атрахазис, след като стъпва на твърда земя? Ако познавате фактите или поне духа на митологията, можете да отговорите веднага: първата му работа е да принесе жертва. Боговете, освен че използват труда на хората, се хранят с дима от жертвоприношенията. Сега са изгладнели, защото не са яли нищичко от началото на потопа. „Щом боговете подушиха сладкия аромат, се събраха над жертвата като мухи.“ Ищар се заклева да не забравя тези дни и добавя: „Нека всички богове се съберат около жертвата освен Енлил. Той не бива да доближава, защото, без да размисли, причини потопа и обрече моите хора на унищожение.

Енлил още не признава грешката си и гневно пита: „Значи някой от тия хора е оцелял? Не беше предвидено никой да остава жив.“ Един от боговете, Нинурта, казва, че това не може да е работа на никой друг освен на Еа. Последният отваря уста и минава в контраатака: „Най-мъдри от боговете, храбри Енлил, как можа да причиниш потопа, без да мислиш?… Не е ли по-добре бедствие да намали човечеството, вместо потопът (да го унищожи)? И аз не съм издавал тайната на боговете, този човек е мъдър и я е прозрял насън.

Енлил дарява безсмъртие на Атрахазис и жена му и ги заселва далеч от другите хора. Междувременно Еа обмисля мерки за контрол на населението. Той казва на богинята на раждането да въведе естествена смърт за всички хора, безплодие за част от жените, висока детска смъртност, а за духовенството – целомъдрие:

Ти, богиньо на раждането, създателка на съдбините,/ създай смърт за всички хора! / …Нека сред хората има жени, които раждат, / и жени, които не раждат. / Нека сред хората обикаля и женски демон, / да грабва бебето от скута на оная, що го е родила. / И създай висши жреци и жрици, / нека те бъдат табу [т.е. безбрачни] и тъй да се намалят ражданията.

Така най-сетне човешкото битие постига някакво равновесие и се стабилизира, а сънят на Енлил е осигурен. Харесва ли ви историята? А би ли ви харесало да вярвате, че всичко това е истина? В митовете безспорно има величие… но все пак се радвам, че сме ги надраснали.

Кандидат-студентите в неделя да внимават с лятното време

март 25, 2016

В неделя (27. март) Медицинският университет – София провежда предварителен кандидат-студентски изпит по биология. Датата злополучно съвпада с прехода към лятно часово време. Така всички, които имат отношение към изпита, трябва да се явят по време, което за мен е горе-долу среднощ. По-лошо – има опасност някой да забрави за смяната на времето, да закъснее с един час и да си изпусне изпита. Ако познавате някого, който ще кандидатства в неделя, подсетете го да внимава с лятното време!

За и против емиграцията

март 12, 2016

Цитирам вчерашен репортаж във Vesti.bg:

Бежанците започват да си тръгват от Европа

Суркав Омар и Ребиен Абдула напускат работата си и изхарчват спестяванията си да мигрират в Европа, където обаче откриват претъпкани лагери за кандидати за убежище, глад и студ. Сега обратно у дома в Северен Ирак, те описват опита си да намерят по-добър живот като „бедствие”.

Много от стотиците хиляди хора, отправящи се в Европа, нямат друг избор освен да търпят подобни несгоди, защото са бежанци от зони на война, където животът им е в опасност. Но Омар и Абдула са от северния кюрдски регион, който до голяма степен бе пощаден от боеве с „Ислямска държава”.

Двамата изхарчили за пътуването по около 8000 долара – по-голямата част за каналджии, но били блокирани за месеци в бежански лагери в Германия и Швеция, където твърдят, че получавали съвсем малко храна и пари.

„Много беше зле”, разказва 25-годишният Омар за лагера в Германия. „Избягахме заради глада. Даваха ни само чай и сирене, а седмичната сума, която ни отпускаха, беше 30 евро.” Те решили да пробват късмета си в Швеция, но и там не им провървяло.

„Когато пристигнахме там, беше зима. Замръзвахме. Настаниха ме в стая с трима сирийци. Не можех да говоря арабски, а те не знаеха кюрдски. Общувахме си като глухите”, каза Омар. След като опитали в Германия още веднъж, се отказали.

„Казахме си, хайде да се връщаме у дома. От дома по-добро няма.”

Двамата са част от увеличаващата се според експертите група емигранти, които се завръщат в страните си заради трудността да си намерят жилища и работа в Европа…

Маурисио Албахари, преподавател по антропология в университета „Нотр Дам”, който проучва миграцията в Европа, коментира, че някои европейски страни „активно се стремят да обезкуражат търсещите убежище, най-малкото индиректно”…

Омар работел в ресторанти и супермаркети, а Абдула карал такси, което продал, за да си помогне финансово за пътуването. Те споделиха, че са решили да мигрират, защото всички го правели. „Всички казваха, че ще заминат, че в Европа е еди как си. Но когато отидох там, въобще не беше така”, разказва Омар.

„Да се живее в Европа е наистина трудно”, смята Абдула. „Трябва да чакаш. А ние не можехме да чакаме. Не можехме да чакаме, тъй като бяхме толкова свързани със земята и семействата си, с нашите майки и роднини. И честно казано, не си струва за Европа и един документ за пребиваване да напуснеш семейството и да рискуваш живота си.”

Соран Омар, шеф на комисията за човешки права в кюрдския регионален парламент, заяви, че това, което двамата са преживели, се среща често… Соран Омар обаче добавя, че огромният поток на напускащи от региона не показва признаци за намаляване. „Много хора може да се връщат. Но обратната тенденция е далеч по-голяма”, заявява той…“

 

Първо отбелязвам между другото, че заглавието на „Вести“ е неточно, а Соран Омар е напълно прав. Стадното поведение, веднъж набрало инерция, се самоподдържа дори когато очевидно не носи полза. Затова европейците не бива да се надяват, че само с „индиректно обезкуражаване“ ще обърнат посоката на миграцията, а трябва да помислят как да си опазят границите, което от праисторически времена е необходимо условие за оцеляването на всяка човешка общност. Но не заради подобни банални (макар и позабравени) истини тръгнах да пиша този пост.

Като четете репортажа и се абстрахирате от имената и родните места на героите, не ви ли звучи познато? Заминаваш, защото всички заминават. Вълната те повлича. Останеш ли в родината си, гледат на теб като на глупак, мързеливец и неудачник и най-накрая ти сам почваш да се смяташ за такъв. От същата болест страда и България, откакто Тодор Живков падна и границите бяха отворени.

Убеждавали са ме да пробвам как е животът на Запад: „Иди виж, ще видиш, че ще ти хареса, пък ако не ти хареса, винаги можеш да се върнеш!“ На мен това ми звучеше като: „Нищо, че Пешо не ти допада, ожени се за него, ще видиш, че ще ти хареса, пък ако продължава да не ти харесва, винаги можеш да се разведеш!“ (Тази логика пропуска, че човек има само един живот, и то не много дълъг.) През 97-ма гостувах един месец на своя братовчедка в Америка и после сума народ ме пита защо съм се върнала. Аз отговарях по най-лесния начин: „Нямах разрешение да остана повече.“ Повечето ми събеседници намекваха, че всяка що-годе интелигентна и достойна българка в тази ситуация би си просрочила визата, би останала незаконно и години наред би се редила на километрични опашки да моли имиграционните чиновници за милост, само и само да не се връща в страната си.

Ние, които все пак предпочетохме България, не шумяхме около своя избор. С какво можехме да го защитим? Останахме да ни управляват Жан-Виденовци, „царе“ и Станишевци, да работим за мижави заплати и да не можем да си купим лъскави коли. А бе, неудачници, наистина. Моя позната описваше как колегите от следването й, дошли за малко, като я видят, със снизходително изражение я питат: „Ти още ли си в България?“ Чувала съм и теории, че сме лоши родители, защото създаваме деца, без да сме се постарали да им осигурим добро бъдеще, т.е. бъдеще, което да не е в България.

Днес, четвърт век след отварянето на границите, мога да кажа, че тези от моето поколение, които останаха, като цяло са по-добре от тези, които напуснаха. Опитвам се да предам това скъпоценно познание на младите, но те не ми вярват. И как да ми вярват? Най-елитните училища в България са езиковите гимназии. Приятелка, чието дете е в такава гимназия, споделя впечатлението си: „Повечето деца от класа са амбициозни, искат да отидат в чужбина.“ Да им имам амбицията. Както беше казал някой, не може да няма масова емиграция, когато репортерки преследват 16-годишни ученици с въпроса: „Какво ви задържа в България?“

Радвам се за героите от горния репортаж – Суркав Омар и Ребиен Абдула. Видели са свят и са се върнали в родината си обеднели, но помъдрели. Разбрали са, че е най-добре да мислиш със собствената си глава. Няма смисъл да правиш нещо само защото всички ти внушават, че трябва да го направиш. Особено ако става дума да си преобърнеш едничкия живот наопаки, да се преселиш на място, което не е твоето, да се откъснеш от близките си, от родния си език и пряко сили да убеждаваш местните да те приемат. Едва ли двамата младежи са видели отвътре дори един европейски музей, но дано са успели да наснимат разни фасади и витрини, на които да се радват години по-късно, когато споменът за телесните несгоди от приключението им избледнее.

Община Хасково рекетира предприемач

февруари 22, 2016

От Фейсбук-страницата на хасковския лютиер Веселин Белевски чрез блога на Лид:

От 26 02 2014г съм наемател на терен от 14 дка общинска земя /пасище,мера 5 категория/в центъра на която се намира моя цех за изработване на музикални инструменти и мебели находяща се в покрайнините на град Хасково. Сключих договор №338/18 08 2014г.за срок от 10 години. През м. Декември 2015г. пред дома ми ме чакаше един мъж на възраст около 45 години, среден на ръст, облечен прилично. Той ми съобщи, че ако искам да продължа да ползувам тази земя трябва да му предам сумата от петнадасет хиляди лева. Учудих се и го попитах какво има предвид. Той отговори, че съм сгазил сериозно „лука“ с тази земя и само той може да ме „спаси“, но му трябвали спешно парите за лечение и се налага да ми поиска. Казах му, че ще помисля и после ще реша. Тогава той си тръгна. Не обърнах особено внимание на тази среща и скоро я забравих. През м.Януари същият човек отново ме чакаше една вечер пред дома ми. Попита ме приготвил ли съм парите. Аз му казах, че не съм. Тогава той ми каза, че следващия месец ще ми прекратят договора за наем на земята и после с една кметска заповед по ЗОС ще ме извадят и мен от имота. Възразих му, че това си е моя собствен имот и няма как Общината да ме извади от него. Той ми отговори, че само така си мисля и че много скоро ще разбера как ще стане това. После си тръгна. Аз реших, че това е поредният измамник който се опитва да ме „изработи“. На 19 02 2016г получих Предизвестие изх.№94 В-196-1 от 18 02 2016г., с което Община Хасково ме уведомява, че ми прекратява десетгодишния договор считано от 19 03 2016г.

Знае ли някой романа „Черният век и Марта?“

декември 15, 2015

„…Като се домъкнаха до хълмчето, Байтори чу, че днес разказва не Абай, а Баймагамбет.

– Народът, наречен Нидерлан – казваше той, – в града Лайден имал съд, наричан инквизиция…

Баймагамбет предаваше съдържанието на романа „Черният век и Марта“. Герой на тоя роман, пълен със заплетени събития, бяха забележителният джигит Дик, който изповядваше религия, преследвана от властите, неговият едноверец, юнакът Червената Брада – храбър великан с чисто сърце, коварната доносчица на инквицизията и най-после нейната съперница и достоен противник – смелата и упорита девойка Марта, която се стреми да освободи Дик. В романа подробно се разказваше за кървавия Лайденски съд на инквизицията, ръководен от озлобеното духовенство, което преследвало Дик и Червената Брада. Човечността и благородството на героите се противопоставяше на безмилостните и жестоки духовни отци, които в името на бога и вярата проливаха кръв и подхвърляха на адски мъки много хора. Тук имаше и чиста млада любов с нейните високи стремежи, ясна и светла като лунен лъч, отразен от тихите води, и коварното сърце на съперницата-предателка, безпощадно и несправедливо като дълбока тъмница…

Казахските легенди… живееха в душата на Баймагамбет… Към тях той прибави няколко романа, чути от Абай. Най-много от всички той обичаше един, който наричаше „Петър Пелекей“ (т.е. „Петър Велики“ – б. пр.). След него идваха „Дубровски“ и „Сохатий“, после „Валентин Луи или чистото сърце“ – за белия човек, попаднал при диваците, „Ягуар“, „Куцият французин“ и най-после „Черният век и Марта“…“

Горният откъс е от „Абай“ от Мухтар Ауезов (1950), биографичен роман за „патриарха“ на казахската литература Абай Кунанбаев (1845 – 1904). Само безнадежден книжен плъх може да разбере удоволствието да се докопаш до практически неизвестна книга; а ето че в нея става дума за още неизвестни книги! От изброените в откъса романи съм чувала (без да съм го чела) само за „Дубровски„, забежка на Пушкин в приключенския жанр. Не мога да намеря нищо в Мрежата за „Черният век и Марта“ – не знам автора и националността му, а заглавието след няколко превода е станало неузнаваемо. Може ли някой да помогне?

България с правилна позиция за търговията с Израел

декември 7, 2015

Преди близо месец Европейският съюз прие норматив, според който стоките, произведени в еврейските селища на Западния бряг, трябва да бъдат маркирани.

Когато чух това, се възмутих. Каква е идеята? Идеята е Европа да се подмаже на ислямистите, като им покаже, че е за палестинците и срещу евреите. (Ако някой изтъкне, че можеш да бъдеш срещу ционистката политика на Израел, без да бъдеш срещу евреите, бих му предложила да оцени следното изявление: „Нямам нищо против българите, искам само България да бъде изтрита от лицето на Земята.“)

Да си западняк и да водиш или подкрепяш антиизраелска политика, е морално проблематично (най-меко казано). Освен това е срещу собствените интереси. Както е казал Чърчил, да правиш отстъпки на врага си е като да храниш крокодил – най-многото, на което можеш да се надяваш, е, че ще бъдеш изяден последен. Всъщност почти веднага след решението за маркиране на „заселническите“ продукти във Франция бяха извършени ужасяващи ислямистки атентати със 130 жертви. Франция е една от страните, настоявали да се въведе маркирането. Друга такава страна е Белгия, в която атентатите са били планирани. Ислямистите действат по-логично от нас – гледат къде поддава и, щом видят слабо място, натискат.

Радвам се, че България е една от страните, които не са искали маркиране. (Другите са Австрия, Кипър, Чехия, Естония, Германия, Гърция, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Румъния и Словакия.) Сега ми се ще като Унгария да откажем да следваме новите директиви.

Реших да напиша този пост точно днес като поздрав за еврейския празник Ханука (започнал снощи).

Путин и Сирия

ноември 18, 2015

iranwire_cartoon_assad_0

Ден преди парижката кървава баня читател на този блог коментира: „…Понеже споменаваш Путин, бих се радвал да прочета твой пост по проблема с руската намеса в Сирия… Личното ми мнение е, че Путин се опитва да го раздава „Джордж Буш-младши на Изтока“ (и да създава впечатление на антагонист на Америка), то затова и неоконсервативната (уж) руска пропаганда е толкова силна. Но доколко съм прав – не знам.

За да разберем сегашния конфликт в Сирия, трябва да имаме предвид няколко неща:

Първо, сирийският диктатор Башар Асад е подкрепян от Путин като негов съюзник (Русия има военна база в Сирия). Това обяснява защо Асад устоява, докато други диктатори на Близкия Изток и Северна Африка се катурнаха. За жалост никой преди пет години не предупреди сирийците, ченяма смисъл да искат смяна на системата, защото Путин е решил да я крепи.

Второ, според повечето сериозни коментатори „Ислямска държава“ е отгледана опозиция от Асад, който системно унищожава всички други опозиционни групи, за да останат само той и фанатиците-главорези и така той да бъде възприет от Запада като приемлив управник, т.е. по-приемлив от другата възможност. (Вж. горната карикатура от Мана Мейестани, ирански емигрант във Франция, копирана от „Вокс„).

Ето защо целта на руската намеса в Сирия е да циментира Асад чрез унищожаване на всички бунтовници, които не са от „Ислямска държава“, и съвсем умерени удари по „Ислямска държава“, които да я отслабят, но не и да я унищожат. Защото тази групировка е интегрална, необходима част от сегашния сирийски двуполюсен модел. За да постигне целта си, Путин е готов да се противопостави на Запада на самото бойно поле. Ако не вярвате, помислете: защо Русия прати в Сирия изтребители, след като „Ислямска държава“ няма авиация?

Трето, ние от Запада се оставяме Асад да ни води за носа и покрай „Ислямска държава“, която обезглавява западни пленници пред камера, съвсем забравихме неговите злодеяния. Всъщност обаче, ако броим и сирийците за хора, ще видим, че злодеянията на „Ислямска държава“ бледнеят пред тези на Асад, който със своите специални части, химически оръжия и най-вече запалителни бомби изтребва собствения си народ. Повечето сирийски бежанци бягат именно от Асад, а не от „Ислямска държава“. Ето защо Русия, подкрепяйки Асад, ще засили потока от бежанци и същевременно ще направи невъзможно за която и да е що-годе цивилизована държава някога да върне бежанците в родината им. Това е допълнителен бонус за Русия, която смята, че може да е силна само ако Западът е слаб, ако тълпи от неподлежащи на интегриране несретници заливат Стара Европа, а руски „доброволци“, зелени човечета и редовни войски междувременно на спокойствие отхапват късове от Нова Европа.

Добре де, не е ли всичко това ясно на европейските политици? Ясно им е, разбира се. Затова руската намеса в Сирия ги вбеси толкова, че най-сетне – с година и половина закъснение – признаха официално, че руска ракета BUK е свалила полет МН17. Но сега, след клането в Париж, европейците търсят всякаква помощ в борбата срещу „Ислямска държава“ и са готови да се съюзят и с дявола (който впрочем сигурно би се обидил, че го сравнявам с Путин). Интересно ми е какво ще поиска Путин, за да манкира нещо като кампания срещу „Ислямска държава“. Политологът Евгений Дайнов се бои, че „Путин ще иска нещо – територии. Може да поиска нас„. Лично аз не вярвам да се стигне дотам, но съм съгласна, че сега западняците ще предадат и продадат някого на Путин в замяна на фалшивата му „помощ“.

Уви, Европа сега е във война на два фронта – ислямът и Русия. Историята показва, че когато се биеш на два фронта, обикновено губиш и на двата. Дори ако наистина водиш войната, което Европа не прави.

Съпричастие с Франция

ноември 17, 2015

heart_france

Тази проста картинка е в знак на съчувствие към французите след трагедията в Париж, където на 13-ти ноември (петък) 129 невинни хора бяха избити при поредното масово убийство в името на исляма.