Баламите се свършиха

В момента в нашата катедра Биология имаме две свободни асистентски места, след като двете асистентки, назначени последни, напуснаха набързо. (Писах за това преди няколко месеца под заглавие „Университетски преподаватели гласуват с краката си„). Миналата седмица проведохме конкурс. За двете места бяха подали документи четирима души, но от тях само един се яви на уречената дата в плът и кръв. И не успя да изкара оценката, необходима по закон, затова ще обявяваме конкурса наново.

Ето ви го резултата от философията на българската държава и народ – „ние ще държим даскалите на ниски заплати, защото те повече не заслужават, а като не им харесва, да напуснат“. Доколкото въпросните „мислители“ засега не предлагат закриване на самата образователна система, явно се предполага, че напусналите могат лесно да бъдат заменени. Т.е. тази логика постулира неизчерпаем извор на балами, готови да полагат висококвалифициран и нелек труд за без пари. Дядо ми казваше, че тарикатите ще се свършат, когато се свършат баламите. Но ето че баламите се свършиха, а тарикатите, които искат да паразитират върху тях, не само не се свършват, а и изобщо не се разколебават в своята правота. Ние имаме проблем с асистентските конкурси от години. Повечето от тях или се провалят, или от немай-къде назначаваме хора без нужните качества и мотивация, които скоро напускат. Да, забележителното е, че дори тези млади колеги, от чиято работа не сме много доволни, след година си вземат шапките и заминават, защото са им малко парите! Въпреки това заплатите продължават да се поддържат ниски.

Признавам на новото ръководство на Медицинския факултет, че повиши заплатите донякъде – но явно недостатъчно, за да се изкушат младите висшисти да се явяват на нашите конкурси. А законово постановените минимални заплати за преподавателите просто не искам да ги коментирам. Те са посочени в постановление № 175 на МС от 2007, което, разбира се, не е качено безплатно в Мрежата. (Не ви ли се струва, че липсата на безплатен достъп по Интернет до нормативните документи, които сме длъжни да спазваме, говори много за милата ни държава?) Тук можете да видите една по-стара версия на този документ – постановление № 168 от юли 2006; оттогава нещата не са се променили много. Четете и се любувайте! Минимална заплата на асистент 337 лв.; след като този асистент натрупа години стаж, определен брой публикации и какъвто друг актив иска университетът му, за да го повиши в главен асистент, той добива право на минимална заплата 363 лв. За учителите в средното училище според квалификацията са постановени заплати между 272 и 315 лв. На толкова оценява българинът компетентните умове и любящите сърца на хората, в чиито ръце поверява образованието на децата си.

След хиперинфлацията от началото на 1997 служебното правителство на Софиянски излезе с постановление, в което фиксираше минимумите за различни длъжности в бюджетната сфера към минималната заплата. Така учителската заплата трябваше да бъде най-малко 2.1 минимални заплати, асистентската – 2.4, а на главен асистент – 3.1. След две-три седмици обаче министрите се усетиха, че са дали твърде много на тъпите даскали, и излязоха с ново постановление, което фиксираше по-ниски заплати: за учител – 1.9 минимални заплати, за асистент – 2.1, за главен асистент – 2.7. Минаха години. Аз станах главен асистент и по едно време се усетих, че заплатата ми е по-малка от 2.7 минимални. Почнах да се ровя из документите и да се допитвам до специалисти, защото естествено заподозрях, че работодателят ми нарушава закона. Оказа се обаче, че няма такова нещо. Просто на един етап преподавателските заплати са били разпрегнати от минималната, за да не бъдат обвързани с нейния растеж. Ако насоката продължава, нищо чудно с времето те да се изравнят с минималната. А не виждам фактор, който да се противопоставя на тази насока. Нали видяхме как миналата година учителите стачкуваха, стачкуваха, министрите ги лъгаха, лъгаха, накрая Вълчев заяви, че учителските заплати ще станат средно 650 лв., но чрез системата на делегираните бюджети. Това на български език значи, че заплатите могат да станат 650 лв., ако училището се изхитри някак да кара без разходи като ремонти, ток и парно. (Да не говорим, че показателят „средна заплата“ е безсмислен, важна е постановената минимална заплата. Да предположим, че моите колеги в университета в Плевен получават заплати по 1500 лв. – мен какво ме грее това?)

По време на социализма ни набиваха в канчетата, че да искаме достойно заплащане на труда си е груб материализъм, алчност и подриване на строя. След 1989 промиването на мозъци продължи малко по-изтънчено – че само с ниски заплати нашата икономика може да бъде конкурентоспособна. Вярно е, че в България скромният брутен обществен продукт неизбежно ще задържа заплатите ниски. Но също така е вярно, че те от години умишлено се държат още по-ниски чрез целенасочена държавна политика. Това се оправдава с пазара, а се пренебрегва основното пазарно положение, че стоката отговаря на цената си. Дори когато стоката е човешкият труд. На това отгоре пазарът на труда е изкривен, като в някои дейности, най-вече важните дейности като образование и здравеопазване, заплатите се държат ниски дори за българските стандарти. Какви са причините? Първо, в тези отрасли работят главно жени, а в България е аксиома на жените да се плаща малко независимо от количеството и качеството на труда им. Второ, естеството на работата в тези отрасли изисква хора с интелигентност около и над средното равнище, а на тъпите хора, каквито са повечето гласоподаватели и управници, много им харесва да държат интелигентните хора на ниски заплати. Вероятно така глупаците си вдигат самочувствието и се мислят за интелигентни (справка: измислената от тях мъдрост „Кат’ си толкова умен, де са ти парите?“).

Какви са последиците? Първо, кадърните млади хора, колкото ги има, ще продължават да бягат на Запад. Второ, с времето ще ги има все по-малко. Нещо повече, ще има все по-малко интелигентни млади хора, защото няма да има кой да ги обучи и мотивира. Важно е да се разбере, че природни ограничения на интелигентността съществуват, но такова нещо като природна интелигентност няма. Доказват го някои общества като късноантичните (и немалко съвременни), в които е трудно да се намери дори един умен човек. Човешката интелигентност, за да се развие, се нуждае от дълги и всеотдайни грижи. Освен това тя изисква мотивация и признание от обществото. Тя е своего рода стока – може да я има само тогава, когато се търси. (Тази идея дължа на Надежда Манделщам, която твърди същото за добротата.)

Разбира се, поддържането на нереално ниски заплати не е „привилегия“ само на образованието и здравеопазването. Ниски заплати имат и работещите в научни институти, музеи, зоологически и ботанически градини, резервати и много други труженици на държавата, необхванати от гордото звание „държавен служител“. Нещо повече, често наблюдаваме същото в частния сектор, където работодателите би трябвало да си знаят интереса и да имат поне малко акъл. Допреди няколко месеца частните работодатели мрънкаха, че изпитват глад за работна ръка (особено квалифицирана), но не им идваше наум да повишат заплатите. От преки наблюдения върху фирми знам случаи, когато собственикът с магарешки инат отказва да повиши заплатата на кадърен служител, докато последният напусне – и тогава шефът от немай-къде назначава на опразненото място по-некадърен човек на по-висока заплата. Някои работодатели нагло притискат държавата да внася гастарбайтери и имигранти да им работят евтинко, без да се интересуват от ужасните последици, които тази политика е имала в Европа и Америка. Но да не задълбавам повече, тези теми са твърде обширни за една публикация.

Относно историята със стволовите клетки

Нека да започна с цитат от репортажа на Мария Росбауер „Забрана на спорно лечение със стволови клетки“, публикуван в сп. „Нейчър“ на 20. август:

„Българският заместник-министър на здравеопазването подаде оставка, след като спорно лечение на неврологични болести със стволови клетки беше забранено. На 8. август здравното министерство отсъди, че лечението, на което от 2005 насам са били подложени около 250 болни в клиниката „Св. Иван Рилски“ в София, противоречи на разпоредбите на Европейския съюз и не носи доказана полза.“

Абонатите на сп. „Нейчър“ могат да прочетат целия текст тук.

Аз не се канех да пиша за скандала около стволовите клетки, след като той завърши сравнително щастливо, но на 3. октомври нашият Факултетен съвет реши да „осъди неколегиалните и неакадемични изявления на членове на нашата гилдия (проф. Бобев, проф. Свинаров, проф. Кременски) в кампанията срещу университетската (Катедра по) неврохирургия по повод стволовите клетки“ (вижте целия протокол тук). Осъдените професори явно са критикували лечението публично.

Аз не съм лекар, камо ли неврохирург, но все пак искам да споделя мислите си по въпроса.

Първо, костният мозък съдържа кръвотворни и мезенхимни стволови клетки. И двете спадат към съединителната тъкан, която е твърде различна от нервната, затова ми се струва малко вероятно да се диференцират до неврони. Във всеки случай по мое мнение вероятността е твърде малка, за да оправдае инжектирането на костно-мозъчни стволови клетки в главния или гръбначния мозък на болните, което е инвазивна и (предполагам) не 100% безопасна процедура. Най-малкото е необходимо първо да се покаже, че лечението работи при опитни животни.

Второ, след като все пак експерименталното лечение е било опитано, мисля, че след разумен брой пациенти (много по-малко от 250) е трябвало резултатите, без значение дали са били положителни или отрицателни, да се изпратят за публикуване в рецензирано научно списание. Екипът твърди, че е постигнал положителни резултати – подобрение в цели 50% от пациентите. Но без публикация не е ясно дали това подобрение е установено „сляпо“ (т.е. от хора, които не знаят за лечението) или от лекарите, които са го провеждали, или дори от самите болни. В последните случаи е ясно, че не можем да разберем дали става дума за истинско подобрение или за ефект на плацебото.

Трето, лично аз в цялата история се отнасям с най-силно неодобрение към факта, че болните са плащали за лечението. Мисля, че хората, които се подлагат на експериментални медицински процедури, никога не трябва да плащат (дори в някои случаи може на тях да се плаща).

Въпреки това не бих искала да осъждам никого, понеже ми се ще да вярвам в добрите намерения на всички замесени. Не разбирам обаче защо членовете на факултетния съвет не удостояват със същото благо на съмнението своите опоненти. Затова изразявам солидарност с проф. Бобев, проф. Свинаров и проф. Кременски.