Как е приятелят ти Рибентроп?

Горната историческа карикатура взех от charter97.org. За по-добра илюстрация към този пост не бих могла и да мечтая.

Като част от неофициалното си изследване за ген. Луков в момента чета „В името на народа“ от Митка Гръбчева. За най-младите читатели пояснявам, че авторката е членка на бойната група, ликвидирала генерала. Още съм далеч от този момент, но попаднах на твърде сосни неща, за да не ги споделя с вас.

Стр. 76-77: „Дните, в които живеехме, бяха тревожни. Те дъхтяха на барутен дим, на война. Англичани и французи бяха развързали ръцете на Хитлер в Европа и планомерно го тласкаха към война със Съветския съюз. Той най-напред беше завзел Австрия, после Чехословакия, Данциг и най-после нахлу в Полша.

Това беше началото на Втората световна война, която донесе на човечеството неизброими нещастия…

На първи септември 1939 г. всички вестници бяха изпълнени с една и съща новина: Война.

Оптимистите още два дни лелеяха в душите си надеждата, че това ще бъде само малка, местна война, но на трети септември радиото разнесе вестта, че Англия и Франция се „намират в положение на война с Германия“.

Пред партията се постави нова, важна и отговорна задача: да разкаже на народа истината, да го подготви и организира така, че да го спаси от кървавата касапница, която на Запад вече чертаеше своя огнен път.“

Ако цитираният текст ви е причинил лек световъртеж, в това няма нищо чудно. Как така англичаните и французите хем са развързали ръцете на Хитлер, хем са му обявили война? Всъщност според авторката и нейната партия добро или лошо нещо е да се бориш срещу Хитлер? Казва ли ти някой, смееш ли да попиташ. Така е, когато разказвачът се опитва да опише началото на Втората световна война, без да спомене едно от най-важните събития от прелюдията й – Договора за ненападение между Германия и Съветския съюз, по-известен като пакт Молотов – Рибентроп.

Карикатуристът се пита „колко дълго ще продължи меденият месец“. След по-малко от две години историята ще даде своя отговор: Хитлер изненадващо ще нападне своя съюзник, според Виктор Суворов изпреварвайки на косъм аналогичния план на Сталин. Когато Гръбчева стига до този момент, всяка неопределеност относно оценката за войната изчезва:

Стр. 96-97: „Пътя ни препречи някакъв другар, на когото и сега не мога да си спомня името. Той се спря пред нас и… каза уморено:

– Война! Хитлер тази сутрин е нападнал Съветския съюз.

В първия миг думите не достигнаха до съзнанието ми. Ние неведнъж бяхме говорили за войната, ние знаехме, че един ден побеснелият фашизъм ще се опита да връхлети върху страната на Ленин, и все пак всичко това изглеждаше някак далечно и невероятно. И ето изведнъж те спира един другар и ти казва: „Война! Хитлер е нападнал Съветския съюз“.

Война!… Това значи край на всичко, което е било досега. Край на дребните и едри радости, край на мечтите за дете… От този миг ние се превръщахми във войници и една друга воля ще направлява крачките ни, мислите ни, делата ни.“

Стр. 115: „Аз… започнах грижливо подготвеното си слово.

– Сега хората в целия свят се делят на две: едните са с фашистка Германия, против Съветския съюз, другите са със Съветския съюз, против фашистите, против войната, против капиталистите…“

Стр. 128: „Аз не знам дали има думи, които могат да предадат силата, патоса, възпламеняващия заряд на речта, произнесена от улична трибуна. Тогава всяка дума придобива особено значение… Тогава „Да живее СССР!“ не е само добро пожелание, това не е и страстен позив, излязъл от развълнуваните младежки гърди – това е твърдото убеждение и на този, който издига лозунга, и на този, който го слуша, че е готов да пролее кръвта си за неговото осъществяване капка по капка.“

В момента чета и „Всесилната държава“ (Omnipotent Government) от Лудвиг фон Мизес, публикувана през 1944, и намирам в предговора доста съзвучен откъс:

„Съветската държава от самото си основаване не е замислена като национална, а като световна. Ако тя все още оставя други държави да упражняват суверенитета си, това е само временно положение, дължащо се на някои неблагоприятни обстоятелства. Официалното й име не съдържа и намек за Русия. Ленин я е замислил като ядро на бъдеща световна власт. И наистина днес във всяка страна има партия, която е вярна само на Съветския съюз и гледа на собственото правителство като на шайка узурпатори (подчертаването мое – М.М.). Не е заслуга на болшевиците, че тези амбициозни планове засега нямат успех и очакваната световна революция не се е състояла.“

В немалка част от Европа въпросните партии след войната стават перманентно управляващи и де факто единствени. Това води до трайни изкривявания в общественото съзнание. Едно от тях е смисълът, който добиват понятията „фашист“ и „фашизъм„. Лично аз гледам да ги използвам само в най-тесния им смисъл, т.е. отнесени към партията на Мусолини в Италия, нейната идеология и наложения от нея режим. Повечето хора обаче, говорейки за „фашизъм“, всъщност имат предвид германския нацизъм, неговите съюзници и неговите съвременни издънки. Защо не го наричат „нацизъм“, ще попитате? Ами защото пълното име на нацизма е „националсоциализъм“, а левите, които в Европа и досега държат контролния пакет от официални възгледи върху историята, ревностно пазят от очерняне всичко социалистическо.

Най-запалените и гръмогласни „антифашисти“ в морално отношение всъщност стоят върху твърде хлъзгава почва. Не само защото моралното ти предимство пред привържениците на идеологията, довела до Холокоста, е твърде съмнително, ако самият ти подкрепяш идеологията, довела до Гладомора (без да споменаваме другите злодеяния на комунизма). А и защото в съдбоносните дни на август 1939 лявата свръхсила – Съветският съюз, доказва на дело своя „антифашизъм“, като подписва с Германия договор за ненападение с отвратителни тайни притурки за подялба на Европа.

По време на перестройката четох в руско списание кратка биография на Молотов. Споменаваше се, че след смъртта на Сталин бившият му външен министър изпаднал в немилост и бил принуден да се смеси с простосмъртните. Веднъж някакъв подпийнал актьор го разпознал на улицата, изпречил се насреща му и ревнал: „Ну, как поживает твой друг Риббентроп?“ (превод: „Е, как е приятелят ти Рибентроп?).

Някои наши съвременници направо си просят същия въпрос.

Реклама