Как е приятелят ти Рибентроп?

Горната историческа карикатура взех от charter97.org. За по-добра илюстрация към този пост не бих могла и да мечтая.

Като част от неофициалното си изследване за ген. Луков в момента чета „В името на народа“ от Митка Гръбчева. За най-младите читатели пояснявам, че авторката е членка на бойната група, ликвидирала генерала. Още съм далеч от този момент, но попаднах на твърде сосни неща, за да не ги споделя с вас.

Стр. 76-77: „Дните, в които живеехме, бяха тревожни. Те дъхтяха на барутен дим, на война. Англичани и французи бяха развързали ръцете на Хитлер в Европа и планомерно го тласкаха към война със Съветския съюз. Той най-напред беше завзел Австрия, после Чехословакия, Данциг и най-после нахлу в Полша.

Това беше началото на Втората световна война, която донесе на човечеството неизброими нещастия…

На първи септември 1939 г. всички вестници бяха изпълнени с една и съща новина: Война.

Оптимистите още два дни лелеяха в душите си надеждата, че това ще бъде само малка, местна война, но на трети септември радиото разнесе вестта, че Англия и Франция се „намират в положение на война с Германия“.

Пред партията се постави нова, важна и отговорна задача: да разкаже на народа истината, да го подготви и организира така, че да го спаси от кървавата касапница, която на Запад вече чертаеше своя огнен път.“

Ако цитираният текст ви е причинил лек световъртеж, в това няма нищо чудно. Как така англичаните и французите хем са развързали ръцете на Хитлер, хем са му обявили война? Всъщност според авторката и нейната партия добро или лошо нещо е да се бориш срещу Хитлер? Казва ли ти някой, смееш ли да попиташ. Така е, когато разказвачът се опитва да опише началото на Втората световна война, без да спомене едно от най-важните събития от прелюдията й – Договора за ненападение между Германия и Съветския съюз, по-известен като пакт Молотов – Рибентроп.

Карикатуристът се пита „колко дълго ще продължи меденият месец“. След по-малко от две години историята ще даде своя отговор: Хитлер изненадващо ще нападне своя съюзник, според Виктор Суворов изпреварвайки на косъм аналогичния план на Сталин. Когато Гръбчева стига до този момент, всяка неопределеност относно оценката за войната изчезва:

Стр. 96-97: „Пътя ни препречи някакъв другар, на когото и сега не мога да си спомня името. Той се спря пред нас и… каза уморено:

– Война! Хитлер тази сутрин е нападнал Съветския съюз.

В първия миг думите не достигнаха до съзнанието ми. Ние неведнъж бяхме говорили за войната, ние знаехме, че един ден побеснелият фашизъм ще се опита да връхлети върху страната на Ленин, и все пак всичко това изглеждаше някак далечно и невероятно. И ето изведнъж те спира един другар и ти казва: „Война! Хитлер е нападнал Съветския съюз“.

Война!… Това значи край на всичко, което е било досега. Край на дребните и едри радости, край на мечтите за дете… От този миг ние се превръщахми във войници и една друга воля ще направлява крачките ни, мислите ни, делата ни.“

Стр. 115: „Аз… започнах грижливо подготвеното си слово.

– Сега хората в целия свят се делят на две: едните са с фашистка Германия, против Съветския съюз, другите са със Съветския съюз, против фашистите, против войната, против капиталистите…“

Стр. 128: „Аз не знам дали има думи, които могат да предадат силата, патоса, възпламеняващия заряд на речта, произнесена от улична трибуна. Тогава всяка дума придобива особено значение… Тогава „Да живее СССР!“ не е само добро пожелание, това не е и страстен позив, излязъл от развълнуваните младежки гърди – това е твърдото убеждение и на този, който издига лозунга, и на този, който го слуша, че е готов да пролее кръвта си за неговото осъществяване капка по капка.“

В момента чета и „Всесилната държава“ (Omnipotent Government) от Лудвиг фон Мизес, публикувана през 1944, и намирам в предговора доста съзвучен откъс:

„Съветската държава от самото си основаване не е замислена като национална, а като световна. Ако тя все още оставя други държави да упражняват суверенитета си, това е само временно положение, дължащо се на някои неблагоприятни обстоятелства. Официалното й име не съдържа и намек за Русия. Ленин я е замислил като ядро на бъдеща световна власт. И наистина днес във всяка страна има партия, която е вярна само на Съветския съюз и гледа на собственото правителство като на шайка узурпатори (подчертаването мое – М.М.). Не е заслуга на болшевиците, че тези амбициозни планове засега нямат успех и очакваната световна революция не се е състояла.“

В немалка част от Европа въпросните партии след войната стават перманентно управляващи и де факто единствени. Това води до трайни изкривявания в общественото съзнание. Едно от тях е смисълът, който добиват понятията „фашист“ и „фашизъм„. Лично аз гледам да ги използвам само в най-тесния им смисъл, т.е. отнесени към партията на Мусолини в Италия, нейната идеология и наложения от нея режим. Повечето хора обаче, говорейки за „фашизъм“, всъщност имат предвид германския нацизъм, неговите съюзници и неговите съвременни издънки. Защо не го наричат „нацизъм“, ще попитате? Ами защото пълното име на нацизма е „националсоциализъм“, а левите, които в Европа и досега държат контролния пакет от официални възгледи върху историята, ревностно пазят от очерняне всичко социалистическо.

Най-запалените и гръмогласни „антифашисти“ в морално отношение всъщност стоят върху твърде хлъзгава почва. Не само защото моралното ти предимство пред привържениците на идеологията, довела до Холокоста, е твърде съмнително, ако самият ти подкрепяш идеологията, довела до Гладомора (без да споменаваме другите злодеяния на комунизма). А и защото в съдбоносните дни на август 1939 лявата свръхсила – Съветският съюз, доказва на дело своя „антифашизъм“, като подписва с Германия договор за ненападение с отвратителни тайни притурки за подялба на Европа.

По време на перестройката четох в руско списание кратка биография на Молотов. Споменаваше се, че след смъртта на Сталин бившият му външен министър изпаднал в немилост и бил принуден да се смеси с простосмъртните. Веднъж някакъв подпийнал актьор го разпознал на улицата, изпречил се насреща му и ревнал: „Ну, как поживает твой друг Риббентроп?“ (превод: „Е, как е приятелят ти Рибентроп?).

Някои наши съвременници направо си просят същия въпрос.

Advertisements

5 Коментари to “Как е приятелят ти Рибентроп?”

  1. Спас Колев Says:

    Ако в хода на „неофициалното изследване“ попаднеш на нефолклорен източник за сцената, в която Луков самолично отблъсква сръбски полк край Кюстендил, ще се радвам да го видя. От години ме гложди въпросът какво ли е зрънцето истина в тази история.

  2. xunap Says:

    Статията ви страда от следната слабост: според нея този, който не одобрява фашизма е комунист. Което не е вярно, вземете за пример която и да е некомунистическа партия от Западна Европа, САЩ, Канада и т.н. Как ще обясните, че Конрад Аденауер заклеймява фашизма и националсоциализма? Мисля, че противопоставянето е фашисти срещу всички останали, включително либерали и консерватори. Толерирането на фашизма под предлога, че сме демократична страна е същото като да се жертва нацията заради самата нация. Т.с. всяка свобода си има граници и не може демокрацията да толерира движение или идеология, която е насочена срещу самата демокрация.
    Според статията на викито за фашизъм „Italian Fascism and German Nazism were the two most significant fascist movements in Europe during the 1920s and 30s.“ тоест тясното схващане за фашизъм трябва да включи и понятието нацизъм.
    Другата ми забележка е, че Виктор Суворов не може да се смята за надежден източник на информация. Споменаването му съсипва стойността на статията.

  3. mayamarkov Says:

    По принцип не всеки, който не одобрява нацизма (аз упорито наричам това явление нацизъм), е комунист. Аз съм антикомунистка, но изобщо не одобрявам нацизма. Лудвиг фон Мизес също не го одобрява. Всъщност книгата му е посветена най-вече на нацизма.
    За жалост обаче в България гласовете срещу неонацизма, които чувам, са или на комунисти, или на хора, повлияни от тях. Да оставим настрана въпроса дали трябва да се толерира неонацизмът; самият факт обаче, че нацизмът / фашизмът и комунизмът са причинили смъртта на сравним брой човешки същества, но никой от активистите, които искат забрана на неонацистките прояви, не иска забрана на комунистическите прояви, е показателен.
    За Виктор Суворов – аз посочвам точно кое е от него и ако той греши, не виждам защо това трябва да съсипва останалата част от статията, която се основава на други източници. Следва обаче да отбележа, че всички известни ми западни исторически източници за началото на Втората световна война недоумяват за мотивите на Сталин да нападне Съветския съюз. Така че засега хипотезата на Суворов по въпроса е най-доброто, с което разполагам.
    „Тясното схващане“ за „фашизъм“ в английската „Уикипедия“ е озаглавено Italian Fascism.

  4. Ген. Луков като илюстрация защо да не се предоверяваме на Уикипедия « Моето ъгълче Says:

    […] мой читател коментира поста ми за пакта Молотов – Рибентроп: „Ако… попаднеш на нефолклорен източник за […]

  5. Митка Гръбчева за генерал Луков | Моето ъгълче Says:

    […] или на тероризма. Без този източник постът ми „Как е приятелят ти Рибентроп?“ сигурно пак щеше да се появи в някакъв вид, но […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: