Archive for май, 2012

„Как се забърках в шарлатанството около аутизма“

май 28, 2012

Долният текст е превод на статията на James R. Laidler “Through the Looking Glass: My Involvement with Autism Quackery”, публикувана на сайта Autism Watch. Д-р Джеймс Лейдлер е американски лекар и баща на две деца с аутизъм.

Откакто се захванах с херкулесовската (някои биха казали донкихотовска) задача да разобличавам шарлатанството и лъженауката около аутизма, периодично някой ме пита: „Да не сте същият Джим Лейдлер, който говореше за хелирането на конференциите за аутизма?“ За хората е трудно да разберат, че съм бил страстен поддръжник на същите подходи, които сега се опитвам да развенчая. Е, всеки има в миналото си нещо, от което се срамува – аз се срамувам от това.

Винаги съм се смятал за човек със силна научна нагласа. Още докато растях, бях скептичен, задавах въпроси и естествено се насочих към науката. Първите ми сблъсъци с лъженауката и шарлатанството, докато следвах медицина, ме убедиха, че „на мен това не би могло да ми се случи“. Бях сигурен, че моите познания и подготовка ще ми попречат да допусна грешките на „онези хора“, но грешах.

Година след като синът ми бе получил диагноза аутизъм, без никаква надежда за лечение в обозримото бъдеще, аз отчаяно търсех как да му помогна. Жена ми отиде на конференция за „биологичните лечения на аутизма“. Върна се въодушевена от множеството чути истории за „безнадеждни“ случаи на аутизъм, „излекувани“ чрез набор от прости лечения. Отначало бях скептичен, но не след дълго отчаянието ме накара да отстъпя. Започнахме с простите средства – витамини и минерални добавки, но бързо преминахме към „тежката артилерия“: диетата без глутен и казеин, секретинът и хелирането. Някои от леченията като че ли работеха – за известно време. Това само ни подтикваше да опитаме следващото лечение. Бях станал зависим от надеждата, която е по-пристрастяваща и опасна от всеки наркотик. Междувременно вторият ми син на 18-месечна възраст разви увреждане, сродно с аутизма.

На следващата година придружих жена си на конференцията за аутизма. Бях смаян и изумен. Имаше повече лечения на аутизма, отколкото можех дори да мечтая да опитам върху сина си. И всяко от тях имаше страстни привърженици, твърдящи, че с него са излекували поне едно дете с аутизъм – обикновено тяхното собствено. Имаше тестове на кръв, урина, коса, слюнка, мозъчни вълни и очи и за всички се твърдеше, че откриват конкретната причина за аутизма на детето. И за всяка от тези причини имаше конкретно лечение. Наистина някои от леченията противоречаха едно на друго, но явно никой нямаше нищо против.

Това, което наистина ме заинтересува, беше предположението, че тимерозалът (живак-съдържащият консервант във ваксините) причинява аутизма, а хелирането може да го излекува. Привържениците на тази идея говореха авторитетно, с впечатляващи книгописи и добре направени презентации на PowerPoint. Бях заинтригуван, макар че децата с живачно отравяне, които бях виждал, не приличаха на моя син-аутист и не виждах логика в препоръчваната доза хелиращи вещества.

Следващата ми крачка към „тъмната страна“ беше да напиша обзор за живачното отравяне и лечението му като опит да подобря това, което правеха привържениците на хелирането. Най-изтъкнатите от тях препоръчваха хелиращите вещества да се дават на всеки три часа денонощно в продължение на до четири седмици – очевиден източник на стрес за бездруго изтерзаните родители. Освен това много от „експертите“ по хелиране предсказваха ужасни последици, ако една доза се пропусне или дори се даде час по-късно. Моята статия просто обобщаваше актуалната тогава информация за отравянето с живак и неговото лечение с хелиране. Използвах статии от реферирани списания и между другото опровергавах представените на конференцията схващания за дозирането.

Не след дълго бях поканен на конференция за съставяне на „протокол“ как да се използва хелирането за лечение на аутизма. Отидох и за пръв път видах много от водещите фигури в „неконвенционалното“ лечение на аутизма извън заседателната зала. Изглеждаше, че повечето от тези хора са искрени, но подходите им се основават на анекдоти и опростенчески проучвания. Мислех, че биха приветствали по-строго научно изследване на своите методи и резултати. След конференцията бях помолен да съставя „консенсусен доклад“. Охотно се съгласих, смятайки, че моята редакторска намеса може да смекчи ненаучното мислене на останалите съавтори. Моят редакторски контрол обаче се оказа нулев. Окончателният доклад включваше дълги текстове, изразяващи любимите теории на високопоставените членове на организацията. По-лошо – макар да не бях съгласен със значителна част от доклада, бях посочен като единствен автор! Успях да ги накарам да махнат името ми от „официалния“ документ, но Мрежата е пълна с копия на оригинала.

Бях канен да говоря и на следващи конференции за хелирането и аутизма. Ходех с все по-натежало сърце, докато накрая вече не можех. Запознанството с големите имена в „алтернативното“ лечение на аутизма ми беше разкрило някои грозни истини. Но това, което окончателно промени нагласата ми, бяха наблюденията върху децата ми.

След като години наред бяха на добавки, изключващи диети и „неконвенционални“ лечения (твърде много, за да ги изброявам), нашите момчета бяха по-добре, но далеч не бяха излекувани. Налагаше ни се при всяко излизане от къщи да носим специалните им храни, да не би някоя молекула глутен или казеин да ги върне там, откъдето бяхме тръгнали. Макар че и двамата с жена ми получавахме добри заплати, бяхме почти разорени и на ръба на изтощението. Началото на края дойде, когато жена ми, подозирайки, че някои от „добавките“ за големия ни син нямат никакъв ефект, ги спряла всичките, без да ми каже. Каза ми едва след два месеца, а аз все още не бях забелязал никаква разлика. Толкова дълго се бяхме старали напразно, бяхме увеличавали една добавка и намалявали друга в отговор на всяка промяна в поведението на момчето – а през цялото време неговите подобрения и спадове са били случайни колебания. Започна да ми просветва.

Окончателното ми пробуждане настъпи при едно пътуване до Дисниленд. По-малкият ми син още беше на диета без казеин и глутен, за която и двамата с жена ми се кълняхме, че е била важен фактор за подобряването му. Мъкнехме на самолета почти 20 килограма специална храна. Но когато никой не го гледаше, момчето докопа и изяде една вафла. Гледахме с ужас и чакахме неизбежното според „експертите“ влошаване на състоянието му. Резултатът беше смайващ – абсолютно нищо не се случи. Почнах да подозирам, че съм бил голям глупак.

През следващите месеци спряхме всички лечения освен логопеда и ерготерапията. Двете момчета не се влошиха, напротив – продължиха да се подобряват със същата скорост, ако не и по-бързо. Банковият ни баланс се подобри и тъмните кръгове под очите ни започнаха да изчезват. И честно, много ме беше яд на самия себе си, че съм бил толкова лековерен и съм подвел други родители на деца-аутисти.

Като хвърлям поглед назад, преживелиците ми с „алтернативните“ лечения на аутизма изглеждат почти нереални – като приключенията на Алиса в страната на чудесата. Пълни безсмислици, приемани като научни данни; хора, мъдро кимащи в знак на съгласие с крещящи противоречия; теории, стъкмени от въздух под налягане и несвързани помежду си факти – всичко това се случва не в някаква книга, а тук и сега. Истински хора биват мамени и наранявани. И щастлив край няма да има, освен ако ние не се заемем да го напишем.

Моето лично пътешествие в огледалния свят приключи. Нагазих в „алтернативната“ медицина до шия и излязох от нея обеднял, но помъдрял. Сега осъзнавам, че това, което наистина продават „алтернативните“ лечители, е надежда – обикновено напразна. А надеждата примамва неустоимо тези, които са я загубили. Нищо чудно, че хората я купуват дори когато вътрешният им глас ги разубеждава.

Подозирам, че повечето пропагандисти на „неконвенционалните“ и „алтернативни“ лечения на аутизма искрено вярват в това, което продават. Те са достойни по-скоро за съжаление, отколкото за презрение. Повечето от тях никога няма да осъзнаят каква лоша услуга правят на всеки, комуто се опитват да помогнат. Целта ми не е да ги карам да се осъзнаят. Този сайт е предназначен за други – за децата (и възрастните) аутисти, техните родители, близки и приятели, за да не минават и те през това, което преживя моето семейство. На тях посвещавам усилията си.

Advertisements

„Трябва ваксина срещу това безумие“

май 28, 2012

Долният текст е превод със съкращения на статията на Michael Fitzpatrick „Vaccine required to stop this madness“, публикувана във в. „Таймс“ през 2007 г. Д-р Майкъл Фицпатрик е британски общопрактикуващ лекар, баща на дете с тежък аутизъм и автор на редица статии и книги.

„А дали това морбили не е всяване на паника от страна на властите, за да вдигнат процента на имунизация, спаднал заради покритата от тях връзка с аутизма?“

Въпросът ми бе зададен тази седмица от един баща, колебаещ се дали да даде на дъщеря си MMR (ваксината срещу морбили, заушка и рубеола).

Ние в Хакни знаем, е епидемията от морбили е истинска, защото видяхме 150 случая за последните три месеца… – толкова не съм виждал за 20 години, откакто работя тук. Високата температура, раздиращата кашлица, възпалените очи, петнистият обрив, неутешимото страдание – всички тези белези на детенцето, страдащо от морбили, бяха станали далечен спомен.

Нарастването на случаите на морбили във Великобритания е печален резултат от нейния дух на антиразум. Каквото и да твърдят параноичните конспиративни теории, никога не е имало прикриване на връзка между MMR и аутизма. За десет години тези, които изтъкваха тази връзка, не успяха да представят убедителни научни доказателства. В същото време многобройни лабораторни и епидемиологични изследвания потвърдиха безопасността на MMR. Въпреки това процентът ваксинации с MMR спадна и, макар да се възстановява, още не е достигнал равнището си отпреди десетилетие и не е достатъчен, за да осигури колективен имунитет.

Родителите, които се тревожат от MMR, все пак питат как да ваксинират срещу морбили, заушка и рубеола поотделно. Това е дори по-нелогично от пълното отхвърляне на MMR. Противниците на ваксината обвиняват нейната морбилна съставка, че причинявала възпалително заболяване на червата (което според тях на свой ред причинява аутизма). Ако тази твърде невероятна и неподкрепена с никакви данни хипотеза е вярна, то същото би трябвало да се случи и след единична ваксина срещу морбили…

Силният скептицизъм към признатите научни и медицински авторитети, съчетан с тревоги относно това как външната среда заплашва здравето ни, кара мнозина да се доверят на самозванци, алтернативни лечители и шарлатани. Неотдавнашната епидемия от морбили, при която миналата година за пръв път от 15 години умря дете, показва колко опасно може да бъде това лековерие.

Като лекари ние се срещаме… с явно безкрайна поредица от страхове и паники на тема здраве. Една активистка дойде при мен убедена, че GSM-антена е причина за затрудненото й дишане. По-късно тя ми призна, че пуши по 30 цигари на ден… Пациенти, гълтащи витамини, антиоксиданти и билки на килограм, често отказват лекарства за високо кръвно налягане и други болести, защото „не искат да привикват към хапчетата“. Има дори раково болни, които заменят химиотерапията с хомеопатия, акупунктура или ароматерапия.

Една от най-мощните сили на антиразума в здравеопазването… беше насърчена от правителството, което постави избора на потребителите – и личните убеждения – над медицинския професионализъм… Проблемът, изваден наяве от MMR-паниката, е, че индивидуалният избор е несъвместим с програмите за масова имунизация на деца. Целта на имунизационната политика не е да даде на гражданите възможности за избор, а да осигури последователна програма за профилактика на заразните болести… Сега в резултат на лоши решения, взети в атмосфера на безотговорно насаждан от активисти и материално заинтересовани лица страх, ние имаме епидемия от морбили…

Отворено писмо до невежите родители

май 27, 2012

Германчето Натали преди и след проявата на подострия склерозиращ паненцефалит. Взето от блога Just the vax, оригинален източник Bild.de.

Омръзна ми да чета тук и там как уж ваксините били причинявали аутизъм. Явно няма значение колко пъти някаква нефелна хипотеза се опровергава от добри научни изследвания – веднъж пусната от бутилката, тя заживява свой живот в Гугъл, привържениците й си я повтарят един на друг, докато й повярват, че и намират свои „железни“ доводи, т.е. анекдоти, в нейна подкрепа. Еди-кое си дете било ваксинирано и развило аутизъм, а братчето му не било ваксинирано и се развивало перфектно. Както изтъкнах пред един опонент, който написа такъв коментар към мой пост, циганите със сигурност също могат да цитират анекдоти в подкрепа на своята теория, че ваксините са заговор на белите българи да ги направят стерилни. Сто на сто има много ваксинирани циганки, които не могат да заченат, и много други неваксинирани с многобройна челяд. Резултатът от това лековерие е логичен – епидемии от морбили в циганските махали.

Също така ми омръзна да чета как в ХХІ век деца умират от морбили (смъртността е 1:1000, при бебета и недохранени деца – още по-висока) или от ужасното му усложнение подостър склерозиращ паненцефалит, при което вирусът се настанява в мозъка, година след година бавно го завладява и превръща малката си жертва в жив труп, преди да я убие окончателно. Само защото свръхинформираните родители са решили да не си ваксинират детето, понеже, нали, ваксините са много вредни и опасни. Или – още по-зле – защото детенцето, докато е било твърде малко за тази ваксина, е имало лошия късмет да се зарази от по-голямо неваксинирано дете. (Ваксината срещу морбили, заушка и рубеола се поставя след 12-месечна възраст, а аутизмът често се проявява на около година и половина; оттам идва градската легенда, че тази ваксина го причинява – простата последователност на две събития във времето води до прибързан извод за причинна връзка. Другите зарази, от които ни пазят задължителните ваксини, също протичат по-тежко при бебетата на невинните родители, отколкото при по-големите деца на „информирани“ родители, които обикновено заразяват тези бебета.)

За да сме конкретни, щом сме тръгнали да си разказваме анекдоти, през 2009 в Сливен умират две бебета съответно на 3 и 4 месеца, през 2010 – 7-месечно бебе от Берковица – все твърде малки, за да им се полага да бъдат ваксинирани. В Германия през 2000 г. няколко бебета се заразяват с морбили от неваксинирано 11-годишно дете в чакалнята на своя педиатър. Две от тях – Натали и Миха, години по-късно развиват подостър склерозиращ паненцефалит. Натали умира в края на миналата година, Миха още агонизира. В този блог можете да видите Натали „преди“ и „след“. Авторките с право заключават, че хората, които не ваксинират, превръщат децата си в потенциални убийствени оръжия. Не че опасността за чуждите бебета значи нещо за родителите, повярвали във вредата от ваксините. Влезе ли човек веднъж в този мисловен коловоз, за него чуждите бебета, човешката солидарност и гражданският дълг просто престават да съществуват.

Неотдавна „Оракулът“ (блогър-лекар) цитира възмутено писмо на майка на дете с аутизъм до бившия лекар на детето й, който уж с ваксините си бил причинил неговото състояние. Един от коментаторите влиза в тона и пише „отговор“ на педиатъра, който всъщност ме вдъхнови да напиша този пост. Ето ви превода му:

Уважаеми невежи родители,

Разбрах, че сте избрали друг лекар за детето си, по значителното намаляване в последно време на  отправяните към сестрата ми глупави въпроси. Повярвайте ми, няма да ми липсвате.

Нито пък ще си загубя спокойния сън от вашето решение, че ваксините са вредни за детето ви. Но вие едва ли ще спите спокойно, ако вашето  неваксинирано детенце се разболее от морбили, заушка, коклюш, детски паралич или рубеола. Срещал съм всички тези болести и ви уверявам, че макар съвременната медицина да намалява опасността за детето ви, ако се зарази, резултатът въпреки това може да бъде страховит. Слепота, парализа, глухота и дори смърт са някои възможни последици от болестите, които някога убиваха милиони хора по света. Като не позволявате детето ви да бъде ваксинирано, вие го обременявате с множество напълно излишни рискове.

Знам, че Интернет е съкровищница, пълна с информация. Проблемът е, че не винаги информацията е вярна. Вие със сигурност можете да намерите информация, че ваксините причиняват аутизъм и редица други проблеми в развитието. Знаете ли какво още можете да намерите? Хора, които вярват, че Земята е плоска и че никой не е стъпвал на Луната. Твърдите, че имате данни в подкрепа на твърденията си? Чудесно. Хората, които вярват в плоската Земя, също имат данни в своя подкрепа. Едно бегло търсене в Мрежата за вредата от ваксините не ви прави специалисти. Човек става специалист, след като дълги години учи медицина и продължава да се учи в практиката.

Ако мислите, че съм бил рязък с вас, когато ми зададохте тези въпроси, вероятната причина е, че просто ме засипахте с въпросите си. Като питате едно и също сто пъти, изразено с малко по-различни думи, няма да получите друг отговор. Вие отдавна решихте, че ваксините са зло, и просто искахте от мен да се съглася с вас. А аз нямах такова намерение. Когато ми цитирахте изследване отпреди 20 години, аз ви изгледах лошо, защото оттогава 20 години се е натрупвала по-нова информация, която подкрепя моето становище.

Твърденията ви, че аз съм съсипал детето ви, са нелепи. Когато ми показахте едно старо изследване, свързващо аутизма с ваксините, аз ви показах повече от десет, които отхвърлят тази връзка. Но за вас моите данни са ненадеждни, защото сте убедени, че всички лекари са набъркани в някакъв тъмен заговор. Няма такова нещо. Твърденията ви, че правим бизнес с ваксините и печелим от тях, също са необосновани. Уверявам ви, че ни се плаща много по-добре за лечение на дете със заушка, отколкото за ваксинация против нея. Въпреки това ние ваксинираме. Вие обичате да изтъквате, че Хипократовата клетва казва: „Не вреди“. Но ви убягва друга важна част от нея – че предпазването е по-добро от лечението. В това сме се убедили и от личен опит, след като в практиката си сме се опитвали да помогнем на десетки деца, трайно увредени от болести, от които са се заразили единствено заради добронамерените заблуди на родителите си.

Желаем късмет и всичко най-хубаво на цялото ви семейство. И се надяваме вашето решение да не доведе до лоши последици.“

П.С. Добавих към поста снимка на Натали.

Текст на песничка за азбуката

май 24, 2012

Преди време с моя позната говорихме дали е възможен превод на английската азбучна песничка на български. Моето мнение беше, че тъй като българската азбука е по-дълга и звучи другояче, не можем да използваме за нея мелодията на английската песничка (самата мелодия впрочем е френска), а трябва да създадем нова песничка.

Ето – по случай 24. май – моето предложение за текст на българска азбучна песничка. Предназначена е за 5-6-годишни, на каквато възраст повечето деца научават азбуката. Но да композирам не ме бива, който иска, да се пробва.

 

Всички букви вече зная гладко.

Скоро в думички ще ги редя,

за да пиша и чета.

Ето азбуката, чуй я:

 

Припев:

А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З, И, И кратко,

К, Л, М, Н, О, П, Р, С, Т,

У, Ф, Х, Ц, Ч, Ш, Щ,

Ер голям, Ер малък, Ю, Я.

 

Ще си имам чанта и тетрадки.

На чина прилежно ще седя

и грамотен (грамотна) ще раста.

Ето азбуката, чуй я:

 

Припев: …

След смъртта на проф. Тачков трябва да се вдигнем срещу бездомните кучета

май 15, 2012

Проф. Ботьо Тачков, завърнал се в България след дълга успешна кариера в чужбина, за да вижда отново Витоша от прозореца си, на 87-годишна възраст стана поредната жертва на бездомните кучета.

Цитирам репортаж на Нова телевизия от 8 април:

Професор Ботьо Тачков, който беше разкъсан от глутница кучета в столичния квартал „Малинова долина“, е починал тази сутрин във ВМА. Причината за смъртта е, че постепенно всичките му органи са отказали да функционират.

Според лекарите около 30 процента от тялото на възрастния мъж са били разкъсани от бездомните кучета.

Преподавателят в Американския колеж в София е работил като научен сътрудник в Колумбийски университет, имал е сериозна кариера на „Уолстрийт“, работил е и в Държавния департамент на САЩ, в Световната банка и в ООН.

Кметът на София – Йорданка Фандъкова посочи, че очаква спешни промени в Наредба 41 на Министерството на земеделието и храните, за да се изгради отворен тип приют, в който бездомните животни да бъдат настанявани в индивидуални къщички с двор за разходки.

Припомняме ви, че възрастният мъж беше приет в КАРИЛ на 28 март в изключително тежко състояние, в безсъзнание и на изкуствена вентилация, с множество разкъсно-контузни рани и фрактури по главата, лицето, ръцете и краката.“

Отначало изглеждаше, че ужасните наранявания и последвалата смърт на проф. Тачков ще извадят българското общество от летаргията. Изглеждаше, че гражданите сериозно ще настоят да не бъдат повече разглеждани като законна плячка на бездомните кучета, а властите ще бъдат принудени най-сетне да се заемат със задължението си да прочистят българските селища от глутниците. Но не би. Възмущението скоро стихна. Дори по прастар обичай злото отново се оказа по-активно от доброто и психопатите-кучелюби излязоха на протест, за да попречат да се направи каквото и да било срещу кучетата-човекоядци. А добрите, нормални граждани не протестираха. Чудя се какво още трябва да се случи, за да излезем ние с вас на улицата и да поискаме тя да принадлежи на нас, а не на хищниците.

Но нека междувременно поне бъдем наясно какво искаме. Защото неизяснените цели са почти стопроцентова гаранция за неуспех на всяко гражданско действие. Смъртната присъда на проф. Ботьо Тачков и на другите злочести граждани и гости на страната ни, сполетени преди него от същата участ, е Законът за защита на животните. Благодарна съм на сем. Кенанови, които в чудесния си пост „Закон за защита на уличните кучета и правата им в хапането на хора“ посочват важните текстове от този закон, чиято отмяна трябва да искаме:

Чл. 47.
(1) Кучетата, настанени в приют, се кастрират, обезпаразитяват и ваксинират срещу бяс.
(2) Кучетата по ал. 1 се предоставят безвъзмездно на лица, които желаят да ги отглеждат като компаньони, и се регистрират по чл. 174 от Закона за ветеринарномедицинската дейност.

3) Кучетата, за които не се явят лица по ал. 2, се маркират и се настаняват във временни приюти, определени от съответния общински съвет, или се връщат по местата, от които са взети.

Чл. 51. Евтаназия на настанени в приюта кучета се допуска при условията на чл. 179, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Закона за ветеринарномедицинската дейност след поставяне на диагноза при клиничен преглед и изследвания.

Чл. 179(3) (от Закона за ветеринарно-медицинската дейност) Евтаназия се допуска при:
1. неизлечимо болни животни с необратими патологични изменения, причиняващи им болки и страдания;
2. ограничаване и ликвидиране на заразна болест, която представлява опасност за здравето на хората или животните;
3. приключване на опитите с животни, когато са довели до необратими патологични изменения, причиняващи на животните болки и страдания;
4. животни, чието агресивно поведение представлява опасност за живота и здравето на хората или животните.“

Какво трябва да искаме от законодателите, които – нека не забравяме – са избрани от нас?

Всички домашни кучета трябва да се маркират.

Кучетата, забелязани на улицата без стопани, следва да се прибират в приют и да се обезпаразитяват. Ако не са маркирани, да се държат там 14 дни, за да им се даде шанс да бъдат осиновени. За млади животни и такива, които изглеждат чистопородни, срокът може да се удължи до 1-2 месеца, защото за тях има реална вероятност да си намерят осиновители.

Ако се появи осиновител, кучето се маркира, кастрира и му се предоставя. Ако такъв не се намери, животното се евтаназира. Никога, при никакви обстоятелства, заловено на улицата куче не се връща обратно там.

Ако заловено на улицата куче се окаже маркирано, то се връща на собственика си срещу съответна такса. При повторно и трето залавяне таксата се увеличава, а ако кучето бъде заловено за четвърти път (или ако собственикът не го потърси), с него се процедира като с немаркираните кучета, т.е. евтаназира се. Нужна е такава разпоредба заради лицата, които вземат кучета от приютите и после ги пускат на улицата. Освобождаване от таксата следва да се допуска само за хора с увреждания, чиито кучета-водачи се окажат склонни към бягство.

Прибирането и евтаназирането на безстопанствени кучета не трябва да бъде държавен/общински монопол. Нека има общински фирми, но трябва да се позволи и на частни фирми да упражняват тази дейност, за да има към кого да се обърнат гражданите, ако „слугите на народа“ не си вършат работата.

Струва ми се, че това е разумна законова рамка за справяне с проблема. Притеснява ме фактът, че никоя известна ми политическа партия – дори маргинали-екстремисти като „Атака“ – не предлага в програмата си нищо подобно. За кого да гласуваме, след като политическите играчи дори не обещават да направят нещо по този въпрос на живот и смърт? Трябва в предстоящите предизборни кампании да се опитаме да обясним на избраниците си, че бездомните кучета са важни за нас и търпението ни има граници.

П.С. Българските бюрократи и кучелюби често твърдят, че Световната здравна организация препоръчвала кастриране и пускане на свобода на бездомните кучета. Вж. напр. страницата на „Екоравновесие„: „Когато има свръхпопулация на безстопанствени животни препоръчания от Световната здравна организация метод е кастрацията и връщането по места“ (правописът на оригинала запазен). Дори това да беше вярно, аз не мисля, че предписанията на СЗО са неотменими и недосегаеми за критика Божи заповеди; но изглежда, че то не е вярно и някой нагло ни лъже. Опитите ми да намеря оригиналната препоръка на сайта на СЗО претърпяха пълен неуспех. В замяна на това в един от документите на организацията – „Препоръки за борба с кучешкия бяс“ (Guidelines for dog rabies control), открих недвусмислени препоръки за ликвидиране на бездомните кучета. Цитирам ги, без да ги превеждам, за да можете лесно да ги намерите сами:

1.30 Canine rabies control programs are therefore based on the following principles:

…b) Reduction of contact rates between susceptible dogs. Class1cal procedures of veterinary control include quarantine measures,
movement restriction (e.g., prohibition of free movement outside houses and farms, leashing, muzzling), surveillance of animals into
and out of infectea areas, etc. Spread between susceptible animals is greatly reduced by mass vaccination and possibly by stray dog
control (see below).
…d) Stray dog control. Irrespective of the difficulty of defining the term stray dog under various anthropological and ecological
conditions, special control me asures are extended to dogs not in compliance with the regulations (e.g., not vaccinated or not confined
to farm or house, not on leash). Most control programmes call for destruction of such dogs (unless the owner is prepared to pay a fine,
etc.).“

Не мога да се сдържа да не цитирам и какво пише Суджой Чаудури в индийското онлайн-списание за кучета „Woof“:

India has 80% of the world’s rabies fatalities according to the World Health Organization (WHO). This figure has changed little in the last couple of decades. The WHO identifies the largest reservoir of rabies in India as the dog population…

WHO recommendations are: promote and enforce pet control laws, undertake sustained re-immunization and eliminate unwanted dogs. In India, because we concentrate on neutering the very dogs for which the WHO recommends elimination, we have hopelessly lost track of the very source of the problem.

The Blue Cross of India first introduced catch-neuter-release for dogs in Chennai in 1962. The Animal Birth Control – Anti-Rabies Program involves the identification, tagging, de-worming, vaccination and neutering of ‘stray dogs’, followed by release back to their `home’ area.

But it is a fact that unless 70% of a dog population is neutered before the next breeding season, instead of population reduction, a population surge results. Because the annual Municipal capture is never more than 10% of the Total Dog Population, the Indian Program will never approach the requisite target.“

П.П.С. Изглежда, твърдението, че СЗО препоръчва кастрация и връщане на бездомните кучета, се основава на това писмо от д-р Агостино Макри и проф. Адриано Мантовани, изпратено през 2003 г. до Мария Харбова от Столичната община. Макар за двамата да се твърди, че са от съвместен център на СЗО и ФАО за ветеринарно здраве (WHO/FAO Collaborating Centre for Research and Training in Veterinary Public Health), писмото не цитира нито един документ на СЗО и явно изразява личното мнение на двамата.

Българският хелзинкски комитет: Да си умориш бебенцето е човешко право

май 3, 2012

Преди да започна, съм длъжна да направя следната уговорка: Най-изтъкнатата българска правозащитна организация, Българският хелзинкски комитет, върши и полезна работа.

Но – вече пиша каквото ми е по сърце – редовно прави и издънки, и то големи.

Работейки по предишния си пост, посетих сайта на Комитета и какво да видя? Текст от Йоана Станчева, озаглавен „ЕС: Да родиш вкъщи е човешко право„. Ще копирам тук началния откъс: „Какво може да накара една млада и образована жена в добро здраве да предпочете да роди детето си вкъщи, без медицинска подкрепа? Мнозина наричат подобно решение безотговорно, лекомислено и подценяващо рисковете. Истината е, че тези коментари не осмислят най-важната мотивация на тази жена – да упражни правото си да роди както и където пожелае, в присъствието на избрани единствено от нея лица.“

Раждането вкъщи е станало направо епидемично в някои западни страни като Холандия и САЩ. Американската гинеколожка Ейми Тютор води блог, посветен на борбата срещу тази опасна мода. В него тя многократно (напр. в поста си от 23 април) изтъква основната, фатална грешка на философията да се ражда „естествено“: че тази философия – както се вижда и от текста на Станчева – смята предпочитанията на майката за по-важни от това дали раждането завършва със здраво (или поне живо) бебе. И подкрепя твърденията си с точни данни: например, че Холандия с честите си домашни раждания има почти най-високата перинатална смъртност в Европа. Или че в Калифорния (както и навсякъде) свързаната с раждането смъртност е в пъти по-висока за домашните раждания. От последния пост, публикуван на 6 февруари, взех графиката със стълбчетата. Сините показват смъртността при раждане в болница, червените – при раждане у дома. Без блога на д-р Ейми дори нямаше да знам, че има специално латинско прилагателно за „по време на раждане“ – intrapartum. То се използва главно за смърт (втората двойка стълбчета на графиката).

За хората, които не вярват истински в стълбчетата с различна височина, но биха усетили една човешка история, д-р Ейми е основала и друг блог: „Пострадали при домашно раждане“ (Hurt by Homebirth). Предупреждавам, че четенето му може да ви разстрои. В този блог майките, разбрали твърде късно за опасностите на домашното раждане, разказват за съдбите на бебенцата си. Последната история е на Магнус (на снимката). За това прелестно момченце т. нар. акушерки разбират, че е със седалищно предлежание, но въпреки всички препоръки убеждават майката да го ражда при домашни условия, уверявайки я, че е безопасно. При раждането пъпната връв на Магнус, увита два пъти около вратлето му, се притиска и опъва. Недостигът на кислород унищожава мозъка му. 

Майката разказва какво става после: „По-късно разбрах от доктора, приел (бебето) в нощта на раждането, че те 45 минути са се опитвали да го върнат към живот, макар обичайно да прекратяват опитите след 20 минути. Той каза, че то е било по същество мъртво още при докарването му и че никога не е виждал толкова тежко пострадало бебе да се върне към живот. Прекарахме две седмици в интензивното и отначало Магнус продължи да изненадва докторите, като дори показа някакъв напредък. Но след като две седмици ту бе на изкуствено дишане, ту се опитваше да диша сам, коремчето му се напълни с течност и органите започнаха да отказват един след друг. Ние осъзнахме, че всички по-нататъшни медицински манипулации могат само да отложат неизбежното… Трябваше да се простим с него. Помогнаха ни да го откачим от всички машини и ни отведоха в една стаичка… Няма по-лошо от това да държиш бебето си, знаейки, че то ще умре, и да го гледаш как умира. Изобщо не бях виждала Магнус да отваря очи, докато не пое дъх за последен път и те се отвориха широко и замръзнаха. Тази картина ще ме преследва, докато съм жива.“

Родителите разбират, че са сбъркали съдбоносно. Мислели са, че правят добър и „свободен“ избор за раждането, а всъщност са били манипулирани и изиграни от акушерките с користна цел. Намират смелост не само да разкажат публично историята на Магнус, а и да търсят справедливост в съда.

Не казвам, че майка, която се опъва и иска на всяка цена да ражда вкъщи („на всяка цена“ тук е много уместен израз), трябва да бъде карана в родилен дом с полиция. Но нека заявим ясно, че „правото“ да раждаш вкъщи е нещо като право да се гръмнеш. Или по-скоро да си гръмнеш бебето; защото, макар майките също да съсипват здравето си и дори да умират при домашно раждане, обикновено цената плащат невинните им бебенца, които нямат избор. Затова съм възмутена, че организация, твърдяща, че защитава човешките права, се опитва да утъпква пътя за домашното раждане в България. Надявам се българските родители да имат повече здрав разум, да не лишават рожбите си от постиженията на медицината в най-опасния ден от живота им и да не си играят със съдбата им в името на Раждането Както и Където Пожелаем.

За д-р Ейми научих от Градската самодива и й дължа благодарност.

Защо някои хора дължат извинение на Даниела Горчева

май 3, 2012

Точно преди един месец немският писател-нобелист Гюнтер Грас публикува стихотворението „Това, което трябва да се каже“ („Was gesagt werden muss“). Можете да го прочетете на български напр. в сайта на „Либерален преглед“ в превод на Теодора Георгиева. Само че преди това се уверете, че сте седнали стабилно, и затегнете предпазните колани. Накратко, във въпросната творба се твърди, че „ядрената сила Израел на риск излага крехкия световен мир„, че „иранският народ би бил изличен“ и че трябва „да се допусне в двете страни от управляващите контролиране – неограничено, постоянно, на израелския ядрен потенциал и на иранските централи атомни от страна на една инстанция международна„.

Печално е, че (както изтъква по друг повод руската журналистка Юлия Латинина) враговете на Израел го поставят в положение, в което просто няма полезен ход. Ето, сега Израел имаше два възможни начина да посрещне творбата на Грас: или да я отмине с благородно мълчание – което би подпомогнало нормализацията на антисемитизма, или да изрази възмущение – което пък би породило обвинения, че се нарушава свободата на словото и т.н. Бе избран втория път; вътрешният министър на Израел Ели Ишай заяви, че Гюнтер Грас отсега нататък е персона нон грата в страната му и няма да бъде допускан в нея.

За жалост вредата, която нанесе нобелистът с новия си „шедьовър“, проникна далеч отвъд границите на Израел и Германия. Дори българите, които уж са встрани от близкоизточния конфликт, се изпокараха. При това уважаваната от мен блогърка и лична приятелка Даниела Горчева стана жертва на несправедливи обвинения от хора, които набират и публикуват по-бързо, отколкото обмислят и проверяват.

Даниела смята, че критиката срещу Израел е заслужена и уместна и не показва антисемитизъм. Също така смята, че обявяването на Грас за персона нон грата нарушава неговата свобода на словото. По тези въпроси не съм съгласна с Даниела – всъщност толкова не съм съгласна, че повече просто няма накъде. Но въпреки цялото си несъгласие продължавам да я смятам за един от най-честните, добронамерени и всеотдайни хора, които познавам.

Основната „престрелка“ се води във Фейсбук и който се е записал там, може да прочете лично за какво иде реч. Аз ще дам отделни извадки. Участникът Соломон Бали вмъква в дискусията нападки срещу баща ми Дянко Марков, Иван Дочев и легионерството като цяло. Твърди, че баща ми и Дочев са „нацисти“, че „през 1939 СБНЛ е една от организациите провели антисемитски погроми в София“ и че баща ми като депутат си е позволил „от трибуната на Народното събрание на Република България да възвеличае депотрацията на евреите от северна Гърция, Македония и Източна Сърбия, извършено от българските окупационни власти, като богоугодно патриотично дело“ (при първа възможност ще поместя истинското изказване). Причината да бъде набъркан баща ми е ясна: Даниела даде добри отзиви за книгата му „Свидетелствам под клетва“ и цялостната му дейност, така че обвиненията срещу Дянко Марков са удобен начин Даниела Горчева да бъде изкарана „защитничка на нацисти“.

Това за погромите Бали го твърди и на страницата на Българския хелзинкски комитет: „(Крайно десни партии са) Съюзът на българските национални легиони (СБНЛ), Българският младежки съюз „Отец Паисий”(БМСОП) и Ратници за напредъка на българщината (Р.Н.Б.), „Бранник”. Известни са с антисемитските си изстъпления, с погромите, организирани от тях по примера на нацистката Кристална нощ през 1939… Участват активно в провеждането на пронацистката политика на управляващите до 1944.“ Как СБНЛ може да „участва активно в провеждане на политиката на управляващите“, след като същите управляващи го забраняват още през 1939 г., е загадка, която е по силите само на висш ум като този на г-н Бали.

Колкото до погромите, единственият друг източник, в който откривам нещо по въпроса, е националистическият сайт „Елбетица„: „Ратниците за напредъка на Българщината, въпреки своя закрит характер са особено активни… Обществени прояви на евреи, било с българско или чуждо поданство също са техен прицел. Полицията им приписва погромите над еврейски магазини на 19, 20 и 21 септември 1939г., в които участват над 20 хил.души – самите ратници никога не признават това.“ Както виждаме, полицията уличава за въпросните погроми не легионерите, а съвсем друга организация.

Все пак следва да призная на г-н Бали, че обвиненията му имат някаква, макар и маргинална, връзка с действителността. Дянко Марков не е възхвалил депортацията на евреите като богоугодно дело, но все пак нещо е казал по въпроса; погроми са вършили не легионерите, а други националисти; няма значение – давай с голямата баданарка, никой няма да забележи разликата! Но други сипят обвинения, които не доближават реалността дори в бръснещ полет. В същата дискусия Даниела споделя, че Леа Коен в писмо я е обвинила в „антисемитски, профашистки и расистки възгледи“ и дори в „антитурски изстъпления„, с които е „станала известна на времето„.

Това е не само възмутително, това е изумително. Както посочва Милен Радев (който има за Грас мнение, различно от това на Даниела и близко до моето), „всеки, който познава Даниела, разбира, че тук може да става дума само за недоразумение, за объркване на личности от незнание. Абсурдно е тъкмо на Даниела, която от години се ангажира против неправдите, извършвани по адрес на помаци, турци и цигани да й бъде вменяван във вина някакъв “расизъм” и пр. дивотии!“ Понеже чудесният блог на Даниела в момента е нечетяем поради проблеми с кирилицата, а списанието й „Диалог“ излиза на хартия, давам няколко линка: интервю с Антонина Желязкова, интервю със Сабри Искендер, интервю със Зейнеп Ибрахимова, интервю с Михаил Иванов.

Явно известната интелектуалка Леа Коен е объркала Даниела Горчева с друго лице и, предоверявайки се на паметта си, е натракала и изпратила абсолютно нелепи обвинения. Впоследствие пише „отговор„, в който за жалост само добавя нови обиди.

След всичко това смятам, че Соломон Бали и Леа Коен дължат голямо публично извинение на Даниела Горчева. Когато се разгорещи и допусне грешка, честният човек си я признава и иска прошка. Особено ако е общественик с име, което задължава.

(Написах този пост с максимално сдържан и доброжелателен към всички тон. Явно сега не е моментът и това не е темата да показваме колко сме сприхави и цапнати в устата. Ако някой иска да коментира, че Бали и Коен са такива и такива, ОК. Но само да намеси факта, че са евреи, ще се увери веднага, че в този блог аз натискам важните копчета.)

П.С. По-долу давам изказването на баща си Дянко Марков от парламентарната трибуна, както обещах. Направено е в реплика на 417-тото заседание на 38-то Народно събрание на 27 юли 2000 г. Тогава група народни представители предлагат заместник-председателят на НС Благовест Сендов да бъде свален от поста му, защото е увредил националните интереси на България с писмо до израелския президент, в което настоява името на цар Борис ІІІ да бъде заличено от паметните плочи.

Уважаеми господин председателю, уважаеми госпожи и господа! Вземам думата, за да направя реплика на господин Гиньо Ганев, който ми оказа честта два-три пъти да спомене името ми. Той противопостави тезата за българския народ, който спасява евреите, тази теза, която се застъпва и от много други хора, включително от господин Нансен Бехар, че не е засегнато достойнството на българския народ. Аз питам: с какви средства българският народ спаси евреите, свои сънародници, в старите предели на царството и защо българският народ допусна да бъдат унищожени евреите от Беломорието и от Македония? (Ръкопляскания от СДС.) Не чувствате ли, че с тази постановка вие правите българският народ отговорен за съдбата на евреите от Беломорието и Вардарска Македония? (Ръкопляскания от СДС.) Или още по-порочната постановка: българският народ спаси евреите в царство България, в старите граници, а цар Борис предаде беломорските и македонските евреи за унищожение. Вие не разбирате ли, че това е кощунство с хората, които ги няма, и институциите, които бяха унищожени, за да могат да се защитят? Цар Борис нямаше възможност да спасява евреите от Беломорието. Депортацията на враждебно население не е военно престъпление. Съединените щати депортираха населението от тихоокеанското крайбрежие, което има японски произход, по време на Втората световна война. И никой не ги даде на съд за това. Българският народ не можеше да се противопостави, когато германското командване на Балканите реши, че това враждебно население трябва да бъде депортирано. По този въпрос може много да се говори.“

Макар репликата да не е добре редактирана, смисълът е ясен: евреите в Беломорието и Македония се разглеждат като „враждебно население“ от „германското командване“ (и как не, след толкова години антиеврейска политика от страна на Германия!). Под този предлог германците, владеещи въпросните територии (които България само администрира), прокарват депортацията. Много от българските администратори и военни изобщо не са си дали сметка какво става. Мислели са, че евреите ще бъдат „само“ затворени в лагери, за да не оказват съпротива, и след войната ще се върнат по домовете си, както впоследствие се връщат интернираните американци и канадци от японски произход. По време на Втората световна война интернирането на население, от което не се очаква лоялност, е било всеобща практика. Затова българските кметове, полковници и генерали не са и подозирали какво се готви на депортираните евреи.

Тук следва да отбележа, че българите-християни са били в блажено неведение, защото са можели да си го позволят. Повечето от самите евреи като пряко засегнати са били съвсем наясно по въпроса. Михаел Бар-Зоар споменава за евреин-музикант от старите предели на България, който, очаквайки депортацията (преди да се разгърне спасителната акция), отива при свой приятел-християнин и със сълзи на очи му подарява любимата си цигулка – за да не загине и тя. Струва ми се, че сега Гюнтер Грас се е отдал на същото блажено неведение. Иска от Израел да довери своята сигурност в ръцете на международната общност – тази общност не я ли видяхме колко я бива да предотвратява кланета? Справка: преди години Сребреница, сега Сирия. Затова ме е толкова яд на него. И мисля, че най-малкото, което с което можем да помогнем на оцелелите евреи, на другите народи на Близкия Изток и „в крайна сметка и на нас“, е да се поучим от смъртоносните грешки на миналото.