Archive for юли, 2016

Евровизия 2016: има ли значение кой как пее

юли 30, 2016

След финала на конкурса „Евровизия“, т.е. преди два месеца и нещо, читател на този блог предложи да коментирам резултатите, предполагайки, че ще одобря първото място на Украйна. Аз наистина се радвах, че Украйна е на първо място, а ние – на почетното четвърто, но се въздържах от коментар по простата причина, че не бях слушала конкурса. Сега най-сетне намерих време и настроение да чуя поне песните, стигнали до върха.

Победител в Евровизия 2016 стана Украйна с песента „1944“ на Джамала. Певицата, кримска татарка, пее за депортацията на народа си през въпросната година:

Одобрявам, че Украйна участва с политическа песен и че зрителите я подкрепиха, измивайки (доколкото е възможно) срама на Европа от холандския референдум през април. Самата песен обаче, честно казано, не ми харесва твърде.

На второ място се класира Австралия със „Sound of Silence“ на Дами Им. Тази песен ми допадна още по-малко. Освен това ме подразниха две неща: че е избрано заглавие като на хита на Саймън и Гарфънкъл от 1964 г. и че Австралия се бута в конкурс, чието име започва с „Евро-„.

На трето място – Русия с „You Are the Only One“ на Сергей Лазарев:

На четвърто място сме ние: България с „If Love Was a Crime“ на Поли Генова:

Чух и петото място – Швеция с „If I Were Sorry“.

Ако трябва да оценя изброените песни като музика и текст, признавам, че ми хареса единствено руската. Наистина тя е колективно дело (музика Димитрис Контопулос и Филип Киркоров, текст Джон Балард и Ралф Чарли), докато Джамала сама е създала своята песен. Може би Русия е тръгнала на конкурса с „по-тежка артилерия“ от другите участници.

След конкурса в Русия е имало смешни реакции, които журналистката Юлия Латинина обобщава в коментара си „Битката за Гейропа„: „Кой само не се изказа за коварния удар, нанесен ни (т.е. на руснаците – М. М.) от подлата Гейропа в информационната война!“ А според мен третото място си е много добро. Радвам се, че го е получил Лазарев – свестен човек, доколкото мога да съдя, а не някой путинист. По повод на руските вайкания, че някой друг е грабнал първото място, се сетих един стар виц:

На конкурса „Паганини“ участват двама съветски цигулари. Единият се класира на второ място, другият – на 22-ро. Докато пътуват към дома, взелият второто място гледа тъжно и мълчи. Колегата му се опитва да го успокои:

– Ти свири отлично, второто ти място е голямо постижение за теб и слава за родината! Защо си тъжен?

– Ако бях свирил още по-добре и се бях класирал пръв, щях да посвиря на цигулката на Паганини.

– Голяма работа! Защо толкова държиш да свириш на тази цигулка?

– Как да ти обясня… Все едно на теб да ти дадат да постреляш с пистолета на Дзержински.

Advertisements

Диалог между ислямист и западен левичар

юли 21, 2016

Тия дни светът бе потресен от поредното ислямистко клане – на 14 юли (националния празник на Франция) имигрант от Тунис тръгна да гази с тежкотоварен камион празнуващите в Ница, убивайки 84 души.

Аз си признавам, че макар да знам, че терористите биологично спадат към човешкия вид, ми е трудно да ги приема за човешки същества, затова и не им се гневя истински. Все едно да се гневя на тетаничния бацил, че причинява тетанус. Когато чуя за дете, заболяло от тетанус, гневът ми се насочва другаде – към родителите, които не са го ваксинирали. Така и за ислямизма мисля, че ключът към него е отношението на нас, останалите. Истинските виновници за ислямисткия терор на Запад за мен са западняците, които прокарват т. нар. мултикултурализъм (което на теория всъщност значи потискане на западната култура, а на практика – ислямизация). Те твърдят, че ислямът е хубаво нещо и колкото повече джамии, призиви за молитва, забрадки и бурки има в обществото, толкова то е по-свободно, богато и щастливо. Именно тези хора (наричани напоследък регресивни левичари) ще заслужават специална награда, ако благодарение на усилията им цивилизацията отиде по дяволите.

След предишния голям ислямистки атентат във Франция (този от 13 ноември миналата година в Париж – вече почнахме да ги бъркаме) чрез блога на проф. Джери Койн намерих сайта на Фейсал ал-Мутар, хуманист от иракски произход. Оттам е текстът, осмиващ гореописаните благодетели на човечеството, който превеждам и давам по-долу.

 

Аз съм джихадист и ми писна да не ме признават

Трябва да е ужасно потискащо да си ислямски джихадист и обществото, което тероризираш, да не ти приема сериозно възгледите и подбудите, дори след като си ги заявил изрично и многократно. По-лошо, регресивната левица със своя безграничен мазохизъм и себеомраза непрекъснато се опитва да си присвои вината, отнемайки на джихадистите дори удовлетворението да поемат отговорност.

Това е като лош скеч на „Монти Пайтън“:

– Ние направихме това, защото нашето свещено писание го изисква.

– Не, не е вярно.

– Какво искате да кажете? Съвсем вярно си е…

– Не, това няма нищо общо с религията. Вие просто използвате религията като прикритие за социални и геополитически подбуди.

– КАКВО?! Не четохте ли нашето официално изявление? Ние изрично се обосновахме с Корана. Това е джихад, свещена война срещу неверниците, нечестивците и богохулниците.

– Не, това няма нищо общо с исляма. Вие не сте истински мюсюлмани и като твърдите, че сте, оскърбявате една велика религия.

– Моля?! Кои сте вие да ни разправяте, че не сме били истински мюсюлмани? Ислямът е буквално в сърцевината на всичко, което вършим, и ние прилагаме най-истинното, буквално и честно тълкуване на неговите основополагащи текстове. Без него нямаше да ни има.

– Не е вярно. Ние ви създадохме. Ние наложихме обществено-икономически строй, който ви отчуждава и лишава от права, и затова вие прибягнахте до насилие. Съжаляваме.

– Какво? Защо се извинявате? Ние току-що ви избивахме безмилостно по улиците. Нападахме невинни граждани – какво общо има тук някакво лишаване от права?

– Чуйте, вината е наша. Не ви обвиняваме, че се чувствате нежелани и отреагирате.

– Сериозно, спрете да си приписвате заслугата! Ние много се потрудихме за този атентат и няма да ви оставим да оберете лаврите.

– Не, ние подхранихме вашия екстремизъм. Поемаме цялата вина.

– Боже мой, колко народ трябва да очистим, та да ни се чуе думата най-сетне?“