(Внимание – дълъг пост.)
С това много закъсняло писание възнамерявам да приключа обсъждането на делото за клевета, което баща ми Дянко Марков води срещу журналистката Юлиана Методиева. Делото го загубихме благополучно, както се и очакваше. Всъщност бе истинско чудо, че след като баща ми го загуби при първото разглеждане в Софийския районен съд, присъдата бе отменена от Софийския градски съд и го върнаха за ново разглеждане. Това бе изцяло заслуга на страхотния ни адвокат г-н Станислав Станев.
Делото имаше предистория, започнала преди почти две десетилетия. Както вече писах в предишен пост, на 417-тото заседание на 38-то Народно събрание на 27 юли 2000 г. група народни представители от СДС предлагат заместник-председателят на НС Благовест Сендов да бъде свален от поста му, защото е увредил националните интереси на България с писмо до израелския президент, в което настоява името на цар Борис ІІІ да бъде заличено от паметните плочи. Баща ми, тогава народен представител, казва в реплика от трибуната:
„Уважаеми господин председателю, уважаеми госпожи и господа! Вземам думата, за да направя реплика на господин Гиньо Ганев, който ми оказа честта два-три пъти да спомене името ми. Той противопостави тезата за българския народ, който спасява евреите, тази теза, която се застъпва и от много други хора, включително от господин Нансен Бехар, че не е засегнато достойнството на българския народ. Аз питам: с какви средства българският народ спаси евреите, свои сънародници, в старите предели на царството и защо българският народ допусна да бъдат унищожени евреите от Беломорието и от Македония? (Ръкопляскания от СДС.) Не чувствате ли, че с тази постановка вие правите българският народ отговорен за съдбата на евреите от Беломорието и Вардарска Македония? (Ръкопляскания от СДС.) Или още по-порочната постановка: българският народ спаси евреите в царство България, в старите граници, а цар Борис предаде беломорските и македонските евреи за унищожение. Вие не разбирате ли, че това е кощунство с хората, които ги няма, и институциите, които бяха унищожени, за да могат да се защитят? Цар Борис нямаше възможност да спасява евреите от Беломорието. Депортацията на враждебно население не е военно престъпление. Съединените щати депортираха населението от тихоокеанското крайбрежие, което има японски произход, по време на Втората световна война. И никой не ги даде на съд за това. Българският народ не можеше да се противопостави, когато германското командване на Балканите реши, че това враждебно население трябва да бъде депортирано. По този въпрос може много да се говори.“
Макар репликата според мен да не е добре редактирана, смисълът е ясен: евреите в Беломорието и Македония се разглеждат като „враждебно население“ от „германското командване“ и под този предлог германците, владеещи въпросните територии (които България само администрира), прокарват депортацията. По време на Втората световна война интернирането на население, от което не се очаква лоялност, е било всеобща практика. То е забранено едва след войната с Женевските конвенции от 1949 г.
Цитираната част от изказването на баща ми впоследствие многократно бе вадена от контекста, преиначавана и доукрасявана предимно от политическите му противници от БСП и близки до тях лица. За отбелязване е, че тогавашният посланик на Израел Емануел Зисман, след като се запозна със случая, не намери нищо осъдително в думите на баща ми. Организацията на евреите в България „Шалом“ в лицето на тогавашния си председател Емил Кало също реагира сдържано и коректно. Но разни открити и прикрити социалисти оттогава периодично използват горецитирания откъс, за да нападат не само баща ми, а покрай него и всеки друг, който им изглежда антикомунист.
Атаките се развихриха особено силно в края на 2014 г., след като баща ми участва в дискусията „Комунизмът и несломеният човешки дух“ в Европейския парламент в Брюксел. Тогава сайтът „Маргиналия“, чийто екип го определя като „сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека„, излезе с отворено писмо под заглавие „Какво значат гастролите на антисемита Дянко Марков в Европейския парламент?“. Журналистът Александър Симов от в. „Дума“ пък сътвори пасквил „Старите фашаги„, в който пише например следното: „…Самият Марков е завършен злодей. Той твърди: „Тържеството на добрия човек е единствената възможност да се противодейства срещу тържеството на злото“. Дали наистина старият фашист живее с такова усещане за себе си? Защото, ако той е добър човек, очевидно от добрия човек се изисква съвестно да преследва и рита евреи, да приема антиеврейско законодателство, да се кичи с пречупени кръстове и да вика „Хайл Хитлер“, като твърди, че това е белег за елегантен патриотизъм.“ Обърнете внимание, че Симов – който по това време още не беше народен представител и нямаше имунитет – внушава, без да твърди изрично, че баща ми е „преследвал и ритал евреи, приемал антиеврейско законодателство, кичил се с пречупени кръстове и викал „Хайл Хитлер“„. Разбира се, нищо от гореизброеното не е вярно, пък и не би могло да бъде, след като баща ми по време на тези събития изобщо не е бил в Народното събрание да приема антиеврейско законодателство, а се е обучавал първо в Кадетската гимназия, а след това във Военното училище. Тези военни учебни заведения са били деполитизирани и са налагали строга дисциплина, така че не са оставяли питомците си да се мотаят из града, да ритат евреи, да се кичат с пречупени кръстове и да викат „Хайл Хитлер“. Подбудите и убежденията на г-н Симов са достатъчно ясни; по-интересни са подбудите на самообявилите се правозащитници от „Маргиналия“, много от които се представят за антикомунисти, но въпреки това гледат да нападнат човек в момента, в който той си отвори устата да осъди публично комунизма.
Баща ми обмисли положението и реши, че е длъжен да се опита чрез съда да защити доброто си име – ако не заради себе си, то заради хората, които са организирали дискусията в Брюксел и са го поканили. Той не придаде особено значение на творбата на Симов, но сметна за сериозно обявяването му за антисемит от сайта „Маргиналия“, представящ се за правозащитен. Заведе дело, което обаче бе прекратено, защото властите поискаха от него – жалбоподателя без достъп до чужди лични данни – да издири имената и адресите на авторите на отвореното писмо, което, разбира се, бе невъзможно. Това първо дело обаче накара главната редакторка на „Маргиналия“ г-жа Юлиана Методиева да излезе вече от свое име с нова статия под заглавие „Внимавайте с антисемитите, могат да ви осъдят„, в която пишеше за „ноторно известния антисемит Дянко Марков„, който „нито за миг не е понесъл отговорността си за развихрилите се гонения на евреи по улиците на София преди и по време на Втората световна война“ (каква отговорност?! – авторката не пояснява). След това вече баща ми можа да заведе дело конкретно срещу Методиева.
Отначало аз стоях настрана от цялата история, но когато делото бе върнато за ново разглеждане, баща ми вече не можеше да се движи из града безопасно без придружител и затова трябваше да присъствам на следващите съдебни заседания. Не знам доколко баща ми страдаше от развоя на делото и изхода му (той за разлика от мен обича острите публични полемики, пък и откакто се оттегли от дейност, всяко разнообразие му идва добре). Но на мен никак не ми бе драго. Чух например как адвокатката на г-жа Методиева представя пасквила на Симов „Старите фашаги“ като доказателство за невинността на доверителката си. Чух същата адвокатка да твърди, че г-жа Методиева искрено е вярвала, че баща ми сам се определя като антисемит (това впоследствие бе включено в мотивите на районната съдийка за оправдателната присъда). Чух как свидетелка на противната страна обяви баща ми за един от основателите на легионерската организация и не се притесни видимо, когато нашият адвокат изтъкна, че при основаването на организацията баща ми е бил едва на 7 години. Най-мъчително за мен обаче бе не това, на което се наслушах в съдебната зала, а участието на хора, които бях смятала за приятели или поне съмишленици, в кампанията срещу баща ми. Имам предвид Светла Енчева, Татяна Ваксберг и Златко Енев. Ако претърсите този блог, ще намерите постове в подкрепа на г-жа Енчева и г-н Енев; аз нямам сили да се връщам към старите текстове да добавям линкове. Чувствам се лично предадена и пълна глупачка, че някога съм се доверявала на тези хора. За г-жа Ваксберг допускам, че вече просто не е човекът, когото познавах. С нея сме работили заедно в Независимите студентски дружества веднага след идването на демокрацията, което бе доста отдавна. За четвърт век е напълно възможно нечий характер да се промени.
Малко преди делото да отиде за втори път в Софийския градски съд, където да бъде решено веднъж завинаги,баща ми бе удостоен с награден знак „За достойнство и чест“ от министъра на отбраната „за заслуги към отбраната на страната, активна социална и военно-родолюбива дейност и във връзка с навършване на 96 години„. Това, разбира се, отново разбуни кошера. Колоритният рицар на перото Александър Симов, вече народен представител от БСП, и народният представител от ДПС Джейхан Ибрямов отправиха питане към министъра на отбраната Красимир Каракачанов защо Дянко Марков е награден. Г-н Симов вече го обсъдих; интересното е, че неговата политическа сила, която до 1989 г. ни промиваше мозъците с антиизраелска пропаганда, а и след промяната запази топлите си отношения със смъртните врагове на евреите, сега не само не е обвинявана в антисемитизъм (такива обвинения се сипят върху противниците й като баща ми), а и се оказа в ролята на „добрата“ и решава кой в България е антисемит. Г-н Ибрямов (дотогава мой добър непознат) пък заяви, че „Марков е сред видните му лидери (на Съюза на българските национални легиони – М.М.) заедно с генерал Христо Луков, генерал Никола Жеков… участник в щурмовите отряди от младите членове на организацията Български национални легиони, участник в щурмовете на еврейската махала в София“ и т.н., за което, разбира се, не дава никакви доказателства и не би могъл, защото нищо от цитираното не отговаря на истината. Демокрацията за жалост е несъвършена като всичко създадено от човека и един от недостатъците й е, че докато достатъчно избиратели са готови да гласуват за политици като Александър Симов и Джейхан Ибрямов, тези политици ще се подвизават в Народното събрание и ние вкупом ще теглим последиците.
Приблизително по същото време Татяна Ваксберг публикува на сайта на „Дойче веле“ текст срещу баща ми под заглавие „Вижте какви хора награждава българското правителство„. Текстът е наситен с неистини и клеветнически внушения: че баща ми е загубил делото (а то още течеше и всички около баща ми подозираме, че целта на Ваксберг бе да окаже натиск върху съда, за да го загубим наистина); че баща ми „не се е отказал“ от „пречупения кръст върху емблемата на организацията“ (а той е станал член на легионерската организация на 12-годишна възраст в края на 1934 г., когато тя вече е била премахнала пречупения кръст от емблемата си); че „преди 1944 година е бил активен легионер“ (намек, че е бил легионер до 1944 г., а всъщност той напуска организацията през 1938 г., ненавършил 16 г., когато постъпва в деполитизираната Кадетска гимназия); че е „симпатичен нацист“ (баща ми е награден с орден „За храброст“ през 1948 г. за „храброст и самоотверженост във войната срещу фашистка Германия„) и т.н. Изпратих в писмен вид възраженията на баща ми до „Дойче веле“, но уважаваната медия не му даде право на отговор.
В заключение първо искам отново да благодаря на всички, които подкрепиха и продължават да подкрепят баща ми.
Второ, след като толкова правозащитници се обединиха в атака срещу невинния ми баща (да не говорим, че дори в поведението му да имаше нещо укоримо, повечето почтени хора само по изключително важна причина биха нападнали човек, прехвърлил 90 години и изгубил сина си), аз преразгледах защитата на човешките права и препоръчвам и на читателите си да сторят същото. На теория правозащитната кауза изглежда много достойна с основополагащия си принцип, че всеки човек притежава неотменими права. На практика обаче нещо в нея привлича активисти, които не признават правата на хората, които не харесват, и гледат да ги закопаят. Добър пример са членовете на Българския хелзинкски комитет, които се застъпиха за убиеца Джок Полфрийман, понеже жертвата му нещо не им допаднала. Да искате да се включите в едно благородно дело е прекрасно, но първо разузнайте що за хора го движат, за да не ви забият после нож в гърба като на мен и да се чувствате глупаци. Аз лично бих участвала в правозащитна кампания отново, но само ако я ръководят личности, на които имам доверие. Да си призная обаче, в момента стоя настрана. Не само защото нямам време, а и защото, за да защитаваш правата на човека, трябва вътрешно да си изпълнен с убеждението, че човекът въпреки всичко е голяма работа. А след описаните събития не ми е лесно да си възстановя това убеждение.
Трето, в България явно имаме проблем с демокрацията и правовата държава. Всъщност го има целият западен свят и дори по-напредналите държави са по-зле в това отношение. Проблемът е, че самозваните правозащитници (или може би е по-точно да ги нарека политкоректни хора), без някой да им е гласувал доверие и да им е давал законово основание, са си присвоили правото да се разпореждат с нас, простосмъртните. Те решават кой може да бъде оставен да си живурка (за момента) и кой трябва да бъде нападнат и репутацията му да бъде унищожена. Баща ми поне е пенсионер, а по-млад човек би могъл да си загуби работата. От съда не може да се очаква защита – той с пръст няма да пипне политкоректните, независимо какво правят. Кой съдия би дръзнал да осъди журналистка правозащитничка? Затова трябва хубавичко да помислим как да свалим политкоректните от врата си, преди да са ни задушили съвсем. Междувременно не знам какво да препоръчам на отделните им жертви. Съдейки по примера с баща си, по-щадящо е да глътнеш жабата и да не правиш опити да се защитиш, защото те водят само до многократно усилване на атаката. Но от друга страна, всичко в мен се бунтува при мисълта да казвам на жертвите на злото да прекланят главичка и да не му се противят. Честно, не очаквах, че след падането на комунизма ще се окажем отново в подобно положение.
Предупреждавам, че не възнамерявам да обсъждам нищо с противниците ни и ще трия коментарите им без угризения. Те си имат „Дойче веле“, „Маргиналия“, всякакви други медии и цяла прогресивна Европа, а аз имам това блогче и не възнамерявам да го споделям с тях. Стига ми, че делим един и същ къс обитаема суша – самата мисъл за това ме изпълва с неописуема погнуса. Пък и те бездруго не вярват в дискусиите.
Толкова засега, по-нататък мисля да пиша на по-приятни теми.
Моето ъгълче 
Вашият коментар