Archive for юли, 2009

Да не забравяме Иран

юли 25, 2009

Преди малко научих от блога на Азармер, че 25. юли е обявен за ден за солидарност с народа на Иран. Написах един пост в английския си блог, нямам сили да го превеждам. Тук всъщност вече е 26. юли – малките часове.

Сещате ли се понякога за Иран? Или – всяко чудо за три дни? Не трябва да забравяме иранците. Главорезите, които са ги яхнали, на това разчитат. Ние преди 20 години получихме свобода чрез дворцов преврат, но не всички имат нашия късмет.

Ето три ирански блога на английски, които ви препоръчвам:

http://azarmehr.blogspot.com/

http://thespiritofman.blogspot.com/

http://zaneirani.blogspot.com/

Advertisements

Доспат – нашата Джорджия

юли 14, 2009

(Внимание: дълъг пост.)

Като цяло (Американската гражданска) война се води при спазване на нормите, приложими за международните конфликти. Изключение, което следва да се отбележи, е походът на генерал Шърман през Джорджия през последните месеци на войната. Неговата войска опустошава обширни територии по начин, който днес вероятно би бил сметнат за нарушение на международното право… В бившите щати на Конфедерацията след края на войната остават дълбоки рани и трайна горчивина.“ Т. Маккормак, Асер Институт, Аврил Макдоналд. Годишник за международно хуманитарно право – 2003.

„През тази мрачна зима на Джорджия не й липсва храна. Шърман преминава през нея на широк фронт, като осигурява оттам храна на войниците си, завземайки и унищожавайки всички ферми, села, градове, железопътни линии и обществени строежи, които се изпречват на пътя му. Оставя зад себе си черна следа и омраза… Върху тази част от картата на Съединените щати пада тъмна сянка.“   Уинстън Чърчил, „Великата република“, гл. 19.

Седя на кафе с баща си и говоря за своя пост за „случая Батак“, който все още не е написан, но вече зрее в главата ми и няма да ме остави на мира, докато не бъде публикуван. Баща ми вметва по някоя забележка: че Мартина Балева може би се е „продала“, но Даниела Горчева със сигурност не е; че главният виновник за Баташкото клане – башибозушкият главатар Ахмед Ага Барутанлията, бил съден от османските власти заради клането и първоначално осъден на смърт, но после помилван и заточен в земите на днешна Либия; и че въпросният Агмед Ага, както и повечето от главорезите му, идвали от Доспат и околните села.

Тук аз онемявам от изненада, защото знам пътя Батак – Доспат. Той оглавява моята класация за най-кошмарен път в България. Погледнете картата – между двата града няма ни едно селце, само Родопите, които въпросният път пресича като тегел. На живо е поредица от завои, която няма край. Спомням си го от 2004, когато бяхме на няколкодневна почивка в Доспат и околността. Бяхме с детето и едва ли има нужда да споменавам, че то повърна. Много живописен път, както би казал Двуцветко от книгите на Тери Пратчет, и подходящ декор да се снимат филми за героични походи като „Задругата на пръстена“ (със съществената разлика, че Фродо и другарите му повечето време поне вървят по равен терен). Признавам, че нищо по-малко от спасяване на света не би ме накарало да измина този път без асфалт и двигател с вътрешно горене.

Баща ми се съгласява, че пътят е тежък – спомня си времето, когато е бил проходим само за магарета. Но доспатските башибозуци имали мотив, по-силен от порива да спасиш света: омразата. Преди векове околността на Доспат била любим ловен район на султаните. Те идвали благоразположени и щедро раздавали жълтици на местните хора, които им помагали в лова. Затова в Доспат за разлика от други места повечето помаци приели исляма доброволно. Но от началото на ХІХ в. султаните обръщали повече внимание на държавните дела и занемарили лова. Съответно хората от Доспат и околните села обеднели. А батачани ставали все по-заможни, защото развивали занаяти и търговия. Използвали положението на Батак – той гледа към равнината, където човек може да закара и продаде стоката си. А Доспат е забутан, много живописно наистина, но си е забутан (вижте пак картата). И много от тамошните помаци започнали да гледат към Батак със зло око. Към верската омраза се прибавила завистта на неудачника към успелия. Таяла се и чакала удобен случай. И той дошъл, когато в Доспат научили за Априлското въстание…

Спомням си Доспат, какъвто го видях през 2004. Не ми хареса много. Вярно, хората бяха мили и услужливи като истински родопчани. Нищо общо с грубичките софийски маниери, с които съм свикнала. Пратиха ми по куриер якето, след като го забравих в хотела. Но явно населението не може да стигне до консенсус какво да развива – туризъм или говедовъдство. Съотвитно, дойде ли някой като нас да се прави на турист, трябва да внимава къде стъпва – улиците са осеяни с кравешки „украшения“. И рояци мухи – това е неизбежно, щом има животни. Но това, което най не ми хареса, бяха джамиите. Ако бяха симпатични стари постройки с керемидени или плочести покриви в родопски стил, щях да ги приема. Но те бяха бели, с блестящи ламаринени покриви, изчистена архитектура и изглеждаха чисто нови. Пък и бяха твърде много – кажи-речи на всеки ъгъл. По-късно, след завръщането си в София, споделихме впечатления с приятели, които също бяха ходили в Доспат. Оплаках се от джамиите, а те се засмяха и отвърнаха: „На нас не ни пречат.“ Спомних си, че по-рано и на мен не ми пречеха, и осъзнах колко ме е променил 11. септември.

Разказвам на баща си как ми се е сторил Доспат и го сравнявам със Златоград, пътят до който също стои високо в класацията ми за гадни шосета. Но по онзи път поне има по някоя отбивка за селце, колкото да те успокои, че Земята все още е населена. А и накрая, след всичките завои и пропасти, си възнаграден – пред теб изведнъж изниква Златоград с обновените си бели къщички, като в приказка. Архитектурен резерват, уреден със заслужено спечелени и добре похарчени европейски пари. Докато пътят за Доспат накрая не ти предлага друга награда освен, ами, Доспат (вж. по-горе).

Баща ми се съгласява със сравнението и казва каква според него е причината: Златоград е населен предимно с българи-християни, дори помаците там се смятат първо за българи, а после за мюсюлмани. Затова имат положително отношение към държавата (доколкото нормален човек, живеещ в нея, може да го има) и се опитват с труд и предприемчивост да си изградят добър живот. Докато в Доспат преобладават помаци, които се чувстват отчуждени от мнозинството българи и влагат енергията си не в опити да успеят, а в затваряне в себе си. Вероятно причината е в историята на този край.

И тук следва разказ, извлечен от записките на вуйчото на приятел на баща ми, който лично участвал в събитията.

След Освобождението и дори след Съединението Доспат заедно с други южни краища на днешна България остава под османска власт. През 1895 българите въстават (баща ми нарече въстанието Разложко, но трябва да се е объркал – през тази година е Мелнишкото въстание). И някои въстаници тръгват към Доспат да мъстят за Батак. Уж искали да разследват и да накажат виновниците, но както става обикновено, си изпатили съвсем случайни хора.

Много ли са били жертвите? – питам аз.

Не, не много, защото повечето жители на Доспат благоразумно били избягали. Но въстаниците изнасилили 14-годишно момиченце и това потресло местните хора повече от убийствата. И те не се зарадвали, когато след Балканската война Доспат бил присъединен към българските земи. И май и досега не могат много да се зарадват, че живеят в Българско.

То, ако си говорим честно, кой би се зарадвал на такова нещо? Но аз обичам щастливите краища и искам да ги виждам не само в книгите и филмите, а и в живота. Мисля си, че като туристи трябва да насърчаваме Златоград, но не бива да изоставяме и Доспат. Той има красив язовир (аз израснах през сушави години и се успокоявам, когато съм близо до вода). Други забележителности в самия Доспат май няма, но ако сте с кола, можете да го използвате като базов лагер и да правите излети из околността – например до село Ягодина и Ягодинската пещера, също и до пещерата Дяволското гърло. Вземете си топли дрехи независимо от сезона, защото по тези места времето е непредсказуемо. Колкото до джамиите, ще ги преживеем някак, нали? Щом никой не ни кара да влизаме вътре :-). Наистина бих се радвала да ида в Доспат отново.

Тежкият език на учебниците

юли 14, 2009

Малцина осъзнават, че (по думите на Попър) яснотата на езика е богатство и трябва да се пази. Непрекъснато я принасяме в жертва на своето невежество и мързел, на „обичаната“ от мен политическа коректност и на всякакви безсмислени разбирания и норми, приети в различните професионални гилдии. Смята се например, че тежкият и тромав език, обременен с излишни думи, е единственият, който звучи „научно“. За да видите какво имам предвид, отворете произволен български научен труд или произволен български учебник за университет, гимназия или дори прогимназия. Няма да посочвам от кой точно учебник са долните цитати, понеже целта ми не е да нападам авторите му лично, а да илюстрирам едно явление, което за жалост е всеобщо.

Урокът за сърце във въпросния училищен учебник започва така:

Сърцето представлява кух мускулест орган, който извършва ритмични съкращения, редуващи се с отпускания. Така се привежда в движение кръвта, намираща се в кръвоносните съдове.“

Един ученик преразказа този текст със следните думи:

Сърцето е кух мускулест орган, който ритмично се съкращава и отпуска и по този начин осигурява движението на кръвта в кръвоносните съдове.“

Значително по-добре, нали? Аз бих го опростила още малко:

Сърцето е кух мускулест орган, който ритмично се съкращава и отпуска и така движи кръвта в кръвоносните съдове.“

Уви, докато някои деца запазват свеж езиковия си усет и могат да облекчат тежките учебникарски изрази, други много гладко влизат в шаблона на изискванията и дори надминават своите учители. Малко по-надолу в същия урок пише:

Активната дейност на сърцето се осъществява от неговата стена.“

Нямам никакви възражения срещу това изречение освен прилагателното „активната“, което е излишно и тавтологично. А сега вижте как друг ученик предава същото изречение:

Сърдечната дейност на сърцето се осъществява благодарение на неговата мускулна стена.“

Колко по-„научно“ звучи, а? Как да не се сетиш за израза на Илф и Петров за печалната старателност на някои деца. Обърнете внимание на прилагателното „сърдечната“ – явно ученикът си е спомнил, че изречението започва с излишно тавтологично прилагателно, но е бил забравил самото прилагателно и го е заменил с друго подобно.

Извод: Моля ви, старайте се да пишете по-леко. Всяка дума, която може да се махне, трябва да се махне. И избягвайте израза „благодарение на“, както и сегашните деятелни причастия – в горния пример „редуващ (се)“ и „намиращ (се)“

Р

юли 14, 2009

Р, р

Copyright Майя Маркова

Имате право да съхранявате, размножавате и разпространявате този материал, стига да не го представяте като създаден от вас или от трето лице и да не извличате печалба.

Към буквара

A

юли 14, 2009

A_capital

A

Copyright Майя Маркова

Имате право да съхранявате, размножавате и разпространявате този материал, стига да не го представяте като създаден от вас или от трето лице и да не извличате печалба.

Към буквара

B

юли 14, 2009

v

В, в

Copyright Майя Маркова

Имате право да съхранявате, размножавате и разпространявате този материал, стига да не го представяте като създаден от вас или от трето лице и да не извличате печалба.

Към буквара

П

юли 13, 2009

П, п

Copyright Майя Маркова

Имате право да съхранявате, размножавате и разпространявате този материал, стига да не го представяте като създаден от вас или от трето лице и да не извличате печалба.

Към буквара

e

юли 4, 2009

e

е

Благодаря на приятелите, които сканираха изходната снимка.

Copyright Майя Маркова

Имате право да съхранявате, размножавате и разпространявате този материал, стига да не го представяте като създаден от вас или от трето лице и да не извличате печалба.

Към буквара

ь

юли 3, 2009

er_malak

ь

Благодаря на приятелите, които сканираха изходната снимка.

Copyright Майя Маркова

Имате право да съхранявате, размножавате и разпространявате този материал, стига да не го представяте като създаден от вас или от трето лице и да не извличате печалба.

Към буквара