(Внимание: дълъг пост.)
„Като цяло (Американската гражданска) война се води при спазване на нормите, приложими за международните конфликти. Изключение, което следва да се отбележи, е походът на генерал Шърман през Джорджия през последните месеци на войната. Неговата войска опустошава обширни територии по начин, който днес вероятно би бил сметнат за нарушение на международното право… В бившите щати на Конфедерацията след края на войната остават дълбоки рани и трайна горчивина.“ Т. Маккормак, Асер Институт, Аврил Макдоналд. Годишник за международно хуманитарно право – 2003.
„През тази мрачна зима на Джорджия не й липсва храна. Шърман преминава през нея на широк фронт, като осигурява оттам храна на войниците си, завземайки и унищожавайки всички ферми, села, градове, железопътни линии и обществени строежи, които се изпречват на пътя му. Оставя зад себе си черна следа и омраза… Върху тази част от картата на Съединените щати пада тъмна сянка.“ Уинстън Чърчил, „Великата република“, гл. 19.
Седя на кафе с баща си и говоря за своя пост за „случая Батак“, който все още не е написан, но вече зрее в главата ми и няма да ме остави на мира, докато не бъде публикуван. Баща ми вметва по някоя забележка: че Мартина Балева може би се е „продала“, но Даниела Горчева със сигурност не е; че главният виновник за Баташкото клане – башибозушкият главатар Ахмед Ага Барутанлията, бил съден от османските власти заради клането и първоначално осъден на смърт, но после помилван и заточен в земите на днешна Либия; и че въпросният Агмед Ага, както и повечето от главорезите му, идвали от Доспат и околните села.
Тук аз онемявам от изненада, защото знам пътя Батак – Доспат. Той оглавява моята класация за най-кошмарен път в България. Погледнете картата – между двата града няма ни едно селце, само Родопите, които въпросният път пресича като тегел. На живо е поредица от завои, която няма край. Спомням си го от 2004, когато бяхме на няколкодневна почивка в Доспат и околността. Бяхме с детето и едва ли има нужда да споменавам, че то повърна. Много живописен път, както би казал Двуцветко от книгите на Тери Пратчет, и подходящ декор да се снимат филми за героични походи като „Задругата на пръстена“ (със съществената разлика, че Фродо и другарите му повечето време поне вървят по равен терен). Признавам, че нищо по-малко от спасяване на света не би ме накарало да измина този път без асфалт и двигател с вътрешно горене.
Баща ми се съгласява, че пътят е тежък – спомня си времето, когато е бил проходим само за магарета. Но доспатските башибозуци имали мотив, по-силен от порива да спасиш света: омразата. Преди векове околността на Доспат била любим ловен район на султаните. Те идвали благоразположени и щедро раздавали жълтици на местните хора, които им помагали в лова. Затова в Доспат за разлика от други места повечето помаци приели исляма доброволно. Но от началото на ХІХ в. султаните обръщали повече внимание на държавните дела и занемарили лова. Съответно хората от Доспат и околните села обеднели. А батачани ставали все по-заможни, защото развивали занаяти и търговия. Използвали положението на Батак – той гледа към равнината, където човек може да закара и продаде стоката си. А Доспат е забутан, много живописно наистина, но си е забутан (вижте пак картата). И много от тамошните помаци започнали да гледат към Батак със зло око. Към верската омраза се прибавила завистта на неудачника към успелия. Таяла се и чакала удобен случай. И той дошъл, когато в Доспат научили за Априлското въстание…
Спомням си Доспат, какъвто го видях през 2004. Не ми хареса много. Вярно, хората бяха мили и услужливи като истински родопчани. Нищо общо с грубичките софийски маниери, с които съм свикнала. Пратиха ми по куриер якето, след като го забравих в хотела. Но явно населението не може да стигне до консенсус какво да развива – туризъм или говедовъдство. Съотвитно, дойде ли някой като нас да се прави на турист, трябва да внимава къде стъпва – улиците са осеяни с кравешки „украшения“. И рояци мухи – това е неизбежно, щом има животни. Но това, което най не ми хареса, бяха джамиите. Ако бяха симпатични стари постройки с керемидени или плочести покриви в родопски стил, щях да ги приема. Но те бяха бели, с блестящи ламаринени покриви, изчистена архитектура и изглеждаха чисто нови. Пък и бяха твърде много – кажи-речи на всеки ъгъл. По-късно, след завръщането си в София, споделихме впечатления с приятели, които също бяха ходили в Доспат. Оплаках се от джамиите, а те се засмяха и отвърнаха: „На нас не ни пречат.“ Спомних си, че по-рано и на мен не ми пречеха, и осъзнах колко ме е променил 11. септември.
Разказвам на баща си как ми се е сторил Доспат и го сравнявам със Златоград, пътят до който също стои високо в класацията ми за гадни шосета. Но по онзи път поне има по някоя отбивка за селце, колкото да те успокои, че Земята все още е населена. А и накрая, след всичките завои и пропасти, си възнаграден – пред теб изведнъж изниква Златоград с обновените си бели къщички, като в приказка. Архитектурен резерват, уреден със заслужено спечелени и добре похарчени европейски пари. Докато пътят за Доспат накрая не ти предлага друга награда освен, ами, Доспат (вж. по-горе).
Баща ми се съгласява със сравнението и казва каква според него е причината: Златоград е населен предимно с българи-християни, дори помаците там се смятат първо за българи, а после за мюсюлмани. Затова имат положително отношение към държавата (доколкото нормален човек, живеещ в нея, може да го има) и се опитват с труд и предприемчивост да си изградят добър живот. Докато в Доспат преобладават помаци, които се чувстват отчуждени от мнозинството българи и влагат енергията си не в опити да успеят, а в затваряне в себе си. Вероятно причината е в историята на този край.
И тук следва разказ, извлечен от записките на вуйчото на приятел на баща ми, който лично участвал в събитията.
След Освобождението и дори след Съединението Доспат заедно с други южни краища на днешна България остава под османска власт. През 1895 българите въстават (баща ми нарече въстанието Разложко, но трябва да се е объркал – през тази година е Мелнишкото въстание). И някои въстаници тръгват към Доспат да мъстят за Батак. Уж искали да разследват и да накажат виновниците, но както става обикновено, си изпатили съвсем случайни хора.
Много ли са били жертвите? – питам аз.
Не, не много, защото повечето жители на Доспат благоразумно били избягали. Но въстаниците изнасилили 14-годишно момиченце и това потресло местните хора повече от убийствата. И те не се зарадвали, когато след Балканската война Доспат бил присъединен към българските земи. И май и досега не могат много да се зарадват, че живеят в Българско.
То, ако си говорим честно, кой би се зарадвал на такова нещо? Но аз обичам щастливите краища и искам да ги виждам не само в книгите и филмите, а и в живота. Мисля си, че като туристи трябва да насърчаваме Златоград, но не бива да изоставяме и Доспат. Той има красив язовир (аз израснах през сушави години и се успокоявам, когато съм близо до вода). Други забележителности в самия Доспат май няма, но ако сте с кола, можете да го използвате като базов лагер и да правите излети из околността – например до село Ягодина и Ягодинската пещера, също и до пещерата Дяволското гърло. Вземете си топли дрехи независимо от сезона, защото по тези места времето е непредсказуемо. Колкото до джамиите, ще ги преживеем някак, нали? Щом никой не ни кара да влизаме вътре :-). Наистина бих се радвала да ида в Доспат отново.
Моето ъгълче 
