Битката за София

октомври 25, 2019

От доста време софиянците-антикомунисти треска ги тресе, колчем се замислят за предстоящите в неделя местни избори. Понеже социалистката Мая Манолова, регистрирала се като „независима“ за заблуда на лековерните, стана любимка на тази група избиратели и като нищо може да спечели. На лековерните не само им куца критичното мислене, а и паметта им е слаба и бързичко забравиха мръсната роля на г-жа Манолова в Костинбродската афера. Ама била свършила добри дела като омбудсман. Та това й е било работата, защо трябва да превъзнасяме някого до небето само защото си е вършил работата, за която е получавал хубава заплата?

Вярно, имали сме и омбудсмани, които са вземали хубавата заплата, без да вършат никаква работа; но те поне не са напирали да управляват столицата и милионното й население. Опитът ни от 45-те години социализъм и последвалите 30 години демокрация е еднозначен: всеки път, когато социалисти се доберат до властта, става нещо страшно. Имам предвид властта в държавата като цяло. В София за щастие социалистите не са печелили кметски избори от 1989 г. насам и се надявам да ни се размине и сега. Затова да гласуваме в неделя, та да запазим и продължим хубавата традиция!

Благодарност към познатите и непознатите приятели

октомври 25, 2019

Благодаря на всички – познати и непознати, които подкрепиха баща ми по повод на проблемите с обирите в дома му и особено на тези, които направиха стъпки да помогнат!

(Няма да ги посочвам поименно, защото те не го направиха, за да се бият в гърдите.)

Кой ще ни защити от правозащитниците

август 31, 2019

(Внимание – дълъг пост.)

С това много закъсняло писание възнамерявам да приключа обсъждането на делото за клевета, което баща ми Дянко Марков води срещу журналистката Юлиана Методиева. Делото го загубихме благополучно, както се и очакваше. Всъщност бе истинско чудо, че след като баща ми го загуби при първото разглеждане в Софийския районен съд, присъдата бе отменена от Софийския градски съд и го върнаха за ново разглеждане. Това бе изцяло заслуга на страхотния ни адвокат г-н Станислав Станев.

Делото имаше предистория, започнала преди почти две десетилетия. Както вече писах в предишен пост, на 417-тото заседание на 38-то Народно събрание на 27 юли 2000 г. група народни представители от СДС предлагат заместник-председателят на НС Благовест Сендов да бъде свален от поста му, защото е увредил националните интереси на България с писмо до израелския президент, в което настоява името на цар Борис ІІІ да бъде заличено от паметните плочи. Баща ми, тогава народен представител, казва в реплика от трибуната:

Уважаеми господин председателю, уважаеми госпожи и господа! Вземам думата, за да направя реплика на господин Гиньо Ганев, който ми оказа честта два-три пъти да спомене името ми. Той противопостави тезата за българския народ, който спасява евреите, тази теза, която се застъпва и от много други хора, включително от господин Нансен Бехар, че не е засегнато достойнството на българския народ. Аз питам: с какви средства българският народ спаси евреите, свои сънародници, в старите предели на царството и защо българският народ допусна да бъдат унищожени евреите от Беломорието и от Македония? (Ръкопляскания от СДС.) Не чувствате ли, че с тази постановка вие правите българският народ отговорен за съдбата на евреите от Беломорието и Вардарска Македония? (Ръкопляскания от СДС.) Или още по-порочната постановка: българският народ спаси евреите в царство България, в старите граници, а цар Борис предаде беломорските и македонските евреи за унищожение. Вие не разбирате ли, че това е кощунство с хората, които ги няма, и институциите, които бяха унищожени, за да могат да се защитят? Цар Борис нямаше възможност да спасява евреите от Беломорието. Депортацията на враждебно население не е военно престъпление. Съединените щати депортираха населението от тихоокеанското крайбрежие, което има японски произход, по време на Втората световна война. И никой не ги даде на съд за това. Българският народ не можеше да се противопостави, когато германското командване на Балканите реши, че това враждебно население трябва да бъде депортирано. По този въпрос може много да се говори.“

Макар репликата според мен да не е добре редактирана, смисълът е ясен: евреите в Беломорието и Македония се разглеждат като „враждебно население“ от „германското командване“ и под този предлог германците, владеещи въпросните територии (които България само администрира), прокарват депортацията. По време на Втората световна война интернирането на население, от което не се очаква лоялност, е било всеобща практика. То е забранено едва след войната с Женевските конвенции от 1949 г.

Цитираната част от изказването на баща ми впоследствие многократно бе вадена от контекста, преиначавана и доукрасявана предимно от политическите му противници от БСП и близки до тях лица. За отбелязване е, че тогавашният посланик на Израел Емануел Зисман, след като се запозна със случая, не намери нищо осъдително в думите на баща ми. Организацията на евреите в България „Шалом“ в лицето на тогавашния си председател Емил Кало също реагира сдържано и коректно. Но разни открити и прикрити социалисти оттогава периодично използват горецитирания откъс, за да нападат не само баща ми, а покрай него и всеки друг, който им изглежда антикомунист.

Атаките се развихриха особено силно в края на 2014 г., след като баща ми участва в дискусията „Комунизмът и несломеният човешки дух“ в Европейския парламент в Брюксел. Тогава сайтът „Маргиналия“, чийто екип го определя като „сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека„, излезе с отворено писмо под заглавие „Какво значат гастролите на антисемита Дянко Марков в Европейския парламент?“. Журналистът Александър Симов от в. „Дума“ пък сътвори пасквил „Старите фашаги„, в който пише например следното: „…Самият Марков е завършен злодей. Той твърди: „Тържеството на добрия човек е единствената възможност да се противодейства срещу тържеството на злото“. Дали наистина старият фашист живее с такова усещане за себе си? Защото, ако той е добър човек, очевидно от добрия човек се изисква съвестно да преследва и рита евреи, да приема антиеврейско законодателство, да се кичи с пречупени кръстове и да вика „Хайл Хитлер“, като твърди, че това е белег за елегантен патриотизъм.“ Обърнете внимание, че Симов – който по това време още не беше народен представител и нямаше имунитет – внушава, без да твърди изрично, че баща ми е „преследвал и ритал евреи, приемал антиеврейско законодателство, кичил се с пречупени кръстове и викал „Хайл Хитлер“„. Разбира се, нищо от гореизброеното не е вярно, пък и не би могло да бъде, след като баща ми по време на тези събития изобщо не е бил в Народното събрание да приема антиеврейско законодателство, а се е обучавал първо в Кадетската гимназия, а след това във Военното училище. Тези военни учебни заведения са били деполитизирани и са налагали строга дисциплина, така че не са оставяли питомците си да се мотаят из града, да ритат евреи, да се кичат с пречупени кръстове и да викат „Хайл Хитлер“. Подбудите и убежденията на г-н Симов са достатъчно ясни; по-интересни са подбудите на самообявилите се правозащитници от „Маргиналия“, много от които се представят за антикомунисти, но въпреки това гледат да нападнат човек в момента, в който той си отвори устата да осъди публично комунизма.

Баща ми обмисли положението и реши, че е длъжен да се опита чрез съда да защити доброто си име – ако не заради себе си, то заради хората, които са организирали дискусията в Брюксел и са го поканили. Той не придаде особено значение на творбата на Симов, но сметна за сериозно обявяването му за антисемит от сайта „Маргиналия“, представящ се за правозащитен. Заведе дело, което обаче бе прекратено, защото властите поискаха от него – жалбоподателя без достъп до чужди лични данни – да издири имената и адресите на авторите на отвореното писмо, което, разбира се, бе невъзможно. Това първо дело обаче накара главната редакторка на „Маргиналия“ г-жа Юлиана Методиева да излезе вече от свое име с нова статия под заглавие „Внимавайте с антисемитите, могат да ви осъдят„, в която пишеше за „ноторно известния антисемит Дянко Марков„, който „нито за миг не е понесъл отговорността си за развихрилите се гонения на евреи по улиците на София преди и по време на Втората световна война“ (каква отговорност?! – авторката не пояснява). След това вече баща ми можа да заведе дело конкретно срещу Методиева.

Отначало аз стоях настрана от цялата история, но когато делото бе върнато за ново разглеждане, баща ми вече не можеше да се движи из града безопасно без придружител и затова трябваше да присъствам на следващите съдебни заседания. Не знам доколко баща ми страдаше от развоя на делото и изхода му (той за разлика от мен обича острите публични полемики, пък и откакто се оттегли от дейност, всяко разнообразие му идва добре). Но на мен никак не ми бе драго. Чух например как адвокатката на г-жа Методиева представя пасквила на Симов „Старите фашаги“ като доказателство за невинността на доверителката си. Чух същата адвокатка да твърди, че г-жа Методиева искрено е вярвала, че баща ми сам се определя като антисемит (това впоследствие бе включено в мотивите на районната съдийка за оправдателната присъда). Чух как свидетелка на противната страна обяви баща ми за един от основателите на легионерската организация и не се притесни видимо, когато нашият адвокат изтъкна, че при основаването на организацията баща ми е бил едва на 7 години. Най-мъчително за мен обаче бе не това, на което се наслушах в съдебната зала, а участието на хора, които бях смятала за приятели или поне съмишленици, в кампанията срещу баща ми. Имам предвид Светла Енчева, Татяна Ваксберг и Златко Енев. Ако претърсите този блог, ще намерите постове в подкрепа на г-жа Енчева и г-н Енев; аз нямам сили да се връщам към старите текстове да добавям линкове. Чувствам се лично предадена и пълна глупачка, че някога съм се доверявала на тези хора. За г-жа Ваксберг допускам, че вече просто не е човекът, когото познавах. С нея сме работили заедно в Независимите студентски дружества веднага след идването на демокрацията, което бе доста отдавна. За четвърт век е напълно възможно нечий характер да се промени.

Малко преди делото да отиде за втори път в Софийския градски съд, където да бъде решено веднъж завинаги,баща ми бе удостоен с награден знак „За достойнство и чест“ от министъра на отбраната „за заслуги към отбраната на страната, активна социална и военно-родолюбива дейност и във връзка с навършване на 96 години„. Това, разбира се, отново разбуни кошера. Колоритният рицар на перото Александър Симов, вече народен представител от БСП, и народният представител от ДПС Джейхан Ибрямов отправиха питане към министъра на отбраната Красимир Каракачанов защо Дянко Марков е награден. Г-н Симов вече го обсъдих; интересното е, че неговата политическа сила, която до 1989 г. ни промиваше мозъците с антиизраелска пропаганда, а и след промяната запази топлите си отношения със смъртните врагове на евреите, сега не само не е обвинявана в антисемитизъм (такива обвинения се сипят върху противниците й като баща ми), а и се оказа в ролята на „добрата“ и решава кой в България е антисемит. Г-н Ибрямов (дотогава мой добър непознат) пък заяви, че „Марков е сред видните му лидери (на Съюза на българските национални легиони – М.М.) заедно с генерал Христо Луков, генерал Никола Жеков… участник в щурмовите отряди от младите членове на организацията Български национални легиони, участник в щурмовете на еврейската махала в София“ и т.н., за което, разбира се, не дава никакви доказателства и не би могъл, защото нищо от цитираното не отговаря на истината. Демокрацията за жалост е несъвършена като всичко създадено от човека и един от недостатъците й е, че докато достатъчно избиратели са готови да гласуват за политици като Александър Симов и Джейхан Ибрямов, тези политици ще се подвизават в Народното събрание и ние вкупом ще теглим последиците.

Приблизително по същото време Татяна Ваксберг публикува на сайта на „Дойче веле“ текст срещу баща ми под заглавие „Вижте какви хора награждава българското правителство„. Текстът е наситен с неистини и клеветнически внушения: че баща ми е загубил делото (а то още течеше и всички около баща ми подозираме, че целта на Ваксберг бе да окаже натиск върху съда, за да го загубим наистина); че баща ми „не се е отказал“ от „пречупения кръст върху емблемата на организацията“ (а той е станал член на легионерската организация на 12-годишна възраст в края на 1934 г., когато тя вече е била премахнала пречупения кръст от емблемата си); че „преди 1944 година е бил активен легионер“ (намек, че е бил легионер до 1944 г., а всъщност той напуска организацията през 1938 г., ненавършил 16 г., когато постъпва в деполитизираната Кадетска гимназия); че е „симпатичен нацист“ (баща ми е награден с орден „За храброст“ през 1948 г. за „храброст и самоотверженост във войната срещу фашистка Германия„) и т.н. Изпратих в писмен вид възраженията на баща ми до „Дойче веле“, но уважаваната медия не му даде право на отговор.

В заключение първо искам отново да благодаря на всички, които подкрепиха и продължават да подкрепят баща ми.

Второ, след като толкова правозащитници се обединиха в атака срещу невинния ми баща (да не говорим, че дори в поведението му да имаше нещо укоримо, повечето почтени хора само по изключително важна причина биха нападнали човек, прехвърлил 90 години и изгубил сина си), аз преразгледах защитата на човешките права и препоръчвам и на читателите си да сторят същото. На теория правозащитната кауза изглежда много достойна с основополагащия си принцип, че всеки човек притежава неотменими права. На практика обаче нещо в нея привлича активисти, които не признават правата на хората, които не харесват, и гледат да ги закопаят. Добър пример са членовете на Българския хелзинкски комитет, които се застъпиха за убиеца Джок Полфрийман, понеже жертвата му нещо не им допаднала. Да искате да се включите в едно благородно дело е прекрасно, но първо разузнайте що за хора го движат, за да не ви забият после нож в гърба като на мен и да се чувствате глупаци. Аз лично бих участвала в правозащитна кампания отново, но само ако я ръководят личности, на които имам доверие. Да си призная обаче, в момента стоя настрана. Не само защото нямам време, а и защото, за да защитаваш правата на човека, трябва вътрешно да си изпълнен с убеждението, че човекът въпреки всичко е голяма работа. А след описаните събития не ми е лесно да си възстановя това убеждение.

Трето, в България явно имаме проблем с демокрацията и правовата държава. Всъщност го има целият западен свят и дори по-напредналите държави са по-зле в това отношение. Проблемът е, че самозваните правозащитници (или може би е по-точно да ги нарека политкоректни хора), без някой да им е гласувал доверие и да им е давал законово основание, са си присвоили правото да се разпореждат с нас, простосмъртните. Те решават кой може да бъде оставен да си живурка (за момента) и кой трябва да бъде нападнат и репутацията му да бъде унищожена. Баща ми поне е пенсионер, а по-млад човек би могъл да си загуби работата. От съда не може да се очаква защита – той с пръст няма да пипне политкоректните, независимо какво правят. Кой съдия би дръзнал да осъди журналистка правозащитничка? Затова трябва хубавичко да помислим как да свалим политкоректните от врата си, преди да са ни задушили съвсем. Междувременно не знам какво да препоръчам на отделните им жертви. Съдейки по примера с баща си, по-щадящо е да глътнеш жабата и да не правиш опити да се защитиш, защото те водят само до многократно усилване на атаката. Но от друга страна, всичко в мен се бунтува при мисълта да казвам на жертвите на злото да прекланят главичка и да не му се противят. Честно, не очаквах, че след падането на комунизма ще се окажем отново в подобно положение.

Предупреждавам, че не възнамерявам да обсъждам нищо с противниците ни и ще трия коментарите им без угризения. Те си имат „Дойче веле“, „Маргиналия“, всякакви други медии и цяла прогресивна Европа, а аз имам това блогче и не възнамерявам да го споделям с тях. Стига ми, че делим един и същ къс обитаема суша – самата мисъл за това ме изпълва с неописуема погнуса. Пък и те бездруго не вярват в дискусиите.

Толкова засега, по-нататък мисля да пиша на по-приятни теми.

Кампания на „Амнести“ за една смела иранка

април 3, 2019

Иранската адвокатка Насрин Сотудех (на снимката), която вече е излежала 3-годишна присъда за предишна правозащитна дейност, току-що е осъдена на 33 г. затвор и 148 удара с камшик, задето е защитавала жени, свалили забрадките си.

Съпругът на Насрин Реза Хандан също е подсъдим с искане за 6-годишна присъда, понеже е писал във Фейсбук за делото на жена си, а една от подзащитните й е осъдена на 20 години заради отказа си да носи забрадка.

„Амнести Интернешънъл“ в момента прави подписка в защита на Насрин и всеки, който желае, може да се включи.

Как да съсипем образованието по природни науки

април 2, 2019

Представете си, че сте от хората, според които всички нещастия идват от науката. Във ваши ръце е образованието по природни науки в една отделно взета загубена малка държава и вие искате да го съсипете. Как да постъпите? Ето съвета ми:

  1. Съсредоточете се върху прогимназията. Така ще постигнете максимален ефект с минимални усилия. Като взривите основата на научното образование, цялата му постройка ще рухне.
  2. В пети и шести клас, където се поставя началото, обединете физиката, химията и биологията в измислен предмет-тюрлюгювеч, който можете да наречете например „Човекът и природата“. Той ще бъде съставен от три блока, чието редуване ще означава хаотично обучение на парче и невъзможност да се преподаде задълбочено и смислено каквото и да е от трите природни науки. И доколкото никоя университетска специалност не включва равностойна задълбочена подготовка по физика, химия и биология, всеки учител по въпросния предмет ще бъде лаик по най-малко една (а по-вероятно две) от трите науки, които ще преподава.
  3. Предпочитайте общия пред конкретния материал. Например, вместо като едно време да опишете устройството и жизнените процеси първо на растенията, а после на животните, сервирайте на шестокласниците един-два урока на тема „Движение на вещества в организмите“, разглеждащи успоредно кръвоносната система на животните и проводящата система на растенията.
  4. Не въвеждайте химичната символика до края на шести клас. Вместо това изисквайте наизустяване на реакции във вида „Желязо + сяра -> железен сулфид“. Така ще гарантирате, че децата ще намразят химията още преди да се запознаят с нея истински.
  5. В седми клас вече трябва от немай-къде да разделите предметите, но сложете в края му решаващо външно оценяване по математика и български език и литература, така че през цялата тази година нищо друго да не се учи. Е, отначало може да предвидите външно оценяване и по разказвателните предмети, но то много скоро ще отпадне поради плачевното изоставане по тези предмети (постигнато отчасти чрез горните мерки). Така научното образование на практика ще започва в гимназията, когато децата вече ги тресе пубертет и им става все по-трудно дори да удостоят училището с присъствието си.

Горното описание точно отговаря на поредицата от образователни реформи в последно време. Само дето не мисля, че някой е съсипвал образованието умишлено. Представих поредица от действия, ръководени от пъклени намерения, за по-интересно – човешкият ум харесва теориите за заговори. Но всъщност смятам, че разрушителните промени в училищното образование са резултат просто от самонадеяност и некадърност. Което, разбира се, не ги прави по-малко разрушителни.

Благодарност към приятелите-евреи

октомври 6, 2018

Благодаря на Българо-еврейския научен институт, който излезе със становище в защита на баща ми Дянко Марков, както и на евреите – лични приятели на баща ми, които дойдоха на тържеството по случай 96-тия му рожден ден! Такива хора поддържат вярата ми в човека.

Притеснени антиваксери

септември 19, 2018

Напоследък все не ми остава време да пиша в блога си и ако драсвам по нещичко, заслугата е на най-верните ми читатели – троловете антиваксери, които току се появяват от нищото да коментират как ваксинираните деца били боледували, а неваксинираните – никога. Ако ги слуша човек, излиза, че преди ваксините заразни болести изобщо не е имало. Явно Вазов в разказа „Една българка“ диво е развихрил въображението си, описвайки неваксинирано тежко болно детенце. (Йовков в „По жицата“ вече има право да пише за болестта на Нонка, понеже младата му героиня трябва да е била ваксинирана срещу едра шарка.)

Междувременна Европа още се тресе от морбилната епидемия, описана в предишния ми пост, за която трябва да „благодарим“ на антиваксерите. И понеже една от тежко засегнатите страни е Гърция, главният държавен здравен инспектор д-р Ангел Кунчев препоръча да се внимава с пътуванията до Гърция, ако не сме сигурни дали сме ваксинирани. Това разтревожило някои антиваксери, които си били направили резервации за приятна семейна почивка на Егейско море. Те взели да питат лекарите какво да правят сега с тая епидемия в Гърция и тия неваксинирани дечица, при което лекарите можели само да припомнят, че изборът да не ваксинират си е бил техен, т.е. на въпросните родители. Радвам се, че докато някои антиваксери са заети да пишат тъпи коментари в блога ми, други се терзаят от здравословни притеснения. Има още надежда за здравия разум на човечеството!

Ето и анекдот от предишната голяма епидемия от морбили в Европа (2010 г.), когато между другото и двете ми деца трябваше да получат извънредна доза ваксина заради заболели неваксинирани другарчета в групата. Копирам от BG-Mamma. На 15. април 2010 г. една майка пуска тема: „Информация за ВАКСИНИ. Как да ги избегна?„. Ето какво пише:

 

Здравейте, мами. Не знам от къде да поискам помощ, към кого да се обърна и как да постъпя.

Имам дъщеричка на 5 месеца, на която до момента не е поставяна ваксина. Никаква. Не искам да коментирам критиките, които непрекъснато отнасям за това, но то си е лично право, на личен избор на родителите и НИКОЙ няма право да ми каже и копче за това!!!!!

Обаче, след тая безумна епидемия от морбили и безумни изказвания на лекари, или не знам и аз защо и как, след консултация вчера, педиатърката ми каза, че от тук нататък трябва да ваксинирам!  Shocked ЕЙ ТАКА, от нищото, а уж се бяхме разбрали, че е ОК да не слагам ваксини! Обясни ми, че за да си получавам детските, трябва да платя 5 лв.,  да ми набодат детето и барабар с набоденото дете и листчето да отида в социалните …

Четох подобна статия в интернет, че това се е случвало и на други места, а не мога да открия никъде повече инфо.

Не ме интересуват никакви епидемии, искам детето ми да е нормално, без животински примеси и ембриони в организма си! Нищо повече!

Ако някой може да ми помогне в тази безизходица, ще съм ви много благодарна! Simple Smile   bouquet

 

Ето какво пише същата майка три седмици по-късно, на 7. май същата година:

 

Лелееее, аз като питах … беше глас в пустиня, а сега какво станало …  ooooh!

На въпроса ви – какво направих. Simple Smile Видях сп. 8,прочетох го, намерих педиатъра, говорещ против ваксините и той се оказа пълно „хахо“!!!!!! Ама тотално хахо!!!! Кукувица и половина! Междувременно детето се разболя от морбили и го изкара адски тежко! Две седмици бяхме ни живи, ни умрели! Какво беше в Инфекциозна няма да описвам, защото не го пожелавам и на най-големия си враг!!!
Детето, милото още се възстановява! Отслабна с около килограм, вече се храни повече, де, но не е онова жизнено, усмихнато човече … Sad  За сега ми казаха да не поставям никакви ваксини, но след като се възстанови да поставя, защото ако скоро след оздравяването пак се срещне с някоя сериозна инфекция /хепатит, напр./ … не се знае … Това ми го каза една лекарка във ВМА /там ни преместиха заради усложнения/. Засякох и Мангъров по-рано в Инфекциозната и е много мил и добронамерен човек. Защо така му се нахвърляте, не знам …

Както и да е, де. Сега чакаме … да се възстанови и после какво правим … не се знае … Sad

Бебета прихващат морбили заради тъпанари, които не ваксинират

юли 11, 2018

Превеждам от сайта на Европейския център за борба с болестите:

Епидемиите от морбили продължават през 2018 г. и четири държави съобщават за смъртни случаи

Петнадесет страни от ЕС и Европейското икономическо пространство съобщават за 1 073 случая на морбили през януари 2018 г… В Гърция и Франция броят на заразените расте… Най-голям брой заразени в ЕС след 1 януари 2018 г. имат Гърция (1 008), Румъния (757), Франция (429) и Италия (164). Тези четири страни съобщават и за седем смъртни случая – 3 в Румъния, 2 в Италия и по един в Гърция и Франция.

Морбили е тежка болест и от началото на 2016 г. в Европейския съюз са регистрирани 57 смъртни случая.

Засегнати са всички възрастови групи, като… 45% от заразените, чиято възраст се съобщава, са навършили 15 години, което разкрива наличие на кохорти от лица, пропуснали ваксинацията. Най-висока обаче е честотата на морбили при бебета под една година, които също така са под най-висок риск от усложнения и смърт и същевременно са твърде малки, за да получат първата доза ваксина. Бебетата разчитат на защита от колективния имунитет, който се постига при поне 95% покритие за две дози ваксина срещу морбили.

Нестихващата епидемия от морбили в Европа се дължи на ниското имунизационно покритие в много страни от ЕС и ЕИП: от съобщените случаи на морбили, чийто имунизационен статус е известен, 87% са неваксинирани…“

(Получерният шрифт мой – М. М.)

„Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

юни 23, 2018

Преди близо 7 години писах следното:

„Вероятно мнозина се чудят какъв е смисълът да се обсъжда книга, която не само е известна на всеки българин, а и от десетилетия е включена в задължителната учебна програма. Ами именно защото е включена в училищната програма, а според мен не трябва да бъде, затова ми се иска да я обсъждаме. Когато дойде демокрацията, се надявах Радичков да бъде махнат от програмата като тоталитарна отживелица. Но уви, управниците ни са все или социалисти, или истински демократи, пропити от уважение към свободата на словото на своите опоненти. Наистина в случая тя се свежда до „свободата“ на опонентите да тормозят (дори посмъртно) поколения деца с неразбираемите си текстове, но това са подробности от пейзажа.

Неотдавна Златко Енев публикува на сайта си своя статия, озаглавена „Йордан Радичков в светлината на националния ни характер„. Там пише: „За мен Радичков е един от най-ясните примери за безсилието на нашата интелигенция… Не защото не може да пише или защото не е майстор – „Барутен буквар“, плюс „Ние, врабчетата“, са изключително добри, прекрасни книги – а просто защото му липсва… способност за бунт, интелектуален или не. До момента, в който е „съгласен“, той е в състояние да произвежда… блестяща проза. Проблемите започват там, където той престане да бъде „съгласен“. Несъгласието тук, на Балканите… винаги е притежавало една особена дифузност, размитост, мътност… Несъгласието е мърморене… В България, ако не си съгласен, започваш да дуднеш като ручило на гайда… Чувал съм (без да съм ги чел) за разни нечетимо-дълги неща от французи (Ален Роб Грийе), но нашето едва ли е като тях. С две думи – то е като нищо на света. То е българска форма на протест, здраво мърдане на палци вътре в ботушите, юмруци в джобовете, среден пръст зад гърба на опонента… Не обичам преклонението пред неща, които всъщност никой не разбира…“

Коментирах: „От Радичков донякъде харесвам „Суматоха“ и „Януари“, каквото друго съм чела – не харесвам… Никак не обичам, когато някой бъде обявен за гениален и неприкосновен за критика и изобщо когато хората биват делени на велики и невелики. А най-лесно е да бъдеш обявен за гениален, ако си неразбираем. Вижте късните творби на Пикасо – струва ми се, че просто се подиграва с публиката, но никой не смее да го каже, за да не бъде изкаран идиот.  Аз не харесвам дори „Ние, врабчетата“. При първия прочит предположих, че съм малка и затова не разбирам книгата. При следващ прочит вече бях достатъчно уверена в себе си и реших, че тук просто няма нищо за разбиране и царят е гол, или поне аз не му виждам дрехите и не искам да ги виждам. Какво е това „Онова нещо“, какви са тия шпиони, които дебнат и слушат? Сега с едно от децата ми трябва да четем същата книжка през лятото. Уф… Не виждам как това четиво ще създаде у децата обич към писаното слово… Ефектът върху детето беше точно какъвто очаквах… Впрочем, макар да съм политически некоректна особа, в тази книга – особено когато се препоръчва на деца – ме дразнят осъдителните или двусмислени подмятания по адрес на китайците, индийците, румънците, западняците, градските късополи момичета и т.н. Пак повтарям – аз съм за свобода на словото и книгопечатането, нека всеки издава и чете каквото иска, но да не го тика насила в гърлата на децата!“ (В списъка на иронизираните от Радичков народи бях пропуснала турците.)

Друг коментатор ми опонира, обясни, че „Онова нещо“ е Бог, но дори и той беше принуден да признае, че Радичков не е детски автор.

Защо „Ние, врабчетата“ не е добра детска книга и според мен не е добра книга за какъвто и да е кръг читатели: според мен – защото самият автор не е бил наясно каква я иска. Дали да е забавна детска книжка с познавателна стойност, или алегория за подбрана и просветена възрастна публика. В резултат се е получила една кръстоска „като нищо на света“. Тя отблъсква подбраната и просветена възрастна публика с липсата на дълбок смисъл (а в цели глави – дори и на плитък смисъл). Същевременно не става и за детска книга поради камарите от петсричкови думи и засукани метафори, разбираеми главно за автора. Познавателната стойност, доколкото я има, страда от допуснатите неточности: врабчетата за разлика от лястовичките и бързолетите не се прехранват с улавяне на насекоми в полет (макар да им се случва да хванат някое); нито пък е обичайно за тях да гнездят по клоните на дървета – предпочитат дупки. Наистина децата биха могли да научат нещичко от книгата, например че ястребът е граблива птица, която се храни с по-дребни птици, а кукувицата слага яйцата си в чужди гнезда. Но само за това да мъчим първокласниците с текст, който почти гарантирано ще ги отврати от четенето… И после ще се оплакваме, че „днешните деца не искат да четат“.“

 

Малкото ми дете наесен, живот и здраве, ще бъде в шести клас и познайте какво се мъдри в края на списъка с книги за четене за лятото! Да, точно така, „Ние, врабчетата“ – отново. Няма отърване от този шедьовър! Само че тоя път мисля да не си разваляме лятото с Радичков, а да наблегнем на „Приказка без край“ от Енде и „Моето семейство и други животни“ от Даръл, които за щастие също са в списъка. Кой знае как, все тъй се получава, че хубавите детски книги са от чужди автори.

Без учители нямаме бъдеще

май 24, 2018

Преди месец-два седях в такси на добре задръстена улица. Докато изчакваше пътят му да се отпуши, шофьорът разговаряше по телефона със свой колега:

– Няма как, ще съчетаваш. Ще си допълваш. Иначе закъде си само с учителската заплата? На колко лева те назначиха? О, да, ще вземеш хиляда, ама пред пенсия!

Учителят по математика на по-малкото ми дете е възрастен, видимо уморен господин. Чух, че искал да се пенсионира, но директорът все го уговарял да поостане още, защото не можел да му намери заместник. Споделих това с позната учителка и се учудих, че е трудно да се намери учител за нормално софийско училище. Тя отговори:

– Отдавна отмина времето, когато учителите трудно намираха работа в София. Кой млад човек ще иска да стане учител, когато би печелил повече като продавач?

 

За да имаме бъдеще като общество, трябва да осигурим добро образование на децата си. А това изисква достойно заплащане на учителите, за да постъпват и остават в професията способни хора и те да получават удовлетворение от работата си. Просто и ясно: без учители нямаме бъдеще.

Честит празник на всички учители и ученици!