Archive for януари, 2015

Американски педиатър гони антиваксинистите

януари 31, 2015

Най-напред копирам кратък репортаж от Клуб „Z“ (с благодарност към този, който ми прати линка):

„Епидемия от морбили избухна в един от най-богатите квартали в Лос Анджелис – Дисниленд, Ориндж каунти.  Заразени са 67 души… По-голямата част от заразените не са били имунизирани срещу дребната шарка, включително и шест деца, които са все още твърде малки, за да подлежат на имунизация. Ориндж каунти е известен като кварталът на богатите и съответно там неваксинирането не е продиктувано от бедност или невежество. В САЩ все по-популярно е движение за отказ от имунизация като привържениците му са сред образованите и заможните.

През изминалата година в САЩ са регистрирани повече случаи на шарка, отколкото през изминалите 20 години. Трябва да се знае, че дори и малък брой неваксинирани улеснява разпространението на заразната болест, обясняват медици.

Остро реагира и съпругата на Бил Гейтс Мелинда.

„В САЩ приемаме за даденост ваксините“, каза Мелинда Гейтс пред „Хъфингтън пост“. „Жените в развиващия се свят знаят мощта на ваксината. Те ще извървят 10 километра в най-голямата жега с детето си и ще стоят на опашка, за да ги ваксинират, защото са виждали смъртта. Американците обаче забравиха какво представлява смърт, причинена от морбили.“

Мелинда, която заедно с Бил Гейтс има фондация, напомни още: „Ще кажа на хората в САЩ, че сме безкрайно щастливи, че имаме тези средства и че трябва да се възползваме от тях.“

Педиатърът Джеймс Чери припомни пред „Ню Йорк таймс“, че епидемията е 100% свързана с движението за неваксиниране. „Иначе нямаше да има такова разпространение на болестта“, обясни той.

Ако всеки американец е ваксиниран на съответната възраст, морбили няма да получи такова разпространение дори и някой чужденец или пътник да я пренесе в страната, твърдят специалистите. Ваксинираните хора действат като естествена бариера за болестта, тъй като заразата се спира при тях, не може да премине нататък…

Според световните стандарти поне 75% от населението трябва да бъдат имунизирани при заушка (паротит) и 94% при морбили и рубеола, за да има достатъчна защитеност от епидемии.“

 

А сега – самата история, преведена от репортаж на Картър Евънс в CBS News:

„Лос Анджелис – Педиатърът Чарлз Гудман казва на родителите да избират: или да ваксинират децата си срещу морбили, или да си търсят друг лекар.

„Не мога да защитя всички деца в Съединените щати. Мога обаче да защитя тези, за които се грижа – казва д-р Гудман. – Това са крайни мерки, но в един момент трябва да тегля чертата и да заявя, че моята работа като детски лекар е да пазя малките си пациенти.“

Морбилният вирус може да се запази до два часа извън тялото. Децата под една година са изложени на най-голям риск, защото са твърде малки да бъдат ваксинирани.

„Тези бебета могат да умрат – казва д-р Гудман. – От едната страна е рискът дете да се зарази в моя кабинет и може би да умре, от другата – правото на родителите да не имунизират, а според мен повечето от тях правят този избор въз основа на погрешна информация.“

Д-р Гудман казва, че се е опитвал да обясни на родителите, че ваксината е безопасна, но рядко успява да ги убеди. Казва, че те не ценят медицинските му познания и опит, а предпочитат да получават ненаучна информация от Интернет.

„Затова заех тази позиция: Вярвайте на своя лекар, слушайте своя лекар, а не Интернет, или вървете другаде“ – казва д-р Гудман.

Някои родители-противници на ваксините, с които говорихме, казаха, че се чувстват притискани от лекарите, които заплашват да изгонят неимунизираните пациенти. Но д-р Гудман казва, че новата му тактика вече има ефект – много родители звънят в кабинета му, за да уговорят ваксинация.“

Оригиналното заглавие на репортажа е Doctor fed up with measles outbreak takes controversial stance. т.е. „Доктор предприема оспорвана стъпка насред епидемията от морбили“. Аз обаче не виждам някой да оспорва стъпката на д-р Гудман освен родителите-антиваксинисти, а след като точно заради тях стават епидемиите от морбили, кого го е грижа дали се чувстват „притискани“ или не? Май е време повече хора да си припомнят, че в САЩ ваксинацията срещу морбили е задължителна.

Advertisements

Затварят рускиня, разкрила лъжите на Кремъл

януари 30, 2015

Превеждам от днешния репортаж на Анна Смолченко (Агенция „Франс прес“) „Руска майка на седем деца обвинена в измяна заради Украйна“ (Russian mother of seven accused of treason over Ukraine):

„Майка на седем деца е обвинена в държавна измяна, понеже е съобщила по телефона в украинското посолство за придвижвания на руски войски. Това е най-новият опит на Москва да прикрие своята намеса в съседната държава.

Светлана Давидова (36 г.) е арестувана миналата седмица от група мъже в черни униформи, които нахлуват в дома й в гр. Вязма на запад от Москва. Това съобщава пред АФП съпругът й Анатолий Горлов и добавя, че тя все още е кърмела най-малкото им дете – момиченце на 2,5 месеца.

Жената според служебния си адвокат Андрей Стебенев е задържана в московския затвор за особено опасни престъпници „Лефортово“ и може да бъде осъдена на 12 до 20 години затвор. Според адвоката Давидова е позвънила там, където не й се е полагало, и е казала каквото не й се е полагало. Той обаче отказва по-подробен коментар, защото руският Генерален щаб обявил подробностите по случая за държавна тайна.

Добавя обаче, че жената и в затвора запазва духа си. „Тя държи главата си вдигната“…

Съпругът на Давидова заявява пред АФП, че жена му, която е против войната в Украйна, през април миналата година е позвънила в украинското посолство и явно им е казала, че военната база във Вязма е опразнена, от което може да се предположи, че войниците са прехвърлени оттатък границата.

Също така Давидова явно е съобщила в посолството за подслушан разговор, според който хора на руското военно разузнаване ГРУ ще бъдат изпратени с цивилни дрехи на мисия, която ще трае поне до изборите.

Според Горлов Давидова е подозирала, че частите ще бъдат дислоцирани в Украйна, където през май миналата година се състояха президентски избори.

Боевете между подкрепяните от Москва сепаратисти и правителствените войски избухват в източна Украйна през април. Кремъл отрича, че руски военнослужещи се сражават редом с бунтовниците.

Миналата година Русия обвини възрастната правозащитничка Людмила Богатенкова в клевета, след като тя оспори твърденията на Москва, че на украинска земя няма руски войски. След масови протести Богатенкова бе освободена през октомври, но наказателното дело срещу нея не е прекратено.

Давидова и Горлов имат четири деца и отглеждат още три негови деца от предишен брак.

Той твърди, че жена му не е предала страната си. Казва: „Тя не искаше нашите военни да участват в някакъв заговор“. Добавя, че и двамата са били против анексията на Крим от Русия през март миналата година.

Горлов твърди, че са го заплашили с отнемане на децата, ако не сътрудничи на следствието…

Адвокатът-правозащитник Владислав Юсупов окачествява случая като крайно неудобен за властите, които налагат информационно затъмнение върху всичко свързано с руската намеса в Украйна.

„Това дело е признание, че в Украйна са били изпратени войски.“

През декември президентът Владимир Путин заяви, че ако в Украйна се бият руснаци, те са отишли там, „следвайки зова на сърцето си“.

Случаят напомня някои от най-крайните прояви на съветската репресивна машина. Когато в Мрежата за пръв път се съобщава за ареста, някои дори не искат да повярват, че такова дело е възможно в днешна Русия.

„Няма война, а има изменници“ – пише във Фейсбук жена на име Татяна Тутаева…“

Митка Гръбчева за генерал Луков

януари 29, 2015

(Внимание – дълъг пост!)

Мемоарната книга на Митка Гръбчева „В името на народа“ е истинско съкровище за всеки, който се интересува от нова история – била тя на България, на комунизма или на тероризма. Без този източник постът ми „Как е приятелят ти Рибентроп?“ сигурно пак щеше да се появи в някакъв вид, но нямаше да носи автентичния колорит на епохата. Голяма част от книгата е посветена на дейността на Гръбчева и другарите й от т. нар. бойна група, предназначена за политически убийства. Една от жертвите на групата е генерал Христо Луков, когото веднъж обсъждахме в блога на Светла Енчева.

В българското обществено пространство витае убеждение, че генералът е бил антисемит – убеждение, на което признавам, че се поддадох и аз и това личи от коментарите ми към поста на Енчева. Признавам също, че тогава не допусках тя да обяви някого за антисемит, без да има на своя страна някакви факти. В крайна сметка обаче осъзнах, че хората са склонни да сипят на едро обвинения без факти и че ако искам факти, трябва да ги потърся лично. Затова се зарових в книгата на Гръбчева. Разбира се, ако търсите сведения за убит човек, не можете да очаквате един неразкаял се съучастник на убийците да бъде правдив и безпристрастен източник. Но това е положението – поредният случай, в който за унищожена личност или култура сме принудени да съдим по свидетелствата на враговете.

Убийството на ген. Луков се обсъжда на стр. 187-194. Оттам са следващите дълги цитати:

 

У нас, в България, обаче борбата се водеше не само между народ и правителство. Яростна борба за тлъстия кокал, за властта и всички облаги, които тя носи, се водеше и между върхушката на фашистките управници. Кой да бъде начело, кой да получава процентите от военните доставки, кой да заграби износа на тютюна, кой да получи концесии в Македония и Беломорието – ето основните противоречия между Богдан Филов и правителствената камарила, наречена агент номер едно на Хитлер в България, и запасния генерал Луков, бивш министър на войната, наричан хитлеристки агент номер две. Заедно с Луков бяха група негови близки по грабежи и зулуми военни и политици.

            След Волгоградската битка въпросът за изпращане на български войски на Източния фронт бе остро поставен от Хитлер. В ръцете си той държеше като голям коз в играта заплахата, че ще подкрепи идването на власт на генерал Луков (получерният шрифт мой – М.М.).

            Приятелите и агентите на Луков тръбяха навсякъде, че той е личен приятел на Гьоринг и Гьобелс, че той е единственият човек в България, който има пълното доверие на хитлеристките управници, че той е бъдещият фашистки диктатор в България.

            Генерал Луков имаше и собствена полувоенна фашистка организация. Той бе председател на така наречените български национални легиони, най-злостното фашистко отроче, раждано в нашата свободолюбива страна.

            За да се хареса още повече на немците, Луков нашироко разпространяваше своята програма. Той публично предлагаше репресивни мерки, за да се умиротвори страната, и като начало искаше да бъдат избити като заложници при пръв удобен случай хиляди политзатворници и концлагеристи. С особена стръв поддържаха предложенията му бившият социалдемократ, прононсираната политическа проститутка Сотир Янев, бившият директор на полицията полковник Пантев, генерал Кочо Стоянов, който често обичаше да повтаря: “Облекат ли ме във власт (той се готвеше за военен министър в Луковия кабинет), клане ще падне… клане!” И още много други по-едри или дребни военни и политици.

            Партията, като прецени, че Луков наистина може да бъде използуван от немците като тяхно оръжие за натиск върху правителството или сам да състави нов кабинет (получерният шрифт мой – М.М.), който щеше да докара нови злини на българския народ, реши кандидатът за “български фюрер” да бъде премахнат. Тази почетна задача бе възложена на нашата бойна група…

 

            Той (ятакът Васо – М.М.) ме погледна тържествено, взе вестника и бавно зачете.

            – Снощи неизвестни терористи са убили запасния генерал…

            – Луков ли? – прекъснах го аз и прехапах език.

            – Христо Луков – продължи, без да ме чуе Васо. – Убийството е станало в квартирата му от две лица – един мъж и една жена…

 

            В шест часа след обед цялата ни бойна група се бе събрала край езерцето с рибките. На групи по двама-трима души ние седяхме на пейките или бавно се разхождахме в очакване разпорежданията на командира. По едно време откъм лятната къпалня се зададе Виолета. Тя не вървеше, а сякаш летеше, понесена на крилете на радостта. Аз се спуснах към нея и първата й дума бе:

            – Стрелях!

            Стиснах силно ръцете й и моята незабравима бойна другарка ме погледна с такава детска радост в очите, с такова доволство от изпълнения дълг, че аз не се сдържах да не я прегърна и целуна…

 

            За ликвидирането на Луков били определени Виолета и Иван Бураджиев (правилното е Буруджиев – М.М.). Двамата няколко дни подред обикаляли квартирата на запасния генерал, проследявали го, когато излиза сутрин, причаквали го, когато се връща вечер.

            Генерал Луков почти никога не оставал на улицата сам. Охраната му вървяла на няколко крачки от него, готова всеки миг да се притече на помощ на своя господар. Освен това Луков почти винаги бил съпровождан и от свои политически приятели. Това се правело с пропагандна цел – да видят хората колко важна личност е генералът (получерният шрифт мой – М.М.).

            Вечерта на 13 февруари Виолета и Бураджиев били отново в дирите на генерала. С него бил генерал Русев и някакъв поп. Тримата отишли на кино и след това започнали да се разхождат. Пръв си тръгнал генерал Русев, последван скоро от попа. Луков спокойно се отправил към къщата си. Охраната му вървяла след него и го напуснала едва пред вратата на неговия дом.

            – …Ние мислехме, че и този ден само ще разузнаваме. Полицаите обаче се върнаха още преди Луков да бе отворил външната врата на къщата си. Ние с Иван се спогледахме и разбрахме без думи. Ще действуваме.

            – Как така без охрана? – попита Здравка. Тя добре помнеше изводите, направени от Славчо само преди няколко дни.

            – Без шаблон – тихо и щастливо се засмя Виолета. – Нали Славчо така каза, че за нашата работа шаблонът е смърт. И ние решихме в момента, че по-удобен случай може и да не ни се падне. Забързахме и още докато Луков се качваше по стълбите, затворихме зад себе си входната врата.

            – Ти остани назад – пошепна Иван и започна да взима по три-четири стъпала наведнъж.

            Аз знаех, че трябва да действувам като охрана, да осигуря пътя за изтегляне, и поизостанах, но цялата се бях превърнала в слух. Ще успее ли да го достигне, преди да е влязъл вътре?

            …Иван Бураджиев настигнал Луков в момента, когато генералът отключвал вратата на втория етж. Двамата мъже се гледали един миг в очите. В тази частица от секундата се водел мълчалив словесен двубой, който завършил с пистолетен изстрел. Създала се суматоха в къщата му. Генералската дъщеря, която надникнала от хола, като видяла, че баща й се бори с някакъв мъж, надала страшен вик и с трясък блъснала вратата след себе си. Синовните чувства се оказали много по-слаби от животинския страх за собствената безопасност (получерният шрифт мой – М.М.)… Този именно вик и замлъкналата пистолетна стрелба накарали Виолета с бързината на пантера да се завтече нагоре по стълбите…

            – До болка стисках в ръка пистолета си, когато се изкачвах по стълбите. Какво става горе? Защо Иван не се връща? Защо не стреля? Мислите една след друга ме шибаха да бързам, да бързам… Когато стигнах втория етаж, видях през полуотворената врата, че генералът е притиснал Иван здраво до стената. Куршумът на Иван бил неточен и ударил генерала в рамото.

            Напрегнали последните си сили, двамата бяха се вкопчали гърло за гърло, в смъртен двубой.

            – Когато победим – пошепна Здравка, – някой скулптор сигурно ще извае подобна група и ще я нарече: “На живот и смърт”.

            …Ние и трите замълчахме, пленени от чудното видение: в нашата родина вече няма хитлеристи, няма фашисти, на главните, най-главните улици в града, в широки светли салони се намират партийните клубове, и ние вече не носим в чантите си пистолети и бомби, не се оглеждаме, когато вървим по улиците, и всяка вечер се прибираме в нашите домове, където ни чакат мъжете ни, децата, които още не сме родили…

            Потрих лице с ръка, за да пропъдя видението, и попитах:

            – После?

            В тъмния таван, завити под одеялото, аз не можех да видя Виолета, но аз точно знаех, че очите й блестят като капчици роса, в които се оглежда пролетното слънце.

            – Този път пистолетът ми не направи засечка, прицелих се и стрелях два пъти. Струва ми се, че куршумът попадна право в сърцето на генерала, защото той изведнъж отпусна ръце и се свлече на земята.

            Ние двамата с Иван се огледахме и бързо излязохме на двора. Всичко това, което чухте, стана много по-бързо от времето, за което ви го разказах. Изстрелите бяха заглушени от масивните стени на къщата и, изглежда, не бяха успели още да предизвикат суматоха.

            Излязохме на улицата и в този момент забелязахме двама конни стражари, които се приближаваха към нас. Бързо свихме във входа на първата кооперация и загледахме през леко открехнатата врата. Но полицаите, изглежда, не бяха чули нищо, защото отминаха къщата на Луков. Ние веднага излязохме и след минутка вече бяхме далеч…

            Ръцете на трите ни се вплетоха в яко, юнашко ръкостискане. И в настъпилата тишина още веднъж звънна гласът на Виолета:

            – Стрелях. Този път пистолетът ми не ме подведе.

            Убийството на Луков беше като студен душ за много разпалени фашистки глави. А и на Източния фронт Съветската армия настъпваше, настъпваше…

 

Ако сте издържали дотук и все още помните темата на този пост, може би сте обърнали внимание на една многозначителна липса. В цитирания текст на Гръбчева няма дори намек, че ген. Луков е бил антисемит. Нито една думичка. И ви гарантирам, че и в откъсите, които съм съкратила, също няма нищо подобно. Който не вярва, да си набави „В името на народа“ и да се увери сам. Ако наистина Луков е бил антисемит, струва ми се странно, че авторката, изляла върху него толкова жлъч, е пропуснала да спомене това.

Защо тогава днес, когато почти не са останали живи свидетели на тези събития, упорито се твърди, че генералът е бил антисемит? Възможно е все пак да има някакви факти, които Гръбчева е пропуснала. Ако е така, бих се радвала някой да ми ги предостави. Дотогава ще смятам, че антисемитизмът му е градска легенда, сътворена от съвременните комунисти и техните приятели, за да го очернят.

Едно по-благовидно обяснение е, че тъй като една от физическите убийци – Виолета Якова, е еврейка, някой може да е заключил, че убитият трябва да е бил изявен антисемит и с това да си е навлякъл гнева й. Но такъв извод би бил напълно необоснован. Когато човек влиза в „бойна група“ от описания тип, той не само рискува да бъде убит или измъчван, а и изцяло се отказва от своята личност и от човешката си същност. Той – или тя – става машина за убийства, поръчани „отгоре“. Нито Виолета Якова, нито някой друг „черен ангел“ е имал глас в избора на мишена. Ако й бяха казали, тя би гръмнала и самия Димитър Пешев. И защо не – нали, след като нейните хора побеждават, Пешев е осъден за антисемитизъм? Далеч съм от мисълта да обвинявам Якова, която за мен е трагична личност. Просто искам да покажа колко нелепи са прибързаните изводи. (Между другото се съмнявам, че Якова наистина е изпитвала садистична радост след изпълнена убийствена задача. Самото описание на външността й показва или солидна доза хомоеротика, или – по-вероятно – намеса на автор-призрак от мъжки пол. Подозирам, че този автор-призрак, без някога да е виждал Якова, я е обрисувал според зададения от тогавашната пропаганда шаблонен образ на комунистическа героиня.)

Как все пак Гръбчева обосновава убийството на Луков? Отговорът е в първите две места, откроени с получер шрифт. Някой се е опасявал, че генералът може да оглави бъдещо правителство и че това правителство, ако се състои, би могло да прати войски на Източния фронт. Колкото до твърденията, че той можел да бъде използван като лост за натиск върху правителството да води по-прогерманска политика или че собственото му бъдещо хипотетично правителство щяло да бъде по-прогерманско, трудно ми е да ги приема сериозно. Защото едва ли някой би се надявал да намери сред българските политици по-голям германофил от тогавашния министър-председател проф. Богдан Филов, който (според собствения му дневник) би предпочел да закопае България, отколкото да развали съюза с Германия.

Другите два откъса с получер шрифт са просто щрихи от пейзажа. Обърнете внимание как Гръбчева изтъква, че на генерала е била дадена охрана „с пропагандна цел – да видят хората колко важна личност е„. Първо, самият факт на убийството доказва, че ако е имало охрана, тя е била съвсем оправдана. Второ, според други източници охрана всъщност не е имало. Цитирам страницата „50-те най-големи атентата в българската история. 28. Черните ангели“ от сайта на Крум Благов:

„…Както пише Митка Гръбчева, охраната му вървяла след него и го напуснала едва пред вратата на неговия дом. Защо един запасен генерал, макар и виден общественик, ще има полицейска охрана? С толкова много сили ли разполага полицията в онзи период, когато нелегалните всекидневно й създават грижи? Всъщност това е преувеличение, с което бившата терористка иска да подчертае героизма на своите другари. Истината казва в спомените си Цола Драгойчева: За беда по бул. „Цар Освободител“ след генерала тръгнал нощен полицейски патрул от двама конни стражари. Патрулът охранявал ген. Луков до неговия дом.

Толкова за „пропагандната цел“. Последното почернено изречение от книгата на Гръбчева е обвинение срещу дъщерята на генерал Луков, че не се е втурнала с голи ръце да се бори срещу убийците на баща си, а се е поддала на шок или „животински страх за собствената безопасност„. Авторката е излязла напълно от коловоза на нормата, гордее се, че е обрекла собствения си живот, свежда другите човешки същества до нули и ги презира, че не се държат достатъчно храбро пред лицето на убийци като нея. Това е чудесна илюстрация как тероризмът, независимо в името на каква кауза, унищожава напълно човечността у човека и го превръща в чудовище. След 11. септември, разбира се, имахме достатъчно поводи да си припомним този светоглед. Предполагам, че неведнъж сте чели или чували хвалби на ислямисти как те не се боят от смъртта и дори я желаят, а враговете им, т.е. западняците и евреите, са презрени страхливци, защото искат да живеят. Сигурно сте попадали и на хули срещу бившия американски президент Джордж Буш, задето при вестта за нападението срещу Световния търговски център се е държал като човек в шок, а не като свръхчовек-терорист. Още Надежда Манделщам се възмущава от чекистите, които измъчват и убиват невинни хора, без да им мигне окото, а после обвиняват жертвите си в липса на смелост.

Но дори ако нямаш нищо общо с дадено престъпление, според мен е белег на сериозен душевен дефект, ако първият ти порив е да обвиниш жертвата. Върху убитите журналисти и карикатуристи от в. „Шарли абдо“ разни хора вече стовариха такава лавина от обвинения, че се чудя как успяха да  я подготвят за някакви си три седмици. Най-изумителното за мен беше, че жертвите освен другото бяха изкарани антисемити. Всъщност именно това ме подсети най-сетне да напиша настоящия пост.

В защита на Савченко

януари 27, 2015

20150126_6f4922f45568161a8cdf4ad2299f6d23_19810

Снимката е от вчерашния протест пред руското посолство в София в подкрепа на украинската военнослужеща Надя Савченко, незаконно държана в плен от Русия (източник: OffNews).

Не бяхме много, но знаехме защо сме там.

Мълчанието на мюсюлманските организации за Раиф Бадауи

януари 26, 2015

Мюсюлманските организации по света веднага осъдиха ислямисткото клане в Париж от 7. януари, предизвикано от карикатури на пророка Мохамед. Това е хубаво. Може би не е чак толкова хубаво, че самите осъждащи изявления често включваха забележка как религията не трябва да бъде обиждана, но… хайде да не бъдем толкова претенциозни.

По същото време се случи и друго важно събитие, свързано с исляма и свободата на словото: затвореният саудитски блогър Раиф Бадауи беше публично бит за „обида на исляма“, макар никога да не е публикувал обидна карикатура.

Макар че новината така и не стана водеща, тя предизвика възмущение в световен мащаб, протести пред саудитските посолства и освен всичко друго – писмо от цели 18 нобелови лауреати.

Докато мнозина редови мюсюлмани подкрепиха Бадауи и осъдиха малтретирането му, отношението на мюсюлманските организации може да се опише само с две думи: оглушително мълчание. Намерих изявления от Американско-ислямския форум за демокрация и „Мюсюлмани за прогресивни ценности“ (последното още от 2013 г.) и това беше. Нашето Главно мюфтийство осъди атентатите в Париж (мимоходом отбелязвайки, че свободата на словото „е средство за изразяване, за защитаване на каузи, а не за оскверняване на религиозни светини„), но няма становище за саудитския блогър.

Разбира се, вероятно съм пропуснала някои изявления. Мълчанието на мюсюлманските организации обаче се забелязва и от други хора. Коментатор от Канада пише: „Раиф Бадауи е изоставен от канадските мюсюлмани. Жена му и трите му деца живеят в Квебек, Канада. Къде са Асоциацията на мюсюлманите в Квебек и (Асоциацията на мюсюлманите в) Канада…? Къде са имамите на Квебек и (цяла) Канада…?

Не ми се обсъждат възможните причини за това мълчание, но не мога да не си спомня, че едно време комунистическите партии в западните страни също предпочитаха да мълчат за нарушенията на човешките права в Съветския съюз и целия социалистически лагер.

Защо карикатурите вбесяват ислямистите

януари 21, 2015

Докато шокът от масовото убийство на 7. януари в Париж заради карикатури на пророка Мохамед постепенно преминава, някои се чудят защо ислямистите, като видят карикатура, се хващат за оръжията си.

Можем да си спомним какво пише Кенет Кларк в „Цивилизацията“: „Агресивните номадски общества – които той (Х. Уелс – М. М.) нарича общности на волята, – Израил, Ислямът, протестантският Север… не създават религиозни изображения – в повечето случаи категорично ги забраняват.“ Факт е, че в исляма изображенията на хора (особено на Мохамед) и дори на животни са табу. Не знам първоизточника на забраната, но мнозина я приемат прекалено сериозно. Неотдавна саудитски имам дори издаде фатва срещу снежните човеци.

Ислямистите обаче имат и друга причина да се вдигат на оръжие срещу карикатурите на своя Пророк: такива картинки биха могли да всеят съмнение и подривни мисли у редовите мюсюлмани, които най-вероятно не биха обърнали внимание, ако устоите на вярата им бъдат критикувани чрез текст.

Прецедент има. През 2006 г. по време на първата карикатурна криза Уесли Прудън прави интересно сравнение:

Бос Туид (т.е. Шефът Туид – М. М.), който се разпорежда в Ню Йорк през ХІХ (в.)… постоянно е на прицел на големия карикатурист Томас Наст. „Спрете тези проклети драсканици! – нарежда на своите мутри ловкият машинатор. – Не ме е грижа какво пишат за мен вестниците. Моите избиратели не могат да четат. Но всеки вижда карикатурите.“

В този сблъсък печели карикатуристът Томас Наст. Бос Туид е осъден и умира в затвора.

Петиции за саудитски блогър, осъден на мъчение

януари 14, 2015

Раиф Бадауи (30 г.) е саудитски блогър, осъден за обида на исляма. Хора, запознати с блога му, твърдят, че той всъщност е критикувал висши духовници, които имат немалка власт в Саудитска Арабия.

Раиф е арестуван през 2012 г.. Миналата година е осъден на 10 години затвор и 1000 удара с камшик, по 50 всеки петък в продължение на 20 седмици. Миналия петък е бил окован пред  джамия и са му нанесли първите 50 удара. Вдругиден се очаква да се повтори същото. Има опасения, че той може и да не издържи побоите.

Съпругата и трите деца на Раиф са избягали в Канада. На снимката най-голямото му дете – 10-годишният Терад, държи портрета на баща си (източник: Montreal Gazette).

 

Purple Canvas Photography - Toronto - Raif

Amnesty International и Change.org са пуснали петиции в подкрепа на Раиф Бадауи. Аз се съмнявам, че саудитските власти могат да се повлияят от световното обществено мнение, но все пак – който иска, нека се подпише.

П. С. Раиф страда от диабет, който на тази възраст винаги е тежък.

Аз съм Шарли

януари 10, 2015

На 7. януари трима ислямисти разстреляха 10 журналисти от френския сатиричен вестник „Шарли ебдо“ заради отпечатани в него карикатури, осмиващи исляма. Бяха убити и двама полицаи, опитали се да попречат.

Отделно двама приятели на терористите, вдъхновени от делото им, застреляха полицайка, взеха четирима евреи за заложници и убиха и тях.

Je suis Charlie“ („Аз съм Шарли“) стана израз на солидарност с жертвите и оцелелите и подкрепа за свободата на словото.

couverturecharlieТази карикатура е отпечатана на корицата на „Шарли ебдо“ през 2006 г. по време на кризата с карикатурите в датския вестник „Юландс-постен“ (източник: Zombietime).

Левият надпис гласи: „Мохамед, обграден от фундаменталисти“. Пророкът седи, закрил с длани насълзените си очи, и се оплаква (балончето отдясно): „Не е лесно да бъдеш обичан от идиоти…“

Години след този брой трима от въпросните идиоти по най-дивашки начин доказаха, че карикатуристът е улучил точно в десятката.