Archive for април, 2015

Путин: Русия си поддържа териториалната цялост само чрез сила

април 29, 2015

Цитирам от „Вести“ нещо, което намирам за удивително:

В края на 90-те години Русия беше близо до югославския сценарий на развитие на събитията, но успяхме да запазим единството и целостта на страната, заяви руският президент Владимир Путин на медийния форум на Общоруския народен фронт (ОНФ), цитиран от ТАСС.

Запазихме единството и териториалната цялост на страната и трябва да сме благодарни на обикновените момчета, военнослужещи, които в много трудни условия провеждаха необходимите военни мероприятия в Северен Кавказ. За тях би трябвало да се каже повече, те защитиха страната с телата си  подчерта Путин… 

Това беше не просто локален конфликт, работата е там, че този локален конфликт можеше реално да доведе до развой на ситуацията в Русия по югославски сценарий. Малко оставаше до този момент“ – смята руският президент.“

Казано на прост език, руският диктатор открито признава, че компактни групи от де юре руско население в Кавказ (а вероятно и другаде) не чувстват принадлежност към уж своята държава и само силата на оръжието им пречи да се отцепят от матушка Русия барабар със земите си.

Разбира се, не е чудо невиждано една държава да стиска насила разни области, понеже не може с никакви други средства да създаде у жителите им национално самосъзнание. Конкретно за Кавказ всички помним как войската изтреби десетки хиляди чеченци, за да убеди останалите колко им е хубаво да живеят в Русия.

Но за да се хвалиш с такова нещо, трябва наистина да си Путин!

Advertisements

100 години от арменския геноцид

април 24, 2015

anmorug-copy-1022x1024

Незабравката с посланието „Помня и изисквам“ е символ на 100-годишнината от геноцида на арменците в Османската империя, която се отбелязва днес. Жертвите му се оценяват на около 1 500 000 души.

Днес нашето Народно събрание е признало „масово изтребление“ на арменците – израз, с който по идея на Бойко Борисов е била заменена първоначално предложената дума „геноцид“.

В политиката често трябва да се правят компромиси. Но не мисля, че министър-председателят на България е трябвало да прави компромис точно в този случай. Иска ми се да не го бе правил.

Иска ми се също народните представители от ДПС да не бяха напуснали залата демонстративно.

Не ми се пише колко е важно геноцидът да се нарече с истинското му име въпреки наглата докачливост на турския диктатор, за да не се случват такива злодеяния никога повече. Не ми се пише как Хитлер е взел пример от турските касапи и седмица преди нахлуването в Полша е казал на свои офицери: „Вървете и убивайте безмилостно – кой помни днес арменските кланета?“ Не ми се пише, защото така бих намекнала, че ако арменският геноцид бе останал без подражатели, ако не бе вдъхновил Хитлер за Холокоста и днешните ислямисти за техните етнически прочиствания, той не би бил важен.

Онези загинали милион и половина човешки същества са важни сами по себе си. Длъжни сме да помним какво им се е случило и да го наричаме с името му.

Открит атеизъм

април 23, 2015

Преди малко научих от блога на Джери Койн, че група атеисти-активисти са обявили днешния ден (23. април) за ден на открития атеизъм и призовават всеки атеист да се разкрие поне пред един човек. Целта е да се даде смелост на атеистите и да се покаже на вярващите, че атеистите не са поголовно бездушни чудовища, а в по-голямата си част са съвсем нормални хора, с които може да се съжителства.

Идеята е възникнала в Америка и някои европейски страни, където по закон има пълна свобода на съвестта, но атеистите въпреки това са склонни да се прикриват, защото общественото мнение ги гледа накриво. Аз винаги съм била атеистка и никога не съм го крила, така че няма какво толкова да се разкривам. Изобщо в България по мои наблюдения атеистите са мнозинство. Затова смятам за изумително, че след 1989 г. стана някак неприлично атеизмът да се признава открито. Според данни от последното преброяване на населението, обобщени от Уикипедия, едва 12% от българите се определят като „нерелигиозни“ (т.е. атеисти и агностици).

Защо е така? Първо, по време на комунистическата диктатура атеизмът беше насаждан насилствено, а вярващите бяха преследвани. Това естествено породи движение на махалото в обратна посока. Второ, много атеисти искат да наблегнат на принадлежността си към определена култура и държат да се разграничат от някои други култури. И трето, много от тях просто не вярват достатъчно в себе си и са склонни да се съгласят с вярващите, че е по-добре човек да вярва.

Разбира се, за потискането на вярващите при комунизма няма оправдание. Но след като тази епоха свърши и сега в България има свобода на съвестта (дори прекалена според мен), защо криете атеизма си? Припомням между другото, че щом се обърна палачинката на 10. ноември 1989 г., първата работа на високопоставените комунисти беше да идат на църква и възможно най-публично да се представят за християни. Някои тогава коментираха: „И дяволът влезе в черквата.“ Последва епидемия от кръщенета на деца и възрастни. Разбира се, няма нищо лошо атеист да приеме религиозен ритуал, за да направи свой специален ден още по-специален. Но ако стар атеист на времето не е кръстил децата си, а сега натиска тези деца да кръщават внуците, нещо не е наред.

Според мен, за да бъде човек примерно християнин, съвсем не е достатъчно да бъде кръстен (обикн. в несъзнателна възраст). Трябва и да вярва, че Исус е син Божи, и да го приема за свой Спасител. Ако не вярвате, че Исус е син Божи, че е девствено заченат, че е приел да умре на кръста, за да спаси човечеството, като убеди своя Отец да прости греховете на това човечество, след което е възкръснал… – ако не вярвате всичко това, на кое отгоре се наричате християнин? Напоследък, като слушам свои познати атеисти гордо да се зоват християни, се изкушавам да ги питам в прав текст дали приемат Исус за свой Спасител. Правила съм го – те се объркват и не знаят какво да отговорят.

Една важна причина човек да се представя с религията на дедите си, която всъщност не споделя, е желанието да изтъкне превъзходството си над тези, чиито деди са имали друга религия. Според мен най-вече това спира днешните мюсюлмански общности да се откажат от исляма – говоря за по-щастливите части на света, където човек може да се откаже от исляма, без да се отказва и от живота си. Сигурно е приятно ей така, без да се напъваш, да се чувстваш нещо повече от другите (макар че, както казва Кристофър Хитчънс, в учението на исляма няма абсолютно нищо, което дори да понечва да оправдае тази арогантност и самонадеяност). Според мен обаче, ако човек уточни, че е от мюсюлмански произход, макар вече да не вярва, че Мохамед е пророкът на единия Бог, пак би могъл при желание да гледа отвисоко комшиите, които пък вече не вярват, че Исус е син Божи. Аналогично и моите познати биха могли да казват, че са от православен произход, вместо да се представят за православни християни, без всъщност да са такива.

И последно, защо се смята, че да вярваш е по-хубаво, отколкото да не вярваш? Защо атеисти смятат, че вярата е хубаво нещо, понеже била правела човека по-добър? Ако им се струва, че не са достатъчно добри, нека се постараят да станат по-добри – никой не им пречи. А ако завиждат на вярващите за вярата в задгробния живот, това е друга работа. Но аз не мисля, че задгробният живот може да се появи само защото ни се иска да го има.

В атеизма няма нищо лошо и след като имаме късмета да живеем в свободна държава и да няма нужда да го крием, не бива да го крием. Показването на несъществуваща вяра придава на културата ни фалш и й пречи да развие добрите заложби, които има.

Да махнем паметника пред НДК

април 17, 2015

pametnikat_pred_ndk

Предишният ми пост бе посветен на Паметника на съветската армия в София и подобните му с ударение върху нуждата от тяхното премахване. Освен Шмайзера обаче в София има още един паметник, който според мнозина (вкл. мен) плаче за премахване – паметникът „1300 години България“ пред Националния дворец на културата.

Преди изграждането му през 1981 г. на негово място е имало паметник на загиналите от І и VІ пехотен полк. На горната снимка, която направих неотдавна, виждате настоящия паметник, заграден с хартиени табла, на които са отпечатани копия от плочите на стария паметник с имената на загиналите. Това е дело на активисти, които правят и подписка за възстановяване на мемориала на І и VІ пехотен полк. Имат и Фейсбук-страница, която можете да потърсите, ако и вие сте във Фейсбук.

В края на миналата година Столичният общински съвет гласува да се осъществи точно това – сегашният паметник да бъде преместен, а на негово място да се възстанови старият. Но министърът на културата Вежди Рашидов (да му се не види и министърът, и културата му!) се обяви против и засега статуквото остава.

Освен че се намира на законното място на друг паметник, „1300 години България“ е грозен и недомислен, да ме прощава авторът му проф. В. Старчев и всички участвали в замисъла и строежа му. Дори като чисто нов той правеше неприятно впечатление на монументален хибрид от соцреализъм и модерно изкуство тип „три черти на платното, познай дълбокия им смисъл“. Наистина проф. Старчев е спазил моята препоръка за такива паметници да се използват стандартни сглобяеми елементи – композицията се основава на правоъгълни плочи. Само че аз нямах предвид сглобяемите елементи да се разглобяват сами, а точно това се е случило. Както показва снимката, от голяма част от паметника плочите са изпопадали, оголвайки арматурата. Бих казала, че това раздвижва и леко подобрява вида му, придавайки му прилика с Айфеловата кула.

А иначе софиянци обичат да оприличават този паметник на друг обект. Най-популярното му име е „осмоъгълният петохуйник“. Имаше и виц: В конкурс за крилати изобретения американецът показва двукрило столче. Комисията го пита какво е предназначението му и той отговаря:

– С това столче отивам на работа и после се връщам, прелитайки над задръстванията.

Французинът показва четирикрил креват. Питат го защо му е крилато легло и той отговаря:

– Върху този креват се настаняваме с любимата и отлитаме в някое скрито местенце, където няма никаква опасност жена ми да ни изненада.

Бай Ганьо показва шестокрил седмохуй. Озадачената комисия пита какво е това и за какво служи и той отговаря:

– Това е паметникът пред НДК, а за какво служи, и аз не мога да ви кажа.

Възможно е паметникът да има и други псевдоними с общ знаменател думата „хуй“. (Пояснявам за най-младите читатели и тези, за които българският е втори език: хуй означава мъжки полов орган, пишка, пенис. Думата се смята за неприлична, така че много внимавайте пред кого я използвате.)

Не упреквам авторите на паметника, че са създали грозотия. Случва се и на най-добрите. Не ги упреквам и че са привързани към грозотията си и продължават да я защитават, позовавайки се на Закона за авторското право. Само че тук другите хора и техните избрани управници трябва да си кажат тежката дума и да потърсят в полето на закона нужните вратички – ако трябва, дори да го променят. Защото не е полезно да сме заобиколени от грозотии и най-вече децата да растат сред тях. Както казваха по времето, когато бе съграден паметникът, битието определя съзнанието. С други думи, ако си заобиколен от грозота, тя през очите се отпечатва в душата ти.

Да махнем шмайзерите и Альошите

април 15, 2015

След като Европейският съюз въведе санкции срещу Русия заради агресията й в Украйна, Русия въведе свои ответни санкции. На служителите в руските сили за сигурност вече е забранено да летуват в курорти на ЕС, включително по българското Черноморие. Прекратяват се и платените от държавата почивки на деца, пенсионери и ветерани.

При това положение, след като българо-руската дружба вече е толкова изострена, колкото изобщо може да бъде без обявяване на война, а на Путин не му стиска да воюва срещу страни-членки на НАТО (засега), защо не използваме случая да се отървем от съветските паметници? Какво имаме да губим?

На мен като софиянка, разбира се, най-много ми вади очите паметникът на Съветската армия в центъра на София, известен още като Шмайзера. Както пише Даниела Горчева: „Паметникът е вдигнат незаконно, на общинска земя. Вдигнат е на мястото на Княжеската градинка, където е имало детска площадка, забавен лабиринт, воден басейн, малък медицински пункт, летен и детски театър с 600 места, алпинеум и цветен кът с цветя от Мала Азия, Кавказ, Пирин, Рила и Родопите. Заедно с мавзолея на княз Батенберг и градината пред него те формират онази градска модерност, характерна за европейска столица. Вероятно паметникът е построен именно там и защото дори споменът за принадлежност към Европа е трябвало да бъде изличен.“

Пловдивчани следва да разкарат чудовищния Альоша, който хвърля сянка над града им. Същата участ се полага и на по-маловажните паметници на съветския окупатор, нацвъкани из разни градове на Републиката.

Някои важни уточнения:

1) Пиша само за паметниците на Съветската армия, не за тези на руските войски от 1878 г.! Комунистите и русофилите обичат да мътят водата, като наричат двете съвсем различни войски с общото име „освободители“.

2) Нямам предвид войнишките надгробни паметници! Гроб не бива да се пипа. Дори ако става дума за войници, препили смъртоносно (както се е случило например в Бургас с метилов алкохол от цистерна) или разстреляни от командирите си заради грабежи и изнасилвания.

3) Не е необходимо дори паметниците да бъдат унищожавани. Може на не много ценна земя, някъде на къра, да се създаде музей на открито на тоталитарното изкуство и те да бъдат закарани там. А ако Русия протестира, могат да й се подарят, нека приюти по-малките шедьоври в дворовете на консулските си служби. Щом тази съвременна държава иска да я смятат за приемник на тоталитарния Съветски съюз, който върна половин Европа в тъмните векове… – ние нямаме нищо против.

А поначало ми се ще скулпторите, когато създават такива съмнителни паметници, да се придържат към прости форми и да използват стандартни сглобяеми елементи, та щом диктатурата, поръчала монумента, отиде на бунището на историята, гражданите да могат да се отърват от нежелания спомен без много съжаления и разходи.

Цикъл 1, урок 14 – Вируси

април 13, 2015

virusi

Модели на частиците на два вида вируси с различна форма. Вляво е даден общият вид на вирусната частица, а вдясно – разрез, показващ нишката наследствено вещество (тъмната лента). Шапният вирус по форма прилича на вирусите, които причиняват „простуда“ и детски паралич при човека. Вирусът на тютюневата мозайка в действителност е по-удължен, отколкото е показан тук.

 

Както вече знаем от предишните раздели, някои едноклетъчни организми са паразити и причиняват болести. Те могат да бъдат както прокариоти (болестотворните бактерии), така и еукариоти (например маларийният плазмодий). Има обаче една особена група паразити, които изобщо нямат клетъчен строеж и може да се спори дали са организми изобщо. Това са вирусите. Повечето от тях паразитират върху еукариоти и причиняват болести по човека, животните и растенията. Останалите вируси, наречени бактериофаги (или за по-кратко фаги), паразитират върху бактерии.

Устройство на вирусите. “Тялото” на вирусите се нарича вирусна частица и е значително по-просто устроено от която и да било клетка. Вирусната частица е и много по-малка дори от най-дребните бактерии и може да се види само с електронен микроскоп. В средата й има нишка наследствено вещество, твърде къса, за да я наречем хромозома. Тази нишка е заградена с обвивка, която не прилича на клетъчната мембрана. Обвивката на всеки вид вирус има определена форма, най-често на пръчица или многоъгълник (по-точно многостен).

Възпроизводство на вирусите. Вирусите също като маларийния плазмодий са вътреклетъчни паразити. Описаното по-горе устройство на вирусната частица наблюдаваме, когато вирусът е извън клетката – напуснал е последната си клетка-гостоприемник и още не е намерил нова. Той не може да я търси, защото е неспособен да се движи активно. Шансът му е случайно да попадне върху клетка, подходяща за гостоприемник. Тогава вирусът се долепя към повърхността й и не след дълго прониква в цитоплазмата й.

Докато е извън клетката, вирусът има определен строеж, но не проявява никакви жизнени функции. Щом влезе в клетката-гостоприемник, вирусната частица се “разопакова”: обвивката се разпада и нишката наследствено вещество се освобождава. При някои бактериофаги обвивката остава извън клетката и само наследствената нишка прониква вътре. И в двата случая вече не можем да наблюдаваме вирусни частици, вирусът е загубил характерното си устройство. Но за сметка на това именно сега го виждаме да проявява някои жизнени функции.

Проникналият в клетката вирус започва да променя околната среда в свой интерес – нещо свойствено на живите организми. Той принуждава клетката-гостоприемник да изостави своите функции и да започне да служи на вируса. Макар вирусното наследствено вещество да е смъртен враг на клетката, тя му помага да се удвои многократно. Също така, вместо да произвежда вещества, нужни на самата нея, клетката произвежда съставките на вирусната обвивка. Те се свързват с новите копия от вирусната наследствена нишка и така се образуват многобройни нови вирусни частици. След като изпълнят клетката-гостоприемник, те я напускат. При това тя най-често се пука и умира, а дъщерните вируси се оказват свободни в околната среда, готови да заразяват нови клетки.

Живи ли са вирусите? Както виждаме, вирусите могат да създават себеподобни и го правят, щом им се удаде случай. Това ги сближава с клетките и многоклетъчните организми. Възпроизводството на вирусите обаче, строго погледнато, не е самовъзпроизводство, не е истинско размножаване, защото е твърде зависимо от клетката-гостоприемник. Разбира се, всеки паразит използва хранителни вещества от своя гостоприемник. Вирусът обаче използва не просто хранителните запаси на своята клетка-гостоприемник, а и нейната наследствена информация. Можем да го оприличим на похитител, който отвлича самолет и принуждава пилота да завие в желаната от него посока, но сам не би могъл да управлява самолета. Така и вирусът променя в своя изгода клетъчната обмяна на веществата, но няма своя собствена обмяна на веществата. Ето защо, дори да решим благосклонно да причислим вирусите към организмите, трябва да имаме предвид, че те не притежават всички жизнени функции.

Практическо значение на вирусите. Много човешки болести се причиняват от вируси – грип, морбили, заушка, рубеола, варицела, “простуда”, херпес, СПИН, хепатит, детски паралич и др. Някои вируси, които поначало паразитират по животни, понякога заразяват и хора, причинявайки смъртоносни болести като бяс и Ебола. Вируси причиняват и болести по домашните животни (например шап) и културните растения (например тютюнева мозайка) и така нанасят огромни щети на селското стопанство.

 

Copyright Майя Маркова

Имате право да съхранявате, размножавате и разпространявате този текст, стига да не го представяте като създаден от вас или от трето лице и да не извличате печалба.

Към съдържанието

Честита доцентура на д-р Лъчезар Иванов

април 7, 2015

В нашия бранш човек и добре да живее, един ден иска да се хабилитира, т.е. да стане доцент, а после евентуално и професор.

Стигнем ли до този Рубикон, почваме да се ядосваме, че законодателят е въвел разни изисквания като определен брой научни публикации, някои от тях в чужбина, някои от тях с импакт-фактор (т.е. не просто в научни списания, а в достатъчно добри научни списания), определен брой цитирания на нашите публикации от други автори (т.е. да докажем, че това, което публикуваме, интересува не само нас) и др. Разбира се, без такива изисквания самото лелеяно научно звание би се обезсмислило. Но е досадно, когато те слагат пред нас бариера и трябва да се понапънем, за да я прескочим.

Някои се опитват да се проврат отдолу.

Лично съм виждала – още по време на Висшата атестационна комисия – оригинална публикация със съответния списък от автори, все от чужбина, и неин леко преработен вариант, в който двама нашенци бяха пъхнали своите имена в списъка и бяха представили резултата като свое авторско дело. За щастие днес всяка публикация, която си струва такива усилия, присъства в някакъв вид в Мрежата и може да се провери.

Преди три години депутатът от ГЕРБ д-р Лъчезар Иванов кандидатства за доцент в нашия Медицински университет чрез друг чевръст похват. Цитирам Mediapool:

Лъчезар Иванов кандидатства за доцент с две чужди публикации

Две от публикациите, които депутатът от ГЕРБ Лъчезар Иванов е представил за конкурса за доцент в Медицинския университет в София, не са негови. Техен автор е проф. Любомир Иванов, бивш директор на Националния център по опазване на общественото здраве, сега съветник по здравните въпроси към КНСБ, съобщи Zdrave.net. Присвояването на статиите е станало възможно, тъй като под тях като първи автор Любомир Иванов е подписан като Л. Иванов, което съвпада с инициалите на депутата.

 Хора от академичните среди са алармирали пред изданието, че единствената публикация в чуждестранно издание, представена от депутата, в действителност не е негова. Става въпрос за публикация в гръцкия сборник Public Health and Health Care in Greece and Bulgaria: The Challenge of the Cross-Border Collaboration, озаглавена Climatic Factors Related to Cerebrovascular Mortality in Sofia. Според предоставеното резюме, публикацията представя резултати от петгодишно проучване (2001-2005) за влиянието на факторите на климата върху сърдечносъдовите заболявания, а като автори са изброени „Ivanov L., R. Chakarova, Z. Spassova, D. Philipov”… Първи автор на публикацията обаче е не депутатът Лъчезар Иванов, а проф. Любомир Иванов, тогава директор на Националния център по опазване на общественото здраве…

Нещо повече – в резюметата, публикувани на сайта на Медицинския университет в София във връзка с конкурса за доцент, на който единствен кандидат е Лъчезар Иванов, проф. Любомир Иванов открил още една статия, чийто автор в действителност е той. Този път става въпрос за публикация в специализираното издание “Здравна политика и мениджмънт”, със заглавие “Здравеопазването в Република България – реалности, предизвикателства”. В нея Л. Иванов е съавтор със С. Спиридонов и вече покойният лидер на КНСБ Желязко Христов…“

Такъв акт, ако бъде разкрит, се смята за професионално самоубийство. В друг хабилитационен конкурс преди време мой преподавател, от когото съм научила много, по необясними за мен причини представи списък, в който не всички публикации бяха негови. Истината се разкри и кандидатът, чието име предпочитам да не споменавам, беше пенсиониран набързо.

Доцентският конкурс в Медицинския университет – София през 2012 г. се проваля, но д-р Иванов не се предава. И ето – вече е станал доцент, този път в Медицинския факултет на Софийския университет! Както се казва, всичко е хубаво, щом свършва добре. Е, разни млади хора без нужното уважение към академичната йерархия роптаят. Цитирам Vesti.bg: „Млади лекари питат как стана доцент Лъчезар Иванов. Млади български лекари недоволстват срещу начина, по който Лъчезар Иванов от ГЕРБ е станал доцент по медицина. Те са написали отворено писмо до премиера и образователния министър по повод новината отпреди няколко дни, че депутатът в няколко парламента, познат и като „личния лекар на Бойко Борисов“, е най-новият преподавател в Медицинския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.“ Един от авторите на писмото, д-р Емануил Найденов, заявил пред Нова телевизия, че „…Когато няма ясни правила, които да са валидни за всички, младият специалист бива демотивиран и… напуска страната„.

Честита доцентура на д-р Лъчезар Иванов! И (вече без намигане) честит Ден на здравния работник на всички български медици и студенти – бъдещи медици! Най-вече бих искала да честитя на младите лекари, подписали отвореното писмо. Браво и не бързайте да напускате страната, достойните млади хора като вас са нейният шанс!

Американка умира при седмо домашно раждане

април 4, 2015

Превеждам от поста на д-р Ейми Тютор „Още една майка умира при домашно раждане“ (Yet another mother dies at homebirth):

Преди две седмици писах за… майка от Тексас, умряла след домашно раждане… Вчера научих за друга майка, също от Тексас, починала девет дни по-рано. Ето какво пише съпругът й: „На 11. декември 2014 г. жена ми ми прати SMS, че е време да се прибера за раждането на осмото ни дете. Това ни беше седмо домашно раждане, другите 6 (бяха) удивително успешни… Акушерката провери жена ми и бебето – беше време да напъва. Болката се усили, жена ми ме погледна и каза, че й е много трудно. Аз се опитах да я успокоя. После тя припадна във ваната…““

В такива случаи „Бърза помощ“ рядко идва достатъчно бързо. Въпреки усилията на лекарите и майката, и бебето умират. Усложнението, което ги е убило, е амниотична емболия. Бащата пише:

Не съм сигурен, че ако раждането беше в болница, щеше да завърши различно. Но щеше да има шанс сега да държа сладко малко момиченце и може би да съм до жена си, ако знаехме повече за амниотичната емболия. Затова описваме историите си публично, влагаме от личното си време и средства. Струва си, ако – дай Боже – успеем да спасим поне едно бебе или майка.

Д-р Ейми пише в заключение: „Този баща ви предупреждава. Не отхвърляйте призива му.

 

Тия дни анонимен коментатор писа към мой предишен пост срещу домашното раждане: „…Оставете хората намира, всеки има право на свободен избор, особено когато става въпрос за самия него и семейството му, а трагедии така или иначе се случват. Аз имам няколко приятелки с планирано домашно раждане и мога да Ви издам много стабилни факти и аргументи за самия процес и благоприятното му влияние върху родилката и бебето.Може би и вие трябва да се поинтересувате, има професори написали невероятни дисертации по темата. Вие не просвещавате с този текст, а отхвърляте една алтернатива, която извършена по правилен начин и от подходящ за целта кандидат, може да бъде едно прекрасно изживяване! Не лайте много по темата, за да не Ви ухапе неволята, ако не е вече късно!“ (Правописът и пунктуацията запазени.)

Всеки що-годе просветен човек, а може би и всеки непредубеден човек, би отбелязал, че целта, която си поставяме при раждане, не е „едно прекрасно изживяване“ (което бездруго е невъзможно), а жива и здрава майка плюс живо и здраво бебе. Всяка жена, според която раждането в първобитни условия без упойка може да бъде едно прекрасно изживяване и си струва заради него да рискуваш своя живот и живота на бебето си, постъпва изключително глупаво. (Същото, разбира се, важи за мъжа – партньор на жената и баща на детето, който се съгласява с това решение. Но мъжът поне ще остане жив да разказва.)

Моят коментатор и неговите приятелки, оцелели след домашно раждане, са постъпили извънредно глупаво, но им е провървяло. Други хора карат пияни, пресичат на бегом магистрали или улици-почетни магистрали (като „Цариградско шосе“ в София), тъпчат се със съмнителни гъби, играят на руска рулетка и пак оцеляват, ако им провърви. Някои дори после се хвалят: „Карах 40 километра пиян като талпа и дори не одрасках колата!“ „Родих в хола в надуваемото басейнче на голямото дете и беше страхотно!“ Според мен играта на руска рулетка дори е по-добра, защото при нея рискуваш само своя живот. Всички изброени дейности обаче имат нещо общо: изходът е въпрос на шанс, а доколкото шансовете са относително постоянни при всеки опит, сумарната вероятност за лош изход е толкова по-голяма, колкото повече пъти дърпате късмета си за опашката.

Ясно е, че двамата съпрузи, за които пише д-р Ейми, са глупави хора. Първо, да имаш осем деца в днешно време рядко е умно решение. Второ, с изключение на едно раждане (вероятно първото) всичките са в домашни условия. Това е глупост в условията на опасен рецидив, както биха казали юристите. Трагичният резултат от седмото домашно раждане – два трупа – е естествена последица от тази глупост. Бащата осъзнава грешката си и сега се опитва да спаси други майки и бебета, надвиквайки се с гръмогласния хор от зомбирани или безскрупулно алчни пропагандисти на смъртоносната глупост.

Разбира се, човек с природно нормална интелигентност рядко става чак толкова глупав без чужда помощ. Щатът Тексас, откъдето е семейството, е известен с анти-интелектуалната си култура. От известно време някои правят опити да създадат такава култура и в България. Не им давайте ухо! Почне ли някой да ви хвали „естественото раждане“ или „привързаното родителство“, бягайте надалеч! Не ви трябва награда „Дарвин“! Сигурно винаги ще има едно малцинство от дами, които се хвалят, че раждат (и кърмят) като крави, защото явно не могат да постигнат друго в живота си. Но не виждам защо те трябва да бъдат въздигани в примери за подражание.