В защита на науката, част 7

Продължавам от част 6.

Глава 7. Същност и обхват на еволюцията

В тази глава Ленокс се спира на разликите между:

– микроеволюция (стр. 121) – „вариация в рамките на предписани граници на комплексност, количествена промяна на вече съществуващи органи или структури„;

– макроеволюция (стр. 122) – „появата на нови органи и структури, на качествено нов генетичен материал; например еволюцията на многоклетъчни от едноклетъчни структури… увеличаване на сложността„.

На тези понятия, за мое голямо съжаление, читателят ще налети и в учебната и научната литература и по мои наблюдения колкото по-силно ударение се поставя върху тях, толкова по-малко текстът става за употреба. Най-читавата (всъщност единствената смислена) дефиниция, която мога да формулирам, е, че микроеволюция са еволюционните промени, които човек може да наблюдава пряко, докато макроеволюция са тези, които изискват твърде много време, за да бъдат наблюдавани пряко, и затова сме принудени да съдим за тях по резултатите им. Уви, дори сериозни учени често изказват твърдения, че макроеволюцията протича по механизми, принципно различни от тези на микроеволюцията. Колкото до креационистите, те от немай-къде признават микроеволюцията (трудно е да се оспорва обективен процес, който протича буквално пред очите ти), но отричат дарвиновия характер на макроеволюцията. Ленокс не прави изключение.

При обсъждането на микроеволюцията на стр. 121-122 Ленокс се спира на класическия учебников пример с индустриалния меланизъм при пеперудата брезова педомерка. Макар да уточнява, че „ако е верен, този пример би бил само илюстрация за микроеволюция и не би бил спорен„, Ленокс охотно посочва как той, „един от главните примери, преписван от учебник в учебник и афиширан като едно от най-важните доказателства за еволюцията, напоследък беше подложен на сериозни критики„.

Разбирам защо този кристален пример за промени под действието на естествения отбор вади очите на креационистите. Противно на твърдението на Ленокс, моята справка в научната литература не разкрива „сериозни критики“. (Няма нужда да ми вярвате, сайтът, който ви трябва, е тук.) Напротив, откривам съобщения, че изследователят, описал индустриалния меланизъм, след смъртта си (когато не е можел да се защити лично) е бил обвинен от една писателка в мошеничество – обвинение, което впоследствие е било отхвърлено (вж. напр. тази и тази статия). Изследванията върху индустриалния меланизъм са били продължени от други учени и се е установило, както се и очаква, че пречистването на въздуха води до намаляване на броя на тъмните пеперуди и увеличаване на броя на светлите, вж. напр. тази статия в престижното списание „Сайънс“. Нейният автор Ръдж тук задочно спори с Дж. Уелс, един от авторите, оспорващи примера с брезовата педомерка. В заключение Ръдж пише: „Критиците се опитват да ни убедят, че позициите на еволюционната биология се основават на десет примера, често цитирани в учебниците. От тази гледна точка е разбираемо, че символите на еволюцията се обстрелват с надеждата, че цялата постройка ще се срути… Интересният момент, който Уелс не разбира, е, че Дарвин и съвременниците му са се убедили в съществуването на еволюцията, без да разполагат не само с данните, които имаме днес, а и с повечето от примерите-символи, които толкова дразнят Уелс… Уелс успява да покаже само, че ако сравним статиите в научните списания, написани от професионални еволюционни биолози, и късите текстове, предназначени за ученици, ще видим разлики между двете описания. Ние си знаехме това и без Уелс да ни го казва.“

За мое съжаление между авторите, не одобряващи брезовата педомерка и дарвинизма, Ленокс посочва видната биоложка Лин Маргулис. Тя се прославя с вътрешно-симбионтната теория за произхода на някои органели (т.е. обособени части) на клетката – митохондриите, с които дишаме, и хлоропластите, с които растенията фотосинтезират. Преди няколко години бях дала на свой студент да направи реферат за митохондриите. Той в своя текст описваше накратко вътрешно-симбионтната теория и заявяваше, че не вярва в нея и в дарвиновата еволюция, на която тя уж е доказателство. Аз от душа се забавлявах с труда му и изтъкнах, че повечето части на клетката не се смятат за произлезли чрез вътрешна симбиоза, но никой не смята това за опровержение на еволюцията, така че дори да прибавим митохондриите към списъка, какво от това? Той, изглежда, се съгласи. Защо разказвам този случай? Защото Лин Маргулис мисли, че нейната вътрешно-симбионтна теория е опровержение на дарвиновата еволюция, а моят студент мислеше, че тази теория, напротив, е потвърждение на дарвиновата еволюция! Виждате, че към този въпроси всеки подхожда със свои убеждения, чието отношение към фактите често е твърде далечно.

 

Интересен пасаж има на стр. 123-124. Няма да го цитирам изцяло; накратко, там се твърди, че „естественият отбор изглежда почти тривиална идея„, че „строго погледнато, не е научна теория, а тавтология“ и че „не удовлетворява критерия на Попър за отрицаемост„. Прави се препратка към Попър в книгописа, гласяща, че „всъщност, самият Попър стига дотам да нарече еволюционната теория „метафизична изследователска програма„.

Понеже редът в книгописа не започва с името на автора, както съм свикнала, аз го пропуснах одеве и несправедливо обвиних Ленокс, че не е включил Попър дори в книгописа. Mea culpa, поправих се. Но моля, обърнете внимание, че Ленокс цитира думите на Попър, без да поясни, че според Попър тази „метафизична изследователска програма“ е много плодотворна и основа на добри научни теории. Също така той не посочва съответния труд на Попър („Безкрайното търсене“), за да може читателят да се запознае сам. Така че поддържам обвинението си в интелектуална нечестност.

А иначе съм склонна да се съглася с Попър, че дарвиновата еволюционна теория е повече философия и логика на ситуацията, отколкото наука, и че не отговаря на критерия за отрицаемост. Дори бих добавила, че доколкото можем да съберем доказателства против нея, вече ги имаме: класическият дарвинизъм постулира, че еволюцията винаги става чрез малки промени, докато всъщност тя понякога включва умножаване на целия геном (полиплоидизация) – промяна, която можем да наречем малка само ако разтегнем докрай дефиницията :-). И какво от това? Нима някой не е бил наясно, че дарвинизмът пречи на Ленокс не със своята наука, а със своята материалистическа философия?

 

На стр. 124-125 се цитира Пол Уесън: „Ние не можем да разберем големите иновации на еволюцията. Нито една не е била наблюдавана и ние нямаме представа дали в момента се извършва някоя такава. Нито една не е добре документирана чрез вкаменелости.“

Текст, който по същество повтаря последното изречение, заема стр. 128-134. Когато прочета нещо такова, ще ми се да попитам автора колко точно вкаменелости той би признал за „добро документиране“. Антидарвинистите гледат на количеството вкаменелости, както повечето хора гледат на количеството собствени пари – колкото и да са, все не им стигат. На мен като любител (т.е. не-палеонтолог) вкаменелостите, които се дават в учебниците, са ми напълно достатъчни.

 

Връщам се малко назад към стр. 119 (предишната глава), където Ленокс цитира опонента си Левонтин: „Еволюцията е факт, а не теория… Птиците са възникнали от не-птици, а хората – от не-хора. Никой, който претендира за каквото и да било разбиране на естествения свят, не може да отрича тези факти – също както не може да отрича, че Земята е кръгла и се върти…“ В настоящата глава на стр. 125 Ленокс прави разбор на този цитат: „Земята се върти регуларно и многократно около Слънцето. Твърдението, че птиците са възникнали от не-птици, е твърдение относно едно еднократно минало събитие. Да се поставя това ненаблюдаемо и неповторяемо явление в същата категория като наблюдаемите и повторяеми явления, изглежда толкова елементарна грешка, че човек не може да не се запита дали тук не играе някаква роля страхът от следите на божествения крак и дали предразсъдъците на материализма не взимат връх над здравия човешки разум. Тъй като микроеволюцията засяга наблюдаеми явления, тя е достъпна за методите на индуктивната наука… Но макроеволюцията не е непосредствено достъпна за такива методи, също както и химичната еволюция. Тъй като и двете в общи линии засягат неповторяеми минали събития, ние трябва да ги разглеждаме с методите, които са подходящи за една историческа наука, например с методите на заключаването за най-доброто възможно обяснение.“

Съгласявайки се принципно с разграничението между двете категории събития, бих искала да попитам проф. Ленокс: Коя точно историческа наука приема „следите от божествения крак“ за най-доброто възможно обяснение на което и да е минало събитие? (Наистина Атила е наричан „бич Божи“, но досега не мислех, че този израз трябва да се приема буквално.)

Една от най-важните области, изследващи неповторяеми минали събития, е криминалистиката. Не случайно еволюционистите казват, че ние не можем да наблюдаваме протеклата в миналото еволюция, но можем да съдим за нея по резултатите й, както криминалистите по следите на местопрестъплението правят извод за извършено убийство. Нека видим какво мислят хората на закона за обяснението на събития от действителния свят, били те настоящи или минали, чрез „божествения крак“. Превеждам от статията в Уикипедия за натурализма:

„Поддръжниците на креационизма твърдят, че възможността за действие на свръхестествени сили е неправилно изключена от настоящата практика и теория на науката. Привържениците на интелигентния дизайн настояват, че натуралистичното схващане за действителността не е необходимо, за да се прави наука. Те критикуват налагането на представа за света като затворена система от ненарушими закони, независими от теизъм и свръхестествена намеса, и твърдят, че това ще доведе науката до погрешни заключения и неправилно отхвърляне на изследвания, които включват такива идеи. Въпросът получава специално внимание на делото Кицмилер срещу училищния инспекторат на окръг Дувър през 2005. В своето заключение съдията Джон Е. Джоунс ІІІ от федералния съд на Съединените щати заявява, че „Методологичният натурализъм е основополагащо правило на съвременната наука“. Това съдебно решение поставя прецедент…“

Съдия Джоунс, разбира се, е лаик в науката, но като юрист има познания за действителносттта и критично мислене. Той явно е разбрал нещо, което убягва на креационистите и лековерните им читатели: че явленията в живата природа не са принципно различни от останалите явления и съответно, ако допуснем в еволюцията да бъдат намесени свръхестествени небивалици, ще бъдем принудени да ги допуснем и навсякъде другаде. Кажеш ли А, трябва да кажеш цялата азбука. Ако Джоунс беше подкрепил „интелигентния дизайн“, той щеше да наруши не само Конституцията, а и самите основи на правораздаването. Утре всеки нечестен адвокат би могъл да се изправи срещу него в съда и да пледира, че не клиентът му, а Интелигентният дизайнер е източил фирмения пенсионен фонд или е хвърлил жертвата през прозореца. И Джоунс не би могъл копче да му каже.

Между другото присъдата на Джоунс не му се разминава току-така в страна, гъмжаща от войнстващи антидарвинисти. Освен че е наричан предател и фашист, той получава заплахи за живота си, поради което заедно със семейството си е поставен под денонощна охрана. Това по повод на вече цитираните опити на Ленокс да си приписва мъченичество.

 

На стр. 126: „Убедени дарвинисти като Джон Майнард Смит и Е. Сцатмари признават: „Няма теоретична основа, която да оправдае очакването, че в еволюционните линии сложността ще нараства с времето; няма и емпирични данни, че това се случва.“… Тези мисли подчертават схващането на биолога и философ Паул Ербрих, че „механизмът на мутация и отбор е оптимизационен механизъм“. Това означава, че той дава възможност на вече съществуващи живи системи да се адаптират избирателно към променящите се условия на околната средат. Той обаче не създава нищо ново.“

„Очакването, че в еволюционните линии сложността ще нараства с времето“, съществува само в главата на Ленокс и други хора със слаба биологична подготовка. Всеки що-годе запознат с биологията знае, че сложността не само не нараства във всички еволюционни линии, а в някои дори намалява с времето (например при паразитите). Колкото до твърдението, че мутациите „не създават нищо ново“, то е толкова „извънка пътя“, че не виждам нужда да го коментирам. Дали Ленокс скоро (или изобщо някога) е чел що е мутация? Предполагам, че тук с мен ще се съгласят не само биолозите, а и хората с наследствени болести и техните близки.

 

На стр. 127: „Експерименти в изкуствения отбор… показват, че изглежда има ограничения за вариациите, които дори и най-умелите селекционери могат да постигнат – което от своя страна означава, че естественият отбор (курсивът  е на автора – М.М.) вероятно постига много по-малко. Пиер Грасе, виден биолог…, подчертава, че винените мушици си остават винени мушици, независимо от хилядите селекционирани поколения и всички предизвикани мутации. В действителност капацитетът на вариация на генофонда, изглежда, се достига доста рано в хода на процеса. Ернст Майр нарича този феномен „генетична хомеостаза“ – бариерата, която селективното развъждане не може да премине поради настъпване на стерилност или изтощаване на генетичната изменчивост.“

Ще обсъдя този откъс отзад напред. Добре, че съм чела съответната книга на еволюциониста Майр („Популации, видове и еволюция“), та знам, че Майр не смята генетичната хомеостаза за непреодолима бариера – детайл, който Ленокс удобно пропуска.

Многократно споменаваният еволюционист Левонтин в своята книга „Генетичните основи на еволюцията“ посочва случай на изолирана популация от винени мушици, която само за 10-12 години се превръща в зараждащ се вид. Това според мен е доста впечатляващо. Наистина тези винени мушици „си остават винени мушици“, доколкото не напускат рамките на рода Винена мушица (Drosophila). Защо Грасе мисли, че трябва да се очаква няколко години отбор и няколко хиляди селекционирани поколения до доведат до разлики с ранг на родови белези, не мога да кажа. Но да не обвинявам човека – не съм чела текста му и не бих се учудила, ако всъщност той твърди нещо съвсем друго.

Всички посочени възражения обаче бледнеят пред това, което Ленокс разкрива в първото изречение от откъса – а именно необоснованото убеждение, че естественият отбор, зад който по презумпция не стои интелигентен разум, „вероятно постига много по-малко“ от изкуствения, зад който такъв разум стои. Тук според мен виждаме една изначална грешка на креационистите, а именно убеждението, че естествените, нерегулирани и непланирани процеси, дори ако могат да постигнат нещичко, то е неизмеримо по-малко от това, което може да се постигне с разумно регулиране и планиране. Всеки от нас знае градинари, които не понасят диви цветя и неподкастрени дръвчета; домакини, разграфили забавленията на гостите си до минута; родители, разграфили по същия начин дневния режим (вкл. игрите) на злощастните си деца; и най-лошото – икономисти и политици, които постоянно виждат всякакви злини във великия свободен пазар и все напират да го „наблюдават“, регулират, лицензират, деформират с данъци, такси, акцизи, квоти, субсидии и мита, а когато им се удаде възможност – и да го унищожат изцяло и да въведат пълноценен социализъм. На това тотално планиране ние в България ядохме попарата половин век и явно ще ни трябва още толкова, за да се посъвземем. Изобщо натрапчивата идея за планиране може не само да отрови всеки миг от ежедневието, а и да причинява катастрофи от исторически мащаб – и го е правила многократно. Затова за мен убеждението, че планираният процес винаги е по-добър от спонтанния, е не само заблуда, а и умствен дефект с чудовищни последици. С него трябва да се борим неуморно, както правят Адам Смит, Фридрих фон Хайек, Хенри Хазлит, Карл Попър, Пол Джонсън и други големи умове. Между другото мисля, че напредъкът на икономиката, преуспяването и развитието на най-добрите фирми в уж хаотичния свободен пазар е добър модел на дарвинова еволюция.

 

Пак на стр. 127: „Сър Фред Хойл подхожда към въпроса от математическа гледна точка и изследванията му го водят до съмнение в представата, че микроеволюцията може да се екстраполира до макроеволюция. „Когато стана ясно, че Дарвиновата теория не може като цяло да е вярна, все пак остана един въпрос, тъй като на мен ми беше трудно да приема, че теорията е напълно невярна. Когато идеите се базират на наблюдения – както определено е случаят с Дарвиновата теория – те обикновено са валидни поне в областта на наблюденията. Проблеми могат да се появят, когато се екстраполира извън областта на наблюденията. И така, въпросът, който се постави, беше да се определи докъде е валидна теорията и защо точно отвъд една определена точка тя престава да бъде валидна.“ Стр. 128: „Е, здравият човешки разум би казал, че Дарвиновата теория е вярна в малкото, но не и в голямото. Зайците произлизат от други, малко по-различни зайци, а не от (първичен) бульон или от картофи (черният шрифт мой – М.М.). А откъде произлизат първоначално, е проблем, чието решение тепърва трябва да се намери, както и на много други въпроси от космическа величина.“

Моля, погледнете отново двете почернени изречения. Хойл твърди, че Дарвиновата теория не е вярна в голямото, защото зайците не произлизат от картофи или първичен бульон. За мен има две възможности: той или знае, че погрешно приписва небивалици на опонентите си, и тогава е нечестен, или наистина смята, че дарвинистите вярват в самозараждането на гръбначни животни от растителни части или аморфно вещество. За протокола: доколкото знам, последният биолог, действително твърдял това, е ван Хелмонт в началото на ХVІІ в. Линкът е към страница за абиогенезата, която между другото посочва, че креационистите често бъркат абиогенезата (т.е. зараждането на жива от нежива материя) с еволюцията.

Сър Фред Хойл беше цитиран от Ленокс и по-рано. Нека припомня, че той е астроном и следователно по презумпция разбира от биология само една идея повече от самия Ленокс. Следователно няма какво да му се чудим, че не може да различи еволюция от самозараждане и има биологични познания на равнището на ранния ХVІІ в. Ако аз се заема да оценявам и критикувам астрономическите теории, вероятно ще се изложа не по-малко от Хойл. Изглежда, креационистите нямат друга схема за аргументация освен „един невежа се позовава на авторитета на друг невежа“.

 

На стр. 128: „Не бива да се забравя, че огромното мнозинство от мутациите, наблюдавани в лабораторни условия, имат вредно въздействие… Само една от хиляда мутации не е вредна…“

Статистиката „999 от 1000 мутации са вредни“ е много пресилена, но принципно горното твърдение е вярно: мнозинството от мутациите са вредни. Моля, запомнете това, то е важно. Ще се върна към него в по-късен пост.

 

В края на главата Ленокс разглежда въпроса дали приликата между видовете говори за общ произход. На стр. 134: „В много учебници виждаме класификации на кости с подобна структура от различни животни или пък научаваме, че земноводните, птиците и бозайниците имат редица сходни гени. Това обикновено се тълкува като доказателство за общ произход и оттам – за еволюция. Но също толкова успешно би могло и да се разбира като общ конструктивен план.“ На стр. 135: „Автомобилите например могат да се подредят в йерархия. Но всички автомобили имат подобни части, понеже те са съществени за тяхното функциониране и понеже са направени по общ конструктивен план, а не понеже са произлезли една от друга.“

Само че има една много съществена разлика между организмите и другите обекти като автомобилите: новите автомобили се конструират от части, които нямат автомобилен произход, докато новите организми пряко произлизат от вече съществуващи организми чрез размножаване. Общият произход на видовете следва от начина, по който идват на бял свят съставящите ги индивиди. Ако всеки нов вид не се развива от предшестващ вид, а се появява чрез творчески акт на Интелигентния дизайнер, то защо Дизайнерът изобщо е създал размножаването? Защо не сътворява всеки отделен индивид de novo, както прави Богът на еволюцията в романа на Тери Пратчет „Последният континент“? Наличието на два съвсем отделни механизма за получаване на индивиди – чрез размножаване, когато те са от същия вид, и чрез сътворение, когато те са първите представители на нов вид, противоречи на известните факти, логиката, здравия човешки разум и бръснача на Окам.

Главата завършва на стр. 135 с цитат от креациониста Стивън Майер: „Постулирането на един ненаблюдаван Конструктор не е по-ненаучно от постулирането на ненаблюдавани макроеволюционни етапи.“ Понеже ми омръзна по сто пъти да обяснявам елементарни неща, сега отивам направо на бутона за публикуване, оставяйки изречението да сияе необезпокоявано с цялата си преголяма глупавина.

Етикети: креационизъм, наука