В защита на науката, част 8

Продължавам от част 7.

Глава 8. Маймунската машина

В началото на главата на стр. 136 Ленокс заявява: „А ако става дума за произхода на самия живот (т.е. за химичната еволюция), ние трябва да зададем на еволюционните теоретици още един въпрос: Тъй като отричате наличието на конструктивен план, а вместо това считате, че еволюцията обяснява произхода на биологичната информация, какви данни имате за механизми, които могат да направят това на основата единствено на естествени процеси?

Позволявам си да заявя за N-ти път, че въпросът е неправилен и издава величествената каша в главата на проф. Ленокс. За да приписваш едно естествено явление на естествени процеси и да изключваш свръхестествените, изобщо не е необходимо да знаеш механизма на тези естествени процеси или дори да имаш най-смътно предположение за него. Както писах другаде: „Изначалната грешка на креационистите е привличането на свръхестествени сили за обяснение на естествени явления. За да илюстрирам колко е нелепо това, ще дам пример от криминалистиката, която като науката се занимава изцяло с естествени явления и като науката не обещава цялата истина. Да допуснем, че снощи в глуха улица е бил намерен труп на мъж с прерязано гърло. Криминалистите, разбира се, ще започнат да търсят убиеца. Те може никога да не го намерят, но това няма да ги накара да прибягнат до работната хипотеза, че мъжът е бил заклан от ангел Господен с огнен меч.“

Нали уж Ленокс признаваше, че Бог не е и не може да бъде обяснение на природните явления, алтернативно на научното обяснение? Нали се присмиваше на древните политеисти, обясняващи гръмотевиците с бога на гръмотевиците? Защо да е суеверие да обясняваш гръмотевиците с бога на гръмотевиците, а е наука да обясняваш белтъците и ДНК с интелигентен дизайн? Нима нещо се променя и Бог по вълшебен начин се включва в науката, като го наречеш „Интелигентен дизайнер“?

Но няма значение, да приемем предизвикателството и да продължим. Както би казал Прометей, не сме се заели с игра на борсата, поправка на коли или друга дейност, в която некадърността автоматично се наказва. Така че можем да си приготвим пръстите за изсмукване на хипотези и давайте да е весело.

 

На стр. 137 се пояснява заглавието на главата: „(Еволюционистът) Хъксли застъпва възгледа, че маймуни, които удрят случайно по клавишите на пишеща машина – ако разполагат с достатъчно дълъг живот, неограничен запас от хартия и неограничена енергия – накрая по случаен начин ще напишат някое стихотворение на Шекспир или дори цяла книга. Имайки предвид възрастта на Вселената…, не е трудно да се види, че това е безсмислица… Нещо подобно по дължина на 23-ти псалм (кратко еврейско стихотворение от Стария завет) би отнело средно около 10 на степен 1017 години! Настоящата преценка за възрастта на нашата Вселена е някъде между 4 и 15 х 10 на степен 9 години!“

В своя пост за книгата Лид пише: „Няма как огромен брой маймуни да тракат на пишещи машини милиони години наред и да напишат и най-глупавия текст, който си чел в този блог…“

Аз възразих в коментар: „Маймуните, пишещи на машини, не са точна аналогия на еволюцията чрез мутации и естествен отбор. За да е аналогията поне малко от малко точна, трябва да е компютър, а не пишеща машина. Много компютри, свързани в мрежа. И програма, която разпознава смислените (и дори почти смислените) думи и съчетания, запазва ги и ги разпространява между компютрите. През повечето време маймуните са на режим Replace – натискайки клавиши, те заменят, по-рядко трият и добавят отделни символи в текст с горе-долу постоянна дължина. От време на време части от текста се копират, трият или разместват. Нека една от маймуните случайно да напише на своя екран МОТИЧЕ. Програмата ще разпознае това съчетание като близко до смислени думи, (ще го запази) и ще го разпространи на всички компютри в стаята. След това е въпрос на време някоя маймуна да го превърне в МОМИЧЕ, КОКИЧЕ, МЪНИЧЕ или МОТИКА. Веднъж получи ли се смислена дума, програмата ще я защити от унищожаване. След това, ако някоя маймуна налучка смислена добавка към думата, напр. интервал или пълен член, това също ще бъде съхранено. Предполагам, че има добър шанс след няколко дни да се стигне до КОКИЧЕТО ЦЪФНА. Ако някоя маймуна копира частта от текста, съдържаща КОКИЧЕТО ЦЪФНА, програмата ще пази от промени първия екземпляр, но ще позволи промени в копието. Така ще запазим КОКИЧЕТО ЦЪФНА, а на друго място в текста можем да получим МОМИЧЕТО ТРЪГНА. Надявам се, че тази аналогия ще помогне на еволюцията да изглежда не чак толкова невероятна.“

Лид отговаря: „Относно примера ти с маймуните, Ленокс го разглежда доста подробно и показва, че ако ще вкараш и компютър и ще му зададеш всички тия команди, така че да направиш еволюцията да не изглежда толкова странна, ти всъщност противоречиш на своя “отбор”, който всъщност се опитва да ни покаже, че еволюцията е сляпа :), а именно: вкарваш доста творчество и интелект. Всъщност ти съставяш програма, т.е. съвсем не действаш на сляпо.“

Аз поясних: „Кой се опитва да покаже, че еволюцията е сляпа? Как тя може да е сляпа, след като протича във физичния свят, подчинен на строги закони? Какво сляпо има в това, че за да живееш в горещ извор, трябва да имаш белтъци, които издържат на висока температура? Че животните, които плуват бързо, трябва да имат аеродинамична форма? Че водните гръбначни могат чудесно да карат с хрущялен скелет, защото водата ги крепи, но на сушата е необходим костен скелет? И как да моделирам всички тези железни изисквания в примера с маймуните, без да въведа програма с творчество и “интелект”? Ленокс всъщност доказва, че еволюцията БЕЗ ЕСТЕСТВЕН ОТБОР няма да стигне доникъде. Така е. И кво? Естественият отбор съществува, без оглед на това дали Ленокс го разбира или не. Ленокс, неспособен и нежелаещ да проумее истинската еволюционна теория, си прави “сламен човек” – някаква нелепа, измислена от него еволюционна теория, и разгромява този сламен човек.“

Да се върна на стр. 137. „(Еволюционистът) Докинс например цитира изчислението на Айзък Азимов за вероятността една молекула хемоглобин да се образува случайно от аминокиселини. Такава молекула се състои от четири аминокиселинни вериги, комбинирани една с друга. Всяка от веригите се състои от 146 аминокиселини, а в живите организми се срещат 20 различни вида аминокиселини. Възможните подреждания на 20 аминокиселини в една верига с дължина 146 е 20 на степен 146, което е приблизително 10 на степен 190. (В цялата Вселена има само около 10 на степен 70 протона!).

Тук ще вметна, че поначало не е уместно в тези обсъждания за пример да се използва хемоглобинът, който ранните форми на живот не са притежавали, нито пък са се нуждаели от него.

На стр. 138: „Докинс се опитва да разреши трудността…, като „разчленява невероятността на малки, удобни части и с това измамва случайността…““ На стр. 139: „Нека се опитаме да последваме Докинс и да редуцираме невероятността за образуване например на хемоглобиновата молекула, като разделим процеса на малки стъпки. Да кажем, че има 1000 стъпки до върха, и да разгледаме една много опростена ситуация, при която на всяка стъпка има само две възможности. Едната води към нещо жизнеспособно, а другата – не, така че естественият отбор я елиминира. Всяка стъпка е независима. Каква е вероятността да се намери правилният път до върха? Отговорът е 1 към 2 на степен 1000, което е приблизително 1 към 10 на степен 300.“

Само че тук Ленокс предполага, че всяко „поколение“, участващо в тази химична микроеволюция, има само един шанс и, ако го получи, оцелява, а ако не го получи, загива. В играта изобщо не се включва извънредно важния процес РАЗМНОЖАВАНЕ. Ако въведем възпроизвеждане на жизнеспособните комбинации, то тогава няма да имаме вероятност от 1 към 10 на степен 300, а чисто и просто вероятност 1 – събитието със сигурност ще настъпи. Ефективното размножаване е много важна предпоставка за еволюционната теория.  Не случайно Дарвин, още преди да обясни теорията си по същество, изтъква огромните възпроизводителни възможности на всички известни организми. Грешката на Ленокс е толкова колосална, че ми е много трудно да я приема за неволна. Защо тогава другите читатели не я забелязват? Защото обикновено човек не само не проверява, но дори не чете истински тези части от текста, в които става дума за математика. Оставя се на милостта на автора и приема резултатите му на юнашко доверие. За пръв път осъзнах това в прогимназията, след като забелязах, че теоремите и задачите в учебниците ни са пълни с печатни грешки.

Повечето хора се справят с математиката трудно. Мозъкът ни просто не е добре нагоден за нея. За това си има причина, а именно че единствените области от математиката, които са ни полезни в действителния живот, са по-елементарните раздели на аритметиката и геометрията. Ако не се занимаваме с наука, техника или икономика, едва ли ще ни се наложи да използваме нещо друго от математиката. Дори и теорията на вероятностите, която е специално разработена за ситуации от живота, не ни върши почти никаква работа. По-лошо – тя може да ни подведе жестоко. Питам се дали някой от вас помни Сали Кларк, за която дадох линк в един от предишните постове – майката, осъдена за убийство на двете си бебета само заради (погрешни) изчисления, че случайната им смърт уж била твърде малко вероятна. Пишейки за Кларк и други хора, осъдени въз основа на вероятности, престижното научно списание „Нейчър“ напомня: „Най-голямата практическа трудност… се крие в необикновено деликатната природа на статистическата аргументация, за която е установено, че лесно подвежда не само обществеността, а и специалистите.“

Защо теорията на вероятностите и статистиката крият такива капани? Защото можеш да изчисляваш вероятности само ако знаеш и вземеш предвид всички фактори, които имат отношение към процеса. Ето защо класическите примери, използвани в теорията на вероятностите, са простички – монети, разноцветни топки и зарчета, чийто център на тежестта, разбира се, се намира точно в средата. Ако центърът на тежестта е изместен към едната страна на зарчето, вече не можем да изчисляваме никакви вероятности. Педиатърът, въз основа на чиито показания е осъдена Сали Кларк, твърди, че вероятността за случайна внезапна смърт на две бебета в едно семейство е 1 на 73 милиона. Това изчисление обаче е направено въз основа на допускането, че двата случая са независими, докато в действителност двете братчета споделят както гени, така и фактори на средата. Други експерти по-късно заявяват, че ако в семейството вече е имало внезапна смърт на бебе, вероятността й за следващо бебе ще е между 0,5 и 1%. Да изчисляваш вероятности, без да имаш необходимите статистически данни или да познаваш отлично механизма и обстановката на разглеждания процес, означава да мамиш себе си и другите.

Ето друг пример как предвижданията за „твърде ниска вероятност“ могат да подведат. Преди няколко години 10 деца с вродена имунна недостатъчност са подложени на генна терапия, която при 9 от тях е успешна. Генът, който по рождение им липсва, е вкаран в клетките им така, че да се вгради на случайно място в генома. Предполага се, че вероятността при това да се повреди друг ген е нищожна, защото човешките гени са нарядко разпръснати сред ДНК, която не кодира нищо. Три години по-късно обаче две от децата развиват левкемия в резултат на вграждане на гена близо до друг ген, важен за клетъчното делене. Към днешна дата левкемия са развили три деца, като едно вече е починало. Предварителните оценки за вероятността и риска са недооценили факта, че в организма протича „естествен отбор“ на клетките с повишена склонност да се делят (левкемията като другите видове рак се развива по механизмите на еволюцията). В процеса, смятан за случаен, се е намесила непредвидена закономерност и това е променило изхода драматично.

Да се върна към маймунската машина: На стр. 140-142 Ленокс разказва как Докинс се опитва да получи фразата от „Хамлет“ „Струва ми се, че прилича на невестулка“, като „насърчава“ чрез естествен отбор всяка правилна буква. Няма да се спирам на това подробно, понеже ми се струва, че моят пример с кокичето и момичето е по-подходящ. (Той за разлика от примера на Докинс е почерпан пряко от днешните ни познания за доменната структура на белтъците, получаването на нови гени чрез дупликация на стари и еволюцията на генните семейства чрез дивергенция.)

Ленокс твърди, че отборът на правилните букви трябва да се осъществява от някаква „Главна маймуна“ (израз на креациониста Берлински) и че е нужен интелигентно заложен филтриращ принцип, насочен към крайна цел. „Премахнете филтриращия принцип, крайната цел и Главната маймуна и ще свършите в пълен хаос.“ Тук ми се ще да покажа конкретен пример как изглежда „Главната маймуна“. Веригата на нуклеиновите киселини е склонна да се сдвоява, като за сдвояването отговарят две възможни съчетания на нуклеотиди – или АТ (аденин-тимин), или ГЦ (гуанин-цитозин). Комбинацията АТ се крепи от две връзки, а ГЦ – от три, затова втората е по-стабилна. Понеже високата температура предразполага към разпадане на връзките, нуждата от стабилни връзки нараства, когато организмът живее на по-горещо. Ето защо бактериите, които живеят в горещи извори, имат РНК, богата на ГЦ. Как е постигнато това: Гените, кодиращи РНК, от време на време мутират. При това съдържанието на ГЦ или ще нарасне, или ще намалее. (То може и да не се промени, а освен това мутациите могат да имат други ефекти, но да не усложняваме нещата.) Щом изворът е горещ, бактериите с повече ГЦ ще оцеляват и ще се размножават по-успешно от тези с по-малко ГЦ. Днес наблюдаваме потомците на много милиони поколения „добри сървайвъри“ с много ГЦ. Каква Главна маймуна, какъв интелигентен филтриращ принцип, каква крайна цел, какви пет лева? Всяка точка АТ, заменена при случайна мутация с точка ГЦ, носи бонус.

На стр. 143-144 се дава „илюстрацията на Елиът Соубър на аналогията на Докинс. В нея той си представя комбинационна ключалка, която може да се отключи единствено от комбинацията МИСЛЯЧЕЕНЕВЕСТУЛКА.“ Ленокс „доказва“, че няма начин комбинацията да се получи чрез мутации и естествен отбор, защото организмът ще умре много преди да успее да налучка цялото съчетание. „Ако вашият успех в размножаването зависи от отключването на ключалката, не бихте оставили потомство. Това е ирония за Соубърр и Докинс, но една комбинация ключ-ключалка е високо специфична, нередуцируемо сложна система, която чудесно илюстрира защо при такива системи не може да има постепенно доближаване до пълната функция.

Разбира се, условието на задачата е погрешно, защото допуска отключване само и единствено от правилната комбинация. В действителност за една и съща ключалка са възможни няколко или дори десетки комбинации, кои повече, кои по-малко „правилни“, но всичките достатъчно правилни, за да я отключват – т.е. белтъкът да изпълнява функцията си. Тези варианти могат да са застъпени в различни индивиди от един вид като алели или да се различават в близки видове, без това непременно да е обусловено от адаптация към различни среди на живот. Знаем например, че преди човешкият инсулин да стане търговски достъпен, диабетиците са лекувани със свински и говежди инсулин, който се различава от човешкия по няколко аминокиселини. Той работи в човешкото тяло безупречно и единственият проблем е, че ако се използва дълго, имунната система го разпознава като чужд и произвежда антитела срещу него.

Ако се върнем на аналогията с ключа и ключалката – чудя се Ленокс наистина ли не се сеща или се прави, че не се сеща за похватите на крадците да отварят ключалки с шперцове, фиби и други подръчни средства, когато не разполагат със специфичния ключ.

 

На стр. 146: „Нека мимоходом да отбележим само, че условието правилно натиснатата буква да се запазва и никога повече да не се изгубва е еквивалентно на предположението, че благоприятните мутации винаги се запазват в една популация. Това обаче не е вярно, както показва сър Роналд Фишър в своя основополагащ труд „Генетична теория на естествения отбор“. Повечето благоприятни мутации се унищожават от случайни въздействия или от вероятно много по-големия брой вредни мутации.“

Допреди няколко страници естественият отбор беше толкова тривиален, че изобщо не беше научна теория, а сега се оказва, че полезните мутации обикновено не можели да се отбират :-). А ако си говорим сериозно – случва се полезна мутация да се затрие случайно, но вероятността да се запази и разпространи от раз е толкова по-висока, колкото полезното й действие е по-силно. Загубата на полезна мутация по случайни причини няма да спре еволюцията; в новите поколения ще продължат да се появяват мутации и някои от тях ще бъдат полезни – други полезни мутации или дори такива, които са близки до веднъж загубената. Не се очаква полезна мутация да се унищожи от вредна; ако организмът е подложен на толкова силно мутагенно въздействие, че мутациите му се получават една върху друга, то нищо не може да го спаси, но това в природата на практика няма как да се случи. Но самото допускане на Ленокс, че вредната мутация от цял геном ще вземе да улучи точно полезната мутация, показва колко е добре той с теорията на вероятностите и статистиката.

На стр. 146 Ленокс внушава, че трудността, свързана със „случайното“ получаване на къс текст, се умножава многократно, ако разгледаме цял геном като човешкия. Само че човешкият геном (или този на който и да е друг организъм) няма нужда да възниква по същия механизъм, по който са възникнали първите гени. След като веднъж имаме няколко гена (ако щете, дори само един ген), нови гени се получават от старите чрез удвояване (дупликация) на цели гени с последващо натрупване на разлики (дивергенция), удвояване на отделни части (домени) от различни гени с последващо комбиниране в нов ген и удвояване на целия геном (полиплоидизация). Но, разбира се, ако разглеждаш новите видове не като произлезли от вече съществуващи, а като сътворени наново, то наистина за всеки нов вид трябва някой да сглобява целия геном нуклеотид по нуклеотид. Това е херкулесовска и безкрайно досадна работа, с която според мен никой Интелигентен дизайнер, ако наистина е интелигентен, не би се занимавал.

Но да допуснем, че наистина Интелигентният дизайнер сътворява по този начин геномите на новите видове. Защо тогава той им дава само тези гени, които са имали преките им предшественици, плюс малко нови гени, получени чрез презрените процеси на „микроеволюцията“? Защо Дизайнерът не е дал на делфините и китовете рибешки гени за органи, неизмеримо полезни във водна среда, като хриле и странична линия? Защо не е върнал на човека гените за синтеза на витамин С, загубени от нашите маймунски предшественици? Щеше да спести на хиляди мореплаватели смъртта от скорбут. Защо не сътворява наново видове като американския гълъб, Стелеровата морска крава и птицата додо, изчезнали преждевременно от лицето на Земята по вина на човека? Нима на Интелигентния дизайнер не му стига интелигентността да архивира труда си и при нужда да го използва наново чрез Copy-Paste?

 

На стр. 148: „Интересно е да отбележим преценката на проф. Ноъм Чомски (признат като един от най-големите изследователи лингвисти на всички времена), че произходът на информацията е отвъд човешката способност за разбиране.“

Да запишем и това в тефтера.

 

На стр. 149-150 се обсъжда как се е развила клетката или по-скоро как не е могла да се развие. „Самите клетки проявяват „постоянство“, което говори, че има един вид нередуцируема сложност на клетката, разглеждана като цяло. Изумителното на клетката е, че тя е в състояние да се възпроизвежда сама. Вероятността тази способност да се получи случайно е още по-малка от вероятността ДНК или белтък да се получат случайно.“

Ленокс не разбира, че способността на клетката да се възпроизвежда сама пряко произлиза от способността на нуклеиновите киселини да се възпроизвеждат (реплицират). За разлика от него аз мисля, че след появата на РНК и белтъко-синтезиращия апарат (на първо време може и без ДНК) по-нататъшният път до цялостна жива клетка е бил сравнително лесен.

На стр. 151: „В продължение на много години молекулните биолози са считали… че геномът напълно обуславя наследствените характеристики на един организъм. Изглежда обаче се натрупват все повече доказателства, че това не е така. Например човешкият геном се състои от само около 30 000 гена – твърде малко, за да може да се обясни както невероятната сложност на нашите наследени характеристики, така и големите разлики между, да кажем, растенията и хората.“

Чудя се как човек с толкова слаба биологична подготовка като Ленокс може да си мисли, че е способен да определи колко гена трябва да съдържа геномът на един организъм. Явно той като много други антидарвинисти има антропоцентричен светоглед. Ето защо не може да повярва в общия произход и родството ни с другите организми, понеже тези факти му се струват нелепи и унизителни. Бих го посъветвала да прочете описанието на генома на фага (т.е. бактериалния вирус) ламбда, съдържащ само трийсетина гена, и да се опита да разбере как този геном работи. Обзалагам се, че от главата му ще почне да излиза пара.

 

След това на стр. 152-155 Ленокс се опитва да убеди читателя, че „централната догма“ на молекулната биология (според която наследствената информация тече само от нуклеиновите киселини към белтъка, но не и обратно), вече не била валидна. Няма да се опитвам тук да опровергавам глупостите, които е натворил в биологичното си невежество, защото за целта трябва да навлезем в дълбините на молекулна биология, където повечето от вас няма да искат да се потапят. Най-неуморните търсачи на истината отпращам към сайта си, където в раздел „Молекулна биология“ са разгледани всички явления, споменати от Ленокс – алтернативно снаждане, ДНК-репарация, участие на ензими в ДНК-репликацията, приони и нагъване на белтъци с помощта на шаперони. Нито едно от тези явления не включва матрична синтеза на нуклеинова киселина или белтък върху белтък, което би било опровержение на „централната догма“. Всъщност фактът, че репликацията на ДНК се катализира от ензими, е бил известен още когато „централната догма“ е била формулирана.

 

На стр. 155: „Ако в този момент ме убиете, всички химични вещества, от които съм съставен, все още ще съществуват. ДНК ще съществува, клетките също. Но аз вече няма да съм жив… Животът не е просто наличието на определени химични вещества в определена конфигурация. Но какво е тогава? Може би все пак има нематериално измерение?“

Ето ви прекрасна идея как да очистите някого, без да ви пипнат: Намерете и отнемете нематериалното измерение на неговия живот.

Аз пък досега мислех, че, смъртта изисква конкретна причина от съвсем материален характер.

Advertisements

Етикети: ,

2 Коментари to “В защита на науката, част 8”

  1. В защита на науката, част 9 (последна) « Моето ъгълче Says:

    […] Моето ъгълче Блог за образование и други немаловажни (според мен) неща « В защита на науката, част 8 […]

  2. Поредица статии на Мая Марков за креационизма « А корабче плува ли? За в окото питам… Says:

    […] В защита на науката, част 8 […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: