Избори 2009, част 1: Многопартийната демокрация

Отдавна съм обещала на Лид един пост на тема избори и как според мен трябва да се гласува; понеже текстът се очертава дълъг, ще го оформя като два поста.

Започвам отдалеч с кратко описание на политическата система, която се основава на гласуване – многопартийната демокрация. При нея гражданите, които искат пряко да участват в управлението, се включват в организации, наречени партии. Периодично се провеждат предизборни кампании, в които всяка партия представя демо-версия на своята програма за управление и личностите, с които разполага. След това в изборния ден гражданите чрез своите бюлетини решават коя партия ще управлява и коя засега ще остане в опозиция.

След близо 20 години многопартийна демокрация сигурно мнозина българи смятат, че обясняването й като за петокласници е обида за умствените способности на читателя. На мен обаче този въвеждащ текст ми се струва необходим, защото съм убедена, че печалната българска мизерия се дължи не толкова на провалите и престъпленията на една или друга клика управляващи, колкото на дълбокото неразбиране и неприемане на многопартийната демокрация от народа като цяло.

В западните общества демокрацията има вековни традиции. Затова западняците могат понякога да се отчайват от нея, но не допускат сериозно, че тя има алтернатива. При нас е друго. Тоталитарното комунистическо управление между 1944 и 1989 успя да убеди твърде много българи, че без демокрация може да се живее, и то нелошо. Убеждаването, разбира се, се подпомагаше от интензивен изкуствен отбор: комунистическият режим издигаше своите привърженици далеч над мястото, което би им се полагало в едно нормално общество, а противниците си пречупваше или унищожаваше. В резултат гражданското общество, което някога успя да спаси своите евреи, беше заменено от човешко стадо със закърнели способности и добродетели, привикнало към жалките удобства на социалистическата клетка.

Разбира се, оцелелите от една нечовешка система не трябва да бъдат обвинявани, че са оцелели. Лошото е, че повечето от тях продължават да бъдат оцелели и 20 години по-късно. За да си спестят катарзиса, който би ги превърнал в граждани и пълноценни човешки същества, те чрез сложни психологически механизми успяват да се убедят, че са прекрасни и в сегашния си вид. Един от тези защитни механизми е импрегниране на ума срещу всякакви неудобни факти и разсъждения. Ето защо е безсмислено да се припомня на тези хора как в „доброто старо време“ всички стоки бяха дефицитни и ги купувахме с триумфалното чувство, че сме измамили държавата; как бяхме толкова откъснати от света, че се връщахме от няколкодневна разходка до Чехословакия или ГДР с блесналите очи на хаджии; как на властта току й идваха свежи идеи, например да ти вземе апартамента, ако според нея ти е в повече, или да ти смени името, ако не й е по вкуса; и най-накрая, как системата стигна до документиран фалит, който докара дворцовия преврат на 10. ноември 1989.

За тази дата Светла Енчева пише на 10. ноември 2007: „Нямам ясен спомен от събитието преди 18 години. Тогава бях на 15… Студентите ми пък нямат съвсем никакви спомени за времето на тоталитаризма. Вероятно така е по-добре, но фактът, че много от тях мислят, че животът преди е бил по-хубав и че политическата свобода не е нещо, на което държат, е тъжно. Но обяснимо.“ Борислав Борисов коментира: „Бях на 20 тогава… От днешните 20-годишни научавам, че преди е било по-хубаво. Така им казали бабите им, които ги отгледаха, докато родителите им се бореха за кокала.“ Светла добавя: „Дали бабите или родителите, не знам… Много хора „на средна възраст“ страдат по загубената „сигурност“ и се чудят защо му е на човек тази демокрация… Оттук погледнато, тенденцията да се гласува за хора, които се привиждат като „силни личности“, не е случайна.“ Духовната развала, с която платихме физическото си оцеляване през социализма, се пренася като зараза върху следващите поколения.

Всъщност комунистическата пропаганда насочваше жилото си изключително срещу икономическата основа на свободното общество, т.е. капитализма, и гледаше да мълчи за неговата политическа система – многопартийната демокрация. Откъде тогава дойде всеобщото отвращение от демокрацията? В предизборните кампании от 1990 и следващите години по-нечистоплътните партии, осъзнавайки колко белоснежно тъпо е политическото съзнание на българина, решиха да преборят опонентите си, като хвърлят кал върху самата многопартийна демокрация. Тези партии при възможност избягваха да се наричат партии, а вместо това се именуваха движения, сдружения, обединения и какво ли не още. След това обещаваха да сложат край на „(дву)партийното противопоставяне“, което уж било съсипвало страната, и обвиняваха опонентите си, че се били „борели за власт“. Първата партия, която поде тези мръсни игрички, беше БСП (макар да й признавам, че е от малкото български партии, които съдържат думата „партия“ в самото си име). След това дойдоха Българският бизнес блок (днес щастливо забравен), НДСВ и в момента на линия е ГЕРБ. Всички тези рицари на бели коне внушават на народа, че ако бремето на действителността му се струва непосилно, виновна за това е многопартийната демокрация; и че ако народът гласува за тях (в пълно съгласие с формалните закони на демокрацията, но в крещящо противоречие с принципите й), то те ще го спасят не само от тази ужасна демокрация, а и от самата непоносима действителност. Ще премахнат безработицата и престъпността и ще вдигнат жизненото равнище незабавно и несимволично чрез раздаване на блага, които никой не е произвел, и на кредити, които никой няма да има нужда да връща.

За да устои на тези продавачи на опиум, човек само трябва да не ги оставя да заглушават мислите му. Първо, всяко сдружение от хора, за да участва в избори, трябва да се регистрира по Закона за политическите партии. Сиреч всяко сдружение, обединение или движение, за което можете да гласувате, е партия по определение. И ако такова юридическо лице хвърля помия по „партиите“, това трябва само да ви припомни да добавите лицемерие и измама към списъка на греховете му.

Второ, партиите, ако не са обединени в коалиция, се избират алтернативно, състезават се за нашите гласове и следователно трябва да се противопоставят помежду си. За какво са ни партии, които не се противопоставят? Самото име „партия“ идва от „част“ – част от политическия спектър. Липсата на партийно противопоставяне, ако се нарича с истинското си име, означава чисто и просто еднопартийна диктатура. Благодаря, тази попара вече я сърбахме. Освен това, дори да пожелаем на сериозно да се върнем в сантименталния свят на бабините спомени и да караме без нови филми, южни плодове, маркови дрехи, блогове, бяла и черна техника и право да живеем в големите градове… – както споменах по-горе, социализмът фалира веднъж и завинаги.

Трето, партиите по определение се борят за власт. Затова участват в избори – за да получат мнозинство в Народното събрание (законодателната власт) и да съставят правителство (изпълнителната власт). Кому е притрябвала партия, която не се бори за власт? Човек, който ви убеждава, че опонентите му са мръсници, защото искат власт, а неговата партия (която най-вероятно не се нарича партия) хич никаква власт не иска, само да гласувате за нея – такъв агитатор според мен заслужава всички развалени яйца и стари обувки, които публиката му успее да намери. Уговорка: моля, не приемайте горното изречение буквално 🙂 !

Тук възниква въпросът: добре, стремежът на партиите към властта може да е нужен на демократичната държава, но какво мотивира самите хора, които оглавяват партиите и водят борбата за власт? По този въпрос в съзнанието на повечето българи се е загнездило неизразеното с думи убеждение, че тези хора трябва да се ръководят от безкористно желание да служат на народа си; че ако някоя партия не се ръководи от всеотдайно-безкористни хора, то за нея изобщо не трябва да се гласува; и че само една партия отговаря на условието и това е движението/ сдружението/ обединението на поредния месия.

Разбира се, в легиона от политици по всяко време могат да се намерят безкористни идеалисти, но те са съвсем малко и трудно се разпознават. А и да не беше така, трябва ли да разчитаме на тях и да искаме всички политици да бъдат като тях? Определено не. Да си припомним, че някои от най-зловредните исторически личности (напр. Робеспиер) са били безкористни идеалисти, водили спартански живот дори на върха на могъществото си. Аз лично се чувствам по-удобно с политиците от другия тип, които като нас, простосмъртните, работят главно за пари. Затова на големите партии трябва да се осигури прилична бюджетна издръжка, и то не само когато управляват, а и когато са в опозиция. Българският данъкоплатец и избирател много рита срещу тази идея, но ако той откаже да издържа партиите, то (по израза на Чосър) „друг ще се намери, много ясно – излиза евтино, но е опасно“.

Изобщо избирателят трябва да помни, че политиците са хора като него. Изискванията на българските избиратели към политика, когото биха удостоили с гласа си, много ми напомнят изискванията на 16-годишна девойка към мъжа, за когото би се венчала. Но докато девойката с натрупването на житейски и сексуален опит се поочуква и накрая приема простосмъртен и несъвършен като нея мъж, на избирателя за 20 години не можа да му уври главата. Не осъзна, че Господ няма да спусне ангели небесни да запълнят избирателните ни листи и че откажеш ли да гласуваш, защото и най-добрите кандидати не ти се струват достойни за гласа ти, после нямаш право дори да мрънкаш, ако други избиратели овластят най-лошите налични кандидати. Представи си, че сняг те е затрупал във високопланинска хижа и за ядене предлагат само боб и зеле с ориз, а ти мразиш и двете. Колко пъти ще отказваш любезните предложения на хижаря? Веднъж, дваж най-много, а на третия път ще избереш което от двете мразиш по-малко, защото без храна не можеш. И без гласуване не можеш, само така ти се струва. В изборните дни се чувстваш извисен над простаците, които се разкарват до секциите, а през останалото време те управляват само хора, избирани от други, което е малко като да ядеш храна, вече ядена от други…

Често чувано обвинение към партиите е, че прекалено много си приличат. Аз мисля, че така и трябва да бъде. Че „партийно противопоставяне“ трябва да има, но също така трябва да има и съгласие по основните въпроси за страната. В една зряла демокрация резките завои са необичайни. Не може държави-съюзници да станат врагове и обратно току-така, само защото някой бил спечелил изборите. (Възможно е Барак Обама да се окаже едно от големите изключения, но нека не плюя човека, преди да е управлявал 100 дни – това е една от хубавите традиции на демокрацията.)

Класическите политически партии се делят на леви и десни. Левите са за повече намеса на държавата в стопанството, а десните – за повече капитализъм. Срещат се обаче и партии на друга основа. Най-често те обединяват група хора въз основа на някаква примитивна родова черта като народност или религия. Опитът показва, че тези партии като цяло са по-лоши от партиите, основани на дясна или лява политическа програма. Когато вземат властта, те я използват не за да осъществят своите идеи как трябва да се развива обществото, а за да отлеят от общия казан възможно най-много за своята избрана група. Опитът на България с ДПС показва, че дори само 10% от населението да гласува за партия на етническа или религиозна основа, това може да има катастрофални последици за цялата страна. Да му мислят страни като Ливан или Ирак, в които всички партии са такива; според мен тяхното не е истинска демокрация, а институционализирано надлъгване между племенни вождове, което сегиз-тогиз неизбежно избива в пълноценна гражданска война.

Има два основни типа избирателна система: мажоритарна и пропорционална. При мажоритарната във всеки район се избира само по един кандидат, а избирателите, гласували за други кандидати, пият по една студена вода. При пропорционалната система се губят само гласовете за малки партии, неуспели да минат определена бариера (обикновено 4%); другите партии си поделят местата в Народното събрание според броя на спечелените гласове. В България засега е възприета пропорционалната система, макар че на някои избори е имало и мажоритарни елементи. През 1989-90 аз знаех твърде малко за двете системи и одобрих въвеждането на пропорционалната. Не разбирах какво имат предвид специалистите, които хвалеха мажоритарната система, защото тя „създавала стабилни правителства“. Сега, след всички тези години, съм убеден привърженик на мажоритарната система.

Когато мажоритарният вот във всеки район издигне само един от кандидатите, а гласовете за останалите кандидати отидат в кофата, това може да е несправедливо спрямо избирателите, подали тези гласове. Но ако една система е справедлива, а друга работи, коя ще предпочетете? Работещата, разбира се. „Несправедливата“ загуба на гласове при мажоритарната система може да ощастливи партията-победител с (примерно) 60% от местата в Народното събрание, макар за нея да са гласували само 40% от избирателите и шашмите да са били в рамките на неизбежния минимум. Тогава победилата партия може да състави правителство, без да търси подкрепа от никоя друга партия. В края на мандата на това правителство всички благодарности и упреци ще отиват на един, предварително известен адрес. Ако благодарностите са повече, партията ще спечели и следващите избори. Ако избирателите са недоволни от нея, ще гласуват за друга партия, която също ще може да състави самостоятелно правителство. В крайна сметка мажоритарната система ще стабилизира две големи партии, едната малко по-лява от другата, но като цяло подобни една на друга, както виждаме в Британия и САЩ.

Съвсем друг е резултатът при пропорционална система. Тук партията, спечелила 40% от гласовете, ще получи 40% от мандатите. За да състави правителство, тя трябва да се пазари с други партии, да прави компромиси и безпринципни коалиции. Правителството дори при най-добро желание няма да може да осъществи програмата на своята партия, защото коалиционните й партньори също ще гледат да пробутат по нещо от своите програми. Така пропорционалната система уж запазва гласовете на всички избиратели, а в крайна сметка управлява някаква следизборна коалиция, уродлива като Франкенщайново чудовище, за която никой не е гласувал и не би гласувал. На това отгоре правителството не е стабилно, защото по-малките управляващи партии се пристрастяват към ролята си на изнудвачи и искат все повече, докато на по-големите им дойде до гуша. Пропорционалната система, дори да започне с двупартиен („двуполюсен“) модел, бързо се изражда в менажерия от многобройни партии, коя от коя по-несериозни. Партии като ДПС, основани на най-примитивните и взривоопасни родово-племенни черти, при пропорционалната система са най-устойчивите участници в политическата игра и най-успешните изнудвачи. Мажоритарната система, обратно, веднага би изтръгнала отровните зъби на ДПС поне на централно равнище, понеже всяка партия-победител щеше да може да състави правителство, без да се нуждае от подкрепата на ДПС.

Да се върна на въпроса, който засегнах малко по-горе, а именно оценката за управлението в края на мандата. За да работи многопартийната демокрация, било то по мажоритарна или по пропорционална система (доколкото последната изобщо може да работи), трябва избирателите да оценят що-годе трезво дали изтичащото управление е било добро или лошо. Това обаче не винаги е толкова лесно, колкото изглежда. Някои избиратели се чувстват затруднени и си го признават; други обаче си мислят, че могат прекрасно да оценят достойнствата на едно или друго управление, а в действителност са напълно неспособни на това.

Общо взето, грешките на българския избирател са няколко типа. Първо, той е твърде податлив на пропаганда. Почнат ли всички медии да му внушават, че някое сравнително читаво правителство се е провалило, българинът почва да вярва на това, което му казват, вместо на това, което е пред очите му и в джоба му. Така двете десни правителства (1991-1992 и 1997-2001) загубиха народната подкрепа и техните партии не бяха преизбрани.

Второ, българинът е конформист. Той обича да гласува за този, който е на власт, и се отвращава от този, който е в опозиция, като от слабак и неудачник. Всъщност българинът още не може да смели самата идея за опозиция и подозира, че неуправляващите партии само ядат народната пара без нужда. Без този конформизъм някой може ли да ми обясни защо БСП и НДСВ в момента са управляващи партии? А?

Трето, липсата на усет за действителността кара българина да желае от политическата система невъзможни неща. Това го прави твърде критичен към съществуващите партии и твърде доверчив към новопоявилите се месии на бели коне, защото очаква най-сетне те да бъдат хората, които ще му сбъднат желанията. Както беше казал Васко Кръпката, българинът се надяваше с идването на демокрацията от небето да почнат да валят пържоли и беше разочарован, че това не стана. Затова нашите избиратели не търпят за повече от един мандат дори най-приличното правителство, а го натирват с дюдюкания, за да овластят някого, който досега не е направил за тях нищо и няма никакви изгледи да направи нещо в бъдеще.

Последиците от това поведение на избирателя са разрушителни. Представете си, че вашето дете има учител по английски, който много-много не знае езика и слага оценките на око, без оглед на това как се е представил ученикът. Ще очаквате ли детето ви да научи английски при този учител? Не, ще очаквате то да престане да полага каквито и да е старания. В най-новата българска история всяка партия, положила дори най-скромните усилия да управлява добре, беше позорно натирвана в опозиция на следващите избори. И след като доброто управление не се възнаграждаваше, а се наказваше от избирателя, политиците престанаха дори да си дават вид, че се опитват да управляват добре. И можем ли да ги виним? Типичният български избирател вечно се оплаква, че „всички (политици) са маскари“, а никога не се замисля, че той самият ги направи такива. Ако старите демокрации през повечето време се радват на прилични правителства, причината не е, че техните политици имат по-висок морал, а че техните народи по-успешно оценяват достойнствата на управлението. За да работи демокрацията, управляващата партия трябва от първия до последния ден на мандата си да мисли за присъдата, която Негово величество Избирателят ще произнесе на следващите избори. Справиш ли се добре, тогава и само тогава ще ти подновят договора.

(Следва продължение.)

Advertisements

12 Коментари to “Избори 2009, част 1: Многопартийната демокрация”

  1. lyd Says:

    Благодаря ти, Майя. Това е чудесно начало. Мисля си колко ще е хубаво да направим нещо за просвещаването на избирателя. Аз имам нужда от това. Половината ми ученици ще могат да гласуват тази година. След няколко години ще гласува и синът ми. Ще разпространя писанието ти, а от него могат да тръгнат няколко дискусии.

  2. Знаеш ли как да гласуваш? « полетът на костенурката Says:

    […] тези неща бях вдъхновена от текста на Майя, която ми беше обещала да пише за демокрацията, […]

  3. Димитър Says:

    Аз ще бъда брутален – такива като lyd, които са си проспали активните години негласувайки и нехаещи за бъдещето на страната са изгубени души и е безсмислено човек да ги просвещава. Ако някой ми каже, че не помни Виденовата зима и управленията след това значи е живял в абаносова кула. По-добре да продължава да живее там иначе ще вземе да хареса „Плана Станишев“ и само по-лошо ще стане.

  4. Василена Says:

    Текстът е супер, много е точен в идентифицирането на проблемите в отношението на голява част от българите към политиката. Само за пропорционалната и мажоритарната система имам несъгласие.
    Сигурно и тук играят роля някакви особености на самите общества, защото е факт, че в някои държави пропорционалната система работи чудесно, коалициите не са безпринципни и уродливи и дори миноритарни правителства си вършат работата без проблеми.
    От друга страна, съдейки по опита на Румъния неотдавна, на някои места по света мажоритарната система докарва на власт твърде много личности от типа на участниците във ВИП Брадър или пък бизнесмени с много пари с неясен произход.
    Вероятно недостатъците и на двете системи могат да се минимизират чрез образоване на избирателите, но аз лично клоня повече към пропорционалната система.

  5. lyd Says:

    @ Димитър – дали ще бъдеш брутален или не, когато казваш нещо за някаква си lyd, няма да промени избирателната осведоменост и навици на населението.

  6. Учебник по гласуване « полетът на костенурката Says:

    […] разяснения за политическата ни система, както е в текста на Майя, но да разгърнем нещата в нещо като дърво или mind map, […]

  7. Gabfest Says:

    Така! Поздравления за прекрасната статия! Аз съм за мажоритарно управление с двете ръце! Ще има ли партия в България, която ще направи подобна промяна в гласуването, за да гласуваме за нея или няма да има? Има ли го заложено това в предизборната кампания на някоя от партиите? Чакаме с нетърпение втора част, ще се радвам, ако там има някаква по подробна информация относно това, което искат да прокарат като проекти различните партии!

  8. Гласоподаване | Говорилня Says:

    […] този блог също можете да прочетете доста интересни статии по темата. Открих го чрез Лид, която не един път съм […]

  9. Wanderer Says:

    Много хубава статия с доста верни съждения, но остави малко неприятното усещане за залитане на авторката към определени политически сили. Подобни статии трябва да са максимално обективни и безпристрастни, ако искат да стигнат до по-широка аудитория.

    Относно мажоритарната система – напълно съм съгласен с мнението на Василена. Някъде мажоритарният вот може да работи добре, но у нас твърдо няма почва. Като си знаем манталитета, ще стане баш като в Румъния – парламентът ще се напълни главно с медийни герои и мутрасмени.

  10. Шлемовец Says:

    Статията ми хареса!
    Аз предпочитам смесената система – както беше през 1990г. Така избирателят, от една страна, ще избира мажоритарно, а от друга – пропорционалните листи гарантират, че много повече хора ще имат предтавителност в парламента.

    Един груб пример: при сегашния 240-местен парламент 100 места се разпределят пропорционално според получените проценти, а останалите 140 места се определят по мажоритарен принцип с пряко избиране на личности в малки избирателни райони.

  11. lyd Says:

    Може да се усещат залитания, но това е добра статия, която смятам да използвам за изходна точка на политическото си образование, както и на някои текстчета в Учебника по гласуване 🙂

  12. Избори 2009, част 2: Българският политически цирк « Моето ъгълче Says:

    […] Моето ъгълче Блог за образование и други немаловажни (според мен) неща « Избори 2009, част 1: Многопартийната демокрация […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: