От „Новая газета„, продължение на вчерашната публикация:
„Той видя радиацията
„Новая газета Европа“ говори с човек, попаднал в Чернобилската АЕЦ съвсем млад. Сергей Кошелев през 1987 г. от Ленинград отива там в командировка, която се проточва цял живот. Сергей работи в Чернобилската АЕЦ 30 години – след аварията. Опитът му е уникален: в качеството си на щатен видеооператор на централата той редовно снима залата на разрушения реактор. Започва работа в рамките на експедиция, организирана в централата от екип ядрени физици начело с Константин Чечеров. Кошелев снима реактора отвън и отвътре. По неговите видеозаписи учените изучават и ще изучават и в бъдеще живота на разрушената техника, а проектантите – конструкцията на саркофага, издигнат над Чернобилската АЕЦ много години след трагедията.
Сергей Кошелев – снимка от личния архив
За такива като Сергей Кошелев казват: видял е радиацията буквално – в обектива на камерата си.
Когато през 1987 г. Сергей идва в централата от Ленинград, той е на 24 г. Току-що се е уволнил от казармата и веднага го е сполетял удар – приятелката му го е напуснала. Точно тогава набират доброволци за Чернобил: нужни са работници както в самата централа, така и на обекти около нея. Кошелев смята, че няма какво да губи. Командировката в Чернобил продължава цял живот. В Украйна той научава операторската професия, намира делото на живота си, среща нова любов и създава семейство.
Както казва сам Сергей Кошелев, той е отишъл в Чернобилската АЕЦ, „когато всички хора са били братя“, а сега войната ги е разделила.
За получената от него доза радиация през тези 30 години работа в централата Кошелев отказва да говори.
— Как вие, съвсем млад, решихте да отидете в Чернобил доброволец?
— Ами, попитаха: „Има ли желаещи за командировка?“ Аз вдигнах ръка. Тогава живеех в Сосновий бор близо до Питер. Имах само едно желание – да се махна от това място, за да не мисля и да забравя момичето. Тогава още нямах специализирано образование. Бях обикновен шлосер. И в Чернобил отначало работех като шлосер в завод до централата. Тъй като бях млад – само на 24 годинин, гледаха много да не ме пускат при реактора. После от комсомолския комитет наблизо отвориха младежки център с видеозала, където показваха филми. Работих там известно време, сблъсках се с видеоапаратурата и другата техника, изучих всичко. Почнах малко по малко да снимам с видеокамера. Така превъзмогнах. А после видях обява, че в четвърти блок се търси видеооператор.
Трябваше да се снимат походите на курчатовската експедиция в реакторната зала на четвърти енергоблок. И ме взеха оператор. Почнах да работя сериозно – да снимам това, което те правеха при походите си в залата на реактора, например вземането на проби и другите изследвания.
Снимах горивото, доколкото беше възможно. „Курчатовците“ търсеха горивото. Чечеров искаше да му направи баланс – колко е било и колко е останало.
— Как се чувствахте, когато в скафандър с камера влизахте заедно с инженерите-физици в реактора? Било е ясно, че и Вие като всички се облъчвате. Как го възприемахте? Беше ли страшно?
— Отначало беше страшничко. Помня първия ден. Там имаше такава специална естакада под шахтата на реактора. В шахтата не можеше да се влезе – много високи дози. Сложиха на естакадата специални релси, поставиха върху тях количка с видеокамерата и я пускаха – тя снимаше дистаннционно. Но трябваше да се снимат и тези релси и ние ги доближавахме плътно, някъде под реактора. И мисля, че в този момент Чечеров ми каза: „Серьога, под краката ти е 200 рентгена“. И веднага ми се стори, че петите ми парят. Внуших си го. Такъв беше първият ден в реактора. А после погледнах тези учени – те всички бяха безгрижни, от нищо не се бояха. И моят страх някак също почна да преминава. Е, разбира се, всички разбирахме, че прихващаме сериозна доза.
Френски учени в защитни костюми и противогази измерват и анализират нивото на радиоактивността на около 6 км от Чернобилската АЕЦ, 15 септември 1999 г. Снимка: Сергей Супински / EPA
— След всеки поход ли се проверявахте с дозиметър колко сте „прихванали“?
— Е, вземахме личните си дозиметри, официалните оставяхме за дежурните отчети в дневника, иначе за такива дози отдавнна щяха да ни махнат от проекта.
— Тази история за личните и „работните“ дозиметри е направо поразителна. Да знаеш истинската стойност на облъчването, в пъти превишаваща разрешената, и все пак да продължаваш експедицията на обекта… Според вас какво мотивираше всички, които попадаха на обекта — учените, редовите членове на експедицията, Вас?
— Това беше изследователска работа. Всички горяха от желание да намерят къде там е горивото, къде са опасните места, къде нещо свети, къде се залива от вода, та недай Боже да не стане някаква нова реакция. Всички работеха с ентусиазъм. Вярно, малцина живи останаха от тази експедиция. Аз и шефът ми, той сега живее близо до мен в Киевска област. Вече е на 77 години. Каня се да го посетя, искам малко да го снимам, да го помоля да коментира старите кадри от Чернобилската АЕЦ. Струва ми се, че това е важно.
Поначало си имам собствен ютуб-канал, но малко съм го изоставил. Искам да го обновя. Бях качил там някои сюжети за реактора, но телевизионните канали почнаха да вземат моите видеа. И то не целите сюжети, а отделни къси кадри-парчета вземаха, които ги интересуваха, и им слагаха свой текст. Ядосвах се и свалих част от видеата. Сега искам постепенно да качвам това-онова. Войната ще свърши и може пак да се появи интерес към Чернобил. До войната в централата направо се тълпяха туристи и навлеци.
Но да се върна на Вашия въпрос. Какво още ни мотивираше в Чернобил? Беше страшно интересно. Беше интересно да се изпълняват поставените задачи.
Работехме за идеята. Също и за пари, разбира се. Но имаше идея — да се изследва, да се разбере какво наистина е станало и какво става с реактора сега.
Дори, когато отидох там в командировка от своя Сосновий бор (за да остана в крайна сметка цял живот в Украйна), нямах понятие каква ще ми бъде заплатата. Не мислех за пари. А когато за пръв път получавах заплата в касата, си глътнах езика: дават ми две пачки банкноти. Казах, че такива пари в живота си не съм държал в ръцете си.
— Излиза, че от 1987 до 2019 година сте работили в Чернобилската АЕЦ?
— Да. С малко прекъсване. През 1991 г. в централата почна да работи Международният център, вече се създаваше Украйна като независима държава. Аз останах в централата. И вече се занимавах със снимане на строителните конструкции, включително за видеоотчети, за да разбират учените и инженерите къде са слабите места и кое трябва да се подсили. Продължаваше и работата по търсенето на горивото. И това снимах. В централата работеше група за изследване на дозите, тя прокарваше на обекта нови маршрути именно към горивото. И аз придружавах членовете на тези групи — дозиметриците — като оператор. После се правиха изследвания къде да се сложи новият саркофаг, който в крайна сметка беше издигнат през 2019 г.
Трети енергоблок (вдясно) и четвърти енергоблок под „саркофага“ (вляво) на Чернобилската атомна електроцентрала, 4 март 1999 г. Снимка: Сергей Супински / EPA
— И в крайна сметка останахте в Украйна?
— Да. Само веднъж през 1992 се върнах в своя Сосновий бор край Питер. След като Съюзът се разпадна, финансирането на централата рязко намаля, а аз вече се бях оженил, жена ми беше бременна. Исках да се заема с бизнес в Питер. Но нищо не се получи. В крайна сметка след две години позвъних на заместник-началника на обекта на укритието на Чернобилската АЕЦ Артур Корнеев, с когото много сме преживели в централата. Той ми беше като баща и наставник. И след разговора с него се върнах в Чернобил. Това беше през 1994. Към този момент там нещата с финансирането се бяха подобрили. И всичко потръгна, почнах пак да работя. Сдобихме се с нова видеоапаратура.
През 2004 г. се прехвърлих в американска компания, която се занимаваше с проектирането на новия саркофаг за централата. Т.е. американците имаха статут на консултанти и чрез тях и други донори се финансираше саркофагът. Строеше го френската компания Novarka. Задачата ми беше всеки месец да снимам видеорепортажи за Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) и страните-донори, които финансираха строителството: къде са отишли парите, какво е построено, какво от планираното е свършено. И така до края, докато не предадохме арката през 2019 г., редовно снимах тези видеорепортажи.
Сергей Кошелев на покрива на взривения реактор. Снимка: Александр Купни
— Не съжалявате ли, посветихте младостта и зрелите си години на Чернобилската АЕЦ?
— Да съжалявам — не. Може и да съм пропуснал нещо, работейки на едно място цял живот. Някакво кариерно развитие. Макар че още когато работех в курчатовската експедиция, ме пращаха на операторсски курсове в Шаболовка в Москсва. С удоволствие, за да се сдобия с висше образование, завърших задочно Киевската политехника и получих специалност електроинженер. Но не съм работил по специалността си. През цялото време бях оператор.
— На каква възраст се пенсионирахте?
— На петдесетина години. Щом през 2019 г. изтече договорът с американската компания, която строеше саркофага. Щом предадохме арката — това беше. Оттогава съм пенсионер.
— Вие сте признат за ликвидатор на Чернобилската АЕЦ. Може ли да се живее с пенсията и придобивките, които се полагат на чернобилците? Ето при Вас в Украйна – как живеете сега?
— Пенсията ми е достойна — максимална за Украйна. Няма смисъл да се оплаквам. Получи ми се огромен трудов стаж. В Чернобилската АЕЦ годината се брои за година и половина и така ми се натрупаха 65години стаж. Пък и заплатата в американската компания беше добра. А придобивките бяха стандартни. Има 50% отстъпка за плащането на жилище, безплатен транспорт. Наистина аз използвам главно своя автомобил. Миналата годинан започнах да се отчитам в Чернобилския медицински център – това е болница, където всички чернобилци идват да се изследват. Към нея има поликлиника. За пръв път от много години се сдобих с картон, а миналата година дори полежах в тази болница, направиха ми изследвания, диагностика. Попитаха: „А нямаш ли група на инвалидност?“ — „Нет“. — „Как така?!“ — „Ами така. Работих и това беше, нямаше кога да я вадя.“ Макар че наистина всички, които можаха, вече получиха инвалидност или умряха.
Посетители и журналисти в новия „саркофаг“, покриващ 4-ти блок на Чернобилската атомна електроцентрала, Украина, 10 юли 2019 г. Снимка: Сергей Долженко/ EPA-EFE
— А как сте със здравето?
— Докато работех в централата, всичко беше повече или по-малко нормално. Е, с нюанси — повишена захар, малко кръвно, но поносимо. А когато се пенсионирах, както се казва, се отпуснах всички болежки излязоха наяве. Дискова херния (оперираха я), наведа се неправилно, краката ме мъчат, после откриха диабет втори тип, високо кръвно, сложиха ми три стента в сърцето… Накратко, пълен набор (смее се).
— А каква максимална доза облъчване сте получили — и еднократна, и сумарна?
— Не бих искал да говоря за това, за да не набедя някого. Защото би имало много въпроси към много хора. Дозата беше голяма.
— Тоест тази доза не Ви спираше? А жена Ви не Ви ли молеше да напуснете?
— Разбира се, отначало ме молеше. А после и тя почна да работи по проект, свързан с Чернобил.
— Константин Чечеров казваше, че тези, които са изследвали реактора, с времето са развивали някаква адаптация, нещо като привикване на организма към постоянното облъчване. Така ли е?
— Към такива дози просто не можеш да привикнеш. Но нещо подобно имаше. По-скоро се създаваше имунитет. И дори усещахме нянкакъв допинг от свършената работа, особено когато бяхме успели да свършим всичко набелязано. Излизаш, сваляш си скафандъра — и такъв подем на енергии, такъв прилив — с една дума, зареждаш се…
— Зареждаш се с атом?!
— Ами да!
— А с колегите от Чернобилската АЕЦ освен бившия Ви шеф поддържате ли отношения?
— Практически вече няма с кого. Още преди войната някак престанахме. А сега заради случващото се много заминаха. Някои отдавна отидоха в чужбина. Понякога някои от колегите се появяват във Фейсбук, слагат ми лайк за нова снимка и в такива моменти си мисля: „Е, слава Богу, още са живи“. Поненже понякога се боиш да отвориш социалните мрежи. Малко по малко погребваме останалите хора. Всяка година някой си отива.
Работници се събират пред мемориала на Чернобилската електроцентрала по случай 37-та годишнина от катастрофата на Чернобилската АЕЦ в Чернобил, Украйна, 26 април 2023 г. Снимка: Олег Петрасюк / EPA-EFE
— Сега в Киев ли сте?
— В Славутич. Напуснахме жилището близо до Киев. Дъщеря ни в първите дни на войната сес евакуира от Украйна в Холандия. Ние с жена ми останахме. Тя и досега работи в Чернобилската АЕЦ, но работничките вече не пътуват до самата централа. По-рано всеки ден минаваха с влак през Беларус. Сега не можеш да минеш оттам: мостът с железопътните релси, които минаваха през Беларус, е взривен (пътят е взривен в самото начало на пълномащабното нахлуване в Украйна, сутринта на 24 февруари 2022 г. — Бел. ред.). И сега служителите работят там на дълги смени, защото трябва да се добират дотам с автобуси и пътят е над 300 километра в едната посока.
— Какво е за Вас най-запомнящото се от годините работа в Чернобилската АЕЦ?
— Когато дойдох в централата, всички хора още бяха братя помежду си и всичко беше наред.
––––––––––––––––––––––––
P.S.
През 2022 г. Чернобилската АЕЦ е завзета от руски войски за повече от месец — от 22 февруари до 31 март. По това време тя отдавна е напълно изведена от експлоатация, оцелелите три реактора са спрени. Оттогава в нея се провежда само наблюдение на радиационната безопасност и деактивация на използваното ядрено гориво. Завземането на централата става междинна цел при движението на основната маса руски войски към Киев. В Чернобилската АЕЦ са блокирани около двеста служители. Освен това са пленени охраняващите я над 170 национални гвардейци. Според свидетелства на служители на централата руските военни са нарушили нормалната й работа, унищожили са транспортната инфраструктура и са разграбили редица предприятия атомната промишленост в Чернобил и Славутич, вземайки компютри, специализирано оборудование и радиоактивни изотопи.
За периода на оккпацията на централата е засечено повишаване на радиационния фон в зоната на отчуждаване заради придвижването на тежка техника. Според многобройнин свидетелства руските военни игнорират техниката на безопасност. Руската армия напуска територията на централата, когато военното и политическо ръководство на Русия поради неуспехите на Киевското направление решава да смени стратегията и да прехвърли войските към Донбас.“
Моето ъгълче 
Вашият коментар