Posts Tagged ‘образование’

Цикъл 1, урок 12 – Полови процеси при еукариотите

декември 18, 2008

oplozhdanemeiosa

Полза от половите процеси. Когато едноклетъчно се размножава чрез митоза, потомците му получават точни копия на неговия хромозомен набор. Затова всички първаци, които са произлезли от общ предшественик чрез едно или няколко деления, имат еднаква наследствена програма. Тя обаче донякъде се различава от наследствената програма на другите първаци от същия вид. Причината е, че понякога в някоя хромозома случайно настъпва промяна – мутация. Това става рядко, но с течение на времето мутациите се натрупват и се създава разнообразие.

Не всички разлики в наследствеността са еднакво добри. Ако вземем кои да са два неродствени индивида от един вид и сравним наследствените им програми, ще видим, че в по-голямата си част те са равностойни, в някои раздели по-добра е програмата на първия индивид, а в други – тази на втория. Би било добре, ако двата индивида можеха да обменят помежду си хромозоми и така да сглобят нова наследствена програма, която би могла да съчетае добрите страни на двете стари. И наистина такава обмяна на наследствена информация между индивиди от един вид се извършва при повечето еукариоти и се нарича полов процес.

Може да възникне въпросът защо говорим само за един вид. Причината е, че наследствените програми на различните видове се различават толкова силно, че частите им няма да работят добре заедно. Ето защо индивидите от един вид се разпознават и встъпват в полов процес само помежду си.

Не всички еукариоти имат полов процес. При амебата например той липсва.

Оплождане. Обмяната на информация между две клетки се извършва чрез тяхното сливане. То се нарича оплождане, а участващите в него клетки – полови клетки или гамети. В техните ядра всяка хромозома е представена само с едно копие. Такъв хромозомен набор се нарича хаплоиден.

За да протече оплождането, гаметите се доближават и се допират плътно. Клетъчните им мембрани се сливат и цитоплазмите им се обединяват. Оплождането завършва със сливане на ядрата и обединяване на хромозомите. Получената нова клетка се нарича зигота. В нейното ядро всяка хромозома е представена с две копия – по едно от всяка гамета. Такъв хромозомен набор се нарича диплоиден. (Диплоидността не трябва да се бърка със състоянието на хромозомите преди делене, когато те са удвоени и всяка от тях вместо от една се състои от две нишки. Това дали наборът е хаплоиден или диплоиден няма нищо общо с това дали самите хромозоми са удвоени или не.)

Мейоза. Диплоидните клетки могат да се размножават чрез митоза със същия успех като хаплоидните. Не могат обаче да участват в оплождане, защото, ако го направят, в зиготата ще се съберат цели четири хаплоидни набора. Смисълът на половите процеси е хромозомите да се обменят, а не да се трупат в една клетка, докато я препълнят. Затова диплоидните клетки, “желаещи” да се оплождат, трябва първо да възстановят хаплоидния си набор. Това става чрез особен вид клетъчно делене, наречено мейоза.

Мейозата донякъде прилича на митоза, но протича по-сложно и има друг резултат. За разлика от митозата, която запазва хромозомния набор, мейозата го намалява наполовина. Така, докато при митоза една диплоидна клетка дава две диплоидни, а една хаплоидна – две хаплоидни, чрез мейоза може да се раздели само диплоидна клетка и при това ще даде четири хаплоидни. Мейозата протича като последователност от две деления, между които хромозомите не се удвояват. Най-важното в механизма й е, че при първото делене дъщерните клетки получават не половинки от хромозоми, а цели удвоени хромозоми. Така двете копия от всяка хромозома се разпределят по едно във всяка дъщерна клетка.

Случайност при половите процеси. Получаването на нова наследствена програма чрез полов процес може да се сравни със сглобяване на нова машина от две стари. Разликата е, че майсторът ще огледа внимателно частите и ще вземе най-добрите, докато организмите не могат да оценяват и подбират своите хромозоми. Затова при половите процеси наследствената информация се обменя случайно, на лотариен принцип. При оплождането измежду цяло множество гамети две се доближават случайно, а при мейозата двете копия от всяка хромозома се разпределят към единия или другия край на клетката също случайно.

Можем да се досетим, че съвсем не всички нови наследствени програми, получени при половия процес, са по-добри от старите. Някои са такива, но повечето са равностойни, а някои са дори по-лоши. Но дори ако сполучливите наследствени програми са малка част, те оправдават половия процес. Индивидите, които ги носят, ще процъфтят и ще оставят многобройно потомство – пример за естествен отбор в действие. Другите, на които не е провървяло с наследствената програма, ще загинат рано. Но това няма значение за никого освен за самите тях, тъй като размножаването и без това създава много повече индивиди, отколкото могат да се изхранят.

Полови процеси и размножаване. Конюгацията на чехълчето, която разгледахме в предишния урок, донякъде се различава от описания в този урок типичен полов процес. Причината е, че мейозата при чехълчето протича само като делене на диплоидното ядро, без самата клетка да се дели. След това оплождането отново е сливане само на хаплоидни ядра, а не на клетки. Ето защо при чехълчето половият процес започва с две клетки и свършва пак с две клетки, леко променени. Няма никаква промяна в броя на клетките. Тук най-ярко личи биологичният смисъл на половите процеси – обмяна на информация, а не размножаване.

При другите първаци мейозата дава четири клетки, а при оплождането гаметите се оплождат две по две, така че в крайна сметка броят на клетките се удвоява. Затова тук можем да говорим не само за полов процес, а и за полово размножаване. Съответно размножаването без полов процес (при едноклетъчните – митозата) се нарича безполово размножаване.

При многоклетъчните еукариоти половият процес винаги е свързан с размножаване. Някои от тях имат и безполово размножаване, а други са го загубили. Например гръбначните животни се размножават само полово. Затова, ако не броим еднояйчните близнаци, всеки човек носи уникално съчетание от хромозоми, което не е съществувало никога по-рано и няма да се получи отново никога повече.

 

Copyright Майя Маркова

Имате право да съхранявате, размножавате и разпространявате този текст, стига да не го представяте като създаден от вас или от трето лице и да не извличате печалба.

Към съдържанието

Реклами

Баламите се свършиха

ноември 19, 2008

В момента в нашата катедра Биология имаме две свободни асистентски места, след като двете асистентки, назначени последни, напуснаха набързо. (Писах за това преди няколко месеца под заглавие „Университетски преподаватели гласуват с краката си„). Миналата седмица проведохме конкурс. За двете места бяха подали документи четирима души, но от тях само един се яви на уречената дата в плът и кръв. И не успя да изкара оценката, необходима по закон, затова ще обявяваме конкурса наново.

Ето ви го резултата от философията на българската държава и народ – „ние ще държим даскалите на ниски заплати, защото те повече не заслужават, а като не им харесва, да напуснат“. Доколкото въпросните „мислители“ засега не предлагат закриване на самата образователна система, явно се предполага, че напусналите могат лесно да бъдат заменени. Т.е. тази логика постулира неизчерпаем извор на балами, готови да полагат висококвалифициран и нелек труд за без пари. Дядо ми казваше, че тарикатите ще се свършат, когато се свършат баламите. Но ето че баламите се свършиха, а тарикатите, които искат да паразитират върху тях, не само не се свършват, а и изобщо не се разколебават в своята правота. Ние имаме проблем с асистентските конкурси от години. Повечето от тях или се провалят, или от немай-къде назначаваме хора без нужните качества и мотивация, които скоро напускат. Да, забележителното е, че дори тези млади колеги, от чиято работа не сме много доволни, след година си вземат шапките и заминават, защото са им малко парите! Въпреки това заплатите продължават да се поддържат ниски.

Признавам на новото ръководство на Медицинския факултет, че повиши заплатите донякъде – но явно недостатъчно, за да се изкушат младите висшисти да се явяват на нашите конкурси. А законово постановените минимални заплати за преподавателите просто не искам да ги коментирам. Те са посочени в постановление № 175 на МС от 2007, което, разбира се, не е качено безплатно в Мрежата. (Не ви ли се струва, че липсата на безплатен достъп по Интернет до нормативните документи, които сме длъжни да спазваме, говори много за милата ни държава?) Тук можете да видите една по-стара версия на този документ – постановление № 168 от юли 2006; оттогава нещата не са се променили много. Четете и се любувайте! Минимална заплата на асистент 337 лв.; след като този асистент натрупа години стаж, определен брой публикации и какъвто друг актив иска университетът му, за да го повиши в главен асистент, той добива право на минимална заплата 363 лв. За учителите в средното училище според квалификацията са постановени заплати между 272 и 315 лв. На толкова оценява българинът компетентните умове и любящите сърца на хората, в чиито ръце поверява образованието на децата си.

След хиперинфлацията от началото на 1997 служебното правителство на Софиянски излезе с постановление, в което фиксираше минимумите за различни длъжности в бюджетната сфера към минималната заплата. Така учителската заплата трябваше да бъде най-малко 2.1 минимални заплати, асистентската – 2.4, а на главен асистент – 3.1. След две-три седмици обаче министрите се усетиха, че са дали твърде много на тъпите даскали, и излязоха с ново постановление, което фиксираше по-ниски заплати: за учител – 1.9 минимални заплати, за асистент – 2.1, за главен асистент – 2.7. Минаха години. Аз станах главен асистент и по едно време се усетих, че заплатата ми е по-малка от 2.7 минимални. Почнах да се ровя из документите и да се допитвам до специалисти, защото естествено заподозрях, че работодателят ми нарушава закона. Оказа се обаче, че няма такова нещо. Просто на един етап преподавателските заплати са били разпрегнати от минималната, за да не бъдат обвързани с нейния растеж. Ако насоката продължава, нищо чудно с времето те да се изравнят с минималната. А не виждам фактор, който да се противопоставя на тази насока. Нали видяхме как миналата година учителите стачкуваха, стачкуваха, министрите ги лъгаха, лъгаха, накрая Вълчев заяви, че учителските заплати ще станат средно 650 лв., но чрез системата на делегираните бюджети. Това на български език значи, че заплатите могат да станат 650 лв., ако училището се изхитри някак да кара без разходи като ремонти, ток и парно. (Да не говорим, че показателят „средна заплата“ е безсмислен, важна е постановената минимална заплата. Да предположим, че моите колеги в университета в Плевен получават заплати по 1500 лв. – мен какво ме грее това?)

По време на социализма ни набиваха в канчетата, че да искаме достойно заплащане на труда си е груб материализъм, алчност и подриване на строя. След 1989 промиването на мозъци продължи малко по-изтънчено – че само с ниски заплати нашата икономика може да бъде конкурентоспособна. Вярно е, че в България скромният брутен обществен продукт неизбежно ще задържа заплатите ниски. Но също така е вярно, че те от години умишлено се държат още по-ниски чрез целенасочена държавна политика. Това се оправдава с пазара, а се пренебрегва основното пазарно положение, че стоката отговаря на цената си. Дори когато стоката е човешкият труд. На това отгоре пазарът на труда е изкривен, като в някои дейности, най-вече важните дейности като образование и здравеопазване, заплатите се държат ниски дори за българските стандарти. Какви са причините? Първо, в тези отрасли работят главно жени, а в България е аксиома на жените да се плаща малко независимо от количеството и качеството на труда им. Второ, естеството на работата в тези отрасли изисква хора с интелигентност около и над средното равнище, а на тъпите хора, каквито са повечето гласоподаватели и управници, много им харесва да държат интелигентните хора на ниски заплати. Вероятно така глупаците си вдигат самочувствието и се мислят за интелигентни (справка: измислената от тях мъдрост „Кат’ си толкова умен, де са ти парите?“).

Какви са последиците? Първо, кадърните млади хора, колкото ги има, ще продължават да бягат на Запад. Второ, с времето ще ги има все по-малко. Нещо повече, ще има все по-малко интелигентни млади хора, защото няма да има кой да ги обучи и мотивира. Важно е да се разбере, че природни ограничения на интелигентността съществуват, но такова нещо като природна интелигентност няма. Доказват го някои общества като късноантичните (и немалко съвременни), в които е трудно да се намери дори един умен човек. Човешката интелигентност, за да се развие, се нуждае от дълги и всеотдайни грижи. Освен това тя изисква мотивация и признание от обществото. Тя е своего рода стока – може да я има само тогава, когато се търси. (Тази идея дължа на Надежда Манделщам, която твърди същото за добротата.)

Разбира се, поддържането на нереално ниски заплати не е „привилегия“ само на образованието и здравеопазването. Ниски заплати имат и работещите в научни институти, музеи, зоологически и ботанически градини, резервати и много други труженици на държавата, необхванати от гордото звание „държавен служител“. Нещо повече, често наблюдаваме същото в частния сектор, където работодателите би трябвало да си знаят интереса и да имат поне малко акъл. Допреди няколко месеца частните работодатели мрънкаха, че изпитват глад за работна ръка (особено квалифицирана), но не им идваше наум да повишат заплатите. От преки наблюдения върху фирми знам случаи, когато собственикът с магарешки инат отказва да повиши заплатата на кадърен служител, докато последният напусне – и тогава шефът от немай-къде назначава на опразненото място по-некадърен човек на по-висока заплата. Някои работодатели нагло притискат държавата да внася гастарбайтери и имигранти да им работят евтинко, без да се интересуват от ужасните последици, които тази политика е имала в Европа и Америка. Но да не задълбавам повече, тези теми са твърде обширни за една публикация.

Относно историята със стволовите клетки

ноември 18, 2008

Нека да започна с цитат от репортажа на Мария Росбауер „Забрана на спорно лечение със стволови клетки“, публикуван в сп. „Нейчър“ на 20. август:

„Българският заместник-министър на здравеопазването подаде оставка, след като спорно лечение на неврологични болести със стволови клетки беше забранено. На 8. август здравното министерство отсъди, че лечението, на което от 2005 насам са били подложени около 250 болни в клиниката „Св. Иван Рилски“ в София, противоречи на разпоредбите на Европейския съюз и не носи доказана полза.“

Абонатите на сп. „Нейчър“ могат да прочетат целия текст тук.

Аз не се канех да пиша за скандала около стволовите клетки, след като той завърши сравнително щастливо, но на 3. октомври нашият Факултетен съвет реши да „осъди неколегиалните и неакадемични изявления на членове на нашата гилдия (проф. Бобев, проф. Свинаров, проф. Кременски) в кампанията срещу университетската (Катедра по) неврохирургия по повод стволовите клетки“ (вижте целия протокол тук). Осъдените професори явно са критикували лечението публично.

Аз не съм лекар, камо ли неврохирург, но все пак искам да споделя мислите си по въпроса.

Първо, костният мозък съдържа кръвотворни и мезенхимни стволови клетки. И двете спадат към съединителната тъкан, която е твърде различна от нервната, затова ми се струва малко вероятно да се диференцират до неврони. Във всеки случай по мое мнение вероятността е твърде малка, за да оправдае инжектирането на костно-мозъчни стволови клетки в главния или гръбначния мозък на болните, което е инвазивна и (предполагам) не 100% безопасна процедура. Най-малкото е необходимо първо да се покаже, че лечението работи при опитни животни.

Второ, след като все пак експерименталното лечение е било опитано, мисля, че след разумен брой пациенти (много по-малко от 250) е трябвало резултатите, без значение дали са били положителни или отрицателни, да се изпратят за публикуване в рецензирано научно списание. Екипът твърди, че е постигнал положителни резултати – подобрение в цели 50% от пациентите. Но без публикация не е ясно дали това подобрение е установено „сляпо“ (т.е. от хора, които не знаят за лечението) или от лекарите, които са го провеждали, или дори от самите болни. В последните случаи е ясно, че не можем да разберем дали става дума за истинско подобрение или за ефект на плацебото.

Трето, лично аз в цялата история се отнасям с най-силно неодобрение към факта, че болните са плащали за лечението. Мисля, че хората, които се подлагат на експериментални медицински процедури, никога не трябва да плащат (дори в някои случаи може на тях да се плаща).

Въпреки това не бих искала да осъждам никого, понеже ми се ще да вярвам в добрите намерения на всички замесени. Не разбирам обаче защо членовете на факултетния съвет не удостояват със същото благо на съмнението своите опоненти. Затова изразявам солидарност с проф. Бобев, проф. Свинаров и проф. Кременски.

Ползата от образованието

август 25, 2008

Напоследък все повече успели млади хора заявяват, че университетът (доколкото са учили в него) не им е помогнал с нищо. Такива твърдения четох например във в. „Капитал“ от миналата година, а по-неотдавна – в блога на Лид. (Извинявайте, че не давам линкове – мързи ме да ги издирвам).

Аз съм преподавателка и, разбира се, гледам скептично на заявлението „Изградих се като професионалист съвсем сам“. Както веднъж коментирах при Лид, ако питаш нашите студенти, ще излезе, че повечето са се родили научени да работят с микроскоп. Но това, което истински ме притеснява, е, че тези дискусии обикновено внушават нужда не от спешно подобряване на българските университети, а от отпадане на изискването да имаш университетска диплома, за да заемаш определени длъжности. А както се досещате, каквото важи за висшето образование, може преспокойно да се приложи и към средното…

След това въведение преписвам (със съкращения) откъс от криминалето „Дупки в кожата“ от Елмор Ленард, M.-L Publishing House, София, 1992, стр. 200-203.

„Тримата апаши бяха в склада на самообслужване – Потния, Снега и Зулу… Те бяха донесли кашони, за да ги напълнят с различните видове оръжия… Не се налагаше този товар да се увива внимателно, за да бъде превозен с пикапа… Навън от тях чак до Острейлиън авеню улицата беше пуста. Когато свършат с опаковането в кашоните, пак ще обърнат пикапа и ще го натоварят през задната врата.

Чуха гласове отвън и помислиха, че е нечие радио. Спряха и се заслушаха. Майка му стара! Това беше мегафон, полиция! Казваха им:

– Излезте с вдигнати ръце!…

Потния каза:

– Как могат да ни убият? Те са надолу по улицата. За да стрелят по нас, трябва да се намират точно отсреща.

– Мамицата им! Имаме всичкото оръжие, което ни е нужно – обади се Снега.

– Потен, качи се в пикапа и огледай улицата през задната врата. Виж ги къде са – нареди Зулу.

Потния се върна и каза, че двата края на улицата са блокирани с полицейски коли и че има ченгета и по покривите. Зулу се обърна към него с едно леко оръжие за изстрелване на ракети в ръце. То представляваше половинметрова тръба с дръжка, спусък, мерник и инструкции с пиктографии.

– Как се стреля с това? – попита Зулу. – Всеки от нас взема по едно в пикапа.

– Аз искам моя „Калашников“ – обади се Снега.

– Ще го вземем с нас, но този убиец ще ни пробие път. Виж инструкциите.

…Полицаите гледаха в осветената улица… към задницата на един пикап, който се подаваше от един от гаражите. Групата за наблюдение съобщи, че там има трима чернокожи младежи…

– Ако всичките са младежи – каза Николет, – този, когото търся, не е тук… Единственият проблем е, че те разполагат със 150 картечници, голяма картечница М-60, гранати и шест ракетохвъргачки… Тези хора имат повече огнестрелно оръжие от нас.

– Могат ли да стрелят? – попита шефът на отдела.

– Не искам да проверявам – отговори Николет. – Преди да започнат да ни обстрелват с ракети, аз мисля да се кача там и да им метна зашеметителна граната… Сътресението ще ги отхвърли и те ще се друснат по задник. Тогава ние ще имаме около седем секунди, за да им надвием. Тези хора ми трябват живи.

Зулу държеше тръбата ракетохвъргачка на лъча на предния фар.

– Дръпни щифта – прочете Зулу. – Мах-ни… задния… ка-пак и…

– Ремъка – довърши Снега. – Пише: махни задния капак и онзи ремък там.

– Да, това е – каза Зулу и продължи да чете. – По-нататък: Отво-ри… по дяволите!

– Пише да отвориш шибаната тръба – тросна се Потния.

– Точно това правя – каза Зулу. – А ти отвори твоята. Ето така.

Сега неговата ракетохвъргачка беше почти деветдесет сантиметра дълга.

– Ос-… – продължи да срича Зулу. – Каква е тая тъпа дума тук?

– Ос-вободи – прочете Снега. – Да, пише да освободиш… таковата… нещо си. Освободи предпазителя. Ето онова нещо там. Освободи го.

– Да го бутна ли? – попита Зулу.

 

– Освободи тоя шибан предпазител така, както мислиш, че трябва – каза Снега. – Да, мисля, че трябва да се бутне. След това пише да се прицелиш. И си готов за стрелба.

 

– Готов ли съм? – попита Зулу. – Какво се казва след това?

 

– Натис-… – засрича Снега. – Мисля, че пише „Натисни“.

 

– Какво се казва там горе? – попита Потния. – Онази дума „опасност“ ли е?

 

– Я да видя – каза Снега. – Да, казва се „Опасност… отскачане назад при детонация“…

 

Нещо удари покрива на пикапа. Те го чуха и после го видяха – нещо продълговато като пръчка динамит… Две секунди стояха замръзнали на място, след което гранатата експлодира с ослепителна светлина и толкова силен гръм, че и тримата отхвръкнаха в предната част на пикапа.

 

Те се намериха на паважа заедно с ракетоизстрелващите си оръжия и картечниците, замаяни, примигващи в пушилката, закриваща лъча на фара, с очи, вдигнати към защитни жилетки и насочени към тях пушки.

 

Николет се наведе до Зулу и вдигна една ракетохвъргачка. Погледна инструкциите и сложи оръжието на гърдите на апаша.

 

– Не можеш да го прочетеш, нали? Глупак такъв, ние се чудехме какво правиш. Разбираш ли? – каза Николет. – Изобщо не е трябвало да се махаш от училището.“

Рибозимите не са рибозоми!

юли 18, 2008

Тази година една от темите на кандидат-студентския изпит за нашия Медицински университет беше „Равнища на организация на белтъчните молекули. Биологични катализатори с белтъчна природа – ензими“.

Урокът за ензими в съответния гимназиален учебник започва така:

Една от най-важните биологични функции на белтъците е каталитичната. Белтъците с каталитична функция се наричат ензими. Неотдавна беше установено, че и някои рибонуклеинови киселини проявяват каталитични функции в клетката. Те бяха наречени рибозими.“

Рибозимите не се споменават повече в този урок, а вероятно и в целия гимназиален курс по биология. Но дори да не знае нищо повече, човек може да се досети как е получен терминът. Взето е „рибо-“ от „рибонуклеинова киселина“ и е добавено окончание „-зим“, за да има прилика с името на белтъчните биокатализатори – ензимите.

Но повечето кандидат-студенти бяха прескочили щастливо тези размисли и вместо „рибозими“ бяха написали „рибозоми“. Рибозомата, т.е. мястото, където се образуват белтъците, се споменава по-често в учебниците. Рибозомата всъщност съдържа рибозим и той катализира най-важната реакция, протичаща там – добавянето на ново звено към растящата молекула на белтъка. Но това не означава, че цялата рибозома е рибозим. Пък и кандидат-студентите не знаят този факт и следователно объркването им не идва оттам.

Тогава, питам се, защо в писмените работи най-редовно откриваме „рибозоми“ вместо „рибозими“? Дали днешните кандидат-студенти четат учебниците толкова диагонално, че не забелязват подробностите в изписването на думите? Или имат такова самочувствие, че веднага обявяват разликата за печатна грешка, без дори да попитат учителя си или да погледнат в Мрежата?

Препоръчвам на авторите на учебници изрично да поясняват, че рибозимите не са рибозоми. Или поне да въвеждат термина в единствено число – така разликата личи по-ясно.

Обучение по Монтесори в българските села?

юни 26, 2008

Една от най-често обсъжданите теми в българското образование е съдбата на училищата с твърде малко деца. Обикновено населението на селата и малките градчета иска запазване на училището, а властите напират да го затварят с довода, че образованието в такива училища е твърде скъпо и твърде некачествено.

Понякога се чудя дали не трябва на местните хора да се даде повече свобода и право на избор по въпроса как да си образоват децата. Имам предвид да се позволи всеки подход, който работи, т.е. подготвя децата за всеобщите годишни тестове, които би следвало да се въведат. Нима образованието непременно трябва да е скъпо? Бащите биха могли да ремонтират училищната сграда, а майките – да я чистят. Ако никой редовен учител не иска да се завре в горите тилилейски срещу малка заплата, може да се наеме нередовен учител. Това значи човек като мен, който не се е прежалил да полага дузина изпити за глупости, за да му се признае педагогическа специалност. Или да се проагитира пенсиониран учител да дойде дори без заплата, само срещу квартира и пресни продукти.

Като най-голям недостатък на малките училища обикновено се изтъква, че в тях паралелките са слети и деца от два и дори три последователни класа учат заедно. Съвместното обучение на деца на различна възраст, при което по-големите помагат на по-малките, се смята за недопустимо в днешна България, макар да е било обичайно през българското Възраждане. При това, сравнявайки днешните селски училища с „взаимоспомагателните килийни училища“ от ХІХ в., сме склонни да забравяме, че последните май са давали по-добро образование от много „елитни“ градски училища на съвременна България.

Неотдавна с изненада научих, че методът на Монтесори предвижда съвместно обучение на деца с 2-3 години разлика във възрастта дори ако има достатъчно деца, за да се направят отделни паралелки за всеки набор. Мария Монтесори е италианска лекарка и педагожка, която се споменава в „Грижи за бебето и детето“ на д-р Спок. Тя е разработила за обучението на умствено изостанали деца метод, който после се е оказал подходящ и за нормалните деца. Методът се основава на самостоятелна работа-игра на детето със специални учебни материали (напр. изрязани от дърво букви), при което то учи спонтанно и с желание. Учителят не толкова изнася уроци, колкото подпомага децата сами да „попиват“, напипват и упражняват знанията. При това всяко дете напредва със своя собствена скорост и деца на различна възраст, някои от които могат да имат и увреждания, учат заедно, без да си пречат.

За жалост ми е трудно да си представя как методът работи на практика, защото и аз, и всичките ми познати сме учили в традиционни класни стаи (т.е. учителят изнася урока, 30 деца го гледат в устата). Но може би обучението по Монтесори би било интересно за хората от малките селища, които се борят да спасят училищата си.

Цикъл 1, практическа задача 4 – Отглеждане и наблюдение на чехълчета

април 30, 2008

_

Задачата изисква стереомикроскоп (бинокулярна лупа) и микроскоп със слабо увеличение. В краен случай може да се мине само с един от двата уреда.

_

Както знаете, чехълчетата живеят главно в блатата. Вземете голям буркан (с обем около 1 литър) и го напълнете с блатна вода. Добавете солидно количество водорасли и водни растения – както живи, така и гниещи. Оставете буркана на тихо място, защитено от пряка слънчева светлина.

_

Ако водата е съдържала чехълчета, очаква се след 2-3 дни те да се размножат и струпат близо до източника на кислород. Търсете ги или на самата водна повърхност, или на няколко милиметра под нея до стените на съда. Вземете оттам малко вода с капкомер, накапете я върху някакво прозрачно пластмасово капаче и я огледайте на стереомикроскопа. Макар да са безцветни, поради бързото си движение чехълчетата могат да се видят с просто око като стрелкащи се прашинки, но не разчитайте да ги откриете по този начин.

_

Ако попаднете на чехълчета, уловете ги с капкомера и ги пренесете върху предметно стъкло. Добавете няколко влакънца памук, за да забавите движението им, и сложете покривно стъкло. Разгледайте получения препарат на слабото увеличение на микроскопа (50 – 100 пъти). Обърнете внимание на движението на чехълчетата. Потърсете такива, които в момента се делят или конюгират.

_

Можете да получите повече чехълчета, като накапете няколко от тях в отвара от сено, престояла поне 1 денонощие (вж. практическа задача 1). Снабдени с изобилна храна от сенни бацили, чехълчетата ще се чувстват отлично и за няколко дни ще се размножат. Ако веднъж месечно ги пренасяте в нова отвара, можете да ги отглеждате неограничено време.

 

Copyright Майя Маркова

Имате право да съхранявате, размножавате и разпространявате този текст, стига да не го представяте като създаден от вас или от трето лице и да не извличате печалба.

Към съдържанието

Цикъл 1, урок 11 – Чехълче

април 30, 2008

Общо описание. Чехълчето е сладководен първак, който обитава застояли води, най-вече блата. Името му идва от формата му: удължен овал, като единият край е по-тесен от другия, така че напомня чехъл. Достига на дължина около 1/3 от милиметъра, т.е. по-дребно е от амебата, но устройството му е много по-сложно от нейното. Всъщност по сложност чехълчето превъзхожда повечето клетки и може да се сравни с някои многоклетъчни организми.

_

Движение. Чехълчето е покрито с голям брой реснички, които бият съгласувано и така тласкат клетката в желаната посока. Обикновено чехълчето плува с тесния край (“петата”) напред, но когато трябва да отскочи назад от препятствие, ресничките за кратко сменят посоката и осигуряват “заден ход”.

_

Хранене. Подобно на амебата чехълчето се храни холозойно чрез фагоцитоза. За храна му служат бактерии. За разлика от амебата чехълчето може да поглъща само в определена част на своята повърхност – вдлъбнатина, наречена клетъчна уста. Ресничките около устата тласкат навътре вода и всичко, което водата носи. Така голямо количество вода се проверява за хранителни частички. Водата се изхвърля обратно навън, а бактериите се насочват към най-вътрешната част на устата, където се заграждат и се включват в смилателни вакуоли.

_

Докато трае смилането, вакуолите обикалят в кръг из цялата клетка. Когато останат само несмилаеми остатъци, силно смалената вакуола се премества в задния край на клетката. Насочва се към определено място на повърхността, наречено клетъчен анус, и го доближава плътно. Накрая мембраната на смилателната вакуола допира клетъчната мембрана. Двете мембрани се сливат и съдържимото на вакуолата се излива навън. Този процес се нарича екзоцитоза (от екзо – вън, китос – клетка) и е обратен на фагоцитозата.

Ядра. Чехълчето има две ядра, разположени близо едно до друго в средата на клетката. Това само по себе си не е твърде необичайно – редица клетки нормално имат по две и дори повече ядра. Забележителното в случая е, че двете ядра са различни по устройство и функции. Едното (голямо ядро) е едро и бобовидно, а другото (малко ядро) е дребно и овално.

_

Повечето клетки използват едно и също ядро за дълготрайно съхранение на наследствената информация и за всекидневното й използване. Можем да оприличим тези клетки на библиотеки, в която всяка книга при поискване се дава на читателя. При чехълчето обаче малкото ядро пази наследствената информация, а голямото ядро я получава от малкото и я осигурява за употреба в цитоплазмата. В голямото ядро хромозомите са силно размножени (около 500 пъти) и нарязани, за да се използват по-удобно. Така чехълчето може да се сравни с библиотека, в която книгите се държат в хранилището (малкото ядро), а в читалнята (голямото ядро) на читателите се дават само фотокопия.

_

Размножаване. Чехълчето се размножава чрез напречно делене. Двете ядра се удължават, прищъпват по средата и разделят. Въпреки външната прилика обаче механизмът на деленето им е различен. Малкото ядро осъществява митоза като ядрото на амебата. В голямото ядро хромозомите са твърде многобройни и къси, за да позволят митоза. Затова то се дели по друг, все още не съвсем изяснен начин. При това се случва съдържимото му да се разпредели не съвсем равномерно между двете дъщерни клетки. Това обаче не е съдбоносно, защото периодично голямото ядро се разрушава и след това от малкото ядро се образува ново голямо ядро (вж. следващата точка).

_

 

Конюгация (полов процес). След известен брой деления жизнеността на чехълчетата намалява. Те я възстановяват, като обменят помежду си наследствен материал (хромозоми) чрез процес, наречен конюгация.

_

При конюгацията две чехълчета се доближават и допират откъм дългите си вдлъбнати страни. Във всяка от клетките голямото ядро се разрушава. Малкото ядро се дели по особен начин два пъти, без да удвоява хромозомите си между двете деления. Така се получават четири малки ядра, всяко от които съдържа двойно по-малко хромозоми от обичайното. Три от четирите ядра не са нужни и се разрушават. Четвъртото се дели още веднъж чрез обикновена митоза и дава две еднакви малки ядра.

_

Допрените клетъчни мембрани на определено място се сливат и между двете клетки се образува тунел. Едното малко ядро от всяка клетка преминава в другата клетка през тунела. След това двете чехълчета се разделят.

Във всяка клетка двете малки ядра (едно “собствено” и едно получено от партньора) се сливат в едно. То се дели чрез митоза. От получените две ядра едното ще бъде малко ядро за много клетъчни поколения напред, а другото удвоява хромозомите си многократно и става голямо ядро.

_

Всички описани деления на ядра не се съпровождат с делене на самата клетка. Затова конюгацията завършва с две клетки, с колкото е и започнала.

_

_

Конюгацията е пример за полов процес, т.е. за обмяна на наследствена информация между еукариотни клетки. Следващият урок ще бъде посветен на по-подробно разглеждане на половите процеси.

_

Източници:

Allen R.D., M. Aihara. Pca – Con A labeled nuclei in interphase and division. http://www5.pbrc.hawaii.edu/allen/ch10/50-pca.html

Intestinal Protozoa. http://www.tulane.edu/~wiser/protozoology/notes/intes.html

Paramecium, a model ciliate. http://www.genoscope.cns.fr/spip/Paramecium-a-model-ciliate.html

_

Copyright Майя Маркова

Имате право да съхранявате, размножавате и разпространявате този текст, стига да не го представяте като създаден от вас или от трето лице и да не извличате печалба.

Към съдържанието

 

Свидетелство за упадъка на българското училище

април 11, 2008

Много тежки думи са били казани за упадъка на българското училище и, уви, повечето заслужени. Но не съм попадала на нищо по-силно от едно късо изречение, което прочетох току-що в блога на Лид. Тя е майка на ученик и бивша учителка, а въпросният й пост е посветен на неприятното откритие, че синът й е пропушил.

„Просто ми каза, че запалва в училище (всъщност там децата ходят най-вече с цел да попушат на спокойствие)…“

Отворено писмо до министър Вълчев

април 4, 2008

Уважаеми Г-н Министър,

Неотдавна Вашето министерство обяви, че в нов законопроект за просветата е предвидено българските деца да тръгват на училище на 6 години – идея, която по принцип подкрепям.

За жалост тази идея беше „демократично“ стоварена върху българските граждани без никакво предварително обсъждане и никакви пояснения как училището ще бъде нагодено за нуждите и способностите на 6-годишните деца. Единственото съобщение в тази посока бяха думите на Вашия заместник, че „промяната се предлага, защото децата се развиват много бързо през последните 20 години, а акселерацията е факт„. Това навежда на мисълта, че смятате да натикате децата в училище година по-рано, без да облекчите учебната програма по никакъв начин.

Знаете ли, че сегашната програма за първи клас по всеобщо мнение е твърде тежка дори за 7-годишните? Знаете ли, че в нашето училище се справят добре тези първокласници, чиито образовани и съвестни родители посвещават вечерите си на тяхното обучение? Замисляте ли се за съдбата на децата, чиито родители не са достатъчно образовани или съвестни, за да им осигуряват home-schooling? Осъзнавате ли, че с основната си функция – да ограмотява деца на неграмотни родители – съвременното ни училище се справя по-зле от килийните училища през българското Възраждане? Осъзнавате ли отговорността на Вашето ведомство (наистина не само през Вашия мандат) за все по-задълбочаващата се дезинтеграция на ромското малцинство?

По силите Ви ли е толкова основна промяна в българската образователна система, след като досега единственият Ви безспорен принос към тази система е осигуряване на все по-ниски доходи и престиж за заетите в нея? Българското общество не вярва на Вашето правителство, Вашето министерство и Вас лично. Идеята Ви за постъпване в първи клас на 6 години среща дружния отпор на родители и учители. Ако поради некадърно провеждане експериментът Ви се провали, хубавата идея ще бъде компрометирана за десетилетия напред.

По мое мнение единственият начин тя да се спаси е да обявите незабавно, че през учебната 2009-10 г. учебната програма за предучилищната група ще стане програма за шестгодишните първокласници.

А ако наистина Вашето министерство смята да накара 6-годишни деца да учат по сегашната програма за 1. клас, приканвам Ви да обявите имената на своите експерти, според които това е възможно, защото „децата се развиват много бързо през последните 20 години“.

Неотдавна Вашата колежка г-жа Масларова, която представяше свое противоречиво (меко казано) становище за основано на мненията на „специалисти“, също беше приканена да оповести имената им и не може да направи това.

Мисля, че и Вие не бихте могли. Посочете поне една страна, в която 6-годишни първокласници да учат по програма, подобна на нашата.

Българското училище не трябва повече да бъде лаборатория за недомислени експерименти.