Posts Tagged ‘изоставените деца на България’

Как да се помогне на тежко увредена девойка от дом?

април 30, 2008

Преди известно време с мен се свърза чужденка, осиновила момиче от български дом за деца с увреждания. Тя търсеше сведения за сестрата-близначка на осиновената си дъщеря, която също била изоставена в дом. Опитах се да помогна чрез блоговете си, някои от читателите ми вероятно ще си спомнят.

Преди няколко дни научих от същата дама, че една от областните дирекции за закрила на детето най-сетне си свършила работата и момичето било открито. То е в дом за деца и младежи с умствено изоставане в североизточна България. (За да не огласявам излишно лични данни, не припомням името на момичето и не посочвам кой е домът.)

През юли девойката ще навърши 18 години и скоро след това ще трябва да напусне дома. Осиновителите на сестра й се питат могат ли да помогнат с нещо, за да облекчат участта й. Напоследък в България се говори доста за домовете за деца, особено за увредени деца, но малко за домовете за възрастни. Знае ли някой какво става с изоставените увредени деца, след като навършат пълнолетие? Кой решава къде да бъдат настанени, какви възможности има и може ли външен човек да помогне по някакъв начин, за да се намери по-добра възможност?

Младото момиче има тежко умствено изоставане и двигателни увреждания. Не може да говори и да се обслужва. Може малко да се придвижва с количка, но прекарва повечето време на легло.

Ако имате идея как да се помогне, не се колебайте да я споделите.

Реклами

Като си нацист, не се обиждай

март 6, 2008

Най-добрата критика според мен е тази, която пряко се основава на думите на критикувания човек. Както казва пословицата, вол се хваща за рогата, а човек – за езика. Този пост е отговор, т.е. критика, на становището на Милен, жител на русенския кв. „Средна кула“, оставил дълъг коментар (№ 5) към предишния ми пост „Не щем недъгави деца в квартала си„.

Милен, изглежда, мисли, че едно становище е толкова по-защитимо, колкото повече хора го подкрепят. Той пише: „Въпросните 420 съвсем не са единствените, които не подкрепят идеята тези нещастни деца да бъдат настанени на центъра на квартал “Средна Кула”… Хората от квартала, които подкрепят това мъдро решение на общината, са точно двама души ОБЩИНСКИ СЛУЖИТЕЛИ (за което не им се сърдим! И ние не бихме казали лоша дума за работодателите си пред камерите), повлекли след себе си десетина техни съседи (на които също не можем да се сърдим, понеже знаем, че са добродушни хора, които не са могли да откажат на съседите си…“

Аз бих коментирала така: Първо, ако делът на хората, нежелаещи да приемат деца с увреждания, е по-голям, отколкото изглежда, това говори зле за хората от квартала, а не добре, както явно мисли Милен; и второ, ако жителите му наистина са добродушни и лесно внушаеми хора, склонни да си залагат името за неподкрепяна кауза само за да не скършат нечий хатър, защо да не допуснем, че се подписват против настаняването на децата само за да не обидят инициаторите на подписката?

По-долу Милен пише: „Кварталът, в който управниците на Русе искат да настанят тези деца, е известен сред русенци като “Циганския квартал на Русе” по простата причина, че преди повече от 30 години хората от този квартал са били солидарни към обществото и са се съгласили до техните домове да бъдат построени бараки, в които да бъдат настанени циганите на града“.

Преди 30 години властта изобщо не се интересуваше от съгласието или несъгласието на поданиците си, когато решеше да прави нещо, така че не виждам защо Милен кичи съкварталците си с добродетелта „солидарност към обществото“. Все едно, намирам за изумителна логиката, според която циганите имат право да живеят някъде само ако белите жители на това място са „съгласни“.

Следващ цитат: „Преди 5 или 6 години група управници от русенската община решиха да закрият детската ясла в квартала за да я превърнат в старчески дом, в което няма нищо лошо. Отново солидарното население на квартала приема предложението с отворени обятия и СТАРЧЕСКИЯТ дом е факт. Нарочно подчертаваме СТАРЧЕСКИЯТ, защото след като пристигнаха новите обитатели на нашата детска ясла, разбрахме, че това няма да е обикновен СТАРЧЕСКИ дом, а “ДОМ ЗА ХОРА С ПСИХИЧНИ ОТКЛОНЕНИЯ” в което също няма нищо лошо!“

Щом уж няма нищо лошо, защо ни го навираш в очите? И сигурен ли си, че ти самият ще запазиш здрав дух в здраво тяло до сетния си ден?

След забележката за загубената ясла Милен посочва други законни оплаквания на хората от „Средна кула“ – че училището, в което кметът иска да настани децата от Могилино, е затворено само преди 8 месеца въпреки наличието на деца, че кварталът няма детска площадка, няма канализация, сметта се извозва рядко, а пътят до „истинското“ Русе е разбит.

Всеки разумен човек би подкрепил жителите на „Средна кула“ по тези въпроси. Само че разумният човек би отбелязал също, че жителите на квартала не правят подписки и протести за детска площадка, канализация или ремонт на пътя, а именно срещу децата от Могилино. При това доводът им не е „ако тези деца заемат училището, то никога вече няма да се отвори за нашите деца“, а „не щем нашите деца да гледат увредените“.

Нов цитат: „Именно заради доброто стратегическо разположение на квартала, отговарящо на всички европейски стандарти, де що има да се интегрира се тъпче в този квартал от минали и настоящи оправи… нашите деца са НЕДОСТОЙНИ (както се изрази онази чиновничка), те нямат нужда от детски площадки, от тях се иска да свикват с циганите, лудите, а най-вероятно и с децата от Могилино, защото няма как, това е кварталът в които се извършват интеграциите в Русе, “Изолаторът на града” и ние трябва да се примирим с това!!!… Кои сте вие, които с вашите стабилни, зрели психики не можахте да гледате тези деца по телевизията, а сте тръгнали да съдите нас, че не можем да свикнем да гледаме това всеки ден? И още по зловещото от ваша страна е да ни карате да излагаме и крехката психика на децата си на тази гледка всеки ден, по няколко пъти!!! Кой,… Кой от вас, драги ми съдници, би ни дал гаранция, че това няма да остави отпечатък в съзнанието на тези малки дечица, които ще израснат с тази гледка?… Нито вие, нито ние сме виновни за положението, в което се намират тези деца. Виновниците които нямаха срам да откраднат и парите, полагащи се на тези дечица, и с тях да си построят хотели…“

По-голямата част от горния цитат не се нуждае от коментар. Искам само да вметна, че хора като Милен упорито отказват да разберат причината за „положението, в което се намират тези деца“. Причината не е липсата на пари, както той внушава. Причината е липсата на човещина и нейна ярка проява е убеждението, че за нормалните деца е вредно да гледат увредени. Тук се сещам за един от коментарите към поста ми за Могилино – чужденец, купил вила в България, съобщава, че при всяко идване посещава местното сиропиталище заедно с децата си.

На две места в изложението си Милен се възмущава, че хората с неговото становище биват наричани „нацисти“. Българинът знае малко за нацизма (както и за всичко останало). В масовото съзнание нацизмът се свързва със свастики, избиване на евреи и нападение срещу Съветския съюз. От тези три елемента само избиването на евреи е свързано със същността на нацизма, без обаче да я изчерпва.

Нацизмът е тоталитарна система, основана на идеята за расова чистота. Той въздига в култ здравото и отхвърля увредените и психично болните, както и представителите на „низши“ раси. Средностатистическият нацист не е желаел смъртта на умствено изостаналите, психично болните, циганите и евреите. Той просто не е искал да ги вижда наоколо – също като жителите на „Средна кула“. Доведена докрай, тази логика създава нацистката машина за убиване. Първите й жертви не са комунистите и евреите, а децата с увреждания.

Не е нужно да се разкарваш със свастика на ревера, за да си нацист. Достатъчно е да споделяш идеологията на нацизма. Милен я споделя, което ясно личи от собствените му думи. Затова не мисля, че има право да се обижда, когато го наричат нацист.

„Не щем недъгави деца в квартала си!“

март 2, 2008

Неотдавна Светла писа за изоставените увредени деца: „Вместо да роним сълзи, да слушаме естрадна музика и да пращаме есемеси за горките „умствено изостанали“ дечица, а ако случайно видим такива на улицата, да ги отбягваме като прокажени, да схванем, че те заслужават уважение и зачитане на човешкото достойнство не по-малко от който и да е от нас.“

Така си е. И имаме още ужасно много път да извървим.

Преди 4 дни блогът за Могилино излезе с пост „Квартал „Средна кула“ не иска децата от Могилино„: „След като кметът на Русе Божидар Йотов предложи къщите за децата от Могилино да бъдат построени в квартал “Средна кула”, жителите му започнали подписка срещу идеята. Нямало да могат да понесат тежката гледка. Как щели майките да обясняват на децата си “какви са тези недъгави деца”?“

Напоследък така свикнахме да с подписките за различни благородни каузи, че често забравяме две неща: (1) малко е вероятно толкова лесно и просто действие като подписването да промени нещо и (2) фактът, че стотици (или хиляди) хора се подписват за нещо, сам по себе си не показва, че то е добро.

Справедливоста изисква да споменем, че в квартал „Средна кула“ има и хора, които не са съгласни с подписката. Но уви, другите гласове са по-кресливи. Ето коментар на същата страница: „Напълно съм сигурен че всеки които пише глупости че това било правилно хубаво съм наптлно сигурен че ако някои поиска да ги сложи на центъра на техните квартали те ще са първите протестиращи против това. Лесно да се говори така но реалноста е друга, никои ниама да поиска подобно заведение в центъра на квартала си.“ (Правописът запазен.) Други коментатори, например Петър на тази страница, искат децата от Могилино да се преместят в центъра на София. И, разбира се, дежурните расистки вариации на тема „махнете уродливите циганчета от възвишените ми арийски очи“ (тук предпочитам да не давам линк).

Не мога да разбера каква утеха намират мизерниците в заблудата, че всички други са същите мизерници като тях.

Аз не се смятам за особено добродетелна. Може би съм на средното равнище, може би дори под него. Но нямам нищо против в моя квартал („Захарна фабрика“ в София) да настанят хора с увреждания без оглед на възрастта и етническата им принадлежност.

Всъщност вече имаме център за рехабилитация на деца с церебрална парализа и изобщо не ми пречи да виждам как тези деца отиват в центъра и се връщат оттам в количките си, бутани от славните им майки.

Нямам нищо против да виждам в центъра на квартала си още увредени хора. (Един от доводите на жителите на „Средна кула“ е, че били претоварени, понеже, видите ли, вече имали старчески дом).

А идеята за настаняване в центъра на София е чисто заяждане, защото там е шумно, прашно, мръсно и няма педя свободно място.

Защо ли разпознавам отново добрата стара омраза срещу „привилегированите софиянци“? По време на войната в Югославия през 1999 някои жители на най-западните селища мрънкаха, че България не трябва да съдейства на НАТО с нищо, защото някои ракети падали в землищата на въпросните селища. Казваха, че софиянци били подкрепяли войната само защото нямало опасност ракета да падне върху тях.

Е, ракета падна и върху София, и то върху къща (нещо, което не стана никъде другаде в България). Нима това промени възгледите на някого?

Не че в София няма мизерници. Имаме си ги предостатъчно. Но мизерниците извън София явно си я представят като приказно местенце, където хомогенно население от лицемерни абстрактни хуманисти се радва на живот без проблеми.

На такива ми се ще да кажа: Не щете увредени деца? Пратете ни ги всичките, само вие не идвайте!