Фрески в затвора

В края на 40-те години на ХХ век баща ми е участвал в организация за антикомунистическа дейност. За жалост тя била основана и ръководена от провокатор. Той подмамил доста млади хора да станат нейни членове и после ги издал на властите – точно както О’Брайън постъпва с Уинстън Смит в „1984“ на Оруел. Те били осъдени на затвор. Баща ми излежал 4 години. Предварителното му задържане било в Софийския централен затвор.

Тия дни баща ми си спомни църквата на затвора. До 1950 свещеници в разкошни одежди били допускани да служат. Църквата била великолепно украсена, включително с фрески, рисувани от затворници през първата половина на ХХ в. Фреските били много хубави, макар и дело на любители. Например Антон Прудкин бил нарисувал чудесно как Христос ходи по водата. (Прудкин като морско чедо е бил естествено привлечен от морската тематика. Повече за него можете да прочетете тук и тук.)

1950 донася края на религиозната свобода в Софийския централен затвор. По заповед отгоре стените на църквата са варосани. (Тук читателят вероятно ще си спомни как в „Хайка за вълци“ комунистите начело със Стоян Кралев изгарят иконите на селската църква.) Забележително е, че самите затворнически власти посягат на фреските твърде неохотно. След като бил нанесен слоят вар, главният надзирател пред очите на някои затворници го потъркал с нокът и казал: „А, добре. Лесно ще се изчегърта.“ (Комунистическият режим често отменяше собствените си безумия, понякога след съвсем кратко време.)

В този случай обаче заповедта не била отменена. Баща ми бил преместен в друг затвор и нямал повече преки наблюдения, но хора, лежали след него в Софийския централен затвор, по-късно му казали, че слоят вар върху фреските се е стегнал и вече е невъзможно да се махне. Баща ми не бил изненадан, понеже знаел, че с времето варта „хваща“ все по-здраво. Както ми обясни той, причината е, че калциевият окис поема въгледвуокис от въздуха и се превръща в калциев карбонат.

Твърди се, че по едно време бившата църква била превърната в стая за екзекуции.

Какво е станало с нея след промените? Иска ми се да вярвам, че тя още съществува и че химиците и реставраторите знаят начин да отстранят дори стар слой вар, без да повредят много фреските под него. Но след повече от половин век дали в затвора работи някой, който знае за фреските? И дали на някого му пука?

Малко време остава да се реставрират и съхранят образите. Софийското кметство планира сградата на Софийския централен затвор да бъде разрушена.

Антибългарските писания на историка Алън Крамър и вестник „Ню Йорк Таймс“

В броя на вестник „Ню Йорк Таймс“ от 4. ноември е поместена рецензията „Държави-унищожители“ от С. С. Монтефиоре за книгата на Алън Крамър „Динамика на разрушението: Културата и масовите убийства през Първата световна война“ (изд. Oxford University Press). Ето цитат от тази рецензия:

„В някои отношения войната срещу Сърбия вече се е водела още през двете Балкански войни от 1912-13, породени от националистичните цели на новите държави в този район… Клането на десетки хиляди цивилни в Македония и Тракия от българите „не е просто… краткосрочен страничен продукт на войната“, а „част от дългосрочен проект за изграждане на национална държава“. Междувременно Австрия и Германия, смазвайки Сърбия, убиват 250 000 войници и 300 000 цивилни от общо 3,1 милиона. Никоя друга воюваща страна не понася по-тежки загуби спрямо населението си.“

Ще оставя историците да опровергават тези твърдения (макар да се обзалагам, че техните опровержения няма да се публикуват нито от „Ню Йорк Таймс“, нито от Оксфордското университетско издателство). Аз не съм историчка и ще добавя само една забележка, подсказана от моята любителска логика.

Народите също като отделните хора обикновено се опитват да убедят себе си и другите, че постъпват правилно от морална гледна точка, докато всъщност се ръководят от интересите си. След Първата световна война победителите откъсват от България земи, населени с българи, и ги дават на Сърбия. За да се оправдае тази стъпка, българите се изкарват злодеи, а сърбите – симпатични невинни жертви.

Всъщност антибългарското предубеждение на „Ню Йорк Таймс“ не е нищо ново. Достатъчно е да си спомним пасквила „Варшавският договор на Буш“ (2003) от клюкарката Морийн Дауд, която някой за зла участ е заблудил, че става за журналистка.

П.С. Научих от хора, чели книгата на Крамър, че там събитията са описани по-балансирано. Отбелязвайки „десетките хиляди“ цивилни, уж изклани от българските войски, авторът ясно посочва, че това са твърдения на гърците, непотвърдени от независим източник. Така че авторът на рецензията Монтефиоре е отговорен за представянето на България като злодей номер 1. Имам чувството, че докато сме съюзник на САЩ и участваме в Коалицията, сме абонирани за оплюване от в. „Ню Йорк Таймс“!