Posts Tagged ‘българска действителност’

Баламите се свършиха

ноември 19, 2008

В момента в нашата катедра Биология имаме две свободни асистентски места, след като двете асистентки, назначени последни, напуснаха набързо. (Писах за това преди няколко месеца под заглавие „Университетски преподаватели гласуват с краката си„). Миналата седмица проведохме конкурс. За двете места бяха подали документи четирима души, но от тях само един се яви на уречената дата в плът и кръв. И не успя да изкара оценката, необходима по закон, затова ще обявяваме конкурса наново.

Ето ви го резултата от философията на българската държава и народ – „ние ще държим даскалите на ниски заплати, защото те повече не заслужават, а като не им харесва, да напуснат“. Доколкото въпросните „мислители“ засега не предлагат закриване на самата образователна система, явно се предполага, че напусналите могат лесно да бъдат заменени. Т.е. тази логика постулира неизчерпаем извор на балами, готови да полагат висококвалифициран и нелек труд за без пари. Дядо ми казваше, че тарикатите ще се свършат, когато се свършат баламите. Но ето че баламите се свършиха, а тарикатите, които искат да паразитират върху тях, не само не се свършват, а и изобщо не се разколебават в своята правота. Ние имаме проблем с асистентските конкурси от години. Повечето от тях или се провалят, или от немай-къде назначаваме хора без нужните качества и мотивация, които скоро напускат. Да, забележителното е, че дори тези млади колеги, от чиято работа не сме много доволни, след година си вземат шапките и заминават, защото са им малко парите! Въпреки това заплатите продължават да се поддържат ниски.

Признавам на новото ръководство на Медицинския факултет, че повиши заплатите донякъде – но явно недостатъчно, за да се изкушат младите висшисти да се явяват на нашите конкурси. А законово постановените минимални заплати за преподавателите просто не искам да ги коментирам. Те са посочени в постановление № 175 на МС от 2007, което, разбира се, не е качено безплатно в Мрежата. (Не ви ли се струва, че липсата на безплатен достъп по Интернет до нормативните документи, които сме длъжни да спазваме, говори много за милата ни държава?) Тук можете да видите една по-стара версия на този документ – постановление № 168 от юли 2006; оттогава нещата не са се променили много. Четете и се любувайте! Минимална заплата на асистент 337 лв.; след като този асистент натрупа години стаж, определен брой публикации и какъвто друг актив иска университетът му, за да го повиши в главен асистент, той добива право на минимална заплата 363 лв. За учителите в средното училище според квалификацията са постановени заплати между 272 и 315 лв. На толкова оценява българинът компетентните умове и любящите сърца на хората, в чиито ръце поверява образованието на децата си.

След хиперинфлацията от началото на 1997 служебното правителство на Софиянски излезе с постановление, в което фиксираше минимумите за различни длъжности в бюджетната сфера към минималната заплата. Така учителската заплата трябваше да бъде най-малко 2.1 минимални заплати, асистентската – 2.4, а на главен асистент – 3.1. След две-три седмици обаче министрите се усетиха, че са дали твърде много на тъпите даскали, и излязоха с ново постановление, което фиксираше по-ниски заплати: за учител – 1.9 минимални заплати, за асистент – 2.1, за главен асистент – 2.7. Минаха години. Аз станах главен асистент и по едно време се усетих, че заплатата ми е по-малка от 2.7 минимални. Почнах да се ровя из документите и да се допитвам до специалисти, защото естествено заподозрях, че работодателят ми нарушава закона. Оказа се обаче, че няма такова нещо. Просто на един етап преподавателските заплати са били разпрегнати от минималната, за да не бъдат обвързани с нейния растеж. Ако насоката продължава, нищо чудно с времето те да се изравнят с минималната. А не виждам фактор, който да се противопоставя на тази насока. Нали видяхме как миналата година учителите стачкуваха, стачкуваха, министрите ги лъгаха, лъгаха, накрая Вълчев заяви, че учителските заплати ще станат средно 650 лв., но чрез системата на делегираните бюджети. Това на български език значи, че заплатите могат да станат 650 лв., ако училището се изхитри някак да кара без разходи като ремонти, ток и парно. (Да не говорим, че показателят „средна заплата“ е безсмислен, важна е постановената минимална заплата. Да предположим, че моите колеги в университета в Плевен получават заплати по 1500 лв. – мен какво ме грее това?)

По време на социализма ни набиваха в канчетата, че да искаме достойно заплащане на труда си е груб материализъм, алчност и подриване на строя. След 1989 промиването на мозъци продължи малко по-изтънчено – че само с ниски заплати нашата икономика може да бъде конкурентоспособна. Вярно е, че в България скромният брутен обществен продукт неизбежно ще задържа заплатите ниски. Но също така е вярно, че те от години умишлено се държат още по-ниски чрез целенасочена държавна политика. Това се оправдава с пазара, а се пренебрегва основното пазарно положение, че стоката отговаря на цената си. Дори когато стоката е човешкият труд. На това отгоре пазарът на труда е изкривен, като в някои дейности, най-вече важните дейности като образование и здравеопазване, заплатите се държат ниски дори за българските стандарти. Какви са причините? Първо, в тези отрасли работят главно жени, а в България е аксиома на жените да се плаща малко независимо от количеството и качеството на труда им. Второ, естеството на работата в тези отрасли изисква хора с интелигентност около и над средното равнище, а на тъпите хора, каквито са повечето гласоподаватели и управници, много им харесва да държат интелигентните хора на ниски заплати. Вероятно така глупаците си вдигат самочувствието и се мислят за интелигентни (справка: измислената от тях мъдрост „Кат’ си толкова умен, де са ти парите?“).

Какви са последиците? Първо, кадърните млади хора, колкото ги има, ще продължават да бягат на Запад. Второ, с времето ще ги има все по-малко. Нещо повече, ще има все по-малко интелигентни млади хора, защото няма да има кой да ги обучи и мотивира. Важно е да се разбере, че природни ограничения на интелигентността съществуват, но такова нещо като природна интелигентност няма. Доказват го някои общества като късноантичните (и немалко съвременни), в които е трудно да се намери дори един умен човек. Човешката интелигентност, за да се развие, се нуждае от дълги и всеотдайни грижи. Освен това тя изисква мотивация и признание от обществото. Тя е своего рода стока – може да я има само тогава, когато се търси. (Тази идея дължа на Надежда Манделщам, която твърди същото за добротата.)

Разбира се, поддържането на нереално ниски заплати не е „привилегия“ само на образованието и здравеопазването. Ниски заплати имат и работещите в научни институти, музеи, зоологически и ботанически градини, резервати и много други труженици на държавата, необхванати от гордото звание „държавен служител“. Нещо повече, често наблюдаваме същото в частния сектор, където работодателите би трябвало да си знаят интереса и да имат поне малко акъл. Допреди няколко месеца частните работодатели мрънкаха, че изпитват глад за работна ръка (особено квалифицирана), но не им идваше наум да повишат заплатите. От преки наблюдения върху фирми знам случаи, когато собственикът с магарешки инат отказва да повиши заплатата на кадърен служител, докато последният напусне – и тогава шефът от немай-къде назначава на опразненото място по-некадърен човек на по-висока заплата. Някои работодатели нагло притискат държавата да внася гастарбайтери и имигранти да им работят евтинко, без да се интересуват от ужасните последици, които тази политика е имала в Европа и Америка. Но да не задълбавам повече, тези теми са твърде обширни за една публикация.

Реклами

Ало, държавата!

юни 20, 2008

Този пост е вдъхновен от дискусии с Лид по циганския въпрос в нейния блог (постовете „Бъдещите избиратели“ и „Талибан ли си?„).

Живея в кв. „Захарна фабрика“ в София, където българи и цигани водят нелеко съвместно съществуване. Така че въпросът е актуален за мен и имам някои впечатления от първа ръка. Най-много ме тревожи периодичното линчуване на българи от цигани без ясен повод.

Според много българи проблемът трябва да се реши, като циганите по някакъв начин бъдат изчезнати. Цитирам началото на първия пост на Лид: „Вчера едно момче на 17 ми каза, че ще гласува за “Атака”, тъй като Волен Сидеров обещава да изгони от страната всички цигани…“. Без да засягаме моралната и правна страна на въпроса, това мнение е толкова нелепо, че изобщо не смятам да го обсъждам.

Според други българи, вкл. Лид, проблемът трябва и може да се реши само с добра воля и усилия от страна на българската общност, която трябва да подобри отношението си към циганската такава и да я издигне до своето равнище. Това мнение вече е по-достойно за опониране.

Съгласна съм, че циганите се намират на едно недостойно за човешки същества дъно, от което явно не могат да се издигнат сами (напротив, все повече затъват, дори когато изглежда, че няма накъде повече). Съгласна съм, че трябва да им се помогне да се издигнат, макар че според мен това е работа не на българската (или която и да е друга) общност, а на държавата. Но този въпрос за мен няма нищо общо с въпроса за циганското насилие и престъпност. Т.е. за мен подобряването на материалното и образователно състояние на циганите не е нито необходимо, нито достатъчно условие за превръщането им в примерни граждани.

Някога ни учеха, че тежкото положение на бедняците е първопричина за престъпното поведение на някои от тях. Но така ли е наистина?

Да кажем, че с неимоверно количество кръв, пот и сълзи успеем да издигнем циганите до своето равнище. И какво трябва да очакваме тогава? Каквото получаваме сега от своите издигнати братя-българи. Известна личност в компютърните среди троши с бухалка колата на бременна жена; синове на министри и депутати редовно пребиват хора; други синове на важни хора, след като убиват жестоко младеж, стават студенти по право (!) и навигация съответно; за убийците по пътищата дори не ми се говори.

За да намерим решението на проблема, трябва да търсим общия знаменател между тези издигнати бели български биячи и убийци и мургавите биячи и убийци от кв. „Захарна фабрика“. Този общ знаменател е безнаказаността. При всички посочени престъпления делата се проточиха и накрая потънаха, а осъдени няма.

Всички обсъждания как да се премахне расизмът и ксенофобията на едната или другата общност са лутане по погрешен път. Чувствата на българите към циганите и обратно нямат никакво значение. Защото съжителството между хората се основава не на взаимна обич, а на спазване на неотменим ред. Просто трябва да се знае, че всеки, който нападне друг човек, ще бъде заловен и наказан според закона. И наказанието ще бъде по-тежко, ако жертвата принадлежи на друга общност, защото расовата омраза се смята за утежняващо вината обстоятелство.

Редът и законността обаче не се създават от етническите общности, нито от отделните личности. Те са функция на държавата – нейната първа и според мнозина единствена функция. Но къде е държавата? В „Захарна фабрика“ я виждаме рядко; и мирното съжителство, на което все пак се радваме през повечето дни, се постига по-скоро чрез магия. А би трябвало отдавна, при първите инциденти и много преди убийството на проф. Калоянов, из квартала да бъдат наслагани камери и полицията да е готова да идва „на пожар“.

На 10 май – току-що проверих датата, беше денят на „вечното дерби“ – излязох да хвърля боклука. Недалеч бяха събрани хора и ставаше нещо интересно. Приближих се. Оказа се, че се мъти сбиване между група червени и сини запалянковци, от една страна, и група цигани, от друга. Прибрах се по най-бързия начин и звъннах на 166. Казах: „Обаждам се от „Захарна фабрика“, пред блока ми започва масов бой“. Отвърнаха, че ще пратят хора, и ми затвориха, без дори да попитат за кой блок става дума. Добре, може да са знаели, нищо чудно някой да се е обаждал преди мен. Само че полицаи така и не се появиха. Мелето след известно време свърши спонтанно, без да остави сериозно пострадали – този път. Месец по-късно обаче не беше така.

Да основаваш съжителството между хората (дори да не се различават по култура и цвят на кожата) на добрите им чувства, значи да разчиташ на гол късмет. А лошото на късмета е, че по определение не можеш да го имаш всеки път. След последния побой на цигани над българи свекърва ми е видяла близо до местопрестъплението “момчетата” на Расате, застанали на пост. Всяко действие поражда равностойно противодействие… И така, ако не се намеси държавата, не след дълго ще се свлечем до Хобсовото „естествено състояние на човешкия род“ – война на всеки срещу всички, в която човешкият живот е самотен, мизерен, противен, жесток и кратък.

Честно казано, не виждам светлина в края на тунела. Не можем да очакваме от Европа да дойде да възстановява българската държавност, най-малкото защото и европейците имат същия проблем.

Законите трябва да се спазват, нали?

февруари 27, 2008

В България законът не позволява университетски преподавател да заема административна ръководна длъжност (ръководител на катедра, декан, ректор) след навършване на пенсионна възраст.

Не ми се обяснява тук защо това ограничение е крайно необходима защита срещу естествената геронтофилия на академичната система. Това значи да развивам довода „спазвайте закона, защото е добър“. А всъщност законите трябва да се спазват, независимо дали са добри или лоши и дали ни изнасят или не.

Деканът на Правно-историческия факултет на Югозападния университет, проф. Александър Воденичаров, е роден през 1940 и следователно от години е в пенсионна възраст. Той трябва незабавно да освободи заемания пост. Има твърдения и за други негови нарушения, но не бих искала да ги коментирам, понеже съм твърде далеч от ЮЗУ и нямам сведения от първа ръка.

Знам за цялата история от блога на Светла Енчева, главен асистент в катедра Социология на ЮЗУ. Хич нямах и намерение да пиша за тези събития, понеже не ми се струваха достатъчно важни (уви, в скъпата ни татковина се случват и къде-къде по-такива неща). Но като гледам колко помия се излива върху Светла, задето се осмели да пише в блога си, че законите трябва да се спазват, не мога и аз да не драсна два реда.

Повечето от доставчиците на помия са анонимни, както и трябва да се очаква. Но ми става тъжно, че някои колеги на Светла, вместо да погледнат слона в стаята – т.е. наличието на незаконен декан, я обвиняват в неетичност, задето пишела разни неща в личния си блог. Жертва на конфликта вече стана едно хубаво начинание – блогът на катедра Социология, списван пак от Светла.

Да подкрепяш закононарушител, колкото и силен да е в момента, значи да залагаш на куц кон. Дори и в България. Надявам се преподавателите от ЮЗУ, които правят това, по-скоро да осъзнаят грешката си.

Надявам се също, че грешат те, а не аз.

Управляващите отмъщават на учителите

януари 23, 2008

Прекъсвам поредицата от уроци заради една новина, пак свързана с образованието.

Миналата седмица по новините беше обявено, че занапред учителите, които дават частни уроци, ще трябва да декларират това. Също така те няма да имат право да дават частни уроци на ученици от същото училище (с което всички по-малки селища, в които има само едно училище, автоматично стават зони, свободни от частни уроци).

Щом чух това, веднага си помислих – ето как българските управници дребнаво и злобничко си отмъщават на учителите, задето стачкуваха. Дори съпругът ми, който няма нищо общо с образованието, беше възмутен до дън душа.

Сега чета в „Дневник„, че всъщност тези промени се предлагат от Министерския съвет и още не са минали през Народното събрание. Не виждам да се споменава и ограничението относно „същото училище“. Може изобщо да не го пише на хартия, а някой само да плаши гаргите. Ще видим.

Декларациите ще се подават не пред данъчните, както би било в една нормална държава, а пред директора на училището. Може би замисълът е само учителите, които са дружки с директора си, да дават частни уроци. Или пък министрите смятат, че директорът ще осигури високо професионално равнище и достъпна цена на частните уроци, давани от неговите подчинени. Или има друга логика, която ми убягва? Може ли някой да ме светне? Явно съм твърде тъпа.

Покойната Ани Драндарова беше писала по подобен повод (цитирам по памет): „Българската държава прилича на жалък съпруг, който лъже, че отива в командировка, за да провери дали жена му няма да покани любовник. Тежко на такъв съпруг! Тежко на такава държава!“