Марк Твен и днешните Интернет-родители

Неведнъж в този блог, пък и не само тук, са се водили епични полемики между тесногръди привърженици на официалната медицина (като мен) и просветени, мислещи родители, които се осведомяват от Интернет (но не точно от сайтовете на лекарските организации и реферираните медицински списания). Тия дни препрочитах „Том Сойер“ (превод Нели Доспевска) и бях особено очарована от 12. глава – „Котката и пенкилерът“. От свидетелството на Марк Твен виждаме, че за да се впишеш в явлението „Интернет-родител“, не само не е необходимо да си точно родител, а и спокойно може да си живял повече от век преди появата на Интернет. По-долу преписвам част от тази глава и дано читателят не се разпознае в описанието на леля Поли :-).

 

„Беки Татчер бе престанала да идва на училище… Том… се чувстваше много нещастен. Тя беше болна. Ами ако умре! Тази мисъл просто го смазваше… Той захвърли обръча и пръчката си – те вече не му доставяха удоволствие. Леля му се загрижи. Тя започна да го лекува по разни начини, тъй като беше от онези хора, които имат силна страст към нови специалитети и нови начини за възвръщане и запазване на здравето. В това отношение тя се проявяваше като неуморен изследовател. Щом се появеше някой нов специалитет, тя просто пламваше от желание да го опита – не върху себе си, тъй като тя не боледуваше, а върху всеки, който й паднеше подръка. Беше абонирана за всички „здравни“ списания… Тя не можеше да диша без ужасното невежество, което бе натъпкано в тях. Всички глупости, които тези здравни списания съдържаха за проветряване на стаите, за това как да лягаш, как да ставаш, какво да ядеш, какво да пиеш, какви дрехи да носиш, какви физически упражнения да правиш, какво разположение на духа да поддържаш и т. н. и т. н. – всичко това беше за нея същинско Евангелие и тя не забелязваше, че нейните списания всеки месец препоръчваха точно обратното на онова, което бяха препоръчвали на читателите си предишния месец. Простосърдечна и честна, тя лесно ставаше жертва на тези списания. Тя събираше шарлатанските списания и шарлатанските лекарства и съвсем не подозираше, че когато отиваше да лекува болните си съседи, тя не беше никакъв ангел на изцелението.

Водолечението по това време беше нещо ново и състоянието на Том беше добре дошло за нейните опити. Всяка сутрин тя измъкваше момчето още призори, караше го да застане в бараката за дърва и го удавяше в потоп от студена вода; после го търкаше силно с груба кърпа като с пила… И въпреки всичко това момчето всеки ден ставаше все по-унило, по-печално и по-бледо. Към студените бани леля Поли прибави горещи бани, киснене на краката във вода, топли душове и какво ли не… Тя започна да подпомага водолечението с диета от рядка овесена каша и налагане на тялото му с разни мушамички. Изчисляваше колко може да поеме, като че беше някаква бутилка, и непрестанно го тъпчеше с какви ли не шарлатански специалитети.

В края на краищата Том се покори безпрекословно на нейните преследвания. Това разтревожи старата жена. Равнодушието му трябва на всяка цена да се пропъди. Сега за първи път тя чу за пенкилер и поръча от него огромни количества. Опита го и остана възхитена. Това беше просто огън в течно състояние. Тя изостави водолечението и всичко друго и възложи цялата си надежда на пенкилера. Даде на Том една лъжичка и с най-голяма загриженост зачака да види резултата. Изведнъж тревогите й се разпръснаха и сърцето й се успокои, защото „равнодушието“ му изчезна. Том не би могъл да стане по-буен, даже ако леля му беше запалила огън под него.

Том разбра, че трябва да се стресне… Започна да крои разни планове да се избави от тази напаст и най-после реши да се престори, че много му харесва пенкилерът. Толкова често започна да иска да му дават от него, че най-накрая стана досаден и леля му се скара и му каза сам да си взема и да я остави на мира. Ако беше Сид, тя нямаше да има никакви подозрения, които да помрачат радостта й, но тъй като се отнасяше до Том, лелята тайничко наблюдаваше шишето. Тя откри, че съдържанието му действително намалява, обаче не й мина през ум, че всъщност момчето се грижеше за оздравяването на една цепнатина между дъските на пода във всекидневната.

Един ден Том тъкмо се канеше да излее голяма доза от пенкилера в цепнатината, когато се появи лелиният му жълт котарак, който мъркаше и гледаше жадно към лъжичката… Том отвори устата му и изля в нея пенкилера. Питър (котаракът – М.М.) подскочи два метра… и започна да се хвърля буйно насам-натам из стаята, като се блъскаше в мебелите, събаряше саксиите с цветята и изобщо създаваше неописуем безпорядък… Леля Поли влезе тъкмо навреме, за да види как котаракът направи два скока, превъртя се във въздуха, измяука едно мощно „ура“ и изхвръкна през отворения прозорец, като повлече след себе си последните здрави саксии…

– За бога, Том, какво му е на котарака?… От какво му стана?

– Не знам, лельо Поли, право ти казвам. Такива са котараците, когато им е весело… Така мисля, че правят.

– Така мислиш, а?

– Да, лельо.

Лелята се наведе… Дръжката на лъжичката-предателка се подаваше изпод кревата… Леля му както винаги го хвана за ухото и го чукна силно по главата с напръстника.

– Не те ли е срам да мъчиш бедното животно, Том?

– Дожаля ми за него, нали си няма леля.

– Нямал си леля ли? Какви са пък тези глупости? Какво общо има това?

– О, има много общо! Ако си имаше леля, тя щеше да го изпогори. Всичките му вътрешности щеше да изгори, без да гледа котка ли е или дете.

Леля поли усети угризение на съвестта. Това поставяше нещата в нова светлина: което беше жестокост за котката, може би беше жестокост и за момчето. Тя омекна и започна да съжалява…“

 

Послепис: Добре, че Том страда само от потиснатост и е в достатъчно добро състояние, за да си брани правата (това, което хората от потисканите групи наричат self-advocacy). Представяте ли си какво щеше да му се случи, ако имаше хронична болест или увреждане? Щеше да си пие пенкилера с години. Макар че, както виждаме от края на откъса, леля Поли по здрав разум и човещина далеч превъзхожда типичния днешен образован Интернет-родител.

Реклама