Уврежданията и отношението към тях в гръцката митология

Гравюрите показват как Тетида маже малкия Ахил с амброзия и после се готви да го пъхне в огъня. Не опитвайте това вкъщи! Копирано от блога Finitor, авторът не ми е известен.

Напоследък препрочитам гръцката митология и се замислих за представянето на уврежданията в нея. Най-очевидният пример, за който веднага се сещаме, е богът на огъня Хефест. Когато майка му Хера го вижда след раждането, не го харесва, защото бил хилав и грозен. Реагира първосигнално (но явно със съгласието на Зевс), като го грабва и го запокитва от Олимп надолу към морето.

Ако Хефест беше смъртен, щеше да сподели участта на безброй хилави спартански бебета и историята му щеше да свърши дотук. Но той не може да умре, независимо колко копнеят родителите му да се отърват от него. Падането само му причинява допълнително увреждане, като го прави куц. Морската богиня Тетида (повече за нея след малко) го намира и отглежда. Хефест развива занаятчийска дарба, която му позволява да се впише в стереотипа на „способния инвалид“ и в крайна сметка да се върне на Олимп. Няма данни някой от родителите му някога да е казал „Извинявай!“.

По-интересно е да видим как изглеждат хората в съпоставка с антропоморфните богове. Двете популации си приличат по устройство и поведение и се кръстосват свободно помежду си, следователно спадат към един вид. Има обаче една дребна разлика: хората са смъртни, а боговете – не. Не е учудващо, че боговете гледат на смъртността като на увреждане и им се ще да излекуват от нея хората, които обичат, най-вече децата си. (Детето на смъртен и безсмъртен в общия случай е смъртно; понякога по неуточнени причини и двамата родители са безсмъртни, но имат смъртно дете – типичната поява на увреждане в семейството.) Зевс има привилегията да дарява безсмъртие на смъртни, но я използва изключително за собствените си деца, което кара другите богове да търсят „алтернативно-медицински“ методи за лечение на смъртността.

Един такъв метод е смъртното детенце да се намаже с амброзия и да се пъхне в огън, „за да изгори смъртният му дух“. Твърди се, че ако се повтори достатъчен брой пъти, процедурата води до безсмъртие. В действителност обаче и двата опита за лечение на смъртността по този начин – от Тетида и Деметра – не стигат до успешен край. Лечителките твърдят, че това е поради преждевременно прекъсване на лечението от ненадейно намесил се глупав смъртен родител. Който иска, може да им вярва :-). То и действителните алтернативни лечители, като се захванат с някое нелечимо състояние и (разбира се) не успеят да го излекуват, също обясняват как за това е виновна чуждата злонамереност и озоновата дупка.

Въпросната Тетида е същата, която споменахме по-горе като спасителка и приемна майка на Хефест. По-късно тя се жени за смъртния Пелей по причини, различни в отделните версии на мита, но при всички положения не по любов. Ражда им се син – бъдещият герой от Троянската война Ахил. Майката, на времето проявила всеотдайно разбиране и здрав разум спрямо чуждото увредено дете, се представя далеч по-зле, когато на самата нея й идва до главата. Тя не може да приеме детето й да е смъртно, с което се обрича на зрелищен родителски провал. Като начало, без да споделя нищо с бащата, започва процедурата с амброзията и огъня. Една нощ обаче Пелей вижда малкия Ахил в запаленото огнище и вади меч срещу Тетида. Тя се обижда и завинаги напуска семейния дом.

Дотук историята изглежда с горе-долу щастлив край, но за жалост Тетида не прекъсва изцяло връзката със сина си, а редовно го посещава и успява напълно да разстрои изграждането на личността му. Момчето попива от майка си, че има дефектна природа и жестока съдба, и израства дълбоко нещастно (самото име Ахил значи „скръб на племето„). Когато започва мобилизацията за Троянската война, Тетида се опитва да спаси сина си, като го преоблича в женски дрехи и го скрива сред девойки (как да не си спомни човек филма „Чай с Мусолини“). В края на краищата Ахил е разкрит и отива на фронта, но и там не скъсва пъпната си връв. Дори най-беглите преразкази на „Илиадата“ го обрисуват като инфантилно, егоцентрично, жестоко и необуздано мамино синче, което мисли само за себе си и при всяка неприятност отива да поплаче в скута на мама и да я моли да му реши проблема. Набива се в очи контрастът с благородната личност на главния му противник Хектор, който е бил пощаден от това да има бог в семейството.

Много по-рано от описаните събития богинята на плодородието Деметра, странствайки инкогнито в търсене на изчезналата си дъщеря, се настанява у семейство смъртни и се привързва към тях. Искайки да им стори добро, тя тайно от родителите започва с амброзия и огън да обезсмъртява невръстния им син Демофонт. Една нощ майката я изненадва и реагира бурно. Деметра прекратява лечението и детето остава смъртно. В един по-зловещ вариант на мита стреснатата богиня не изважда момченцето от огъня навреме и то изгаря.

В тези два случая откриваме редица белези, познати ни от подхода на съвременната алтернативна медицина към уврежданията: лечението се прилага изключително върху малки деца; смята се от лечителите за ефективно, независимо че няма нито един документиран успешен случай; лекуваното състояние се възприема от тези, които го имат, като тяхна особеност, а не като дефект; то изглежда нелечимо и нещо повече, ако лечението му изобщо беше възможно, то би се равнявало на подмяна на лекуваната личност с друга (какво точно ще остане от един смъртен, ако изгориш „смъртния му дух“?); лечението предизвиква ужас и потрес у всеки непредубеден наблюдател; освен че не постига желания резултат, то нанася вреда на пациента и може дори да застраши живота му.

В крайна сметка Деметра решава да помогне на гостоприемното семейство и на хората като цяло по друг начин. Тя дава житни семена за посев на Триптолем, брат на Демофонт, и го праща да учи хората на земеделие. Въпросното растение обикновено се превежда като „жито“ или „пшеница“, но най-вероятно е ечемик – основната житна култура на древна Гърция. Фактът, че за мисията е избран не Демофонт, а брат му, навежда на мисълта, че вероятно алтернативното лечение наистина е завършило със смъртен изход. Но все пак от закъснялото идване на ум в Деметрината глава произлиза и нещо добро.

Давайки ечемик на човечеството, Деметра не си навлича неприятности, защото Зевс и другите богове вече са признали правото на хората да се хранят пълноценно и да усвояват нови технологии. Но по времето, когато Прометей дава огъня на хората, господстващата идеология е съвсем друга. Гръцкият мит за Прометей е съшит от три части: за първото жертвоприношение (вероятно оригинален гръцки принос), за кражбата на огъня (заимствано от кавказката митология) и за потопа (заимствано впоследствие от шумерско-акадския епос). Четейки най-популярната втора част, можем да се запитаме защо Прометей взема огънче я от колесницата на Слънцето, я от огнището на Зевс или Хефест, вместо да използва собственото си огнище (каквото очакваме да е имал) или – още по-добре – на място да покаже на хората как се пали огън. Отговорът е, че кавказкият му първообраз краде огъня от боговете за своята общност и съответно не владее огъня по-добре от тези, на които го носи. В този вариант митът е психологически правдоподобен – саможертвата за собствената общност е относително честа и се насърчава във всички култури, особено в по-ранните.

Гръцкият мит променя принадлежността на културния герой: той е бог, макар и втора категория, и „краде“ огъня от своята общност, за да го даде на друга – човешката. Саможертвата за друга общност се среща много по-рядко, отколкото за собствената, и не се насърчава; всъщност много култури, особено по-ранните, оценяват своите членове по вредата, която успяват да нанесат на другите общности. Прометей обаче има личен мотив да помага на хората, макар че това никъде не се изтъква: макар той и жена му да са безсмъртни, синът им Девкалион е смъртен. Няма данни родителите да са подлагали детето си на алтернативно-медицински експерименти. Вместо това Прометей се заема с действителния проблем: че общността, към която принадлежи синът му, е поставена в окаяно положение и властите държат да си остане така.

Все пак хората успяват да започнат някакво животновъдство, което кара Зевс да свика „конференция“ за уреждане на отношенията между хора и богове. Идеята му е хората да бъдат принудени да принасят животни в жертва (което дотогава не се е правело) и така месото да се посвети на боговете, а хората да си останат на вегетарианска диета плюс рогата и копитата. Но когато трябва да се покаже как да се прави жертвоприношението, Зевс избира възможно най-неподходящия изпълнител – Прометей. Последният разделя жертвеното животно на два дяла и предлага на Зевс да избере по-добрия за боговете. Първият дял включва ядливите части (месото и карантията), покрити отгоре с непривлекателното шкембе, а вторият – костите, маскирани с лой. Зевс налапва въдицата и грабва кокалите, с което утвърждава прецедент за всички бъдещи жертвоприношения. Ядосва се и заявява, че хората никога няма да имат огън. Прометей обаче им дава огъня, а в повечето версии на мита – и други постижения на тогавашната техника. С това прелива чашата и получава вече ефективна присъда.

Историята има продължение в следващото поколение. Десетилетия по-късно Зевс решава да устрои потоп под обичайния в такива случаи предлог, че хората били грешни. Това му е най-малко трети геноцид срещу човечеството. Предупредени от Прометей, Девкалион и жена му си приготвят плавателен ковчег и оцеляват. След това Зевс им предлага да им изпълни едно желание. Замисълът му очевидно е те да си пожелаят безсмъртие и така той да се отърве от последната двойка потенциални основатели на човешката популация, без да си цапа ръцете с убийството им. От гледна точка на богопомазаните без увреждания за какво друго би могъл да мечтае човек с увреждане, освен да се излекува от увреждането си и да стане като тях? Зевс обаче би следвало да се е поучил от други подобни случаи, че е рисковано да обещаваш някому да му изпълниш желание, защото той може да не пожелае каквото ти желаеш да пожелае. Така става и този път: Девкалион пожелава Земята отново да бъде населена с хора. Колкото и да е странно, тази защита на дефектната човешка общност от устата на неин представител кара Зевс да се примири и да даде заден ход. Макар да продължава да се държи безобразно с отделни човешки личности, той повече не се опитва да изтреби хората като цяло и не им пречи да си подобряват живота.

П. С. Установих, че съм била несправедлива към спартанците. Изхвърлянето на бебета с увреждания съвсем не е било присъщо само на техните нрави. Същото се прави и в другите гръцки градове-държави; нещо повече, в тях (но не и в Спарта) освен „хилави“ бебета се изхвърлят и такива, чийто единствен дефект е, че са момичета. В Спарта обаче този „изкуствен отбор“ бие на очи, защото се провежда от властите. На всички други места бебетата се изхвърлят от самите родители. За да не бъде семейството преследвано от богините, които наказват убийствата на близки, детето винаги се отнася някъде по-далеч и се изоставя живо. В повечето случаи, разбира се, то не живее дълго. Само малка част от изоставените деца биват прибрани и отгледани от други хора, най-често за да бъдат използвани като роби или проститутки.