История на познанията за аутизма, част ІІІ

(Продължение от част ІІ.)

Психоанализата, Бетелхайм и теорията за „майката-хладилник“

Психологията и психиатрията на ХХ век са дълбоко белязани от психоанализата, която днес можем да окачествим само като регрес. Тази мисловна школа обяснява както нормалното душевно развитие, така и всички отклонения от него с ирационални подсъзнателни процеси, повечето от които свързани с взаимоотношения с други хора в ранното детство. Така описана, основната идея на психоанализата изглежда обикновена научна хипотеза, която не би трябвало да нанесе съществени вреди дори ако не съдържа нищо вярно. Проблемът е, че психоаналитичните теории не се представят като научни хипотези, а като истини от последна инстанция. Психоаналитиците рядко мислят как да докажат правотата си и никога не допускат, че е възможно и да грешат. Когато някой им възрази, те не разглеждат възраженията му по същество, а ги обясняват с процеси на фрустрация, изтласкване, потискане и задържане у опонента. Както отбелязва Карл Попър, психоанализата е лъженаука, защото идеите й са лишени от основното качество на научните теории – да могат да бъдат подлагани на опитна проверка и евентуално опровергавани.

Четейки статията за психоанализата в Уикипедия, открих бегла, но изключително интересна забележка за нейния основател: „Зигмунд Фройд формулира своята теория за психоанализата във Виена през 90-те години на ХІХ век… Фройд си дава сметка за съществуването на несъзнателни психични процеси в резултат на работата си като невролог в Детската болница, където забелязва, че много деца с афазия нямат видима органична причина за своите симптоми (подчертаването мое – М.М.). Той пише монография на тази тема.“ Явно Фройд използва термина „афазия“ не в съвременния му смисъл, който по определение включва „органична причина“ (т.е. мозъчно увреждане), а просто за да опише липсата на говор. Как мислите, какви трябва да са били въпросните „афазични“ деца, неспособни да говорят? И трябва ли да се учудваме, че в края на ХІХ век в един произволно взет европейски град се откриват „много“ от тях в момента, в който някой ги потърси? Тези въпроси биха затруднили само някой подведен от градската легенда за „епидемията от аутизъм“.

По-интересното в тази история обаче е друго. Ако прочетем внимателно горния цитат, ще заключим, че най-важната дума в него е „видима„. Да не забравяме, че Фройд „изследва“ децата около век преди да се появят съвременните методи за изучаване на живия мозък. Не разполагайки със скенери и прочее, какво е можел авторът на монография да знае за възможните „органични причини за симптомите“? Според мен – доста малко: че в картоните на пациентите не пише за прекаран енцефалит или менингит, главите им са с горе-долу нормални размери и не се забелязват следи от счупвания на черепа. При това положение ми се струва невероятна арогантност (или направо глупост) да заключаваш, че причината за симптомите трябва да не е органична. Явно Фройд, макар и лекар по образование, няма нагласата и способностите на учен. Той сам заявява в писмо от 1900 г.: „Аз всъщност изобщо не съм човек на науката, не съм наблюдател, експериментатор или мислител. Аз по темперамент не съм нищо друго освен конкистадор.“

Понеже отхвърля научния метод, Фройд въпреки изключителната си интелигентност и наблюдателност успява да стигне само до откъслечно познание от преднаучен тип. По-лошо – това познание е размесено с измислици и предразсъдъци, от които няма лесен начин да бъде пречистено. Сексизмът и женомразството на Фройд заедно с прекомерното значение, което той придава на преживяванията през ранното детство, водят до склонност всички отклонения от нормата да се приписват на вредно влияние от майката. Тази насока се развива до логичния си завършек не от самия Фройд, а от последователите му. Те обясняват с лоши майки дори шизофренията, въвеждайки термина „шизофреногенна майка„. Едва ли трябва да се учудваме, че и аутизмът се обявява за причинен от майката.

За щастие на децата с „афазия“ д-р Фройд губи интерес към тях и се насочва към „невротични“ и „истерични“ жени. Но най-важните личности в историята на аутизма през първата половина на ХХ век са австрийци и са повлияни от идеите му. Доколкото знам, Ханс Аспергер не се е хлъзнал по нанадолнището. Ето обаче какво пише Лео Канер в своята историческа статия за 11-те аутистични деца от 1943 г.:

В цялата група има съвсем малко наистина любящи майки и бащи… Дори някои от най-щастливите бракове са доста студени и формални връзки. Три от браковете са потискащи провали. Възниква въпросът дали и до каква степен този факт е допринесъл за състоянието на децата. Доколкото самотността на нашите пациенти е проявена още от началото на живота им, трудно е да припишем цялата картина на типа ранни взаимоотношения с родителите им. Ето защо трябва да приемем, че тези деца имат вродена неспособност да създават обикновения, биологично обусловен контакт с другите хора, също както други деца имат вродени физически или умствени увреждания. Ако това предположение е вярно, по-нататъшните изследвания върху нашите деца биха могли да помогнат за разработването на конкретни критерии относно все още неясните понятия за вродените предпоставки на емоционалната реактивност. Изглежда, тук имаме чисти примери за вродени аутистични нарушения на емоционалния контакт.

Според младата аутистка, от чийто блог удобно взех горния цитат, той показва, че Канер не обвинява родителите за аутизма на децата. Според мен (и други) обаче тук прозира нещо далеч по-сериозно от нормалната предпазливост на учения и желанието му да разгледа различни хипотези. Защо Канер критикува родителите и коментира браковете им, ако не смята, че това е причина за аутизма? И след като все пак засяга въпроса, защо не се замисля за изпитанието, на което са подложени родителите и техният брак, както и за възможността на цялото семейство да действат фактори (вкл. наследствени), причиняващи аутизъм? (Според това, което знаем днес, е много вероятно някои от родителите на децата също да са принадлежали към аутистичния спектър и затова да са изглеждали „нелюбящи“.) Двусмислеността и витиеватостта на този текст не вещаят нищо добро.

И наистина това, което следва, не е добро. В статия от 1949 г. Канер, вече отърсил се от колебанията, твърди, че аутизмът се дължи на „действителна липса на майчинска топлина„. Пак там пише: „От самото начало децата са изложени на родителската студенина, вманиаченост и механично внимание, насочено само към материалните нужди… Те са оставяни в хладилници, които никога не се размразяват. Изглежда, отдръпването им от света е бягство от такава ситуация, пред която предпочитат самотата.“ Най-вероятно от този откъс идва изразът „майка-хладилник“ (refrigerator mother), който става популярен през следващите десетилетия. Както отбелязва Джеймс Лейдлер, същите „студени“ родители имат и нормално развиващи се деца, но Канер упорито отказва да забележи този факт. Десетилетие по-късно – през 1960 г., в интервю за сп. „Тайм“ той описва родителите на аутистичните деца като „високо-организирани, професионални, студени и рационални… едва успяващи да се размразят достатъчно, за да създадат дете„.

Основна заслуга за въздигането на „майката-хладилник“ в общоприета теория обаче има не Канер, а друг американец от австрийски произход: Бруно Бетелхайм. През 30-те години на ХХ в. той следва изкуствознание и философия във Виенския университет и защитава дисертация като изкуствовед; темата е „Проблемите на естествената красота и съвременната естетика„. Баща му – богат търговец на дървесина, умира и Бетелхайм поема семейния бизнес. След присъединяването на Австрия към Германия заедно с други евреи е затворен в концентрационен лагер, където прекарва близо година. През 1939 г. е освободен и емигрира в САЩ.

Бетелхайм е самоуверен човек с изключително обаяние. Възползва се от военновременния хаос и симпатиите на местното население към бежанците, за да представи куп лъжи за себе си: че е участвал в антинацистката съпротива, че е следвал психология, че е защитил общо 3 дисертации с отличие, че е автор на 2 книги, че е работил с аутистични деца, че Фройд го е познавал лично и е ценял високо работата му (не че последното щеше да значи нещо, ако беше вярно). Въз основа на честната дума на Бетелхайм, че е психолог, Чикагският университет през 1944 г. го назначава за преподавател по психология и за директор на Ортогенното училище към университета – интернат за деца с емоционални и психически проблеми. На тези длъжности той остава до пенсионирането си 30 години по-късно. Само като щрих към портрета му добавям, че неговата книга от 1976 г. The Uses of Enchantment – психоанализа на детски приказки, спечелила престижни награди, се оказва до голяма степен плагиат.

През 50-те години Бетелхайм постепенно „заразява“ с идеите си професионалната общност от психолози, лекари (най-вече психиатри) и специални педагози. Същевременно обаче той среща трудности да публикува работите си в научни списания и решава да се обърне направо към широката публика. През 1959 г. в „Сайънтифик Американ“ излиза статията му „Джоуи, механичното момче„. В нея се описва момченце, „принудено“ от липсата на майчина обич да стане аутист и развило необичаен интерес към машините, до степен самото то „да се превърне в машина“. Авторът твърди, че под неговите грижи Джоуи е успял да преодолее отклоненията си и да се приобщи към човешкия род. Освен в списанията той (също като нашия антиваксер д-р Атанас Гълъбов) редовно гостува в телевизионни предавания. По това време телевизията е още нова медия и внушаващата й сила е по-голяма, отколкото е днес.

Авторитетът на Бетелхайм нараства неимоверно, а твърденията му, че лекува аутизъм в Ортогенното училище, се приемат сериозно. Днес е единодушно мнението, че ако между децата там изобщо е имало аутисти, те са били съвсем малко и, разбира се, не са били излекувани. Собствените му описания на „лекуваните“ деца не съответстват на симптомите на аутизма. След като Бетелхайм се самоубива през 1990 г., бивши възпитаници и хора от персонала на училището проговарят и разказват за ужасяващ психически, физически и в някои случаи сексуален тормоз.

Днес е трудно дори да си представим вредата, нанесена от теорията за „майката-хладилник“ на семействата с аутизъм. Колкото и всеотдайно да се грижи майката за детето си, колкото и да уверява, че то е обичано и желано, специалистите й отговарят, че тя подсъзнателно таи лоши чувства към него. Срещу такова обвинение, разбира се, е невъзможно да се защитиш. Ето какво се случва на една майка, чиято дъщеря е диагностицирана с аутизъм в най-славното за Бетелхайм време: „Всички му вярват… Никой не оспорва авторитета му. Психиатърът й нарежда да води детето си за „анализ“ пет дни седмично. Персоналът е толкова възмутен от майката, че не й разрешават да седи в чакалнята. Сестрите и регистраторите й казват, че може да остави детето пред вратата и да чака отвън. Никога не я поглеждат и не й казват „добър ден“ и „довиждане“. Тя е причинила ужасното състояние на детето си и не заслужава човешка учтивост… Често, докато стои там – на слънце, дъжд или суграшица – тя плаче.“ Попитана как е преживяла това, майката отговаря: „Аз го преживях. Но познавам други, които не можаха.“

Все пак справедливостта изисква да отбележим, че някои родители на аутистични деца с отношението и поведението си подхранват стереотипа. Горния цитат взех от есе на съвременната писателка Корнелия Рийд, майка на близначки, едната от които е с тежък регресивен аутизъм (може би синдром на Рет?). В същия текст авторката пише за дъщеря си: „Лайла се изплъзва от картината, от себе си, от света. Тя ни бе отнета също като сменените бебета от фолклора, отвлечени от феи, докато родителите им спят, и заменени с бебета-феи, които са техни идиотски подобия… В продължение на една година детето ми беше изсмукано от своето тяло.“ За мен е поразително, че майката така откровено споделя чувствата си, явно не виждайки нищо нередно в тях. Не е нужно да си Бетелхайм, за да заключиш, че тя не обича увреденото си дете. Криминалната хроника дава достатъчно примери за родители, предприели конкретни действия да се отърват от своите деца с аутизъм или други нелечими разстройства. Това отношение обаче е последица от увреждането на детето, а не негова причина.

Бавният залез на теорията за „майката-хладилник“

Основна заслуга за отхвърляне на парадигмата за „майката-хладилник“ има американският психолог Бърнард Римланд. Той защитава дисертация по експериментална психология през 1953 г. През 1956 г. се ражда синът му Марк, който още от самото начало се развива нетипично и получава диагноза аутизъм. Нямам данни дали дотогава бащата-психолог се е интересувал от аутизма, но сега незадоволителното състояние на науката по въпроса става негов личен проблем. Римланд не възнамерява да търпи съпругата му и самият той да бъдат заклеймявани като лоши родители само защото идеите на някакъв шарлатанин са се задържали на мода твърде дълго. Заема се да опровергае теорията за „майката-хладилник“ и през 1964 г. публикува книгата си Infantile Autism: The Syndrome and Its Implications for a Neural Theory of Behavior, в която развива друга теория – че аутизмът има биологична основа.

Лео Канер, който дълго се е колебал между двата лагера, в критичния момент най-сетне заема правилната позиция. Той пише одобрителен предговор към книгата на Римланд и така допринася за доброто й възприемане от професионалистите. Не само осъзнава, че е грешал за „студените“ родители, а дори се опитва да изчисти биографията си, като замете следите от старата грешка. През 1969 г., заявява публично: „От първата до последната си публикация съвсем недвусмислено съм описвал това състояние като „вродено“. Но понеже посочвах някои личностни характеристики на родителите, често бях неправилно цитиран, че съм им приписвал вината изцяло.“ Твърдения в този дух се откриват и във вече цитираната му статия от 1971 г. Фактът, че авторът на идеята за „майката-хладилник“ се отрича от нея така категорично, й нанася тежък  удар.

Бетелхайм не се дава лесно. През 1967 г. публикува книгата си „Празната крепост“ (The Empty Fortress). Заглавието е метафора за съзнанието на аутистичното дете – че тъй като то е принудено да вложи всичките си душевни сили да се брани срещу майка си, между стените на крепостта не остава нищо, няма с какво да изгради личността си. Злобата, с която Бетелхайм атакува майките (и – в по-малка степен – бащите) в тази книга, надминава всичко написано и казано дотогава. Той твърди, че „факторът, причиняващ детския аутизъм, е желанието на родителя детето му да не съществува„. С авторитета на оцелял от нацистки лагер сравнява аутистичното дете с концлагерист, а родителите – с надзиратели-есесовци. „Разбира се – пише Бетелхайм, – има разлика между положението на концлагеристите и условията, водещи до аутизъм и шизофрения при децата, а именно, че детето никога преди това не е имало шанс да се изгради като личност„.

Макар че книгата на Бетелхайм има известен успех, тя се оказва едно от последните издихания на теорията за „майката-хладилник“. Канер иронично я нарича „празната книга“.

През 1973 г. холандският етолог Николаас Тинберген е удостоен (справедливо) с Нобелова награда за изследванията си върху поведението на животните. В Нобеловата си реч той изненадващо се спира на аутизма и подкрепя залязващата хипотеза за „майката-хладилник“. По този повод коментатори отбелязват, че има и други случаи нобелисти самоуверено да се впускат в научни области, от които нямат и понятие, и да се излагат с некомпетентни и глупави твърдения. Някои на шега наричат явлението „Нобеловата болест„. Измежду всички поразени от „болестта“ обаче Тинберген поставя рекорд, който трудно може да бъде надминат, за най-късо време между получаването на наградата и правенето на глупаво изказване в област извън компетенцията на нобелиста. Между другото Тинберген препоръчва т. нар. холдинг-терапия – родителят насила да прегръща аутистичното си дете. Макар все още да има последователи, вкл. български психолози с титли, тази „терапия“ е не само безрезултатна, тя е вредна и опасна. Имайки предвид извънредната сетивна чувствителност на аутистите, в самата идея на холдинг-терапията има толкова логика, колкото би имало в евентуален замисъл да се „лекуват“ по този начин хора с разранена или обгорена кожа.

Дори авторитетът на Тинберген обаче не успява да задържи на повърхността теорията за „майката-хладилник“. Днес за науката тя е само позорен исторически епизод. За жалост обаче, тъй като не всички специалисти са в крак с развитието на собствената си област, „майката-хладилник“ все още има отделни привърженици дори сред тях. Броят им е относително голям във Франция. Освен това, както отбелязва Лейдлер, теорията заживява нов живот в средите, които развиват „алтернативни“ идеи за аутизма и се опитват да го излекуват. Тези хора обвиняват родителите, че (1) са причинили аутизма на децата си, като са ги ваксинирали, и (2) са отговорни, че детето продължава да има аутизъм, защото не изпробват върху него всичките препоръчвани „лечебни“ процедури. Ако за читателя тези твърдения са нещо ново, това значи, че досега е живял в щастливо неведение за „биомедицинските“ подходи към аутизма. С тях – и с падението на Бърнард Римланд – ще се запознаем в следващата ІV част.

Advertisements

11 Коментари to “История на познанията за аутизма, част ІІІ”

  1. История на познанията за аутизма, част ІІ « Моето ъгълче Says:

    […] « История на познанията за аутизма, част І История на познанията за аутизма, част ІІІ […]

  2. История на познанията за аутизма, част ІV « Моето ъгълче Says:

    […] Моето ъгълче Блог за образование и други немаловажни (според мен) неща « История на познанията за аутизма, част ІІІ […]

  3. vilinceto Says:

    Аутизмът няма биологична основа. Това е така и никой не може да го промени – толкова..

  4. ана Says:

    Абе познавам родители на еднои дете аутист, ами да ви кажа като че ли има нещо вярно. Никога не съм виждала тези хора да се радват на деца или да се държат чоешки. Съдете ме, но е факт. Обаче непрекъснато оправдават липсата на внимание към другите стова, че детето им било болно.

    • mayamarkov Says:

      Не Ви съдя, но Ви призовавам да не бързате Вие да съдите тези родители! Първо, не бих се учудила, ако те самите са аутисти; ако, още преди да им се роди детенцето, са били склонни да не се държат „човешки“, да говорят за това, което са си „навили на пръста“, да не схващат намеци и все да нарушават етикета. Второ, да гледаш дете с увреждане, особено в страна като България, натоварва физически и емоционално. Тези хора сигурно говорят само за детето си и това ги отчуждава от старите им приятели, които имат нормални деца или изобщо нямат деца.

  5. Irina Says:

    Авторите тези статии пишат красиво, подредено и логично, но неподкрепено с факти. ДАННИ ОТ ИЗСЛЕДВАНИЯ за липса на вредни влияния на ваксините НЯМА, НО обратното е документирано и факт.
    Ваксините причиняват голяма вреда.
    http://homeohelp.eu/bg/component/content/article/1-latest-news/1188-izmamata-s-vaksinite-razoblichena.html

  6. Николаева Says:

    Ана писала си отдавна но пак ще кажа ти си много тъпо сащество! Имам дете аутист и го обичам!

  7. ИВО Says:

    Вижте, наистина има някои спорни идеи на Бетелхайм, но като цяло спекулирате с темата за психоанализата. Цитиране извън контекста и си личи , че не познавате текстове на Фройд и съвременните теории по този въпрос. Моля, Не създавайте изопачен образ на психоанализата и не се упражнявайте на тази тема.

    • mayamarkov Says:

      Грешите. Чела съм текстове на Фройд. Те затвърждават всеобщото сред научната общност мнение, че психоанализата не е наука. Фактът, че наричате „спорни идеи“ шарлатанските измишльотини на Бетелхайм, съсипали хиляди съдби с цел личното му преуспяване, потвърждава мнението ми. И когато гостувате в нечий блог, по-добре не размахвайте пръст на автора.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: