История на познанията за аутизма, част ІІ

(Продължение от част І.)

Изследванията на Аспергер и Канер

Терминът „аутизъм“ (от гр. аутос – аз, собствен) е въведен през 1910 г. от швейцарския психиатър Eugen Bleuler, за да опише затварянето в себе си на пациентите с шизофрения. Объркването на шизофренията с аутизма (по това време често наричан „детска шизофрения“) продължава още десетилетия, а в българската нормативна база – и досега. В действителност обаче, ако не броим „затварянето в себе си“, трудното общуване и очевидното в много случаи наследствено предразположение, между аутизма и шизофренията има малко общо. Шизофренията се основава на твърде силно действие на сигнална молекула в мозъка, наречена допамин. Разстройствата от аутистичния спектър се основават на несъвършено филтриране на сетивната информация и са свързани с особен тип организация на нервната система.

Думата „аутизъм“ за пръв път е използвана в съвременния си смисъл (т.е. за общите разстройства на развитието) от австрийския лекар Ханс Аспергер. Работейки във Виенската университетска болница, той наблюдава деца с нормална (понякога висока) интелигентност, които общуват трудно, не показват емпатия (т.е. способност да разбират чуждите мисли и чувства), имат ограничени, макар и силно изразени интереси и са физически несръчни. Не разбират езика на тялото, говорът им е еднопосочен и съсредоточен върху любимите им теми, поради което Аспергер ги нарича „малки професори“. В лекция от 1938 г. и по-късно в статия от 1944 г. той описва състоянието като „аутистична психопатия“. Думата „психопатия“ (както и „идиот“ у Даун) обаче тук няма съвременното си значение. Напротив, д-р Аспергер пише: „Убедени сме, че аутистичните хора имат своето място в обществения организъм. Те изпълняват ролята си добре, може би по-добре от всеки друг, при това говорим за хора, които като деца са срещали извънредни трудности и са създавали големи грижи на своите родители и педагози.“

Надеждите, които д-р Аспергер храни за своите пациенти, се оправдават – двама от тях по-късно стават съответно професор по астрономия и писателка-нобелистка. Понеже част от децата не се „вписват“ в стандартните училища, той заедно с благородната и всеотдайна монахиня Викторине Цак основава специално училище за тях. Там чрез музика, драма, игри и речева терапия приобщават децата и се опитват да подобрят уменията им за общуване.

Макар да живее и работи дълго, Ханс Аспергер не получава заслуженото признание. Голяма част от работата му с аутистичните деца се губи в разрухата на Втората световна война. Училището е унищожено при бомбардировките; сестра Викторине загива, стискайки в прегръдките си едно от „своите“ деца. Трудовете на Аспергер, написани на „победения“ немски език, остават неизвестни за световната научна общност. Той като че ли не страда от това и не ламти за слава. Изобщо е склонен да търси опора главно в себе си и някои предполагат, че сам е имал състоянието, което описва. Едва през 1981 г. (година след смъртта му) британската психиатърка Лорна Уинг популяризира работата му. Днес откритата от него „аутистична психопатия“ се нарича синдром на Аспергер.

Понятието и диагнозата аутизъм са въведени в световната наука от американския психиатър от австрийски произход Лео Канер (Kanner). През 1924 г., три години след като е завършил медицина, той емигрира в САЩ. Фактът, че работи там и публикува на английски език, отрежда на неговите открития по-добра участ от тази, която видяхме при Аспергер.

В статия от 1943 г. д-р Канер описва у 11 деца състояние, което нарича „ранен детски аутизъм“. Посочва, че то до голяма степен напомня „детската шизофрения“, но се проявява в много по-ранна възраст (<3 г. срещу >10 г. съответно) и не включва халюцинации и налудничави идеи. Д-р Канер изброява три диагностични белега на аутизма: изолираност от другите хора, трудности в развитието на речта и стремеж към постоянство във всекидневието. За първия белег пише: „Аутистичната самотност присъства от самото начало и детето използва всяка възможност да пренебрегва, подминава и отхвърля всичко, което за него идва отвън.“ Речта у описаните деца се появява със закъснение и се отличава с ехолалия (т.е. склонност да се повтарят чути думи и изрази), обръщане на лицата (т.е. говорят за себе си във второ лице, а за събеседника – в първо) и буквализъм. Третият белег се изразява в упорито придържане към рутината и силна отрицателна реакция при промени в обкръжението, дори те да са нищожни.

Днес мнозина са убедени, че Канер за разлика от Аспергер е изследвал деца с ниско-функциониращ аутизъм, т.е. при които аутизмът е съпроводен с умствено изоставане. Това съвсем не е вярно; в статията си от 1943 г. Канер пише: „Макар повечето от тези деца в един или друг момент да са били смятани за слабоумни, всички те са надарени с добри познавателни способности… Поразителният речник, който придобиват след проговарянето си, отличната им памет за събития отпреди няколко години, феноменалното им механично запаметяване на стихове и имена и точното възпроизвеждане на сложни поредици и изречения свидетелства за добра интелигентност в смисъла, в който тази дума обикновено се използва.“

Въпреки високата интелигентност на децата от групата обаче само три момчета успяват да си намерят място в обществото, да работят и да постигнат относителна самостоятелност; интересно е, че едно от тях така и не проговаря. Канер, проследявайки съдбата на бившите си пациенти в статия от 1971 г., предполага, че може би и други биха се развивали също толкова добре, ако не са били институционализирани. Той пише: „Не можем да не останем с впечатлението, че настаняването в държавна болница е равносилно на доживотна присъда„. В друга статия, обсъждайки група от 96 млади възрастни аутисти, Канер посочва, че от тях 11 „функционират като независими личности, като повечето са добре образовани и всички работят на заплата… Нито един от тях (имат се предвид 11-те – М.М.) никога не е пребивавал в държавна болница или заведение за слабоумни. Това изглежда важно в светлината на нашите наблюдения, че тази възможност (т.е. институционализирането – М.М.) неизменно пресича всякакви шансове за подобрение„.

Пациентите на Канер явно се различават от тези на Аспергер: дори интелигентността в двете групи да е сравнима, тези на Канер са с много по-тежък (т.е. силно изразен) аутизъм. Въпреки това Канер също като Аспергер изтъква, че за включването на аутистичните деца в обществото следва да се използват техните специални интереси. Той пише за немия, но все пак намерил работа млад мъж: „Хърбърт Б… се научи да изпълнява функциите на любезен, отзивчив и компетентен болногледач, използвайки насоченото си към рутината съзнание по целенасочен и надежден начин…“ За другите двама пациенти от същата група с добра съдба: „Доналд Т… успя да използва своите (първоначално) безплодни всепоглъщащи интереси за практически цели и (сега) е на пълен работен ден като банков чиновник… При Фредерик обстоятелствата се уредиха по подобен благоприятен начин.“

За жалост в историята на нашите познания и възгледи за аутизма Канер не е само герой. Освен неоценимите си положителни приноси той има и един изключително зловреден – теорията за „майката-хладилник“, която е тема на следващата ІІІ част.

Реклама