Баща ми (набор 1922) за противниците на ваксините: „Тия са луди!“

Според една сполучлива сентенция глупавите хора се учат от своя опит, а умните – от чуждия. Наистина, ако я прилагаме последователно,  множеството на умните хора ще се смали застрашително (и си признавам, че аз не бих попаднала в него).  Но все пак, когато е възможно, следва да се поучим от чуждия (горчив) опит, а не да повтаряме отново и отново грешките на предишни поколения и други народи. Както би казала Лид, не е нужно да пробваме цианкалий, за да се уверим дали наистина е отровен.

При предишните поколения често става дума не за грешки, а за неизползване на познания и технически средства, чието време още не е било дошло. Разбира се, не можем да обвиняваме за това хората от миналото. Но определено мисля, че ние днес носим вина, ако решим да се връщаме към по-първобитен живот с всичките му последици, загърбвайки натрупаните междувременно постижения. Един прекрасен пример са ваксините. Напоследък не мога да се откъсна от дискусии с техните противници, които за мен са нещо като безплоден опит да доказвам, че кръглото колело се търкаля по-добре от триъгълното. Чудя се дали моите уважаеми опоненти са говорили по въпроса със своите по-възрастни близки, по чието време ваксини не са се използвали (освен срещу едра шарка). Дали това изобщо им е дошло наум? Или им е по-сгодно да предъвкват помежду си колко прекрасен би бил светът без ваксини, отколкото да се допитат до очевидците, които помнят този свят?

Тази сутрин попитах баща си дали правилно си спомням, че негово другарче от детството е умряло от тетанус, и му споменаха с какви опоненти споря напоследък. Той спонтанно възкликна: „Тия са луди!“. След това разказа повече за починалото момченце, макар че не успя да си спомни името му.

Баща ми е роден през 1922 г. в Плевен. Другото дете е било приблизително на негова възраст, син на офицер. Учели са в различни училища, но са се познавали добре, защото семействата им са били близки.

Тогава масова имунизация срещу тетанус, разбира се, не се е провеждала. Детето още като малко се наранило и имало опасност да развие болестта. Прелели му антисерум срещу тетаничния токсин. Но когато после като ученик в началното училище („отделенията“, както са го наричали тогава) малкият пак се наранил, лекарите не посмели да направят същото, защото при повторна употреба антисерумът може да предизвика опасна реакция на свръхчувствителност. Така момченцето починало.

Баща ми си спомня един момент от опелото, който го е потресъл: преди да излезе пред опечалените с достолепно-тъжно изражение на лицето, свещеникът, явно мислейки, че не се чува, говорел с някого и се смеел. Разбирам защо баща ми е бил дълбоко впечатлен – когато умре човек, особено млад или дете, всички, които са го обичали, искат да спрат часовниците и да угасят звездите. От друга страна, давам си сметка, че за свещеника е било практически неизбежно да загрубее душевно, след като вероятно всеки Божи ден е трябвало да опява починали деца. Баща ми понякога цитира малко известна днес пословица: „Едно дете – без деца, две деца – едно дете, три деца – таман деца“. Толкова често са умирали дечицата. Починалото момченце е имало по-голям брат, т.е. семейството е било вторият случай от пословицата – от две деца е останало едничко.

Който иска, нека вярва, че високата детска смъртност от миналото няма нищо общо с липсата на ваксини и модерни лекарства. Нека само добавя, че радиовълните, консервантите и оцветителите в храната, медицинската намеса при раждане, генно-модифицираните организми и другите фактори, смятани от опонентите ми за вредни, също са били много по-слабо застъпени или направо липсващи по това време. Цялата светогледна система, основана на омразата към науката, медицината и техниката и въздигането в култ на „естественото“, ми е толкова чужда, че съм загубила надежда да я разбера. По-скоро се надявам да разбера защо, по дяволите, образовани и умни хора мислят по този начин. Може би някой читател-психолог ще се опита да ми помогне.

П. С. Моя приятелка, колежка и най-вярна читателка на този блог, след като прочете този пост, каза, че нейният баща (роден 1936 г.) е имал по-малко братче, което е починало от коклюш. Били са общо три деца, оцелели са първородният син и сестричката му. От второто дете в семейството, което е щяло да бъде неин чичо, е останал само смътен спомен.

Реклама