Нужна е борба срещу педофилията

Когато дадено явление има много нисък рейтинг и въпреки това си остава разпространено, има две възможни обяснения. Или то е проява на обективен закон (природен или икономически) и затова борбата срещу него е трудна и с ограничен успех, или всъщност хората не го мразят чак толкова, колкото твърдят. Да вземем за пример корупцията. Всеки се пени срещу нея, но в действителност мнозина на драго сърце ще дадат приемлива сумичка, за да минат по-напред в някакъв списък или да избягнат полагащото се по закон наказание за извършено нарушение; а колкото до този, който приема сумичката, там нещата стоят като във вица – „стоя и чакам някой да ме корумпира, но мръсниците си правят оглушки“.

Изглежда, същото важи и за педофилията. Ние всички твърдим, че тя е отвратително явление и обществото трябва да се бори срещу нея безпощадно. Но какво става в действителност? Ние се борим срещу педофилията поединично, като не оставяме децата си без надзор и внимаваме с какви мъже ги събираме. Вече е немислимо деца да играят навън и да изследват света сами, както беше през моето детство. Онзи прекрасен свят, описан във „Вино от глухарчета“ от Бредбъри, е мъртъв. Защо? Защото днес се боим децата ни да не бъдат сгазени от кола или отвлечени от педофил. Аз смятам, че това е правилно, но съвсем не е достатъчно. Ако искаме борбата с педофилията да бъде ефективна, трябва да я водим не само като отделни личности, а и като общество. А на това ниво, уви, се проваляме с гръм и трясък.

Да започнем с Наказателния кодекс. Погледнете какви „страшни“ наказания се отреждат там за педофилите:

„Чл. 151. (1) (Изм. – ДВ, бр. 75 от 2006 г., в сила от 13.10.2006 г.) Който се съвъкупи с лице, ненавършило 14-годишна възраст, доколкото извършеното не съставлява престъпление по чл. 152 (т.е. изнасилване – М.М.), се наказва с лишаване от свобода от две до шест години.

(2) (Нова – ДВ, бр. 27 от 2009 г., изм. – ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Когато деянието по ал. 1 е извършено с непълнолетно лице чрез използване на положение на зависимост или надзор, наказанието е лишаване от свобода от една до пет години.

(3) (Предишна ал. 2 – ДВ, бр. 27 от 2009 г., изм. – ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Който се съвъкупи с лице, навършило 14-годишна възраст, което не разбира свойството или значението на извършеното, се наказва с лишаване от свобода до пет години.“

Да оставим настрана невероятния текст, според който злоупотребата с положение на зависимост или надзор е смекчаващо вината обстоятелство. Какво всъщност значи да се „съвъкупиш“ с лице на 6 или 3 години и това да не е изнасилване? Някои юристи смятат, че понеже малките деца нямат воля, която да бъде насилена, половият акт с тях следва да се наказва по-леко от изнасилване. И нашата правна практика познава множество такива случаи. Преди много години един от големите ни всекидневници беше обърнал внимание върху тази аномалия в статия, озаглавена „Законът наказва по-леко за изнасилване на малко дете“. Но явно господа законодателите не са си взели поука.

От цитирания член освен това виждате, че в България е приета възраст за съгласие за полов акт (age of consent) 14 години. Чувала съм, че по едно време била 16 години, но впоследствие била „коригирана“ надолу. По този повод веднъж писах в сайта на „Либерален преглед“: „Защо се приема, че на възраст, на която няма право да шофира или да си купи бира, детето е достатъчно зряло, за да прецени всички възможни последици от секса с някой чичко? Може би защото законите се правят от чичковци.“ Според мен възрастта за съгласие не трябва да бъде по-ниска от 16 години. Ако деца в пубертета решат да правят секс, нека го правят помежду си. Защото половата връзка на 15-годишно дете с 30-годишен чичко, дори да е доброволна, е ЕКСПЛОАТАЦИЯ. И не е честно да се позволява на възрастни безнаказано да въвличат 14-15-годишни деца в дейност, която крие какви ли не рискове – от качени в Интернет голи снимки през нежелани бременности до венерически болести. Искаме ли 15-годишни да раждат, да стават жертва на изнудване или сводничество, да се заразяват със СПИН? Не? Тогава защо член 151 още е в този вид?

Освен съдебното преследване на педофилията трябва да се предвидят и извънсъдебни механизми за нейното разследване и наказание поне когато педофилът е преподавател. А както се досещате, в преподавателското съсловие се очаква процентът на педофилите да бъде по-висок, защото те се стремят да бъдат сред деца и юноши. Проблемът е, че образованието в България е предимно държавно, а началниците в държавния сектор треска ги тресе при самата мисъл да уволнят някого. В частния сектор, ядоса ли ти се шефът сериозно в петък следобед, в понеделник сутринта вече пишеш молба за „доброволно“ напускане; но в държавните учреждения първата работа на всеки уволнен, каквито и безобразия да е вършил, е да заведе дело, което неизменно печели и се връща на бял кон. Затова началниците на обвинения в педофилия преподавател чакат съда да си каже тежката дума. В най-добрия случай дотогава ще отстранят педофила от преподавателска дейност. При това може да се случи той с години да работи като… педофил – да идва на работното си място и да кисне там до края на работното време, без обаче да върши работа, защото работата му е да преподава. При това обаче си взема заплатата с пълен размер плюс евентуални добавки, а може и да ползва евтина квартира в общежитие. А дори съдът накрая да го признае за виновен, ако присъдата е условна, тя се приема за един вид недействителна.

Стара мъдрост е, че е по-добре десет виновни да бъдат оправдани, отколкото един невинен да бъде наказан. Но следва ли да я приемаме буквално във всички случаи? Мислите ли сериозно, че е по-добре да оставим десет педофили да работят като преподаватели, отколкото от прекомерно усърдие да изхвърлим от системата дори един невинен човек? Аз смятам, че първите невинни, които сме длъжни да защитим, са децата. И понеже съдът наистина трябва да използва висока летва и да осъжда само хора, чиято вина е доказана отвъд всяко обосновано съмнение, нужни са и други механизми за защита на децата и младежите от педофили.

Трябва в законите, засягащи образованието, да се включат членове, забраняващи на преподавателите да влизат в каквито и да е полови връзки с непълнолетни лица.  (Да, аз смятам, че в тези случаи трябва възрастта да се вдигне до 18 години. Който държи да прави секс с 16-годишни, нека бъде така добър да не работи в учебно заведение.) При сигнал да се образува вътрешна комисия, която да го разследва. И ако заключението е, че сигналът не е клевета или компромат, а отговаря на истината, преподавателят да се уволнява и това уволнение да бъде приемано от съдебната система.

Част от тези идеи вероятно са уместни и за други категории служители, например лекари, социални работници, приемни родители. Но понеже не познавам отблизо работата им, въздържам се да давам съвети за тях. Преподаването, напротив, е моята област и го знам отвътре. Видяла съм с очите си как действат дупките и вратичките в неговите нормативи. По-голямата част от този пост е вдъхновена от действителни лица и събития. Някои от читателите ми веднага са се досетили какво и кого имам предвид. Но засега предпочитам да не давам тук имена и линкове – все още се надявам институциите да си свършат работата както трябва.

Наблюдението и опитът вече са създали у мен твърдото убеждение, че педофилията се шири, защото обществото я търпи. Педофилите нямат кръвясали очи и рога на челото. Те могат да бъдат на вид приятни хора, дори ваши приятели или близки. Затова всеки път, когато гръмне педофилски скандал, немалко хора са склонни да оневинят педофила. Приемат, че е набеден – нали я знаете нашата полиция. Или че жертвата го е прелъстила. Веднага започват гнусни подпитвания дали детето, с което е блудствал, е циганче. А ако педофилът се окаже хомо-, намират се хора да заявят, че живеем в ХХІ век и трябва да приемем хомосексуализма. Уви, не познавам активен защитник на правата на гейовете, който да не е склонен да омаловажава хомо-педофилията. Неколцината правозащитници, с които съм обсъждала такива случаи, са показвали далеч по-силна загриженост за положителния образ на гейовете в общественото съзнание, отколкото за пострадалите деца. Защитата на ЛГБТ-хората от насилие и дискриминация безспорно е благородна кауза… и за жалост тук виждаме каквото сме видели при други благородни каузи – че жертвите в нейно име не се пестят. Според мен обаче тя само ще спечели, ако поддръжниците й оттеглят всяка подкрепа от лицата, евфемистично наречени от американския творчески писач Робърт Дрейк „мъже, обичани от момчета“.

Този пост е посветен на педофилията в България и се отнася предимно за неща, които знам от личен опит. Затова не сметнах за нужно да засягам институции, важни за педофилията в други страни, като католическите свещеници и приемните родители-мъже.