Кюстендилци да внимават на изборите

(Внимание – дълъг пост.)

След предишната ми публикация, в която споделях размислите си за предстоящите след 3 дни избори, искам да напиша отделна – специално за Кюстендил. Давам си сметка, че заглавието звучи арогантно: коя съм аз да казвам на кюстендилци какво да правят? Но не мога да го измисля по-сполучливо, така че моля за снизхождение.

Образът на Кюстендил в колективното съзнание на българите е положителен. Това е градът на спасяването на българските евреи, на Владимир Димитров – Майстора, на най-хубавите череши и ягоди. По-различно гледат на Кюстендил много жители на Дупница поради традиционната неприязън между двата града. Поради тази неприязън в началото на 2007 г. властите пратиха полицаи от Кюстендил да разпръснат протестиращите на барикадите в Дупница. В моето съзнание Кюстендил също е свързан с неприятен спомен – още по-стар, от самото прохождане на новата демокрация в България.

Малко преди първите многопартийни избори през юни 1990 г. коалицията СДС организираше в София агитационни групички за близките селища. В съботните и неделните сутрини студенти-привърженици на СДС и по-възрастни привърженици със собствени коли се събираха пред опозиционната централа. Оттам ни даваха знаменца, плакати и брошурки и се разпределяхме – по трима студенти в кола с шофьор и план за селищата, които да обходим. Сега, като човек чете спомени за това време (дори да са искрени като тези на Лид), остава с впечатлението, че управляващите социалисти доброволно са се отказали от Всевластния пръстен и са дали на поданиците си съвършена демокрация. В действителност в периода след 10 ноември социалистите усърдно опипваха почвата да разберат колко минимално количество власт могат да отстъпят, та дано „преходът“ се сведе до поредното псевдо-разведряване, перестройка или в краен случай до квази-капитализъм по китайски модел начело с тях като баш капиталисти. В София имаше еуфория и усещане за свобода, всяко табло за обяви беше претъпкано с „дадзибао“ на партии, неформални организации и отделни граждани. Но достатъчно беше човек да мръдне на десетина километра, за да се озове в различен и много ужасен свят, в който пиян до козирката кмет с картонена шапка „БСП“ гордо седи в центъра на селото и го оглежда като своя феодална собственост.

Не помня в кое село видяхме тази картинка (като че ли можеше да е всяко), но добре помня какво заварихме в Кюстендил. Уговорката беше да намерим местните СДС-активисти пред техния клуб. Те стояха на мястото на срещата унили до немай-къде, а зад тях клубът зееше с избити прозорци и натрошени стъкла. Казаха ни, че е току-що взривен и най-добре веднага да обръщаме колата и да си ходим. Знам, че мнозина ще ме сметнат за фантазьорка или долна лъжкиня и ще възразят, че изключено демократичните социалисти от 1990 г. да са се занимавали с тъмни дела като покушения срещу провинциални опозиционни клубове, а ако наистина е имало такова събитие, цяла България е щяла да го научи. Според същата порода всезнайковци никакъв самолет не се е разбивал в Пентагона, а в Сан Франциско никога не е имало земетресение (само пожар). Понеже с тях е невъзможно да се спори, уточнявам, че не съм видяла взрива, а само разбития клуб. Може домакините ни да са излъгали и всъщност някой да е направил прозорците на сол, изпълнявайки програма за насърчаване на местното стъкларство. Нали счупеният прозорец е класическа метафора на икономистите. Във всеки случай ние наистина обърнахме колата и се изнесохме бързичко от града, без да сме залепили и най-малката синя хартийка. След това не стъпих там повече от две десетилетия.

В края на май тази година решихме семейно да посетим Кюстендил, да го разгледаме и да опитаме прочутите череши и ягоди. На входа на града ни посрещна табела с нарисуван паяк и съответното предупреждение. Ние го взехме присърце и усърдно затърсихме разрешено място за паркиране. Но макар градът да беше пълен с удобни улички, където можехме да оставим колата, без изобщо да пречим на движението (то пък едно движение), навсякъде бяха набучени знаци „Забранено паркирането“. Накрая намерихме уличка, която ни се стори разрешена, паркирахме и тръгнахме на разходка.

Кюстендил ни хареса – красив, колоритен, спретнат и чист. Не и богат, за жалост. Хората по улиците определено бяха множко за работен ден, а когато купихме за децата книжка със стихчета за 2 лв. и попитахме дали имат от приложения към нея диск, продавачката отвърна, че не поръчва от варианта с диск, защото е много скъпо (5 лв.) и никой не го купува. Поразгледахме града, напълнихме две торби с ягоди и череши, направихме снимки и се запътихме обратно към колата. Точно навреме, за да видим как паякът я отнася. Оказа се, че сме паркирали в забранена уличка, без да разберем, понеже откъм нашата страна знакът е бил изскубнат.

Намерихме такси и тръгнахме да спасяваме колата. Шофьорът каза, че наистина паркирането е забранено практически в целия град освен в платените паркинги (които, разбира се, са неизвестни за гостите). Паяците работели неуморно, като предпочитали колите с номера от други градове. Наказателният паркинг се оказа извън града. Докато съпругът ми чакаше да приемат 30-те му лева глоба, два гнусни помияра се опитваха да се покатерят върху децата ни. Да, знам, че само си играеха. Но не мисля, че им се полагаше да бъдат там.

Както съм писала и по-рано, мразя българската държава. Мразя я заради такива неща като кюстендилските паяци и скритите в шубраците катаджии. Мразя я, защото вместо да улеснява гражданите си да спазват законите, тя всякак се опитва да ги вкара в капана на закононарушението, за да може после законно да ги ограби. Ани Драндарова беше оприличила тази държава на жалък съпруг, който лъже, че отива в командировка, и после тихичко се връща с надежда да спипа жена си с любовник. Но в крайна сметка държавата е това, което я правим ние.

Сигурно на някои местни жители харесва идеята да се отръскат малко пари от разните баровци, които идват неканени да се фукат с лъскавите си коли. Но в тия дела човек трябва да се ръководи от разума. Веднъж чух по телевизията човек от кюстендилската управа да се хвали с добрите приходи в общинския бюджет (без да уточнява каква част идва от паяците). Другаде обаче прочетох, че постъпленията от туристическия данък в Кюстендил намалявали. Естествено, че ще намаляват, след като градът си прави такава антиреклама. Нека гражданите се замислят дали им е наистина изгодно да отблъскват туристите и бизнесмените. И може ли Кюстендил да си позволи славата на град, който трябва да бъде заобикалян от километри. В неделя е денят на истината, денят на нашата суверенна власт като граждани. Не ме интересува кои са пладнешките разбойници, които в момента се водят кмет и общинари на Кюстендил, но съветвам избирателите да им покажат червения картон.