Още за стволовите клетки и как да се предпазим от тях

Преди малко повече от две години писах за стволовите клетки и защо не трябва да бързаме да лекуваме с тях неврологични разстройства. Днес неочаквано ми се наложи да се върна към темата – в края на поста ще разберете защо. Нека първо преведа откъс от миналогодишния пост на Прометей „Лечение на аутизъм със стволови клетки“ (Stem Cell Therapy for Autism):

„Рисковете от лечението със стволови клетки е трудно да се оценят… защото повечето пациенти, претърпели такова лечение, са получили костно-мозъчни стволови клетки и освен това високи дози химиотерапия или/и облъчване, което замъглява картината относно опасността от самото вливане на стволови клетки. Има обаче някои безстрашни доктори-дисиденти в страни като Русия, които инжектират зародишни стволови клетки в гръбначно-мозъчната течност на деца с атаксия телангиектазия (а явно и други неврологични нарушения). Резултатът при едно от тези деца е описан в PLoS Medicine:

„През май 2001 на 9-годишна възраст, през март 2002 на 10-годишна възраст и през юли 2004 на 12-годишна възраст той е заведен от родителите си в Москва, за да бъде лекуван с многократно инжектиране на фетални стволови клетки.“

На следващата година след последното лечение със стволови клетки момчето е в болница:

„…Той постъпва в Медицинския център „Шеба“ през февруари 2005 с (оплакване от) чести главоболия. Прегледът установи тежки неврологични нарушения, характерни за атаксия телангиектазия. Те засягат главно двигателните му функции и го принуждават да използва инвалиден стол.“

Макар това да не е изрично заявено в статията, описанието на състоянието на пациента показва, че лечението със стволови клетки явно не работи. Лекарите обаче откриват и нещо още по-лошо:

„Ядрено-магнитният резонанс, осъществен през февруари 2005 за разкриване на причината за главоболията, показва дясна инфратенториална лезия, която леко притиска мозъчния ствол, и друга лезия на кауда екуина (фиг. 1А и 1В). Лезиите бавно нарастват, което се показва от неколкократни ЯМР-прегледи през юни и юли 2006. През септември 2006 на 14-годишна възраст пациентът е опериран. Отстранен е тумор, разположен на ниво L3-4 и свързан с нервните коренчета на кауда екуина. Наблюдават се и допълнителни „спътникови“ лезии, прикрепени към нервните коренчета откъм ростралната страна на основните лезии (фиг. 2А и 2В).“

Накратко, това детенце има два отделни тумора на централната нервна система. Под микроскоп тези тумори не изглеждат злокачествени, а по-скоро имат вид на неорганизирана нервна тъкан. Генетичното изследване показва, че туморите не съответстват на наследствеността на пациента. Всъщност се оказва, че те произлизат от два различни донора.“

 

В родината на детето – Израел, вероятно дузина лекари са си изтъркали езиците да обясняват на родителите, че, уви, болестта на детето им е нелечима. Но родителите са грабнали момченцето си и са го замъкнали в Русия, защото там е имало кой да им каже това, което им се е искало да чуят. Така детето в добавка към жестоката си наследствена болест се е сдобило и с тумори и е трябвало да изтърпи и мозъчна операция. Не пиша този пост, за да съдя нещастните родители, а за да могат други хора да прочетат това и, ако може, да се предпазят от същата грешка.

Днес – извинете, вече е вчера – както си вървях по тесния тротоар на „Графа“, замалко да се блъсна в строен симпатичен младеж. Въпреки отвратителното време (около 10 градуса и ситен дъждец) той стоеше на пост с кутия за събиране на помощи. На кутията беше залепена снимка на друго младо момче в будна кома и пишеше, че парите се събират за лечение със стволови клетки – познайте къде! – в Русия.

Спрях се и заговорих момчето. Казах му, че съм биоложка, че работя в Медицинския факултет и затова донякъде разбирам от темата. Казах му, че това лечение не само не е ефективно, а и може да доведе до мозъчни тумори. Той ми възрази, че след първото инжектиране на стволови клетки пациентът възстановил гълтателния си рефлекс, а след второто – проплакал. Аз настоях на своето становище. Накрая младежът се направи на луд и отново ме попита: „Няма ли да помогнете?“ Отвърнах, че няма да дам пари, след като знам за какво ще се използват.

За протокола: Българският термин „будна кома“, доколкото мога да се ориентирам, е равнозначен на световния „трайно вегетативно състояние“ (поправете ме, ако греша). Както писах в предишния си пост за стволовите клетки, за да бъде едно лечение признато, то трябва да бъде публикувано в научната литература. Такива публикации липсват. Възможно е руските лекари да провеждат експериментално лечение, резултатите от което тепърва да бъдат получени и да се публикуват – но ако е така, защо трябва българин с увреждане да им плаща, за да им стане експериментален обект? Това е най-добрата възможност. Другата (според мен далеч по-вероятна) е някой руски бандит с лекарска диплома да е отворил болница-касичка и жестоко да злоупотребява с хорското нещастие, за да си пълни гушата. Колкото до възстановения гълтателен рефлекс и плач – те нищо не доказват; много пациенти са излизали от кома и вегетативно състояние спонтанно, без да са и помирисвали стволови клетки или друго алтернативно „лечение“. Да се прави извод за причинно-следствена връзка само защото едно събитие е настъпило след друго, е елементарна логическа грешка.

Защо младият събирач на помощи не поиска от мен подробности? Защо не даде и най-малкия знак, че доводите ми биха могли да пробият стената на убеждението му? Защото въпреки интелигентното си лице и говор той не беше способен да мисли истински. Никой не го беше научил. Той просто беше убеден, че щом лечението струва скъпо и се описва със засукани термини, трябва да работи. Сещам се за Юрталана от романа „Снаха“ на Караславов, който е сигурен, че за толкова пари човек и в локва да го оставиш – ще оздравее. Щом бъдем притиснати от този безмилостен свят, ние бързо деградираме до туземци, за които начинът да си решиш проблема е да положиш скъп дар пред олтара на някое грозно божество.

Реклама