Златко Енев е български писател, който живее в Германия от много години. Най-известната му книга е трилогията за деца „Гората на призраците“ – „Паркът на призраците“ – „Пустинята на призраците“. Сред възрастните читатели е известен най-вече със своето онлайн списание „Либерален преглед“ (www.librev.com). С работоспособност, на която лично аз се възхищавам, той всяка седмица публикува интересни материали – собствени, на други български автори и преводни. Преводите, както и цялата работа по публикуването, върши сам и безплатно. Ето ви линкове към две преведени статии, които лично на мен ми допадат: „Защо Германия се справя с кризата“ от Лоурънс Уайт и „Страх, представян като толерантност“ от Кристофър Колдуел. Те всъщност не са много типични за списанието; изобщо със Златко имаме различни възгледи по много (да не кажа повечето) важни въпроси. Освен това досега се въздържах да препоръчвам „Прегледа“ поради духа на форума му – там се кръстосват повече шпаги, отколкото в който и да е друг известен ми сайт. Но това не ми пречи да смятам „Либерален преглед“ за прекрасно и важно дело.
Златко издържа себе си и двете си деца (едното с аутизъм) със съвсем друга работа към някакво издателство, но в момента там нещата са променени и неясни. Ето защо той призова, който може, да го подкрепи финансово. Но колцина в българското езиково пространство биха се отзовали? Аз си признавам, че не мога.
Сега Златко има друга идея – да увеличи броя на абонатите си (в момента 4000) до 10 000 и въз основа на тази читателска публика да се опита да накара „големите вождове от културните програми на ЕС“ да подпомагат „Либерален преглед“ като „издание със сериозна значимост за настоящия момент в развитието на българската култура“. Аз съм изцяло „за“ това евробюрократите, след като така и така ни смучат парите, да използват мъничък процент от тях за полезни неща. Нека помогнем на Златко. Идете на въпросната страница и си дайте и-мейла, за да се абонирате. Това значи, щом излезе нов брой на „Прегледа“, да получавате и-мейл със съдържанието му, с линкове към заглавията на статиите. Не ви задължава с нищо, нито пък ще получавате досадни реклами или друг спам. Не знам колко читатели имам, но се надявам, след като отдавна се радвам на „Прегледа“, сега да му осигуря поне двама-трима абонати.
Моето ъгълче 
ноември 17, 2010 в 8:01 pm |
Подкрепям напълно. Имам почти същото като Вашето отношение към онлайн изданието на Златко Енев–неравно, с много неща не съм съгласен, но изключително полезно и важно издание, което трябва да бъде подпомагано. Жена ми и аз вече включихме няколко нови имейл абоната измежду децата ни и приятелите ни извън Българиял
Златко Ангелов, Айова Сити
ноември 21, 2010 в 9:31 am |
Златко Енев да ходи и да иска пари от Сорос (и компания). Той дава пари за такива инициативи, съсипващи определени общества. Иначе (псевдо)либерализма на Енев си личи от километри. Мен лично ме е блокирал , за да не мога да пиша в сайта му, защото оспорвам неговите тези, а той не може да ме обори с аргументи. Лесно е да си „либерал“ от чужбина – да живееш в Германия и да даваш акъл на българите. Обаче те ще теглят от последиците на твоите съвети, а не ти. Пълна безотговорност! Аман от такива либерали.
Пример: Енев и списанието му защитават толерантостта на европейците към исляма, обаче самата Меркел каза, че мултикултурализмът е катастрофирал в ГЕРМАНИЯ. Ех, някои хора живеят в Германия и пак не виждат фактите, а витаят в света на отвлечените доктрини.
Съвет: Дайте пари на Енев! Подкрепете разпада на Европа. Това е в интерес на имперската политика на САЩ. Подкрепете исляма (който ще унищожи европейската култура отвътре). Подкрепете растящия хомосексуализъм (за да спадне още раждаемостта и демогражската криза). Подкрепете …
Ето и нещо за размисъл:
http://knigi-news.com/?in=pod&stat=5996§ion=9&cur=
април 4, 2011 в 7:40 pm |
Нямаме нужда от безродни издания като Либерален преглед на Златко Енев, а от патриотични, дори националистически четива, защото България загива! Една трета от нея е вече в турски ръце, прирастът е отрицателен, ;иганите ни заливат, ДПС е съсипало икономика, земеделие, лека индустрия, гори, води, залесяване – всичко! Продажните ни политици не искат да признаят Геноцида през петвековното варварско турско робство, ТЕЗИ НЕОЛИБЕРАЛНИ ИЗДАНИЯ НА КУПЕНИ ОТ АМЕРИКА И ЗАПАДА БЪЛГАРИ СА ВРЕДНИ! СЪЩО КАТО МИТЪТ БАТАК НА БАЛЕВА И БРУНБАУЕР, КАТО ДРУЖЕСТВО КАНЕТИ НА ПЕНКА АНГЕЛОВА И ОЩЕ МНОГО ПОДОБНИ ПРОДАЖНИЦИ НА САЩ, ЗАПАДНА ЕВРОПА И АНКАРА!
април 17, 2011 в 9:45 am |
Изцяло и безрезервно подкрепям последните две коментара. Естествено, съжалявам за голяматна лична беда и тревога на г-н Енев, но, когато той, сигурно по-скоро волно, отколкото неволно, работи, както всички български „демократи“ през последните 22 години вече, за интересите на американския международен финансов бандит Дж. Сорос, за потъващата империя САЩ и за турския ислямистки имперски реваншизъм, не мога да го подкрепя. Ако публично се откаже от идеите, които пропагандира, тогава ще си променя становището.
април 17, 2011 в 9:15 pm |
Ха-ха! Златко би подскочил от изненада, ако прочете, че е обвинен в подкрепа на „потъващата империя САЩ“. Да се откаже от идеите си? И кого да подкрепя тогава? Матушка Русия и комунистите?
юни 23, 2011 в 6:29 pm |
Бях абонирана за въпросното издание, в което се публикуват стойностни и по-малко стойностни неща. Отписах се от него, защото редакторът му е настроен антибългарски, което е видно от безкрайните му ЕСЕТА и агресивно поведение към читателите в подбора на тематиката, която (странно защо) е ЛЮБИМА НА повечето български журналисти в чужбина и в България.
Лично мое мнение е, че въпросният философ , който мечтае за СЛАВА и да стане ПИСАТЕЛ вдига шум около себе си, за да привлече вниманието и някой ДА ГО КУПИ.
Всъщност той не само не познава българската история – с факти не си служи, а по-скоро си прилага САМОТЕРАПИЯ пишейки.На мен лично ми е смешен, дори ми се вижда напълно объркан образован човек, който иска ДА СЕ ИЗЯВИ.
Правилно, не трябва да поддържаме безродници като Златко Енев. Освен това той няма българско гражданство и децата му не знаят български език…
Линкове към неговия сайт имат вече няколко протурски сайтове.
Повече за въпросното човече не си струва да се говори, според мен. Жалко, че е получил образование в България – държавата напусто си е хвърлила парите. Гнус ме е от такива гниди.
ноември 10, 2011 в 4:11 pm |
Коментарът на г-жа Георгиева, а и по горните са абсолютно точни. Става въпрос за клиничен случай на гнусен полуграмотен хейтър, на когото не могат да помогнат и най-добрите специалисти, та камо ли ние. Сигурен съм, че ако се беше родил в Германия, през 40-те щеше да бъде пръв нацист! Възмутен съм, че вместо да му ударят 100 тояги на голо, в България даже наградиха изданието му. Но какво да се прави?! България…
юли 3, 2012 в 10:59 am |
Курбанът Батак
За да не цапат дрехите, които ТУРЦИТЕ искали да почистят да ограбят, извели българите навън, поставили дръвник, съблекли ги и после ги изклали зверски!
След здрач, в тихо настъпилата пролетна вечер пушканията продължавали от всички страни и всявали ужас в душата на сплашените бедни селяни. Турците стреляли на посоки върху жилищата, които вече били изпразнени. Всички се затворили в избрани по-яки домове, които по-мъчно могли да се подпалят.
Такива здания били черквата, училището и Кереловата къща в центъра на селото. Много семейства от долния край били събрани в Богдановата къща; също някои се закрепили в Келешовата къща, от лявата страна на реката в самия дол и от там стреляли върху налитащите откъм Песекливата скала турски диваци.
Налегнала тъмна, ужасна нощ, прорязвана феерично от прехвърчащи куршуми и от искрещи се в бездънното небе пламъци на разбеснелите внезапно страховити пожарища. Ревът на повилнели нападатели и писъкът на изгубени майки и деца, на ранени – валящи се по разни кътове – и на затрупани и задушени по пламналите къщи нещастни, допълнят картината.
Мирното и щастливо дотогава село се превърнало във всепоглащающ центавър и в адска гробница за своите собствени рожби.
От този час вече по-нататък съдбата на Батак е само агония…
В неделя заранта, на 2 май, Енимахленският башибозук, който специално обсаждал Богдановата къща, направил хитри маневри, за да придума обсадените да се предадат: няколко души, които били познати на батачени, защото Енимахле е комшийско село, се доближили до сградата, прикрити зад околните къщи, и казали с висок глас, че никому нищо няма да стане, само трябва да си дадат оръжието и да идат да гасят запалените си къщи.
Болшинството от затворените се поддало на примамванията, на всички се щяло да подишат чист въздух и да се погрижат за опожарения си имот. Пък и нямали надежда ни за помощ, ни за спасение: се трябваше веднаж да се предадат на милост на врага.
Оръжието било прибрано на бърза ръка, няколко души го сграбчили и бърже го отнесли в лагера на радостно настървените разбойници…
Тогава, кръвожадната сган мигом налетяла от всички страни върху беззащитните жертви. Първо претърсили и разсъблекли жени и мъже – за да вземат всичко, що е ценно. Почти едновременно се почнало и клане: кой когото долови.
За да не зацапат дрехите, които башибозукът искал чисти да ограби, извел жертвите си вън, поставили дръвник, съблекли ги и после клали, собствено, секли ги, като дърва за горене: стрък по стрък, един по един.
В същото време, измамата се повторила и на горния край и също имала успех. Ахмед ага Барутанлията пратил до събраните в черквата един куцовлах, докаран от планината, дето пасял своите стада. Този куцовлах бил запознат с батачени, защото отдавна прекарвал по тия места. Той бил сега пратен да доведе Ангел Кавлака в стана на Ахмед ага, което и сполучливо извършил – разбира се, пак под предлог, че предводителят на башибозуците иска мир да сключи и да позволи на гяурите да угасят подпалените си къщи. Кавлакът отишъл сам в турския лагер, дето било заповядано да му дадат свободен вход.
Всички живи поборници разказват, че Ахмед ага тържествено се клел да не закача никого, ако раята мирно сама предаде оръжието си. Това изучили също Скайлер и Беринг три месеца след произшествието и го разказват…
Всичкото оръжие било натоварено в три коли и пренесено в лагера на Ахмед ага.
От клането при Богдановата къща се спасил с бягство само Колю Христосков Кривов; но в черквата, дето прибегнал, владяла такава теснота и бърканица, че неговия разказ за ужасите на турците не могли да чуят всички.
Прочее и сега, веднага след предаване на оръжието почнало се клане.
Най-напред била изклана депутацията от старци. Оставени били за специално измъчване: Трендафил Тошев, Ангел Кавлака и Горчо Вълев, които скоро после това лягат под ятагана и биват различно изтезавани.
Клането на останалото множество ставало по специален начин.
Щом предали оръжие, хората побързали да излязат от скритите си места, и бързали да се притекат до домовете си и да гасят пожарищата. В туй време и башибозукът привтасал: ето тогава се започнало чудовищното касапство. Кой както тичал по пътя, бил съсечен. Мнозина, които о време разбрали измамата, заловили се за оръжие: кой за нож, кой за секира, случайно доловена и преди да издъхнат скъпо платили на палача своята невинна кръв.
А мнозина, ужасени от станалото, успели отново да се повърнат и скрили се в черквата и училището…
Тогава настъпил часа на последното клане. Повели тристата души назад на площада, пред изгоряното училище и пред черквата. Под училището тече селска река. На моста турили дръвник и заработила пак оная същата елементарна гилотина – печален паметник на помашкия гений. Други дръвник бил турен в двора на самата черква. Двойната машина работила усърдно. Жертвите бивали предварително грижливо събличани.
На 5 май Батак представлявал най-ужасното гробище, което може да се мисли на земята. Обезобразени трупове се валяли всякъде. Нямало живо душа. Ахмед ага потеглил за Брацигово. Помаците си отишли, като отнесли всичко, що могло да влезе в работа. Само виенето на кучетата се разнасяло из глухата атмосфера…
Оцелели някои хубавици невести и моми, разнесени по раните хареми на охотливите доспатски мохамедовци. Много от тях били после повърнати, благодарение на европейската намеса. За тяхната съдба се редят множество рапорти на английски консули, печатани в синята книга.
От цялата депутация останал жив само Горю Вълюв, когото Ахмед ага отвел в Барутина, за да направи сапун, защото бил добър сапунджия!
Из „История на Априлското въстание“ на Димитър Страшимиров, издадена от Пловдивската окръжна постоянна комисия през 1907 г.
„Като ги изклаха, аз видях“
Едва ли има истински родолюбец, който да не е бил разтърсен от Вазовата поема „Възпоминания от Батак” и не е плакал над спомените на малкото момченце, пресъздадени в тази драматична творба: „Като ги изклаха, чичо, аз видях… С топор ги сечаха, ей тъй… право на дръвника“.
Подобно на много други произведения на Патриарха на българската литература, и това е създадено по действителен случай. А прототипът на лирическия герой е реална личност – в случая, както самият Вазов споделя пред проф. Иван Шишманов: „Това дете беше едно момченце, сираче от Батак, което прибрах в къщата си. То слугуваше и ходеше на училище. Казваше се Иванчо. Детския му стил съм запазил в разказа”.
Момчето, станало свидетел на Баташката трагедия, се казва Иван Тодоров Ганев. В продължение на няколко години сирачето живее в дома на поета в Пловдив, където през 1881 г. той написва Възпоминанието с подзаглавие „Разказ на едно дете“.
Тази творба вдъхновява по-късно и художника Ангел Гарабитов, който рисува картината си „От Батак съм, чичо“. През 2008 г. пък рокаджиите от „Епизод“, известни с патриотичните текстове на песните си, включват в албума си „Старият воин“ и песента „Батак“, създадена по Вазовото произведение
май 12, 2013 в 6:02 pm |
Хора, като ви чета, виждам, че над България все по-ясно се чете „Надежда всяка тука оставете“… Колко жалко за красивата ни, но неслучила на народ държава…
юни 30, 2013 в 7:28 pm |
М. НИКОЛОВА – ИМАМЕ ЛИ ПРАВО ДА СЪДИМ ДРУГИТЕ, КОИТО СА РАЗЛИЧНИ ОТ НАС? СЪЩНОСТТА НА AGAPE – „ЗАЩОТО БОГ ТОЛКОВА ВЪЗЛЮБИ СВЕТА, ЧЕ ДАДЕ СВОЯ ЕДИНОРОДЕН СИН, ЗА ДА НЕ ПОГИНЕ НИТО ЕДИН, КОЙТО ВЯРВА В НЕГО ,А ДА ИМА ВЕЧЕН ЖИВОТ (ЙОАН 3:16).“
септември 1, 2013 в 7:35 pm |
Г-жо Червенкова, случайно ли е, че безпощадно се посяга на българската духовност и култура, на българското културно-историческа наследство. Аз съм аргументирал, както в последната си книга, така и в други публикации необходимостта от Ново Българско Възраждане. По-горе се спрях що е това Възраждане и Възродителен процес.
Случайно ли е, че всячески се възпрепятства разкриването, осъзнаването и възприемането от българите на истините за хилядолетната българска история, скривани в продължение на много, много години.
Случайно ли е, че НЕ се говори публично за кражбата на българско културно-историческо наследство от гърци, римляни, византийци, османци, руси и от днешните нашите съседи.
Случайно ли е, че днес противобългарска кампания, в която се използва и трагичната съдба на евреите от „новите земи” през Втората световна война се провежда от (или чрез) Република Македония и т.н. и т.н. с въпросите, но да спрем с тях.
Едва ли е случайно и това, така да се повтаря в по-горните въпроси дума случайна, случайно. Категорията случайност като философска категория не съществува сама за себе си. Тя се съотнася с категорията необходимост. Тези две категории са взаимно свързани, взаимно се проникват и не съществуват една без друга. Затова при търсене и разкриване на обективната закономерна връзка и взаимна обусловеност на историческите явления, историческите процеси и процесите в съвременния обществен живот следва да се отчита корелацията между тези две категории.
При изследване на поредицата исторически явления в българската история и тяхното интегриране, в стремежа за осветляване и осмисляне на историческите процеси, е видно, че тези случайности, съотнасяйки се към цели на деструктивни сили действали и действащи срещу българите и България е да подготвят условията, при които необходимото за тях непременно да стане, т.е. да кавичк(и)осат България.
Г-жо Червенкова, възможно е да запитате: Какво общо има това с разговора ви с Румен Аврамов? Не само че има (Вие дали го осъзнавате или не е отделен въпрос), но този Ви „случаен” разговор се вгражда в поредица случайности, някои от които споменах. Но да видим какви „случайности” се случват след този Ви „случаен” разговор. На 17 май във в. Култура е поместена споменатата по-горе статия за 70 годени игра на интерпретациите. Общото между тези две публикации (да не споменавам други публикации преди това) във в. Култура, е използване трагичната съдба на евреите в „новите земи” в провежданата пропагандна кампания с трудно прикриван антибългаризъм. Междувременно между тези две статии във в. Култура, във Вашингтон се развихри скандал, вследствие „случайно” предложение направено от американския евреин Нийл Глик. Той предлага кръстовището пред българското посолство във Вашингтон да се наименува „Димитър Пешев плаза”. Въпросният Нийл Глик бил с руски корени, живял в Москва, пътувал и посещавал много места в Източна Европа. И както обяснява, при посещението си в София и в Софийската синагога научава много неща за историята на българските евреи. И при многото неща, които научава за спасението на българските евреи през Втората световна война той е възхитен от поведението на Димитър Пешев. Попрочита и обогатява историческата си култура за историята на българските евреи и решава да направи съответното предложение. Интересни са поредицата „случайности” описани от Нийл Глик. Но „най-интересната” и фрапантна „случайност” на Нийл Глик, по думите му е, че: „И ето тук стана грешката – работейки по текста, добавих израза, че България е била „окупирана от нацистите”, което, както знаем, не е така, защото сте били само съюзници на Германия”/28/. И така с тази случайна грешка възниква поредния внимателно подготвен скандал, така че „казусът се отразява в международните медии”. Въпросът е дали може да се вярва на въпросния американски евреин с руски корени като казва, визирайки Димитър Пешев, че: „Моята цел е да се почете човек, на когото се знае със сигурност, че е направил огромна саможертва”. Или по-скоро включвайки се (или подбран и включен) в режисираната антибългарска кампания да пледира, че: ”Ще е хубаво България да се извини за депортацията на евреите от Тракия и Македония”/29/. И въпросният скандал е добре дошъл, или по-скоро и по-точно, добре подготвен и предизвикан и то така, че Мемориалния музей на САЩ за Холокоста да изпрати писмо и да иска сметка от българското правителство, кога без вина ще поеме вина и кога ще кандиса да проси извинение. Иди сега Българио обяснявай на световните медии каква е историческата истина, след като неможеш да обясниш тази истина и на една българска културна медия.
Дали е случайно, това което идва от Вашингтон и дали е случайна позицията на въпросния музей. Да се обърнем към Макс Даймънт, според който, „както след Първата и Втората световна война Америка започва да поема ръководството на западния свят, така и през ХХ век евреите в Америка започват да се опитват да поемат ръководната роля в световното еврейство”/30/. Днес процеса за поемане и на ръководна роля на световното еврейство от американските евреи е приключил.
Случайно ли се остава с впечатление, че в Западната цивилизация има деконструктивни среди, работещи срещу българите и България. Дали с натрупване на поредица от случайности не се преследват и подготвят условията за постигне на някакви необходими за тях резултати.
Внимателният поглед към последните десетилетия се вижда, че пътят за постигане необходимите резултати от (за) деструктивни сили, работещи срещу българите и България, бе трасиран, заложен (или наложен) у нас в „зората” на „демокрацията”, от (чрез) „стратезите” на прехода. Случайно ли е и това, че за разлика от всички бивши социалистически страни от Източна Европа, които правеха всичко възможно по-малко да се съобразяват и изпълняват наложените им задължения, чрез планове за „развитие”, единствено България изпълни на 100% задълженията си по план Ран-Ът . Затова днес се намираме на дъното на Пъкала.
Преди години, в разговор с акад. Ангел Балевски, разговаряйки за недобрите процеси за България, произтичащи от този план той ми казва: „Митко, до 9 септември имахме държава, не коментирам каква! След 9 септември имахме държава, не коментирам каква! Сега, не коментирам!! Какво може да кажем, освен че „нация без национално правителство – според Хамилтън – е ужасна гледка”. Наистина днес у нас гледката, как изглеждат България и българите след 23 загробващи преходни години към демокрация е ужасна, а държавата ни е пред разпад, на път да я кавич(и)осат.
Г-жо Червенкова, за ролята на Америка съм говорил, но така тръгвайки от Вашия разговор стигнахме и до ръководната роля на американските евреи в световното еврейство. Логично възниква и въпроса за отношението ни към евреите. Преди години съдбата ми позволи да имам възможност да общувам с две забележителни личности на духът и мисълта. Първият е преди малко споменатият акад. Ангел Балевски. Той ми проправи път и към неговия приятел акад. Азаря Поликаров. В един разговор с акад. Поликаров стигнахме и до евреите и еврейската история, и ми каза: „Йончев, и евреите не са на един синод.” Каза ми го по начин, че останах с впечатление, че те не са и на два синода/31/. Несъмнено е, че има „еврейски синод” който е добре предразположен към българите и България. Основният дял за това имат българските евреи, или по думите на Самуил Ардити: „Благодарните евреи обичат България, нехранимайковците – не”! Що се касае за нехранимайковците, то те са малцинство от българските евреи, но за сметка на това са проводници на противобългарски политически практики, на един друг „синод”, излъчващ и прокарващ в европейската и балканска политика изключително жилав антибългаризъм. Само такива „нехранимайковци” като Румен Аврамов и компания, могат да заявят, че: „България прави своя избор и става съюзник на Германия във войната. Акт, от който, независимо дали са разделени с друг или поети под натиск, произтичат отговорности за последствията”.
Дали това е случайно, болните им мозъци днес да търсят „отговорности за последствията”. За всеки непредубеден и обективно мислещ човек, по отношение на въпросните Аврамови „ПОСЛЕДСТВИЯ” е от ясно по-ясно, че българите и България бяха предпазени от пожарищата на Втората световна война, а българските евреи ОЖИВЯХА. Привършвайки в съзнанието ми изплува Дамяновото стихче:
„Какво ни пречи! На земята, тази,
сега – под нас, а утре – върху нас,
ако не се обичаме, да се не мразим.
Какво делим? Земята, дето газим,
е обща и за всички ни – една.”
В заключение ще кажа само това. Връщайки се отново и отново към миналото, нека направим своите изводи, нека живеем така, че да не се налага някой, някого да спасява, а след това да се извинява.
……………………………..
1 Даймънт,М. Евреи, бог, история, „ШАЛОМ”, С., 1998, с. 221-222.
2 Пак там, с. 219-220.
3 Пак там, с.189.
4 Пак там, с. 190
5 Тодорова, О. Евреите в българската словесност от началото на ХІХ век до Освобождението, Електронно списание Либерален Преглед, 07 Септември 2012, с. 2.
6 По-подробно виж: Д. Йончев, Апостолът ни завеща … , С., 2011, с. 11 – 247.
7 За свободата при изследване на историческите процеси и явления по-подробно виж: Д. Йончев, Апостолът ни завеща…, С., 2011, с. 267-271.
8 Йончев, Д. Тенденции в политиката на Турция към българите и България (ХІХ – началото на ХХІ век) и Възродителния процес, в. Нова Зора бр.19,20, 21, м. май 2012.
9 „Възродителният процес”. Международни измерения (1984-1989), том ІІ, С., 2009, с. 70.
10 По-подробно за този външен фактор виж: Д.Йончев, Тенденции в политиката на Турция към българите и България (ХІХ – началото на ХХІ век) и Възродителния процес.
11 По-подробно виж: Д.Йончев, Тенденции в политиката на Турция към българите и България (ХІХ – началото на ХХІ век) и Възродителния процес; Минков, И. Етноси и глобализационни общности. С., 2011, с.101-102.
12 По подробно виж: Д.Йончев, Тенденции в политиката на Турция към българите и България (ХІХ – началото на ХХІ век) и Възродителния процес…
13 Данова, Н. България и Холокостът: състояние на проучване на проблема и задачи. Електронно списание Либерален Преглед, 14 Януари 2013. [23] Y o n c h e v , D. The Jews from the New Lands in the Policy of Tzar Boris III (October 1940-March 1943)// Annual of the Organization of the Jews in Bulgaria „Shalom”, Volume XXVII, Sofia, 1993/1994, 19-30.
14 По подробно виж: Д.Йончев, България и Беломорието (октомври 1940 – 9.9.1944 г.) Военнополитически аспекти. С.,1993, с. 179-186.
15 Вагенщайн, А. Приплъзването по национализма е опасно. БГНС информационна агенция, 2013-03-21 10:08:34.
16 По-подробно виж: Д. Йончев, Апостолът ни завеща … , с. 369.
17 Хегел, Г.В.Ф. Науката логика. Първа част. Обективна логика. С., 1966, с. 331.
18 Йончев, Д. Апостолът ни завеща … , с. 367.
19 Даймънт,М. Евреи, бог, история …, с. 384.
20 Howard M. Sachar, A HISTORI OF ISRAEL. From the rise of Zionism to our time. Third Edition, Revised and Updated, New York, 2010, с. 238.
21 Пак там.
22 Аврамов, Р. „СПАСЕНИЕ” и ПАДЕНИЕ. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944 г., С. 2012, с. 13-14.
23 Пак там, с. 22.
24 Пак там, с. 26.
25 Данова,Н. България и Холокостът: състояние на проучване на проблема …, с.13.
26 Рафаел, С. Интервю в. Литературен форум от 13 април 1988 г. Цит. по БЪЛГАРИ И ЕВРЕИ, Първа част, С., 2000, с. 10.
27 Бар-Зоар, М.: Евреите в Македония бяха обречени, 14 март 2013 / 17:06 / НБ „България си ти!”
28 Нийл Глик: Ще е хубаво България да се извини за депортацията на евреите от Тракия и Македония, http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1091650 …
29 Пак там.
30 Даймънт,М. Евреи, бог, история…, с. 362.
31 По-подробно за тези „еврейски синоди” виж: Д. Йончев, Апостолът ни завеща… с. 249-252.
Димитър Ал. Йончев
гр. София
10 юни 2013 г.
септември 1, 2013 в 7:52 pm |
Това е краят на Открито писмо до г-жа Копринка Червенкова. Г-н Енев блокира коментарите ми. Г-н Енев дава гласност на антибългаризма. Ще се опитам да кача цялото писмо.
септември 1, 2013 в 7:55 pm | ОТКРИТО ПИСМО До Г-жа Копринка Червенкова Главен редактор на в. Култура Уважаема госпожо Червенкова, На 19 април 2013 г. във в. Култура е поместен Ваш разговор с Румен Аврамов. В разговора взима участие и зам. гл. ред. на в. Култура г-н Христо Буцев. Не толкова странното заглавие на разговора „За човешката цена на националния идеал”, колкото споделените в него мисли ме предизвикаха да се обърна към Вас с това Открито писмо. Вие започвате разговора с Румен Аврамов, посочвайки книгата му „СПАСЕНИЕ” И ПАДЕНИЕ. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944 г. Според мен, към тази книга следва да се подхожда малко по-внимателно. В нея авторът много добре прилага икономическия подход, който е в основата на използвания (и все още използван от някои автори) класово-партиен подход при изследване на историческите процеси и явления. Този подход не позволява да се разкриват историческите истини, а по-скоро се преследват преднамерени цели и прокарване на фалшиви исторически концепции. На методите за изследване и осмисляне на историческите процеси и явления тук няма да се спирам. За тях съм изразил своето виждане в книгата си Апостолът ни завеща…(2011 г.). Интересно би било, какво ли ще излезе из под перото на Румен Аврамов, ако се заеме примерно с темата за „Макроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944 г ”? Книгата на Румен Аврамов има сериозни слабости и от към библиографията, особено когато говори за „новите земи”. Той не е единствения, който в усилията за прокарване на фалшиви исторически концепции да подминава книгата ми България и Беломорието (октомври 1940 – 9.9.1944 г.) Военнополитически аспекти. (1993 г.). Все пак да се придържаме към Вашия разговор. Христо Буцев, обръщайки се към Румен Аврамов посочва: „Занимавайки се с тази тема, отчитате ли – вътрешно в себе си – разликата, че ние сме били в Османската империя. По принцип евреите в Османската империя са другояче третирани и общо взето, съжителството е друго, отколкото в Западна Европа”. От така изложената мисъл, под формата на запитване, не става достатъчно ясно за кои „ние” става въпрос. За нас българите или по-скоро за евреите става въпрос. За това как „ние (българите като мен – ДЙ) сме били в Османската империя” и как някои се стремят да подменят историческата истина в българската историография има не малко изследвания. Включително и аз съм изложил, смятам достатъчно обосновано, своето виждане по този въпрос. От отговора на Румен Аврамов оставам с впечатление, че се отнася за евреите. Според него: „Това наследство не може да не се вземе предвид. Османската традиция при всички случаи е по-толерантна, отколкото тази в Централна Европа или Русия”. Възниква въпрос, тази османска традиция дали е само по-толерантна? Ако се отворят някои книги, примерно тази на Макс Даймънт Евреи, Бог, история, може да се понаучи повече за тази традиция и за движението на нови групи евреите към Османската империя. След 1482 г. „дан Абраванел оглавява изхода на евреите от Испания. Около 45 000 най-накрая се установяват в Турция. В Османската империя евреите се радват на почти пълна религиозна и икономическа свобода. … Макар че християните смятат турците за бич на християнския свят, турската политика спрямо евреите в продължение на много години прилича на политиката на бившата Испанска империя”/1/. Интересно е да се види каква е била политиката на бившата Испанска империя спрямо евреите. Според Макс Даймънт, към ХІV-ХV век „Испания… е обитавана от голям брой покръстени евреи, които по-късно испанците наричат „конверсос”, „покръстените”, а евреите „маранос”, … Мараните се издигат до ръководни длъжности благодарение на своето образование и изтънченост. Те сключват бракове с потомци на най-благородните испански семейства и стават не само грандове и първи братовчеди на кралските особи, но и епископи и архиепископи… Можем да се досетим какво е било недоволството им (на ортодоксалните евреи – бел. ДЙ) от това, че и Маймонид, и Раши смятат за необходимо издаването на заповеди за по-любезно отношение и по-голямо внимание от страна на евреите към мараните, защото те някога можели да пожелаят отново да се върнат към еврейската вяра”/2/. Може турската политика да прилича на политиката на бившата Испанска империя, но нас ни интересуват как са се оформили и как стоят нещата в Османската империя. В Турция се е наложило отношението към евреите, което се е оформило и битувало и все още битуващо по онова време в мохамеданския свят. Това отношение към евреите в мохамеданския свят се оформя с възникването на неговата религия. „Мохамеданите разделят народите в империята си на две групи според техния интелект – групата на народите, които се интересуват от наука, и групата на народите, които не проявяват такъв интерес. В първата група те включват евреите, гърците и персите, а във втората струпват китайците, турците и християните”/3/. Тази политическа практика на Мохамеданската империя, където: „На теория всички немюсюлмани трябва да плащат данък за защита, който ги освобождава от военна служба и им отнема правото да заемат обществени длъжности. Но тези закони не се прилагат за евреите, тъй като на тях много рядко им се налага да плащат данъка, те често служат в мюсюлманските войски, където се отличават и напредват в йерархията, и заемат най-висшите длъжности в правителството, включително длъжности на велик везир, принц”/4/ е възприета и от Османската империя. Видно е, че политиката на Османската империя по отношение на евреите си прилича с политиката на бившата Испанска империя, само че тук евреите, за да се издигат в държавната йерархията приемат исляма (дали привидно или реално е друг въпрос) и ги наричат дьонмета. Това неможе да не се е виждало от поробените народи в Османската империя. Румен Аврамов има ли това предвид, когато си позволява да обвинява поробеното българско население в антисемитизъм? Продължавайки с „поясненията” си посочва, че: „не пречи сред българите на битово равнище да е тлеел антисемитизмът. Чувства се, например, в текстове на Каравелов или на Ботев”. Вие вместо да искате пояснение за тези негови безпочвени твърдения, приемате невярната му теза и го питате: „Резултат на какво са тези изблици?”. Вие, Главен редактор на в. Култура, ако не сте наясно с проблема, какво означава за не малка част от българите. Тук няма как по-подробно да се спирам на годините на робството и на съжителството, и на отношението на евреи (не евреите) към българите. Само ще отбележа отношението на евреина Нафталион към българите и клането на българския духовен и интелектуален елит още при падането на Велико Търново през 1393 г. Да продължим със съдбата на Патриарх Евтимий, да минем през годините на робството и стигнем до дьонмето Сюлейман паша (Соломон Леви Явиш). Под негово командване от 19 до 21 юли 1877 г. се извършва зловещото старозагорското клане над българите. Румен Аврамов посочва, че има интересни исторически изследвания като тези на Олга Тодорова. Ако погледнем нейните изследвания ще видим как тя, правейки своите преднамерени изводи и заключения не може да подмине доказани исторически истини, а именно как „става напълно разбираемо защо Османската империя се превръща във втора „обетована земя” за евреите” (повдигнато от мен – ДЙ), и как „евреите остават коректни османски поданици и се отнасят по-скоро равнодушно, отколкото съчувствено към българските тежнения”/5/. Независимо от това Олга Тодорова използва много умело научния инструментариум да търси вина в българските дейци. Г-жо Червенкова, Румен Аврамов не само в книгата си, но и в разговора си с Вас извършва много умела и манипулативна градация на обвиненията си към българите в прокарване на своя антибългаризъм. За него: „Най-обща основа си остава отношението към другостта, подозрителността към хора с различен бит, култура и поведение”. В случаят, разсъждавайки за отношението към другостта, той тенденциозно се стреми да го превърне в обвинение към българите. Но това не му е достатъчно за да прокара тезата си „за човешката цена на националния идеал” и да постави „спасение” в кавички. За него отношението към другостта на българите „през 30-те и първата половина на 40-те години на ХХ век, е от по-висок порядък. Тогава вече става дума за артикулирани антисемитски идеологии, за политически платформи и държавна политика”. Този „по-висок порядък” Румен Аврамов обвързва с други две исторически явления. Според него „в нашата „толерантна” среда познаваме изригвания на антигръцкото движение през 1906 г., антисемитизма от края на 30-те и началото на 40-те години, „Възродителния процес”…”, т.е. тези исторически явления стават три. По отношение първото, за антигръцкото движение от 1906 г. в България, до толкова до колкото го е имало, не може обективно да се осветлява, ако се игнорира антибългарската политика на Гърция и политиката й към българите в Тракия и Македония. Поставяйки така въпроса се остава с впечатление, че той въобще не е в час по отношение на политиките на балканските страни (в случая Гърция) към българите и България в предходните времена. За тази политика има не малко литература. По този въпрос, как се развиват историческите процеси, и аз съм се постарал да ги изследвам в книгата си Апостолът ни завеща… /6/. Той не търси историческата истина, а по-скоро преследва други цели. При него няма свобода/7/ при разкриване на историческите събития, такива каквито те са били. Той сам се лишава от тази свобода със преднамерения си стремеж да „обоснове” въображаемата за него „човешка цена на националния идеал”. Преди да продължим искам да отбележа едно много ловко, бих казал неморално „превъплъщение” на Румен Аврамов. Той говори ту от името на всички нас българите, приписвайки ни неверни неща като посочва „в нашата „толерантна” среда…”. Той може да изразява позиция, вярна или не вярна, но би трябвало да напише „в българската, а не нашата ”толерантна”(пък да си слага кавички) среда…”. Той говори и от позициите на страничен наблюдател, обвиняващ българите и българските институции, прокарвайки своя антибългаризъм. Да се спрем за малко на Възродителния процес, преди да продължим по думите на Румен Аврамов, с „антисемитизма от края на 30-те и началото на 40-те години”. Първо, да си изясним понятието, какво е (без да визираме събитията от 80-те години на миналия век) Възраждане и Възродителен процес. Казано най-кратко, това е разкриване, осъзнаване и възприемане на определени исторически истини. Поне такъв е българският исторически път. За Възродителния процес от 80-те години и за процесите свързани с него съм писал както в последната си книга така и в други публикации/8/ и тук няма да го разглеждам, но не може да се подминат внушенията, които Румен Аврамов се стреми да прави. Ще се ограничим да маркираме само някои най-общи неща. Румен Аврамов ги подминава, за да може да прави подобни противобългарски внушения по отношение на „толерантността” и „националното” (които той поставя в кавички) в българите, което едва ли е случайно. Спирам се на Възродителния процес и за това, че изникват въпроси, изискващи изследване и изясняване. Според някои автори по отношение на Възродителния процес, „външният фактор е не по-малко важен за разбиране на събитията в нашата страна, която се намира на такова кръстопътно място”/9/, без да конкретизират кой е този външен фактор. Аз съм се опитал да идентифицирам кой е този фактор, като разглеждам три външни фактори, които може да са „замесени” в този „процес”. Разсъждавайки по тези външни фактори стигам до извода, че СССР като фактор с най-голяма тежест за България през онези години отпада. Също стигам до извода, че и инспирирането на този процес от Анкара също може да отпадне, без да се игнорира турската политика към мюсюлманите в България през всичките годините от Освобождението/10/. Другият меродавен фактор от онези години са САЩ. Не случайно на 7 септември 1984 г. Тодор Живков посочва, че „ние не знаем до утре какво ново ще предприемат срещу нас”, визирайки САЩ. През декември и в началото на 1985 г. се извършва смяна на турско-арабските имена на тюркоезичните българи. Именно така, тюркоезични българи през 1989 г. Месут Йълмазс нарича тези български граждани. Това тяхно точно наименование, след 10 ноември 1989 г. под влияние на сили (също външни фактори), се игнорира. С това се цели засилване процесите на турчеене сред това население. То се игнорира, както в политическата лексика, така и в неолибералните „научни” изследвания. Решение за смяна на имената изглежда е взето лично от Тодор Живков, под влияние на Г. Танев, секретар на ОК на БКП в Кърджали. Решението не е съгласувано с другите членове на висшето ръководство на страната, въпреки приетото само преди няколко месеца решение на ПБ на ЦК на БКП с обратна насоченост/11/. От източници които ползвам, но и логиката на тенденцията на събитията от онези години, оформят мнение по въпроса, че този „Възродителен процес” вероятно е иницииран от външни сили, най-вероятно от Вашингтон. Логически той се вгражда във водената студена война и политиката срещу България. Все пак при търсене на истината около инициирането на този „процес” следва да се разкрият поредица от малки исторически събития и явления, повлияли върху Г. Танев и чрез него (и дали само чрез него) на Тодор Живков за взимане на решението. Има редица въпроси от лятото и есента на 1984 до 10 ноември 1989 г. за изясняване и осветляване, а и след това, но тук няма да се спирам. Все пак важно е да се изследва: Какво е влиянието на съветническия апарат на Тодор Живков и каква е ролята му при вземане на това решение? Да се отговори на въпроса, кога и къде Александър Лилов е писал доклада си за пленума на ЦК на БКП, проведен на 29 декември 1989 г.? Ако той не го е писал, кой го е писал? Кога и къде му е предоставен? Това са само малка част, на пръв поглед безобидни, но много важни въпроси в изясняване на историческата истина! Затова казвам в мои публикации, че отговорът за иницииране смяната на имената на тюркоезичните българи остава открит/12/. Г-жо Червенкова, да продължим с „антисемитизма от края на 30-те и началото на 40-те години” от Вашия разговор. Изненадан съм от преднамерения подход, с който Вие водите, повтарям, перфектно режисираният Ви разговор с Румен Аврамов, с цел да внушавате неверни исторически тези. Посочвате: „че разказът за падението е стъпил върху желязна фактология, много неприятна за българите, бих казала. Докато другият разказ, за безкористното спасяване, поне в случая, няма подобна фактологична плътност. Вашият разказ звучи по-убедително”. До колко „разказът за падението е стъпил върху желязна фактология” е отделен въпрос. В случая, че тази „желязна фактология” е неприятна за българите (питам се Вие с Румен Аврамов какви сте), е вярно. И не може да бъде другояче, когато се изкривява историческата истина. Тя е особено неприятна за тези българи, които поназнайват история и се стремят да я осветляват безпристрастно. А що се касае за тази „желязна”, здравина ли, логика ли, на въпросната „желязна фактология”, то тя е производна на тиражирането (бих казал гьобелсов подход) на неверни исторически концепции. Повдигате и въпроса за депортирането на евреите от Беломорието и Македония. Ето малко фактология. „В Годишника на организацията на българските евреи „Шалом“ за 1993-1994 г. излиза на английски език статията на военния историк Димитър Йончев, посветена на политиката на цар Борис ІІІ към евреите от „новите земи“[23]. На практика това е първото по-обширно изложение, посветено на темата, и то се опира на материали от Министерство на вътрешните работи, Дирекция на полицията и Комисарството по еврейските въпроси”/13/. В тази си статия, за периода от октомври 1940 до март 1943 г. се интересувах преди всичко от фактологическата страна на проблема. Проследявам как под влияние на външния фактор, въпреки дипломатическата съпротива на цар Борис ІІІ и българското правителство, става принудителното обвързване на България с Германия. Постарал съм се да разкрия и покажа как това принудително обвързване се отразява на положението на българските евреите до присъединяването на България към Тристранния пакт и след това. След запознаването с допълнителни исторически източници днес виждам, че не съм достатъчно прецизен в някои от заключителните си изводи по отношение трагичната съдба на евреите от „новите земи”. През пролетта на 1940 г., изглежда цар Борис ІІІ и подопечните му български власти имат много добра информация за това което става в Германия. Отчитайки действията на Берлин, те залагат поредица от превантивни ходове в своята политика, целейки да неутрализират и притъпят натиска на външния т.е. германския фактор. В тези им ходове се вгражда и замисъла им за подготовка и приемане на Закона за защита на нацията (ЗЗН). Когато се говори за този закон и неговата насоченост срещу евреите не бива да се остава с впечатление, че той касае само тях. По това време в Германия около 200 000 немски масони са прибрани в лагерите и скоропостижно са се поминали. Какво ли са си мислили „пронацистките” български министри, повечето от които са били масони? Какво ли си е мислил „нациста” и „монархофашиста” Богдан Филов, виждайки съдбата на своите братя масони в Германия, които са го въвели в масонството. Не знаем какво са си мислили, но знаем какво са направили. Започват действия за „разпускане” и приспиване на масонството в България. След това се отива към ЗЗН, който закон е насочен срещу масонството и евреите. Известно е, че този закон не се е спазвал напълно, а в някои случаи и въобще не се е спазвал. На практика, в „обединена България” не бяха спасени всички евреи. Евреите от „новите земи” стават жертва на антиеврейската политика на Германия тъй като тези територии са под военновременната юрисдикция на Германия. Тези територии са с временни граници което се вижда и от приложените схеми (карти) към книгата ми /14/. Да кажем няколко думи за военновременната юрисдикция. На този термин се отделя специално внимание в тенденциозните публикациите за евреите в това число и във в. Култура, което едва ли е случайно. В една от последните публикации във вестника Ви, тази от 17 май т.г. за 70 години игра на интерпретациите, авторът й Стилиян Йотов не само че си позволява фриволни интерпретации на исторически истини, но той не знае и името на личността, на която посвещава тази си статия. Става дума за д-р Шаул Йерохам Мезан. Но да си дойдем на думата, какво е това юрисдикция, за да не бъде фриволно интерпретирана. Ако се отвори съответния български речник ще се види, че юрисдикция това е: „Власт, право на някого да съди, да се произнася.[лат.]”. А във военно време кой разполага с това право? Това е право на държавата (в случая Германия), чиято армия е завладяла съответната територия. Нещо повече, на Стилиян Йотов му се струвало, че „от 1993 г. по отношение на новопридобитите от България през 1941 г. Области, сред публикациите започва да броди изразът „администрирани от българските власти”. Заедно с тази фраза влезе в оборот и друга – за запазването на „германска юрисдикция”. Те съжителстват и в приетата от българския Парламент Декларация от март 2013 г.”. Г-жо Червенкова забележете, че той посочва: „от 1993 г. по отношение…”. Но това е годината когато публикувах споменатата по-горе монография. А що се касае за Стилиян Йотовото броди изразът „администрирани от българските власти”, кой знае какво броди в неговата глава, но не и стремеж към истината. Нямам намерение да се спирам на неговия не научен подход, но не мога да подмина че с тази си статия в. Култура извършва поредно тиражиране на исторически НЕистини. На юрисдикцията ще се върнем пак, а сега да се върнем към разговора Ви с Румен Аврамов. Вие го питате: „Какво е все пак общото послание, което излъчваха честванията?”. В отговора си той засяга най-общо три неща, които са излъчвали честванията. Първото е, че: „След като България влезе в НАТО и Европейския съюз и постигна помпозно наричаните цивилизационни цели, вакуумът в дневния ред и хоризонта на обществото трябва да се запълни. Мястото на временно заучените чужди му либерални ценности започва да се замества от други, включително от различни разновидности и регистри на национализма”. Тук Румен Аврамов засяга „цивилизационни цели”, „либерални ценности”, „национализма”. Според мен едва ли цивилизационните цели на българите и България следва да се ограничават до членството в НАТО и Европейския съюз. Изглежда, че Румен Аврамов е прав, че въпросните либерални ценности са чужди на българите, но въпросът е защо са му чужди. Повтарям, цивилизационните цели на българите не бива да се ограничават с членството в НАТО и Европейския съюз. Те следва да произтичат от уникалния характер на българската нация, нейната защита и развитие, срещу която перфидно работят Румен Аврамов и компания. Уникалността на българската нация не бива да се разглежда изолирана и сама за себе си. По този проблем съм писал и тук само ще посоча, че тя укрепва и се развива в уникалността на Православието. От своя страна Православието следва да го разглеждаме в единство и като неразделна част от Уникалната Западна цивилизация. От тук произтича големият въпрос, как да се разглежда и развива Западната цивилизация, като уникална или като универсална – с всичките опасности произтичащи от това, както за нея така и за днешния свят. Изповядващия неолиберализъм Румен Аврамов не може, не иска, или по-скоро не му изнася да приеме уникалността на Западната цивилизация, когато посочва: „Връщаме се, както и другаде в Европа, към изпитани стари идеологии и тежнения, а национализмът е една от простите, достъпни и разбираеми сред тях”. В България „както и другаде в Европа” виждат опасностите от неолиберализма за Западната цивилизация. Както комунистите интернационалисти, така и неолиберала Румен Аврамов и компания, започват да размахват плашилото на национализма, добре познато средство в преследване на деструктивни цели, валидни и за комунизма и за неолиберализма. Г-жо Червенкова, изглежда че Румен Аврамов като доайен на таз „компания” е поел функциите от поостарелият й предшественик и Ваш съратник Анжел Вагенщайн. Вагенщайн е с респектиращо CV, но и неговия жилав антибългаризъм е не по-малко респектиращ. Борбата срещу многопосочния антибългаризъм за Вагенщайн е било „приплъзване по национализма”, а противодействието на антибългаризма е било според него опасно. За Вагенщайн за това, че се „Веят само трикольори, колкото и да се радват някои, точно там се крие нещо много опасно. … Ние сме част от една вълна, която в момента става все по-опасна в Европа”/15/. Било опасно, че Европа започва да се осъзнава и да се надига, за да брани уникалността на своята цивилизация. Г-жо Червенкова, налице е безпрецедентен натиск от определени еврейски среди върху българските институции. Той не е от скоро, но открито се проявява на 4 декември 2011 г. с искането на Шалом: „Българско правителство, по време и на място, което то прецени, трябва да поеме моралната отговорност за действията на пронацисткото правителство спрямо евреите през периода 1941 – 1943 г.”. До колко българското правителството е било пронациско, и особено тиражирана в продължение на десетилетия прословутата постановка, че в България е имало монархофашизъм, е отделен въпрос. Видно е, че този натиск е добре подготвен и планиран. Тук няма как да се спираме на поредицата организирани и проведени мероприятия от тези среди. Нямаме възможност да правим и преглед, дори на повечето публикации в научния и периодичния печат, включително и на тези във в. Култура. Според Румен Аврамов следващото излъчване е, че: „Централният политически акт на тези чествания беше приетата на 8 март декларация на Народното събрание. Предварително имаше известни очаквания, че с нея България ще направи жест относно македонските и тракийските евреи, но нелепият документ, който напълно консенсусно произведе парламентът, се оказа по-ретрограден от всички до тук”. След безпрецедентния натиск от някои еврейски среди, „предварително имаше известни очаквания”, че „България ще направи жест относно македонските и тракийските евреи”, т.е. да бъде принудена без вина и то със задна дата, т.е. във времето назад, „да поеме моралната отговорност за действията на пронацисткото правителство спрямо евреите през периода 1941 – 1943 г.”. Към тези безпочвени, от гледна точка на историческата истина, политически цели се стремяха и ще продължат да се стремят тези еврейски среди, което едва ли е случайно. За тяхна изненада 41-ото Народното събрание прие историческата Декларация по повод 70 години от спасяването на българските евреи. За тези еврейски среди, на които е „говорител” Румен Аврамов, този исторически документ е „нелеп документ”, и е бил „по-ретрограден от всички до тук”. В тази противобългарска кампания перфидно се използва трагичната съдба на евреите от Беломорието и Вардарска Македония. Това е третото излъчване в което според Румен Аврамов: „Ключовата, подгрявана в течение на месеци преди това теза, е, че депортирането е извършено от „територии под германска юрисдикция”, че „престъпният акт” е предприет от „хитлеристкото командване” и че не било възможно българската администрация да го спре”, и т.н. Да се спрем подред на трите абзаца поставени в кавички от Румен Аврамов. Първо, да видим защо това са „територии под германска юрисдикция”. Обясненията, които Румен Аврамов Ви дава в разговора си с Вас по това излъчване, и по негови думи, за „въпроса за „суверенитета”, който най-схематично стои по следния начин” са неиздържани, преднамерени и неверни. За този суверенитет аз имам цяла монография, спомената по-горе, но той не я познава, или по-скоро игнорира, за да прокара преднамерени тези във въпросната си книга за „СПАСЕНИЕ”, в Аврамови кавички, на българските евреи, т.е. да кавичк(и)оса тяхното СПАСЕНИЕ. За едно в обяснението си по това излъчване той е точен, че за Германия „е било стратегически по-важно да не се занимава военно, административно и икономически с въпросните територии”, т.е. с окупираните от нея територии на Кралство Гърция и тогавашна Югославия, предоставени на България за администриране. Стратегически Германия си подсигурява тила за предстоящата операция Барбароса. Това в монографията си съм го разглеждал на „дълго” и на „широко”. Но въпроса е за съдбата на евреите и „За човешката цена на националния идеал”, по който си говорите. В тези си усилия, Вие, заобикаляйки исторически факти и изкривявайки историческата истина, едностранчиво интерпретирате исторически факти извън контекста на своето време. В окупираните територии Германия, освен че осигурява тила си и решава въпросите, свързани с воденето на войната, провежда методична политика по отношение на евреите. Тя може да предоставя тези територии на България за администриране, но не забравя евреите. Нацистите правят списък на евреите за всяка страна по отделно, които трябва да бъдат унищожени. До името на България те записват 48 000 души. Това става 8 месеца след „обединението”. Евреите от „новите земи” не са сред тях. По въпроса за евреите да не привеждам друга научна аргументация, а да отворим на стр. 201 книгата на Румен Аврамов за „СПАСЕНИЕ” И ПАДЕНИЕ. Какво пише? Под линия и със *(звездичка) Румен Аврамов пояснява: „Между България и Германия е сключено споразумение, по силата на което евреите на всяка една от страните се третират в другата според действащото там законодателство”. Но има едно голямо НО! Румен Аврамов не се спира на това споразумение, по силата на което евреите в Беломорието и Вардарска Македония попадат под немското законодателство, онова законодателство, което влиза в сила от момента когато Вермахта окупира съответната територия и тя влиза в германска юрисдикция. Румен Аврамов го посочва като го извежда под линия. Той, ако е искал да търси истината, би следвало да се е съобразил с това споразумение. Но визирайки в работата си това споразумение цялата „логика”, ако въобще може да говорим за логика на това негово „преднамерено изследването”, се сгромолясва. Исторически факт е, че българските власти не могат да дадат българско поданство на евреите от „новите земи”. Затова и цялата прилагана „научно изследователска” еквилибристика от Румен Аврамов, за да може да посочи в разговора си с Вас, че: „Гражданското изолиране на еврейските общности в Беломорието и Македония става със съзнателни решения именно на българската държава”, не отговаря на истината. Все пак, как стои въпросът за взимане на решение за унищожаване на евреите от окупираните от Германия територии на Балканите, в това число и в обединена България. Да не привеждаме друга аргументация, а да отворим отново книгата „СПАСЕНИЕ” И ПАДЕНИЕ, този път на стр.18. Там, пак под линия и със *(звездичка) Румен Аврамов посочва, че: „… тоталното унищожение на солунското еврейство започва в началото на март 1943 г.: то съвпада ден по ден с началото на акцията на българските власти в Беломорието и Македония и с насроченото (но провалено) частично изселване от България. Очевидно става дума за координирана инициатива, част от общ план с идентична екстерминаторска крайна цел”. При търсене на историческата истина веднага възникват редица въпроси: Кой взима това решение за тази „координирана инициатива”? Къде се взима това решение? В София ли се взима това решение? Цар Борис ІІІ и българските власти ли го взимат? Не се ли взима това решение в Берлин? Не го ли взима Хитлер и подопечните му държавни институции? и т.н. Само преднамерени или не достатъчно осведомени „изследователи” могат да приписват подобно решение на българските власти. Г-жо Червенкова, няма да се спирам на казаното от Вас, че „Негативният разказ е горе долу структуриран. Позитивният обаче е много разклонен, там не е съвсем ясно кой е субектът” и на коментарите на Румен Аврамов по тях. Ще прескочим и въпросите Ви, за това „…как върви градацията на субектите? Царят?” и отговорите на Румен Аврамов. И тези Ви въпроси, както и предишните, и отговорите са подчинени на логиката за противобългарските внушения, които се прокарват във вашия разговор. Повдигате и въпроса за битката при Сталинград и нейното отражение върху съдбата на евреите. Румен Аврамов посочва, че: „През февруари стратегическият смисъл на капитулацията в Сталинград изглежда не е напълно осъзнат от българските управници”. Едва ли само „българските управници” могат да се обвиняват, за това, че „не е напълно осъзнат” този „смисъл”. И съветските и германските ръководители са притеснени и „не напълно осъзнават” този „смисъл”. Те не са сигурни в крайния изход от войната. „Битката, която се води на Източния фронт е непозната до тогава във военната история. През пролетта на 1943 г. германската и съветската армия са пред решителните битки на чия страна ще се наклонят везните. Именно несигурността е причина за многозначителна дипломатическа активност, преди възобновяване на битката. През юни Молотов се среща с Рибентроп в Калининград, който тогава е в германския тил, за да обсъдят възможности за прекратяване на войната. … Големите разногласия водят преговорите до задънена улица. Те са прекратени след съобщението, че са станали известни на западните сили. Въпросът отново е оставен да се решава в битката”/16/. Няма как да се спираме на не малкото исторически неточности, както в разговора Ви, така и в книгата „СПАСЕНИЕ” И ПАДЕНИЕ. По-лесно е, при добро желание и малко повече работа, един автор да се справи с неточностите отколкото да вникне в същността на историческите явления и да ги осмисли, отчитайки тенденциите на историческите процеси. Историците изследват и отделни събития, малки „отрязъци” от време. Това в някои случаи е разбираемо. Колкото и да е „разбираемо”, все пак те се намират в нещо по-голямо, даже и в нещо „безкрайно голямо”, те са части от определени процеси и тенденции. Ако не се търсят и разкриват тези тенденции, то техните изследвания могат да се оприличат и да са, по думите на Хегел, „както яденето и пиенето минават за по-разбираемо занимание, отколкото мисленето и схващането на нещата в техните понятия”/17/. Дали неспособността на Румен Аврамов и „липсата на свобода” или най-вече в резултат на преднамерения му подход се стига до едно кавичк(и)осано „научно дирене”. Трагичната съдба на евреите и осмислянето на Холокоста следва да се разглеждат НЕ сами за себе си, а в контекста на процесите, които се развиват преди и между двете световни войни. „Когато се разглеждат поредицата от исторически единици и при опита им да се интегрират в по-голяма историческа единица от периода, непосредствено преди началото на войната, сякаш се губи тяхната логика. Само когато се отнесат към тенденциите и се разгледат с оглед насоките на тези тенденции, сякаш нещата се наместват”/18/. Що се касае за Холокоста и разкриване на историческата истина има не малко въпроси за осветляване. „От първия ден, в който Хитлер идва на власт, до априлския ден на 1945 г., когато Берлин е обхванат от пламъци, а Хитлер се застрелва, немците унищожават чрез систематично избиване 12 милиона мъже, жени и деца в концентрационни лагер и газови камери. От 12 милиона жертви, 7 милиона са християни и 5 милиона – евреи: 1,4 християнин за всеки евреин. Но тъй като нацистите крещят „Убий евреина”, светът остава сляп за избитите християни”/19/. Чудовищните „експерименти” и „действия” за унищожаването на хора в тези лагери са неприемливи за здравия разум, ако въобще може да се говори за здрав разум при избиване на хора. Признава ли се това или не, е едно на ръка, но Холокоста е резултат и е част от политическите тенденции, при които се озовава Хитлер на власт. В този контекст следва да се разглеждат, изследват и разкриват причините за трагичната съдба и на евреите от Беломорието и Вардарска Македония. При тази историческа обстановка в България се намират сили, които се противопоставят на тази тенденция. Как ще се квалифицира резултатът на това противопоставяне, като спасение или оцеляване, (превърнат от някои автори и политици в спор с привкус на схоластичност), е отделен въпрос. Важното е едно, че в това зловещо за евреите време в Европа, българските евреи просто ОЖИВЯВАТ. Тези сили в България заедно с цар Борис ІІІ, търсят и се борят българските евреи да оживеят, не за това че са евреи, а просто, че са хора. Г-жо Червенкова, Вие задавате въпроса: „Знаело ли се е къде изпращат евреите?” Отговаряйки Ви Румен Аврамов посочва и това, че: „Днес е добре известно, че информации за масово унищожаване на евреи започват да изтичат от пролетта на 1942 г. … На българската администрация е било известно масовото избиване на евреи в други държави и в тила на Източния фронт”. Те вероятно са знаели, но само те ли са знаели?!! Първите, непотвърдени доклади за масови убийства от нацисти прави Томас Ман, в поредица от предавания по Би Би Си през декември 1941 г. и януари 1942 г. През август 1942 г. Вашингтон получава от полското правителство в изгнание информация за броя на газовите камери. Сред това правителството на САЩ налага забрана за бъдещи предавания на такива новини посредством дипломатически канали/20/. Информация за естеството на тези лагери дават и немци „работещи” там, потресени от видяното. Информация за това дават и евреи, по чудо избягали от тези лагери и добрали се до Палестина. Тези сведения стават своевременно известни на Вашингтон и Лондон, а след това и на Москва. Новината, че депортиранията в Полша означават сигурна смърт отново е съобщена тревожно от Би Би Си и се появява в печатите в Англия и Америка. Но както английският министър Идън, така и американското правителство не предприемат нищо конкретно. На непредубедените историци е известно, че през 1942 и началото на 1943 г., по не български източници, България сондира Великобритания да изпрати с кораби през Черно море своето еврейско население за Палестина, вместо да го депортира с влакове за Германия, както се иска и настоява от Берлин. Отказът идва лично от външния министър на Великобритания Антони Идън. Тези дипломатически сондажи се вграждат в усилията на България за търсене на възможности българските евреи да ОЖИВЕЯТ. В резултат на продължителните български дипломатически интервенции, на англо-американската среща във Вашингтон през март 1943 г. президентът Рузвелт повдига този въпрос. Според Howard M. Sachar в A HISTORI OF
септември 1, 2013 в 7:57 pm |
през март 1943 г. президентът Рузвелт повдига този въпрос. Според Howard M. Sachar в A HISTORI OF ISRAEL: „…България усеща промяната във войната и се опитва да се дистанцира от „Крайното решение” (на Хитлер за унищожението на европейските евреи). Правителството в София изразява желание да позволи изпращането на евреи до Палестина. Когато Вашингтон поставя въпроса пред Лондон обаче, външния секретар Идън блокира това действие. „Ако направим това, то тогава всички евреи по света биха искали от нас да направим подобно предложение и за Полша и Германия”. Идън пояснява: „Хитлер дори и да приеме тази оферта, просто в света няма толкова кораби за това”/21/.
Въпреки това в края на март 1943 г. Вашингтон изразява категорично своето неодобрение от антиеврейските мероприятия и особено от тези, които предвиждат депортирането на евреи в Полша и предупреждава България за последствията. Тези неодобрения се засилват и през следващите месеци. Ето какво означава външен фактор за малка България. Не само тогава, а и след това, та и в наши дни. Ето за какъв морал в политиката става въпрос, ако може да се говори за морална политика. Има все още много неразкрити исторически истини свързани с Холокоста, за трагичната съдба на евреите от Централна и Източна Европа, за политиката на съюзниците и за не проявена от тях загриженост за съдбата на евреи, въпреки че имат достатъчно информация за това какво ги очаква. Възникват много въпроси, по които има да се работи и да се търси отговор в разкриване на историческата истина от тези мрачни времена за Западната цивилизация.
Румен Аврамов не само изкривява историческата истина, но се стреми и да внушава потресаващи неща. Ще приведем само няколко примера от книгата „СПАСЕНИЕ” И ПАДЕНИЕ. Първо: „Сред 62-мата привлечени под отговорност от специализирания състав само деветима имат предявено обвинение, в което наред с други са включени и деянията в „новите земи”, а изрично обособената група „участници при изселването от Беломорието и Македония” наброява едва четирима души. По-късно комунистическата историография и пропаганда ще продължат селективно да привеждат някои от документите от процеса, за да култивират дихотомията „добър народ – престъпни управници”, като че ли вторите не са еманация на първия”/22/(повд. – ДЙ). Това не е нищо друго освен един перфиден жилав антибългаризъм за вменяване, че българският народ е „престъпен народ”. Второ: „…със снизходителното отношение към преките организатори на изселването от Беломорието и Македония се проявява негласна склонност да се размие ”националната” отговорност”/23/. Румен Аврамов с присъщия си жилав антибългаризъм след като вменява, а в. Култура тиражира, за туй че българският народ е „престъпен народ”, то и българската нация е виновна за трагичната съдба на евреите от Беломорието и Вардарска Македония. В историята не е прието да се използва ако. Хипотетично, ако се приеме, че България бе направила и невъзможното, и да е успяла да спаси евреите „от новите земи”, то днес Румен Аврамов и компания щяха да обвиняват България и българите и да ги класифицират като „престъпен народ” с „жилав антисемитизъм” за това, че след като са били съюзници на Германия не са спасили евреите, примерно в Гърция, Сърбия или Полша. Трето: „Противно на бодрите твърдения, налице са убедителни доказателства, за традиционно жилав и нерядко остър антисемитизъм у българите”/24/. Добре би било Румен Аврамов бодро да представи тези „убедителни доказателства” преди да сее своя остър антибългаризъм. И не бива да забравя, че срещу името на България с „антисемитски” народ – стои цифрата „0” на изпратените в лагерите на смъртта евреи. (източник: Encyclopedia of the Holocaust)
В книгата си Румен Аврамов, за да не нарушава „логиката” на изложението й, подминава и извежда отново под линия този път на стр.24 със *(звездичка), това, че български дипломати през Втората световна война издават визи на евреи не български граждани. Но той избягва да спомене, че България го върши като устоява на германския натиск и че тези визи са около 15 000 и то издадени на евреи намиращи се извън международно признатите български държавни граници. Това дава възможност на тези евреи да намерят спасение.
Преди 68 години българският съд, признат от демократичната световна общност на държавите – победителки над фашизма, постанови своите присъди над конкретните сътрудници на немците за провежданата политика. В съставите на този български съд българските евреи бяха подобаващо представени. Затова буди недоумение антибългаризмът с който са пропити „научни”, публицистични и литературни творби на потомците на тези ОЖИВЕЛИ евреи, като на някои от тези автори родителите им са от „СПАСЕНИТЕ” (кавичк(и)осани от Румен Аврамов) евреи и са били в съставите на тези съдилища. В книгата с Аврамови кавички, на стр. 22 авторът обобщава, че: „… присъдите на Седми състав, … са безспорно леки на фона на масовата сеч при завършилия два месеца по-рано голям процес срещу политическата върхушка и при други състави на съда”. Тоест, тази „масова сеч” според автора, може да се разбира, че не е достатъчна.
Въпросният български съд осъди на смърт 2730 души, като 200 от тези осъдени вече бяха убити. На доживотен затвор са осъдени 1305, а с продължителност до 20 г. – 4348 души. Освен жертвите на този съд през тези трагични за България години са избити още около 20000 души. В тази „масова сеч” погива и не малка част от българския духовен и интелектуален елит. Сравнявайки тези цифри с броя на осъдените от Нюрнбергският трибунал виновни за Втората световна война и Холокоста, буди недоумение претенциите на подобни „изследователи”, че малко са осъдените български гонители на евреи. В провежданата след 9.9.1944 г. „класово-партийна” касапница участват, и то много активно, и не малко евреи-комунисти, но АЗ не бих си позволил и не мога да приема, че те са еманация на българските евреи или на еврейския народ.
Г-жо Червенкова, разговорът Ви завършва с обобщения от Румен Аврамов. Последното е, че: „Тъкмо гонейки „идеала” в сложните предвоенни условия, България прави своя избор и става съюзник на Германия във войната. Акт, от който, независимо дали са разделени с друг или поети под натиск, произтичат отговорности и последствията”. Тук се открояват две неща: „прави своя избор” и „отговорности и последствия”. Първо, по отношение на избора. След като съм се „позанимавал” с този период от българската история съм изложил виждането си как в края на краищата се стига на 20 януари 1940 г., до взимане на решението от цар Борис ІІІ и българското правителство за присъединяване към Тристранния пакт. Може на Румен Аврамов и компания да не им изнася, но при един непредубеден подход се стига до извода, че при онези исторически условия цар Борис ІІІ е нямал друг полезен външнополитически ход да предпази българския народ от пожарищата на Втората световна война, освен да присъедини България към Тристранния пакт. Второ, за отговорностите и последствията. Може да се отправят каквито и да са обвинения, но последствията са от ясни по-ясни и те са видни. Българският народ беше предпазен от пожарищата на войната. Това позволи и на България да направи така, че българските евреи да ОЖИВЕЯТ.
Г-жо Червенкова, като чета написаното от Румен Аврамов е видно, че той притежава подобаващ интелектуален потенциал. Големият въпрос е: Защо той му дава такава деструктивна насоченост? Случайно ли е това? Не бих си позволил да отправя подобен въпрос и към Вас, ако нямаше цяла поредица от тенденциозни и преднамерени публикации във вестника Ви, излъчващи подобен антибългаризъм. Все пак е интересно да се търси отговора?
И привършвайки ще засегна и отговорността. Според Румен Аврамов: „Ала дебатът за отговорността не може и не бива да се затваря във фактологията. Задължително трябва да се отиде отвъд случилото се през 1942 и 1943 г., да се потърсят причините в подреждането на приоритетите години по-рано. Когато на върха на ценностната пирамида е поставено осъществяването на „националния идеал”, всички останали задачи и ходове придобиват подчинено значение, а каквито и да са решенията, те получават изначално оправдание, окъпано от патриотарски възторг”. Възниква веднага въпрос: За каква отговорност става въпрос? За това, че българските евреи са ОЖИВЕЛИ или, че той с жилавия си антибългаризъм преднамерено се стреми да вменява вина на българския народ, квалифициран от него като „престъпен народ”, за което да се търси отговорност.
В този контекст буди недоумение позициите на някои изявени български историци със сериозни научни звания и титли, способни да си понапълнят цяла кола с ритли. Примерно проф. Надя Данова, декларирайки, че: „Силно се надявам, че моите сънародници, прочитайки тези зловещи страници от българската история, може би ще станат малко по-резервирани към националния ни автостереотип за „изконната толерантност на българите“, както и по-критични към твърдението за „съдбовната важност“ на териториалните придобивки, коствали загубването на човещината”/25/. Това е един преднамерен извод. Ще припомня думите на човека, ОЖИВЯЛ в тези трагични за европейските евреи години, българският евреин, парашутиста, подполковник Сами Рафаел, героят на Израел: „Мина повече от полувек от онова тъмно време. Българският народ успя да го надделее и да излезе от него с чисти ръце, неопетнени с еврейска кръв. Няма друг народ в света, който, като българския, да увенчае пътя си със справедливата самооценка …”/26/. Изглежда проф. Надя Данова „прескачайки” от ХІХ век, където е забележителен изследовател, в годините на Втората световна война се намира в „небрано лозе”. Или по-скоро си позволява безпардонно да изопачава историческата истина. Трябва да се знае и да се придържаме към девиза на Франсис Бейкън, че „Знанието е сила”. Той е задължителен и при разкриване на българското минало. Колкото по-безпристрастен и верен е погледът ни към миналото, толкова по-добре ще гледат очите ни към настоящето и бъдещето. Затова „Горко на оня човек”, било то историк, журналист, политик или който и да е друг, „чрез когото се предава” за „тридесет сребърника” истината, историческата истина за българите.
Г-жо Червенкова, да видим до какви изводи стига друг професор, стремящ се към обективно разкриване на миналото? Според проф. Михаел Бар-Зоар: „Схващането което някои се опитват да наложат, а именно, че по това време Македония и Беломорска Тракия са под българска юрисдикция, е погрешно. Ние добре сме проучили германските документи по този въпрос… Колкото и да ми се иска, дори и Борис ІІІ открито да бе защитил евреите от тези земи, нямаше да има никаква промяна на заповедите от Берлин. Те бяха обречени. Те бяха сираци, а не български поданици и затова не можеха да бъдат спасени по никакъв начин!”/ 27/.
Като се отчита историческата истина, българските държавни власти и българските политици, днешните и тези след тях, трябва да знаят, че нямат право и няма за какво да поемат от името на българите и България каквато и да е отговорност, пък било то и морална, за трагичната съдба на евреите от Беломорието и Вардарска Македония.
Трябва да си наивник или глупак, за да не виждаш и да не отчиташ, че силите работещи срещу българите и България перманентно ще повдигат този въпрос, и с оглед на антибългарската си кампания ще се стремят да поддържат тази дискусия.
Румен Аврамов, едва ли е на ясно какво е български национален идеал. А и да поназнайва нещо за него, категорично той не му е присърце. Ако, по думите на Румен Аврамов, „трябва да се отиде отвъд случилото се … години по-рано”, тогава възниква цял набор от въпроси, които чакат отговор.
Те са много, но Главният въпрос е: Случайно ли е в Западната цивилизация да се стигне до Холокоста на евреите?
А някои от въпросите за нас са:
Случайно ли е в онези зловещи за европейските евреи години това, че българите и България да направят така, че българските евреи да ОЖИВЕЯТ?
Случайна ли е антибългарската кампания на Скопие?
Случайно ли е да се използва трагичната съдба на евреите от Беломорието и Македония в ескалацията на антибългаризма?
Случайно ли е или не перманентно България да се приканва да признава „помашко” и „македонско” малцинство?
Случайно ли е взаимодействието между равин Андрю Бейкър (САЩ) – личен представител на Председателя на ОССЕ по борба с антисемитизма, с еврейската общност в Република Македония в ескалацията на антибългаризма, включително и под въображаемо за тях нарастване на антисемитизма в България?
Случайно ли е Председателят на ОССЕ да няма личен представител по борба с антибългаризма?
Случайна ли е позиция на Музея на Холокоста във Вашингтон за паметника на Димитър Пешев?
Случайно ли е, че антибългаризма е с много по-дълга история от антисемитизма? Случайна ли е политиката на антибългаризъм на Коминтерна (и дали само на Коминтерна, или чрез Коминтерна), в основата на който е създаването на „македонска” нация, днес да се възприеме и перфидно да се провежда от Брюксел и Вашингтон? Случайно ли е през 30-те години на ХХ век, „създател” на така нареченият „македонски” език да е московския професор Самуил Бернщейн?
Случайно ли е, че България през всичките години на прословутия демократичен преход да няма ясна политика по отношение на Република Македония?
Случайна ли е позицията на проф. Дина Станишева, по така измисления „македонски” език и „македонска” нация?
Случайна ли е неясната политиката на БСП по отношение на Р. Македония, включително и при днешното й ръководство начело със Сергей Станишев?
Г-жо Червенкова, случайно ли е, че безпощадно се посяга на българската духовност и култура, на българското културно-историческа наследство. Аз съм аргументирал, както в последната си книга, така и в други публикации необходимостта от Ново Българско Възраждане. По-горе се спрях що е това Възраждане и Възродителен процес.
Случайно ли е, че всячески се възпрепятства разкриването, осъзнаването и възприемането от българите на истините за хилядолетната българска история, скривани в продължение на много, много години.
Случайно ли е, че НЕ се говори публично за кражбата на българско културно-историческо наследство от гърци, римляни, византийци, османци, руси и от днешните нашите съседи.
Случайно ли е, че днес противобългарска кампания, в която се използва и трагичната съдба на евреите от „новите земи” през Втората световна война се провежда от (или чрез) Република Македония и т.н. и т.н. с въпросите, но да спрем с тях.
Едва ли е случайно и това, така да се повтаря в по-горните въпроси дума случайна, случайно. Категорията случайност като философска категория не съществува сама за себе си. Тя се съотнася с категорията необходимост. Тези две категории са взаимно свързани, взаимно се проникват и не съществуват една без друга. Затова при търсене и разкриване на обективната закономерна връзка и взаимна обусловеност на историческите явления, историческите процеси и процесите в съвременния обществен живот следва да се отчита корелацията между тези две категории.
При изследване на поредицата исторически явления в българската история и тяхното интегриране, в стремежа за осветляване и осмисляне на историческите процеси, е видно, че тези случайности, съотнасяйки се към цели на деструктивни сили действали и действащи срещу българите и България е да подготвят условията, при които необходимото за тях непременно да стане, т.е. да кавичк(и)осат България.
Г-жо Червенкова, възможно е да запитате: Какво общо има това с разговора ви с Румен Аврамов? Не само че има (Вие дали го осъзнавате или не е отделен въпрос), но този Ви „случаен” разговор се вгражда в поредица случайности, някои от които споменах. Но да видим какви „случайности” се случват след този Ви „случаен” разговор. На 17 май във в. Култура е поместена споменатата по-горе статия за 70 годени игра на интерпретациите. Общото между тези две публикации (да не споменавам други публикации преди това) във в. Култура, е използване трагичната съдба на евреите в „новите земи” в провежданата пропагандна кампания с трудно прикриван антибългаризъм. Междувременно между тези две статии във в. Култура, във Вашингтон се развихри скандал, вследствие „случайно” предложение направено от американския евреин Нийл Глик. Той предлага кръстовището пред българското посолство във Вашингтон да се наименува „Димитър Пешев плаза”. Въпросният Нийл Глик бил с руски корени, живял в Москва, пътувал и посещавал много места в Източна Европа. И както обяснява, при посещението си в София и в Софийската синагога научава много неща за историята на българските евреи. И при многото неща, които научава за спасението на българските евреи през Втората световна война той е възхитен от поведението на Димитър Пешев. Попрочита и обогатява историческата си култура за историята на българските евреи и решава да направи съответното предложение. Интересни са поредицата „случайности” описани от Нийл Глик. Но „най-интересната” и фрапантна „случайност” на Нийл Глик, по думите му е, че: „И ето тук стана грешката – работейки по текста, добавих израза, че България е била „окупирана от нацистите”, което, както знаем, не е така, защото сте били само съюзници на Германия”/28/. И така с тази случайна грешка възниква поредния внимателно подготвен скандал, така че „казусът се отразява в международните медии”. Въпросът е дали може да се вярва на въпросния американски евреин с руски корени като казва, визирайки Димитър Пешев, че: „Моята цел е да се почете човек, на когото се знае със сигурност, че е направил огромна саможертва”. Или по-скоро включвайки се (или подбран и включен) в режисираната антибългарска кампания да пледира, че: ”Ще е хубаво България да се извини за депортацията на евреите от Тракия и Македония”/29/. И въпросният скандал е добре дошъл, или по-скоро и по-точно, добре подготвен и предизвикан и то така, че Мемориалния музей на САЩ за Холокоста да изпрати писмо и да иска сметка от българското правителство, кога без вина ще поеме вина и кога ще кандиса да проси извинение. Иди сега Българио обяснявай на световните медии каква е историческата истина, след като неможеш да обясниш тази истина и на една българска културна медия.
Дали е случайно, това което идва от Вашингтон и дали е случайна позицията на въпросния музей. Да се обърнем към Макс Даймънт, според който, „както след Първата и Втората световна война Америка започва да поема ръководството на западния свят, така и през ХХ век евреите в Америка започват да се опитват да поемат ръководната роля в световното еврейство”/30/. Днес процеса за поемане и на ръководна роля на световното еврейство от американските евреи е приключил.
Случайно ли се остава с впечатление, че в Западната цивилизация има деконструктивни среди, работещи срещу българите и България. Дали с натрупване на поредица от случайности не се преследват и подготвят условията за постигне на някакви необходими за тях резултати.
Внимателният поглед към последните десетилетия се вижда, че пътят за постигане необходимите резултати от (за) деструктивни сили, работещи срещу българите и България, бе трасиран, заложен (или наложен) у нас в „зората” на „демокрацията”, от (чрез) „стратезите” на прехода. Случайно ли е и това, че за разлика от всички бивши социалистически страни от Източна Европа, които правеха всичко възможно по-малко да се съобразяват и изпълняват наложените им задължения, чрез планове за „развитие”, единствено България изпълни на 100% задълженията си по план Ран-Ът . Затова днес се намираме на дъното на Пъкала.
Преди години, в разговор с акад. Ангел Балевски, разговаряйки за недобрите процеси за България, произтичащи от този план той ми казва: „Митко, до 9 септември имахме държава, не коментирам каква! След 9 септември имахме държава, не коментирам каква! Сега, не коментирам!! Какво може да кажем, освен че „нация без национално правителство – според Хамилтън – е ужасна гледка”. Наистина днес у нас гледката, как изглеждат България и българите след 23 загробващи преходни години към демокрация е ужасна, а държавата ни е пред разпад, на път да я кавич(и)осат.
Г-жо Червенкова, за ролята на Америка съм говорил, но така тръгвайки от Вашия разговор стигнахме и до ръководната роля на американските евреи в световното еврейство. Логично възниква и въпроса за отношението ни към евреите. Преди години съдбата ми позволи да имам възможност да общувам с две забележителни личности на духът и мисълта. Първият е преди малко споменатият акад. Ангел Балевски. Той ми проправи път и към неговия приятел акад. Азаря Поликаров. В един разговор с акад. Поликаров стигнахме и до евреите и еврейската история, и ми каза: „Йончев, и евреите не са на един синод.” Каза ми го по начин, че останах с впечатление, че те не са и на два синода/31/. Несъмнено е, че има „еврейски синод” който е добре предразположен към българите и България. Основният дял за това имат българските евреи, или по думите на Самуил Ардити: „Благодарните евреи обичат България, нехранимайковците – не”! Що се касае за нехранимайковците, то те са малцинство от българските евреи, но за сметка на това са проводници на противобългарски политически практики, на един друг „синод”, излъчващ и прокарващ в европейската и балканска политика изключително жилав антибългаризъм. Само такива „нехранимайковци” като Румен Аврамов и компания, могат да заявят, че: „България прави своя избор и става съюзник на Германия във войната. Акт, от който, независимо дали са разделени с друг или поети под натиск, произтичат отговорности за последствията”.
Дали това е случайно, болните им мозъци днес да търсят „отговорности за последствията”. За всеки непредубеден и обективно мислещ човек, по отношение на въпросните Аврамови „ПОСЛЕДСТВИЯ” е от ясно по-ясно, че българите и България бяха предпазени от пожарищата на Втората световна война, а българските евреи ОЖИВЯХА. Привършвайки в съзнанието ми изплува Дамяновото стихче:
„Какво ни пречи! На земята, тази,
сега – под нас, а утре – върху нас,
ако не се обичаме, да се не мразим.
Какво делим? Земята, дето газим,
е обща и за всички ни – една.”
В заключение ще кажа само това. Връщайки се отново и отново към миналото, нека направим своите изводи, нека живеем така, че да не се налага някой, някого да спасява, а след това да се извинява.
……………………………..
1 Даймънт,М. Евреи, бог, история, „ШАЛОМ”, С., 1998, с. 221-222.
2 Пак там, с. 219-220.
3 Пак там, с.189.
4 Пак там, с. 190
5 Тодорова, О. Евреите в българската словесност от началото на ХІХ век до Освобождението, Електронно списание Либерален Преглед, 07 Септември 2012, с. 2.
6 По-подробно виж: Д. Йончев, Апостолът ни завеща … , С., 2011, с. 11 – 247.
7 За свободата при изследване на историческите процеси и явления по-подробно виж: Д. Йончев, Апостолът ни завеща…, С., 2011, с. 267-271.
8 Йончев, Д. Тенденции в политиката на Турция към българите и България (ХІХ – началото на ХХІ век) и Възродителния процес, в. Нова Зора бр.19,20, 21, м. май 2012.
9 „Възродителният процес”. Международни измерения (1984-1989), том ІІ, С., 2009, с. 70.
10 По-подробно за този външен фактор виж: Д.Йончев, Тенденции в политиката на Турция към българите и България (ХІХ – началото на ХХІ век) и Възродителния процес.
11 По-подробно виж: Д.Йончев, Тенденции в политиката на Турция към българите и България (ХІХ – началото на ХХІ век) и Възродителния процес; Минков, И. Етноси и глобализационни общности. С., 2011, с.101-102.
12 По подробно виж: Д.Йончев, Тенденции в политиката на Турция към българите и България (ХІХ – началото на ХХІ век) и Възродителния процес…
13 Данова, Н. България и Холокостът: състояние на проучване на проблема и задачи. Електронно списание Либерален Преглед, 14 Януари 2013. [23] Y o n c h e v , D. The Jews from the New Lands in the Policy of Tzar Boris III (October 1940-March 1943)// Annual of the Organization of the Jews in Bulgaria „Shalom”, Volume XXVII, Sofia, 1993/1994, 19-30.
14 По подробно виж: Д.Йончев, България и Беломорието (октомври 1940 – 9.9.1944 г.) Военнополитически аспекти. С.,1993, с. 179-186.
15 Вагенщайн, А. Приплъзването по национализма е опасно. БГНС информационна агенция, 2013-03-21 10:08:34.
16 По-подробно виж: Д. Йончев, Апостолът ни завеща … , с. 369.
17 Хегел, Г.В.Ф. Науката логика. Първа част. Обективна логика. С., 1966, с. 331.
18 Йончев, Д. Апостолът ни завеща … , с. 367.
19 Даймънт,М. Евреи, бог, история …, с. 384.
20 Howard M. Sachar, A HISTORI OF ISRAEL. From the rise of Zionism to our time. Third Edition, Revised and Updated, New York, 2010, с. 238.
21 Пак там.
22 Аврамов, Р. „СПАСЕНИЕ” и ПАДЕНИЕ. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944 г., С. 2012, с. 13-14.
23 Пак там, с. 22.
24 Пак там, с. 26.
25 Данова,Н. България и Холокостът: състояние на проучване на проблема …, с.13.
26 Рафаел, С. Интервю в. Литературен форум от 13 април 1988 г. Цит. по БЪЛГАРИ И ЕВРЕИ, Първа част, С., 2000, с. 10.
27 Бар-Зоар, М.: Евреите в Македония бяха обречени, 14 март 2013 / 17:06 / НБ „България си ти!”
28 Нийл Глик: Ще е хубаво България да се извини за депортацията на евреите от Тракия и Македония, http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1091650 …
29 Пак там.
30 Даймънт,М. Евреи, бог, история…, с. 362.
31 По-подробно за тези „еврейски синоди” виж: Д. Йончев, Апостолът ни завеща… с. 249-252.
Димитър Ал. Йончев
гр. София
10 юни 2013 г.
март 13, 2014 в 12:28 pm |
„Sevcan Kence казва:
май 12, 2013 в 6:02 pm | Отговор
Хора, като ви чета, виждам, че над България все по-ясно се чете „Надежда всяка тука оставете“… Колко жалко за красивата ни, но неслучила на народ държава…“
Sevcan Kence, бихте ли посочили, ако обичате, кой народ е подходящ за Вашата/нашата родина?! Много съм любопитна да се разбера.
януари 10, 2015 в 7:55 pm |
Успяхте ли да помогнете на Златко?
януари 10, 2015 в 7:58 pm |
Не знам.