„Финансовият крах“ от Йохан Норберг

След „Икономиката в един урок“ от Хазлит неотдавна в мой превод излезе още една книга в защита на свободния пазар – „Финансовият крах“ от шведския историк Йохан Норберг. Цената е 12 лв., подробности можете да видите на сайта на Издателска къща „МаК„.

„Финансовият крах“ описва и анализира на достъпен език световната финансова криза, която достигна апогея си през 2008, но още не иска да си отиде. Според Норберг (както и според мен) най-лошото на тази криза е възраждането на идеите за по-силна държавна намеса в икономиката. Авторът разглежда – и отхвърля – добилите широка известност доводи в полза на тази намеса (някои от тях са дадени от Ели в дискусията към поста ми за „Икономиката в един урок“). По-долу давам цитати от заключителната 6. глава с надежда някой да ги хареса и да купи книгата, а който не може да си я позволи, поне да добие представа за нея.

„Какво всъщност се случи? Как успяха ентусиазираните американски купувачи на жилища да потопят глобалната икономика? Много политици от цял свят побързаха да заявят, че кризата трябва да е дошла от самата финансова система, защото на пазарните играчи е била дадена твърде много свобода и те са направили огромни грешки…

Политиците, които никога не са се поколебавали да си припишат заслугата за всяка десета от процента икономически растеж и всяко създадено работно място, сега изведнъж твърдят, че кризата е настъпила, понеже те не са имали никакво влияние над икономиката. Но наистина ли не са имали влияние?

Критиците казват, че финансовият пазар е бил изцяло нерегулиран. Но понастоящем само във Вашингтон 12 190 души са заети на пълен работен ден с регулация на финансовия пазар – петкратно повече, отколкото през 1960. Твърди се, че голямата вълна на дерегулацията е започнала през 1980. Оттогава разходите на държавните агенции, отговорни за надзора над финансовите оператори, са нараснали от 725 милиона долара до 2,3 милиарда долара (с поправка за инфлацията).

Около президента Джордж Буш-младши се твори “Хувъров мит”, че той е осъщетвил дерегулация. Истината е, че по време на осемгодишния му престой в Белия дом бяха приети огромно количество нови федерални нормативи – по 78 000 страници годишно. Тази скорост е най-високата в историята на САЩ. Бил Клинтън намали броя на федералните бюрократи с 969; Буш го увеличи с 91 196. Клинтън леко понижи разходите за контрол над финансовия сектор; Буш ги повиши с 29%…

Някои, когато говорят за неадекватна регулация, имат предвид чисто и просто, че властите не са разбрали рисковете на пазара, обръщали са внимание не на каквото трябва, затруднявали са разумното поведение и са улеснявали безотговорното. Така е. Но в това, че държавата често действа некомпетентно, няма нищо ново. И точно по тази причина е безпредметно да противопоставяме реалната пазарна икономика с цялото й несъвършенство на някакъв идеален образ на икономика, управлявана от хипотетична съвършена държава. Трябва да съпоставяме реалната икономика с реалната, несъвършена държава, която имаме.

Проблемът не е, че сме имали твърде малко нормативи. Напротив – имахме твърде много и от тях немалка част бяха неподходящи. Някои читатели могат да възразят, че като изтъквам това, аз просто извъртам значенията на думите и водя идеологическа битка. Може и да сте прави. Наричайте проблема както си искате, ако имате политически причини за това, стига да разбирате в какво се състои той. Защото ще бъде фатално, ако лозунгите за “недостатъчна регулация” породят идеята, че кризата е настъпила, защото държавата е стояла настрана от икономиката, така че държавата трябва да се намеси и чрез по-усилена регулация да ни предпази от нова криза…

Когато бизнесмените и директорите на фирми не си вършат работата добре, те биват изритани (макар и понякога със закъснение). Но когато политиците и финансовите власти не си вършат работата добре, те получават още власт… След като държавата допринесе за възникването на финансова криза с мащаби, невиждани от поколения, сега нагласите са силно изместени в посока към по-голяма и по-активна държава… Създайте криза и хората ще ви дадат още повече власт, за да се борите с нея. Можем да наречем това “стокхолмски синдром” на политиката – ние сме заложници, които поради пълната си зависимост от похитителя започват да проявяват разбиране към него и да вземат неговата страна срещу останалия свят… Както се постарах да покажа в тази книга, днешната криза в много отношения е резултат от нашия неуспех да се освободим напълно от мисленето на 70-те години и от мечтата за държавата като ръководител, контрольор, спасител и спонсор.“

Реклама