Относно историята със стволовите клетки

Нека да започна с цитат от репортажа на Мария Росбауер „Забрана на спорно лечение със стволови клетки“, публикуван в сп. „Нейчър“ на 20. август:

„Българският заместник-министър на здравеопазването подаде оставка, след като спорно лечение на неврологични болести със стволови клетки беше забранено. На 8. август здравното министерство отсъди, че лечението, на което от 2005 насам са били подложени около 250 болни в клиниката „Св. Иван Рилски“ в София, противоречи на разпоредбите на Европейския съюз и не носи доказана полза.“

Абонатите на сп. „Нейчър“ могат да прочетат целия текст тук.

Аз не се канех да пиша за скандала около стволовите клетки, след като той завърши сравнително щастливо, но на 3. октомври нашият Факултетен съвет реши да „осъди неколегиалните и неакадемични изявления на членове на нашата гилдия (проф. Бобев, проф. Свинаров, проф. Кременски) в кампанията срещу университетската (Катедра по) неврохирургия по повод стволовите клетки“ (вижте целия протокол тук). Осъдените професори явно са критикували лечението публично.

Аз не съм лекар, камо ли неврохирург, но все пак искам да споделя мислите си по въпроса.

Първо, костният мозък съдържа кръвотворни и мезенхимни стволови клетки. И двете спадат към съединителната тъкан, която е твърде различна от нервната, затова ми се струва малко вероятно да се диференцират до неврони. Във всеки случай по мое мнение вероятността е твърде малка, за да оправдае инжектирането на костно-мозъчни стволови клетки в главния или гръбначния мозък на болните, което е инвазивна и (предполагам) не 100% безопасна процедура. Най-малкото е необходимо първо да се покаже, че лечението работи при опитни животни.

Второ, след като все пак експерименталното лечение е било опитано, мисля, че след разумен брой пациенти (много по-малко от 250) е трябвало резултатите, без значение дали са били положителни или отрицателни, да се изпратят за публикуване в рецензирано научно списание. Екипът твърди, че е постигнал положителни резултати – подобрение в цели 50% от пациентите. Но без публикация не е ясно дали това подобрение е установено „сляпо“ (т.е. от хора, които не знаят за лечението) или от лекарите, които са го провеждали, или дори от самите болни. В последните случаи е ясно, че не можем да разберем дали става дума за истинско подобрение или за ефект на плацебото.

Трето, лично аз в цялата история се отнасям с най-силно неодобрение към факта, че болните са плащали за лечението. Мисля, че хората, които се подлагат на експериментални медицински процедури, никога не трябва да плащат (дори в някои случаи може на тях да се плаща).

Въпреки това не бих искала да осъждам никого, понеже ми се ще да вярвам в добрите намерения на всички замесени. Не разбирам обаче защо членовете на факултетния съвет не удостояват със същото благо на съмнението своите опоненти. Затова изразявам солидарност с проф. Бобев, проф. Свинаров и проф. Кременски.

Етикети: Медицински университет, здравеопазване, наука, образование