„Не щем недъгави деца в квартала си!“

Неотдавна Светла писа за изоставените увредени деца: „Вместо да роним сълзи, да слушаме естрадна музика и да пращаме есемеси за горките „умствено изостанали“ дечица, а ако случайно видим такива на улицата, да ги отбягваме като прокажени, да схванем, че те заслужават уважение и зачитане на човешкото достойнство не по-малко от който и да е от нас.“

Така си е. И имаме още ужасно много път да извървим.

Преди 4 дни блогът за Могилино излезе с пост „Квартал „Средна кула“ не иска децата от Могилино„: „След като кметът на Русе Божидар Йотов предложи къщите за децата от Могилино да бъдат построени в квартал “Средна кула”, жителите му започнали подписка срещу идеята. Нямало да могат да понесат тежката гледка. Как щели майките да обясняват на децата си “какви са тези недъгави деца”?“

Напоследък така свикнахме да с подписките за различни благородни каузи, че често забравяме две неща: (1) малко е вероятно толкова лесно и просто действие като подписването да промени нещо и (2) фактът, че стотици (или хиляди) хора се подписват за нещо, сам по себе си не показва, че то е добро.

Справедливоста изисква да споменем, че в квартал „Средна кула“ има и хора, които не са съгласни с подписката. Но уви, другите гласове са по-кресливи. Ето коментар на същата страница: „Напълно съм сигурен че всеки които пише глупости че това било правилно хубаво съм наптлно сигурен че ако някои поиска да ги сложи на центъра на техните квартали те ще са първите протестиращи против това. Лесно да се говори така но реалноста е друга, никои ниама да поиска подобно заведение в центъра на квартала си.“ (Правописът запазен.) Други коментатори, например Петър на тази страница, искат децата от Могилино да се преместят в центъра на София. И, разбира се, дежурните расистки вариации на тема „махнете уродливите циганчета от възвишените ми арийски очи“ (тук предпочитам да не давам линк).

Не мога да разбера каква утеха намират мизерниците в заблудата, че всички други са същите мизерници като тях.

Аз не се смятам за особено добродетелна. Може би съм на средното равнище, може би дори под него. Но нямам нищо против в моя квартал („Захарна фабрика“ в София) да настанят хора с увреждания без оглед на възрастта и етническата им принадлежност.

Всъщност вече имаме център за рехабилитация на деца с церебрална парализа и изобщо не ми пречи да виждам как тези деца отиват в центъра и се връщат оттам в количките си, бутани от славните им майки.

Нямам нищо против да виждам в центъра на квартала си още увредени хора. (Един от доводите на жителите на „Средна кула“ е, че били претоварени, понеже, видите ли, вече имали старчески дом).

А идеята за настаняване в центъра на София е чисто заяждане, защото там е шумно, прашно, мръсно и няма педя свободно място.

Защо ли разпознавам отново добрата стара омраза срещу „привилегированите софиянци“? По време на войната в Югославия през 1999 някои жители на най-западните селища мрънкаха, че България не трябва да съдейства на НАТО с нищо, защото някои ракети падали в землищата на въпросните селища. Казваха, че софиянци били подкрепяли войната само защото нямало опасност ракета да падне върху тях.

Е, ракета падна и върху София, и то върху къща (нещо, което не стана никъде другаде в България). Нима това промени възгледите на някого?

Не че в София няма мизерници. Имаме си ги предостатъчно. Но мизерниците извън София явно си я представят като приказно местенце, където хомогенно население от лицемерни абстрактни хуманисти се радва на живот без проблеми.

На такива ми се ще да кажа: Не щете увредени деца? Пратете ни ги всичките, само вие не идвайте! 

Етикети: изоставените деца на България, увреждания