Posts Tagged ‘креационизъм’

В защита на науката, част 9 (последна)

май 26, 2008

Продължавам от част 8.

Глава 9, с която завършва книгата на Ленокс, е последна и изцяло с религиозно съдържание, така че няма нужда да я коментирам. Ще посветя този последен пост от поредицата „В защита на науката“ на обобщение и обръщение към читателя.

Как изобщо се стигна дотам през ХХІ в. в най-напредналите страни хората на науката да са в положение на отбрана? Ще цитирам нещо, писано от Хенри Хазлит по друг повод: „Груповите интереси, както ни припомня историята на митата, са способни да измислят най-хитроумни доводи защо трябва да бъдат предмет на особени грижи. Говорителите им представят план в тяхна изгода; и отначало той изглежда толкова нелеп, че незаинтересованите автори не си правят труда да посочат нелепостта му. Но груповите интереси продължават да настояват за плана. Ако той бъде въведен със закон, те ще спечелят толкова много, че си струва да наемат… специалисти по връзки с обществеността, за да го пропагандират. Обществеността чува доводите им толкова често и придружени с такова богатство от внушителни статистически данни, таблици, графики и диаграми, че не след дълго се подлъгва. Когато най-сетне незаинтересованите автори осъзнаят, че има реална опасност планът да бъде въведен със закон, обикновено е твърде късно. Те не могат за няколко седмици да се запознаят с въпроса толкова подробно, колкото наетите мозъци, които години наред са посвещавали на него цялото си време; те биват обвинени в неосведоменост и им излиза име на хора, позволяващи си да оспорват аксиоми.“

Напълно съм съгласна с един коментатор на сайта на Ричард Докинс, че „доверието на нашата култура в науката е намаляло“. И това ме плаши. Но не съм съгласна с него, че трябва да се запитаме „какво е направила науката (неволно), за да загуби това доверие или по-скоро да допусне да й го откраднат хора с хлопащи дъски“.

Човечеството е достигнало незапомнено благосъстояние благодарение на науката и получава от нея нови блага всеки ден. И как средният човек изразява своята благодарност? Като критикува научните теории по свое усмотрение и осмива учените, че се трепят за ниски заплати, след като (посредством демократично избраната власт) им е определил ниски заплати.

Да, науката обикновено се преподава безобразно. Но всеки, който се интересува, може лесно да намери добри книги и да се запознае с основите на науката самостоятелно. Информацията никога не е била по-достъпна.

Понякога имам чувството, че хората само се заиграват с неща като креационизма. Интересно им е да си направят умствен експеримент, да пробват нови идеи, да бъдат за малко „контра“ на това, което се е опитвал да им набие в главата досадният даскал. Само че това не ме успокоява, защото много от най-мрачните явления в човешката история са започвали точно така – като шега. Карл Сейгън в прекрасната си книга „Космос“ изразява мнение, че отчуждението на обикновените хора от търсачите и пазителите на знанието е довело до гибел цивилизацията на Стария свят.

Сега – един цитат на пръв поглед без връзка с горното. Ето какво пише Лид за една циганка, на която помага: „Казах й, че всъщност би могла да тръгне на редовно училище в един момент и т.н., че ако го направи, все някак ще измислим нещо за пътните и първоначалната издръжка. Тя обаче отказа… Иска работа за неграмотни. Колкото и да обяснявах, че такава работа ще има все по-малко … тя ми отговори “Каквото реши Господ”. Напомних й, че когато става въпрос за пари и зареждане на ваучъри, не се обръща към Господ, а към мен.“

Та и на мен ми се иска да кажа на хората: Ценете науката, защото, като ви потрябва нещо, не се обръщате към Интелигентния дизайнер, а към нея.

От Дизайнера няма да получите ваксина срещу детски паралич или дифтерия, нито лекарства срещу туберкулоза. Макар че Дизайнерът трябва да е осигурил самите заразни болести.

Науката е постигнала толкова много и още ще постигне. Не я упреквайте за това, което засега не е постигнала. Няма да е справедливо.

В предишните си постове дадох цитати като: (на стр. 92) „Науката все някога ще може да предложи решение на проблема. Такова отношение обаче предполага, че в крайна сметка ще има натуралистично решение. А ако няма? Нещо повече, ако би могло научно да се аргументира, че такова решение няма?“ (на стр. 148) „Произходът на информацията е отвъд човешката способност за разбиране.“

С други думи, хайде при първата трудност да вдигнем ръце и да обявим явлението, което ни затруднява, за непознаваемо. Такъв подход ще откриете у автори, които харесват неща като интелигентния дизайн. Докато ако се запознаете с историята на откритията в коя да е област от фундаменталната или приложната наука, неизбежно ще изпитате уважение към упорството и постоянството на учените. Защото ще прочетете разказ за делата на хора, които може да са били в плен на грешки, заблуди, предразсъдъци, ограничения, понякога дори на скудоумие или безчестие, но никога не са се предавали и от нищо не са се отчайвали.

Сега се обръщам специално към вярващите читатели: Стойте настрана и при всеки случай се разграничавайте от креационистите. Те вредят на християнството не по-малко, отколкото на науката. Първо, компрометират вярата и карат вярващите да изглеждат идиоти. Второ, пречат на просветата на християните и създават конфронтация между християни и хора на науката (и изобщо нехристияни). Не случайно точно в САЩ, където креационистите са най-многобройни и войнствени, атеистите вдигат скандали, ако на коледното тържество в училището на децата им се пее „Тиха нощ, свята нощ“ (подробности напр. тук и тук). Както пише Константин Чипев, „опитите да се преподават наукообразни алтернативи на дарвинизма може само да навреди – не само на научното обяснение на материалния свят. Креационизмът под всякаква форма е лоша теология, застъпвана от неинформирани и повърхностно мислещи вярващи, които търсят доказателства за Божието присъствие на грешно място.“ Радослав Марчев коментира: „Макар че съм вярващ християнин, не мога да не се съглася, че “научният” креационизъм (или интелегентния дизайн) в неговите грозни форми направи доста бели. Най-смешното в случая е, че те никога не са били общоприети. Преди време бях написал една статия за неговата история – ако на някой му е интересно ето го и линка: http://rado76.wordpress.com/2007/10/13/creationism

Не се залъгвам, че съм успяла да убедя всички. Ако някой вярващ е прочел този текст, много е вероятно все още да вярва в интелигентния дизайн… или поне да иска да вярва. Затова сега ще рискувам да нагазя в богословието, в което съм също толкова невежа, колкото Ленокс в науката. Ще попитам вярващия читател: Помисли хубаво – нима наистина твоят Бог прилича на Интелигентния дизайнер? Ако аз имах Бог, мисля, че бих предпочела той само да формулира природните закони, включително общия ход на еволюцията чрез мутации и естествен отбор, а не лично да сътворява видовете. Сега ще се опитам да обясня защо.

В по-ранен пост от поредицата цитирах стр. 128 от книгата на Ленокс: “Не бива да се забравя, че огромното мнозинство от мутациите, наблюдавани в лабораторни условия, имат вредно въздействие… Само една от хиляда мутации не е вредна…” Тук се налага въпросът: Ако Дизайнерът пряко сътворява геномите на видовете, защо изобщо са нужни мутации? Ако мутациите не са „суров материал“ за естествения отбор и следователно необходимост за развитието и дори за дългосрочното оцеляване на вида, то защо трябва да ги има? В частност защо съществуват толкова много вредни мутации? Защо трябва деца да страдат и да умират поради грешки в структурата на гените и хромозомите? Ако тези вредни мутации са страничен резултат на процес, абсолютно нужен за живота, можем да ги приемем; но ако видовете се създават и оцеляват чрез „интелигентен дизайн“, излиза, че Бог ненужно причинява страдания и преждевременна смърт на мнозина невинни във всяко поколение.

Второ, да си припомним вече цитираната стр. 74: “Биологията ни разкрива един свят, който навсякъде е белязан от интелигентен план… Свидетелствата за планиране се виждат в поразителния инстинкт за връщане у дома на гълъбите, ехолокаторната система на прилепа и системата за контрол на кръвното налягане в мозъка на жирафа. Списъкът може да се продължи безкрайно…“

Съвсем очевидно е, че горният списък е съставен пристрастно. Аз бих го продължила с не по-малко убедителни „доказателства“ за интелигентен план като зъбите на крокодила, отровата на плюещата кобра, хитиновите челюсти на кърлежа и променливия облик на маларийния плазмодий. Питам се дали привържениците на „интелигентния дизайн“ харесват идеята за Дизайнер, който със собствените си ръце сътворява всеки отделен вид, включително паразитните червейчета – причинители на слоновата болест и речната слепота, да не говорим за безбройните вируси и болестотворни бактерии, кои с „нередуцируемо сложни“ камшичета, кои без.

Разбира се, има толкова представи за Бога, колкото и вярващи. Допускам, че някои вярващи може би си представят Бог като Детската царица на Михаел Енде – с еднаква обич към всички Свои творения, били те красиви или грозни, добри или зли. Но предполагам, че повечето вярващи не биха искали техният Бог да ги цени колкото туберкулозната бактерия, която също е създал. И все пак целият човешки опит показва, че Бог ни оставя да се борим с бактериите и вирусите на равни начала, без да се намесва. Ще отидем ли крачка по-далеч да заявим, че Бог лично е сътворил болестотворните микроби молекула по молекула, защото те са прекалено сложни да възникнат чрез естествени процеси? На стр. 108 Ленокс твърдеше: “От гледна точка на модерното мислене не е твърде учудващо, ако е широко разпространено мнението, че еволюционната теория е изхвърлила Бога като ненужен и ирелевантен, дори определено притеснителен.” А според мен един Интелигентен дизайнер, който лично вмъква смъртоносни гени в микробните геноми, е далеч по-притеснителен от един Творец, който само наблюдава еволюцията отстрани, след като е „уредил“ тя да протича чрез мутации и естествен отбор.

Както вече споменах, никога не съм учила богословие. Възможно е съвременните богослови да са стигнали до съвсем задоволителни обяснения за съществуването на такива източници на страдание като вредните мутации и причинителите на болести. Аз обаче се съмнявам; а и да има такива обяснения, като че ли повечето вярващи не ги знаят или не ги приемат. Защо хора като отец Джеремая Райт, прочул се покрай енориаша си Барак Обама, и споменатата нобелистка Вангари Маатаи твърдят, че вирусът на СПИН е създаден от зли бели учени? Отчасти това може да се обясни с техния черен расизъм (безспорен) и интересно душевно състояние (твърде вероятно). Но не по малка важна причина според мен е желанието да се бутне под килима страхотният богословски проблем, който представлява един HIV-вирус, създаден пряко от Бога.

Ако Бог е Интелигентен дизайнер, който собственоръчно сътворява всеки вид, то наистина Той носи пряка отговорност за вируса на СПИН, както и за този на детския паралич, на рубеолата, на едрата шарка, на беса…, а също така за бактериите на чумата, холерата, туберкулозата, проказата, дифтерията (наречена още „удушвач на деца“), тетануса, антракса, петнистия тиф… – списъкът може да бъде продължен. Наистина не разбирам защо толкова много вярващи искат да виждат Бога като неуморен Конструктор на биологични оръжия, немалко от тях насочени изключително срещу Неговия образ и подобие.

Ако обаче се приеме, че Бог в началото на времето просто е „разпоредил“ еволюцията, когато и ако я има, да се извършва чрез мутации и естествен отбор, то ясно е, че ще има всякакви мутации. И повечето неизбежно ще са вредни, без това да е изрична Божия воля. Ясно е също, че където има свободна ниша за причинител на болест, много е вероятно еволюцията да я запълни с някоя зловредна мъничка твар. И това няма да е изрична Божия воля, а само странична проява на всеобщ закон, както смъртта на човек при падане от висок етаж е само странична проява на всеобщия закон за гравитацията. Нютоновата вселена понякога се оприличава на часовник, който Бог е навил и е оставил да работи. Еволюиращият жив свят по-скоро може да се сравни с калейдоскоп. И макар да не виждам проблем в убеждението, че Бог го е създал, не вярвам, че Той бърка вътре да намества цветните стъкълца, и то така, че само креационистите да видят невидимия Му пръст. Това ми се струва преголямо надценяване на собствените познания от страна на хора, които са затворени в същия калейдоскоп.

В защита на науката, част 8

май 23, 2008

Продължавам от част 7.

Глава 8. Маймунската машина

В началото на главата на стр. 136 Ленокс заявява: „А ако става дума за произхода на самия живот (т.е. за химичната еволюция), ние трябва да зададем на еволюционните теоретици още един въпрос: Тъй като отричате наличието на конструктивен план, а вместо това считате, че еволюцията обяснява произхода на биологичната информация, какви данни имате за механизми, които могат да направят това на основата единствено на естествени процеси?

Позволявам си да заявя за N-ти път, че въпросът е неправилен и издава величествената каша в главата на проф. Ленокс. За да приписваш едно естествено явление на естествени процеси и да изключваш свръхестествените, изобщо не е необходимо да знаеш механизма на тези естествени процеси или дори да имаш най-смътно предположение за него. Както писах другаде: „Изначалната грешка на креационистите е привличането на свръхестествени сили за обяснение на естествени явления. За да илюстрирам колко е нелепо това, ще дам пример от криминалистиката, която като науката се занимава изцяло с естествени явления и като науката не обещава цялата истина. Да допуснем, че снощи в глуха улица е бил намерен труп на мъж с прерязано гърло. Криминалистите, разбира се, ще започнат да търсят убиеца. Те може никога да не го намерят, но това няма да ги накара да прибягнат до работната хипотеза, че мъжът е бил заклан от ангел Господен с огнен меч.“

Нали уж Ленокс признаваше, че Бог не е и не може да бъде обяснение на природните явления, алтернативно на научното обяснение? Нали се присмиваше на древните политеисти, обясняващи гръмотевиците с бога на гръмотевиците? Защо да е суеверие да обясняваш гръмотевиците с бога на гръмотевиците, а е наука да обясняваш белтъците и ДНК с интелигентен дизайн? Нима нещо се променя и Бог по вълшебен начин се включва в науката, като го наречеш „Интелигентен дизайнер“?

Но няма значение, да приемем предизвикателството и да продължим. Както би казал Прометей, не сме се заели с игра на борсата, поправка на коли или друга дейност, в която некадърността автоматично се наказва. Така че можем да си приготвим пръстите за изсмукване на хипотези и давайте да е весело.

 

На стр. 137 се пояснява заглавието на главата: „(Еволюционистът) Хъксли застъпва възгледа, че маймуни, които удрят случайно по клавишите на пишеща машина – ако разполагат с достатъчно дълъг живот, неограничен запас от хартия и неограничена енергия – накрая по случаен начин ще напишат някое стихотворение на Шекспир или дори цяла книга. Имайки предвид възрастта на Вселената…, не е трудно да се види, че това е безсмислица… Нещо подобно по дължина на 23-ти псалм (кратко еврейско стихотворение от Стария завет) би отнело средно около 10 на степен 1017 години! Настоящата преценка за възрастта на нашата Вселена е някъде между 4 и 15 х 10 на степен 9 години!“

В своя пост за книгата Лид пише: „Няма как огромен брой маймуни да тракат на пишещи машини милиони години наред и да напишат и най-глупавия текст, който си чел в този блог…“

Аз възразих в коментар: „Маймуните, пишещи на машини, не са точна аналогия на еволюцията чрез мутации и естествен отбор. За да е аналогията поне малко от малко точна, трябва да е компютър, а не пишеща машина. Много компютри, свързани в мрежа. И програма, която разпознава смислените (и дори почти смислените) думи и съчетания, запазва ги и ги разпространява между компютрите. През повечето време маймуните са на режим Replace – натискайки клавиши, те заменят, по-рядко трият и добавят отделни символи в текст с горе-долу постоянна дължина. От време на време части от текста се копират, трият или разместват. Нека една от маймуните случайно да напише на своя екран МОТИЧЕ. Програмата ще разпознае това съчетание като близко до смислени думи, (ще го запази) и ще го разпространи на всички компютри в стаята. След това е въпрос на време някоя маймуна да го превърне в МОМИЧЕ, КОКИЧЕ, МЪНИЧЕ или МОТИКА. Веднъж получи ли се смислена дума, програмата ще я защити от унищожаване. След това, ако някоя маймуна налучка смислена добавка към думата, напр. интервал или пълен член, това също ще бъде съхранено. Предполагам, че има добър шанс след няколко дни да се стигне до КОКИЧЕТО ЦЪФНА. Ако някоя маймуна копира частта от текста, съдържаща КОКИЧЕТО ЦЪФНА, програмата ще пази от промени първия екземпляр, но ще позволи промени в копието. Така ще запазим КОКИЧЕТО ЦЪФНА, а на друго място в текста можем да получим МОМИЧЕТО ТРЪГНА. Надявам се, че тази аналогия ще помогне на еволюцията да изглежда не чак толкова невероятна.“

Лид отговаря: „Относно примера ти с маймуните, Ленокс го разглежда доста подробно и показва, че ако ще вкараш и компютър и ще му зададеш всички тия команди, така че да направиш еволюцията да не изглежда толкова странна, ти всъщност противоречиш на своя “отбор”, който всъщност се опитва да ни покаже, че еволюцията е сляпа :), а именно: вкарваш доста творчество и интелект. Всъщност ти съставяш програма, т.е. съвсем не действаш на сляпо.“

Аз поясних: „Кой се опитва да покаже, че еволюцията е сляпа? Как тя може да е сляпа, след като протича във физичния свят, подчинен на строги закони? Какво сляпо има в това, че за да живееш в горещ извор, трябва да имаш белтъци, които издържат на висока температура? Че животните, които плуват бързо, трябва да имат аеродинамична форма? Че водните гръбначни могат чудесно да карат с хрущялен скелет, защото водата ги крепи, но на сушата е необходим костен скелет? И как да моделирам всички тези железни изисквания в примера с маймуните, без да въведа програма с творчество и “интелект”? Ленокс всъщност доказва, че еволюцията БЕЗ ЕСТЕСТВЕН ОТБОР няма да стигне доникъде. Така е. И кво? Естественият отбор съществува, без оглед на това дали Ленокс го разбира или не. Ленокс, неспособен и нежелаещ да проумее истинската еволюционна теория, си прави “сламен човек” – някаква нелепа, измислена от него еволюционна теория, и разгромява този сламен човек.“

Да се върна на стр. 137. „(Еволюционистът) Докинс например цитира изчислението на Айзък Азимов за вероятността една молекула хемоглобин да се образува случайно от аминокиселини. Такава молекула се състои от четири аминокиселинни вериги, комбинирани една с друга. Всяка от веригите се състои от 146 аминокиселини, а в живите организми се срещат 20 различни вида аминокиселини. Възможните подреждания на 20 аминокиселини в една верига с дължина 146 е 20 на степен 146, което е приблизително 10 на степен 190. (В цялата Вселена има само около 10 на степен 70 протона!).

Тук ще вметна, че поначало не е уместно в тези обсъждания за пример да се използва хемоглобинът, който ранните форми на живот не са притежавали, нито пък са се нуждаели от него.

На стр. 138: „Докинс се опитва да разреши трудността…, като „разчленява невероятността на малки, удобни части и с това измамва случайността…““ На стр. 139: „Нека се опитаме да последваме Докинс и да редуцираме невероятността за образуване например на хемоглобиновата молекула, като разделим процеса на малки стъпки. Да кажем, че има 1000 стъпки до върха, и да разгледаме една много опростена ситуация, при която на всяка стъпка има само две възможности. Едната води към нещо жизнеспособно, а другата – не, така че естественият отбор я елиминира. Всяка стъпка е независима. Каква е вероятността да се намери правилният път до върха? Отговорът е 1 към 2 на степен 1000, което е приблизително 1 към 10 на степен 300.“

Само че тук Ленокс предполага, че всяко „поколение“, участващо в тази химична микроеволюция, има само един шанс и, ако го получи, оцелява, а ако не го получи, загива. В играта изобщо не се включва извънредно важния процес РАЗМНОЖАВАНЕ. Ако въведем възпроизвеждане на жизнеспособните комбинации, то тогава няма да имаме вероятност от 1 към 10 на степен 300, а чисто и просто вероятност 1 – събитието със сигурност ще настъпи. Ефективното размножаване е много важна предпоставка за еволюционната теория.  Не случайно Дарвин, още преди да обясни теорията си по същество, изтъква огромните възпроизводителни възможности на всички известни организми. Грешката на Ленокс е толкова колосална, че ми е много трудно да я приема за неволна. Защо тогава другите читатели не я забелязват? Защото обикновено човек не само не проверява, но дори не чете истински тези части от текста, в които става дума за математика. Оставя се на милостта на автора и приема резултатите му на юнашко доверие. За пръв път осъзнах това в прогимназията, след като забелязах, че теоремите и задачите в учебниците ни са пълни с печатни грешки.

Повечето хора се справят с математиката трудно. Мозъкът ни просто не е добре нагоден за нея. За това си има причина, а именно че единствените области от математиката, които са ни полезни в действителния живот, са по-елементарните раздели на аритметиката и геометрията. Ако не се занимаваме с наука, техника или икономика, едва ли ще ни се наложи да използваме нещо друго от математиката. Дори и теорията на вероятностите, която е специално разработена за ситуации от живота, не ни върши почти никаква работа. По-лошо – тя може да ни подведе жестоко. Питам се дали някой от вас помни Сали Кларк, за която дадох линк в един от предишните постове – майката, осъдена за убийство на двете си бебета само заради (погрешни) изчисления, че случайната им смърт уж била твърде малко вероятна. Пишейки за Кларк и други хора, осъдени въз основа на вероятности, престижното научно списание „Нейчър“ напомня: „Най-голямата практическа трудност… се крие в необикновено деликатната природа на статистическата аргументация, за която е установено, че лесно подвежда не само обществеността, а и специалистите.“

Защо теорията на вероятностите и статистиката крият такива капани? Защото можеш да изчисляваш вероятности само ако знаеш и вземеш предвид всички фактори, които имат отношение към процеса. Ето защо класическите примери, използвани в теорията на вероятностите, са простички – монети, разноцветни топки и зарчета, чийто център на тежестта, разбира се, се намира точно в средата. Ако центърът на тежестта е изместен към едната страна на зарчето, вече не можем да изчисляваме никакви вероятности. Педиатърът, въз основа на чиито показания е осъдена Сали Кларк, твърди, че вероятността за случайна внезапна смърт на две бебета в едно семейство е 1 на 73 милиона. Това изчисление обаче е направено въз основа на допускането, че двата случая са независими, докато в действителност двете братчета споделят както гени, така и фактори на средата. Други експерти по-късно заявяват, че ако в семейството вече е имало внезапна смърт на бебе, вероятността й за следващо бебе ще е между 0,5 и 1%. Да изчисляваш вероятности, без да имаш необходимите статистически данни или да познаваш отлично механизма и обстановката на разглеждания процес, означава да мамиш себе си и другите.

Ето друг пример как предвижданията за „твърде ниска вероятност“ могат да подведат. Преди няколко години 10 деца с вродена имунна недостатъчност са подложени на генна терапия, която при 9 от тях е успешна. Генът, който по рождение им липсва, е вкаран в клетките им така, че да се вгради на случайно място в генома. Предполага се, че вероятността при това да се повреди друг ген е нищожна, защото човешките гени са нарядко разпръснати сред ДНК, която не кодира нищо. Три години по-късно обаче две от децата развиват левкемия в резултат на вграждане на гена близо до друг ген, важен за клетъчното делене. Към днешна дата левкемия са развили три деца, като едно вече е починало. Предварителните оценки за вероятността и риска са недооценили факта, че в организма протича „естествен отбор“ на клетките с повишена склонност да се делят (левкемията като другите видове рак се развива по механизмите на еволюцията). В процеса, смятан за случаен, се е намесила непредвидена закономерност и това е променило изхода драматично.

Да се върна към маймунската машина: На стр. 140-142 Ленокс разказва как Докинс се опитва да получи фразата от „Хамлет“ „Струва ми се, че прилича на невестулка“, като „насърчава“ чрез естествен отбор всяка правилна буква. Няма да се спирам на това подробно, понеже ми се струва, че моят пример с кокичето и момичето е по-подходящ. (Той за разлика от примера на Докинс е почерпан пряко от днешните ни познания за доменната структура на белтъците, получаването на нови гени чрез дупликация на стари и еволюцията на генните семейства чрез дивергенция.)

Ленокс твърди, че отборът на правилните букви трябва да се осъществява от някаква „Главна маймуна“ (израз на креациониста Берлински) и че е нужен интелигентно заложен филтриращ принцип, насочен към крайна цел. „Премахнете филтриращия принцип, крайната цел и Главната маймуна и ще свършите в пълен хаос.“ Тук ми се ще да покажа конкретен пример как изглежда „Главната маймуна“. Веригата на нуклеиновите киселини е склонна да се сдвоява, като за сдвояването отговарят две възможни съчетания на нуклеотиди – или АТ (аденин-тимин), или ГЦ (гуанин-цитозин). Комбинацията АТ се крепи от две връзки, а ГЦ – от три, затова втората е по-стабилна. Понеже високата температура предразполага към разпадане на връзките, нуждата от стабилни връзки нараства, когато организмът живее на по-горещо. Ето защо бактериите, които живеят в горещи извори, имат РНК, богата на ГЦ. Как е постигнато това: Гените, кодиращи РНК, от време на време мутират. При това съдържанието на ГЦ или ще нарасне, или ще намалее. (То може и да не се промени, а освен това мутациите могат да имат други ефекти, но да не усложняваме нещата.) Щом изворът е горещ, бактериите с повече ГЦ ще оцеляват и ще се размножават по-успешно от тези с по-малко ГЦ. Днес наблюдаваме потомците на много милиони поколения „добри сървайвъри“ с много ГЦ. Каква Главна маймуна, какъв интелигентен филтриращ принцип, каква крайна цел, какви пет лева? Всяка точка АТ, заменена при случайна мутация с точка ГЦ, носи бонус.

На стр. 143-144 се дава „илюстрацията на Елиът Соубър на аналогията на Докинс. В нея той си представя комбинационна ключалка, която може да се отключи единствено от комбинацията МИСЛЯЧЕЕНЕВЕСТУЛКА.“ Ленокс „доказва“, че няма начин комбинацията да се получи чрез мутации и естествен отбор, защото организмът ще умре много преди да успее да налучка цялото съчетание. „Ако вашият успех в размножаването зависи от отключването на ключалката, не бихте оставили потомство. Това е ирония за Соубърр и Докинс, но една комбинация ключ-ключалка е високо специфична, нередуцируемо сложна система, която чудесно илюстрира защо при такива системи не може да има постепенно доближаване до пълната функция.

Разбира се, условието на задачата е погрешно, защото допуска отключване само и единствено от правилната комбинация. В действителност за една и съща ключалка са възможни няколко или дори десетки комбинации, кои повече, кои по-малко „правилни“, но всичките достатъчно правилни, за да я отключват – т.е. белтъкът да изпълнява функцията си. Тези варианти могат да са застъпени в различни индивиди от един вид като алели или да се различават в близки видове, без това непременно да е обусловено от адаптация към различни среди на живот. Знаем например, че преди човешкият инсулин да стане търговски достъпен, диабетиците са лекувани със свински и говежди инсулин, който се различава от човешкия по няколко аминокиселини. Той работи в човешкото тяло безупречно и единственият проблем е, че ако се използва дълго, имунната система го разпознава като чужд и произвежда антитела срещу него.

Ако се върнем на аналогията с ключа и ключалката – чудя се Ленокс наистина ли не се сеща или се прави, че не се сеща за похватите на крадците да отварят ключалки с шперцове, фиби и други подръчни средства, когато не разполагат със специфичния ключ.

 

На стр. 146: „Нека мимоходом да отбележим само, че условието правилно натиснатата буква да се запазва и никога повече да не се изгубва е еквивалентно на предположението, че благоприятните мутации винаги се запазват в една популация. Това обаче не е вярно, както показва сър Роналд Фишър в своя основополагащ труд „Генетична теория на естествения отбор“. Повечето благоприятни мутации се унищожават от случайни въздействия или от вероятно много по-големия брой вредни мутации.“

Допреди няколко страници естественият отбор беше толкова тривиален, че изобщо не беше научна теория, а сега се оказва, че полезните мутации обикновено не можели да се отбират :-). А ако си говорим сериозно – случва се полезна мутация да се затрие случайно, но вероятността да се запази и разпространи от раз е толкова по-висока, колкото полезното й действие е по-силно. Загубата на полезна мутация по случайни причини няма да спре еволюцията; в новите поколения ще продължат да се появяват мутации и някои от тях ще бъдат полезни – други полезни мутации или дори такива, които са близки до веднъж загубената. Не се очаква полезна мутация да се унищожи от вредна; ако организмът е подложен на толкова силно мутагенно въздействие, че мутациите му се получават една върху друга, то нищо не може да го спаси, но това в природата на практика няма как да се случи. Но самото допускане на Ленокс, че вредната мутация от цял геном ще вземе да улучи точно полезната мутация, показва колко е добре той с теорията на вероятностите и статистиката.

На стр. 146 Ленокс внушава, че трудността, свързана със „случайното“ получаване на къс текст, се умножава многократно, ако разгледаме цял геном като човешкия. Само че човешкият геном (или този на който и да е друг организъм) няма нужда да възниква по същия механизъм, по който са възникнали първите гени. След като веднъж имаме няколко гена (ако щете, дори само един ген), нови гени се получават от старите чрез удвояване (дупликация) на цели гени с последващо натрупване на разлики (дивергенция), удвояване на отделни части (домени) от различни гени с последващо комбиниране в нов ген и удвояване на целия геном (полиплоидизация). Но, разбира се, ако разглеждаш новите видове не като произлезли от вече съществуващи, а като сътворени наново, то наистина за всеки нов вид трябва някой да сглобява целия геном нуклеотид по нуклеотид. Това е херкулесовска и безкрайно досадна работа, с която според мен никой Интелигентен дизайнер, ако наистина е интелигентен, не би се занимавал.

Но да допуснем, че наистина Интелигентният дизайнер сътворява по този начин геномите на новите видове. Защо тогава той им дава само тези гени, които са имали преките им предшественици, плюс малко нови гени, получени чрез презрените процеси на „микроеволюцията“? Защо Дизайнерът не е дал на делфините и китовете рибешки гени за органи, неизмеримо полезни във водна среда, като хриле и странична линия? Защо не е върнал на човека гените за синтеза на витамин С, загубени от нашите маймунски предшественици? Щеше да спести на хиляди мореплаватели смъртта от скорбут. Защо не сътворява наново видове като американския гълъб, Стелеровата морска крава и птицата додо, изчезнали преждевременно от лицето на Земята по вина на човека? Нима на Интелигентния дизайнер не му стига интелигентността да архивира труда си и при нужда да го използва наново чрез Copy-Paste?

 

На стр. 148: „Интересно е да отбележим преценката на проф. Ноъм Чомски (признат като един от най-големите изследователи лингвисти на всички времена), че произходът на информацията е отвъд човешката способност за разбиране.“

Да запишем и това в тефтера.

 

На стр. 149-150 се обсъжда как се е развила клетката или по-скоро как не е могла да се развие. „Самите клетки проявяват „постоянство“, което говори, че има един вид нередуцируема сложност на клетката, разглеждана като цяло. Изумителното на клетката е, че тя е в състояние да се възпроизвежда сама. Вероятността тази способност да се получи случайно е още по-малка от вероятността ДНК или белтък да се получат случайно.“

Ленокс не разбира, че способността на клетката да се възпроизвежда сама пряко произлиза от способността на нуклеиновите киселини да се възпроизвеждат (реплицират). За разлика от него аз мисля, че след появата на РНК и белтъко-синтезиращия апарат (на първо време може и без ДНК) по-нататъшният път до цялостна жива клетка е бил сравнително лесен.

На стр. 151: „В продължение на много години молекулните биолози са считали… че геномът напълно обуславя наследствените характеристики на един организъм. Изглежда обаче се натрупват все повече доказателства, че това не е така. Например човешкият геном се състои от само около 30 000 гена – твърде малко, за да може да се обясни както невероятната сложност на нашите наследени характеристики, така и големите разлики между, да кажем, растенията и хората.“

Чудя се как човек с толкова слаба биологична подготовка като Ленокс може да си мисли, че е способен да определи колко гена трябва да съдържа геномът на един организъм. Явно той като много други антидарвинисти има антропоцентричен светоглед. Ето защо не може да повярва в общия произход и родството ни с другите организми, понеже тези факти му се струват нелепи и унизителни. Бих го посъветвала да прочете описанието на генома на фага (т.е. бактериалния вирус) ламбда, съдържащ само трийсетина гена, и да се опита да разбере как този геном работи. Обзалагам се, че от главата му ще почне да излиза пара.

 

След това на стр. 152-155 Ленокс се опитва да убеди читателя, че „централната догма“ на молекулната биология (според която наследствената информация тече само от нуклеиновите киселини към белтъка, но не и обратно), вече не била валидна. Няма да се опитвам тук да опровергавам глупостите, които е натворил в биологичното си невежество, защото за целта трябва да навлезем в дълбините на молекулна биология, където повечето от вас няма да искат да се потапят. Най-неуморните търсачи на истината отпращам към сайта си, където в раздел „Молекулна биология“ са разгледани всички явления, споменати от Ленокс – алтернативно снаждане, ДНК-репарация, участие на ензими в ДНК-репликацията, приони и нагъване на белтъци с помощта на шаперони. Нито едно от тези явления не включва матрична синтеза на нуклеинова киселина или белтък върху белтък, което би било опровержение на „централната догма“. Всъщност фактът, че репликацията на ДНК се катализира от ензими, е бил известен още когато „централната догма“ е била формулирана.

 

На стр. 155: „Ако в този момент ме убиете, всички химични вещества, от които съм съставен, все още ще съществуват. ДНК ще съществува, клетките също. Но аз вече няма да съм жив… Животът не е просто наличието на определени химични вещества в определена конфигурация. Но какво е тогава? Може би все пак има нематериално измерение?“

Ето ви прекрасна идея как да очистите някого, без да ви пипнат: Намерете и отнемете нематериалното измерение на неговия живот.

Аз пък досега мислех, че, смъртта изисква конкретна причина от съвсем материален характер.

В защита на науката, част 7

май 22, 2008

Продължавам от част 6.

Глава 7. Същност и обхват на еволюцията

В тази глава Ленокс се спира на разликите между:

- микроеволюция (стр. 121) – „вариация в рамките на предписани граници на комплексност, количествена промяна на вече съществуващи органи или структури„;

- макроеволюция (стр. 122) – „появата на нови органи и структури, на качествено нов генетичен материал; например еволюцията на многоклетъчни от едноклетъчни структури… увеличаване на сложността„.

На тези понятия, за мое голямо съжаление, читателят ще налети и в учебната и научната литература и по мои наблюдения колкото по-силно ударение се поставя върху тях, толкова по-малко текстът става за употреба. Най-читавата (всъщност единствената смислена) дефиниция, която мога да формулирам, е, че микроеволюция са еволюционните промени, които човек може да наблюдава пряко, докато макроеволюция са тези, които изискват твърде много време, за да бъдат наблюдавани пряко, и затова сме принудени да съдим за тях по резултатите им. Уви, дори сериозни учени често изказват твърдения, че макроеволюцията протича по механизми, принципно различни от тези на микроеволюцията. Колкото до креационистите, те от немай-къде признават микроеволюцията (трудно е да се оспорва обективен процес, който протича буквално пред очите ти), но отричат дарвиновия характер на макроеволюцията. Ленокс не прави изключение.

При обсъждането на микроеволюцията на стр. 121-122 Ленокс се спира на класическия учебников пример с индустриалния меланизъм при пеперудата брезова педомерка. Макар да уточнява, че „ако е верен, този пример би бил само илюстрация за микроеволюция и не би бил спорен„, Ленокс охотно посочва как той, „един от главните примери, преписван от учебник в учебник и афиширан като едно от най-важните доказателства за еволюцията, напоследък беше подложен на сериозни критики„.

Разбирам защо този кристален пример за промени под действието на естествения отбор вади очите на креационистите. Противно на твърдението на Ленокс, моята справка в научната литература не разкрива „сериозни критики“. (Няма нужда да ми вярвате, сайтът, който ви трябва, е тук.) Напротив, откривам съобщения, че изследователят, описал индустриалния меланизъм, след смъртта си (когато не е можел да се защити лично) е бил обвинен от една писателка в мошеничество – обвинение, което впоследствие е било отхвърлено (вж. напр. тази и тази статия). Изследванията върху индустриалния меланизъм са били продължени от други учени и се е установило, както се и очаква, че пречистването на въздуха води до намаляване на броя на тъмните пеперуди и увеличаване на броя на светлите, вж. напр. тази статия в престижното списание „Сайънс“. Нейният автор Ръдж тук задочно спори с Дж. Уелс, един от авторите, оспорващи примера с брезовата педомерка. В заключение Ръдж пише: „Критиците се опитват да ни убедят, че позициите на еволюционната биология се основават на десет примера, често цитирани в учебниците. От тази гледна точка е разбираемо, че символите на еволюцията се обстрелват с надеждата, че цялата постройка ще се срути… Интересният момент, който Уелс не разбира, е, че Дарвин и съвременниците му са се убедили в съществуването на еволюцията, без да разполагат не само с данните, които имаме днес, а и с повечето от примерите-символи, които толкова дразнят Уелс… Уелс успява да покаже само, че ако сравним статиите в научните списания, написани от професионални еволюционни биолози, и късите текстове, предназначени за ученици, ще видим разлики между двете описания. Ние си знаехме това и без Уелс да ни го казва.“

За мое съжаление между авторите, не одобряващи брезовата педомерка и дарвинизма, Ленокс посочва видната биоложка Лин Маргулис. Тя се прославя с вътрешно-симбионтната теория за произхода на някои органели (т.е. обособени части) на клетката – митохондриите, с които дишаме, и хлоропластите, с които растенията фотосинтезират. Преди няколко години бях дала на свой студент да направи реферат за митохондриите. Той в своя текст описваше накратко вътрешно-симбионтната теория и заявяваше, че не вярва в нея и в дарвиновата еволюция, на която тя уж е доказателство. Аз от душа се забавлявах с труда му и изтъкнах, че повечето части на клетката не се смятат за произлезли чрез вътрешна симбиоза, но никой не смята това за опровержение на еволюцията, така че дори да прибавим митохондриите към списъка, какво от това? Той, изглежда, се съгласи. Защо разказвам този случай? Защото Лин Маргулис мисли, че нейната вътрешно-симбионтна теория е опровержение на дарвиновата еволюция, а моят студент мислеше, че тази теория, напротив, е потвърждение на дарвиновата еволюция! Виждате, че към този въпроси всеки подхожда със свои убеждения, чието отношение към фактите често е твърде далечно.

 

Интересен пасаж има на стр. 123-124. Няма да го цитирам изцяло; накратко, там се твърди, че „естественият отбор изглежда почти тривиална идея„, че „строго погледнато, не е научна теория, а тавтология“ и че „не удовлетворява критерия на Попър за отрицаемост„. Прави се препратка към Попър в книгописа, гласяща, че „всъщност, самият Попър стига дотам да нарече еволюционната теория „метафизична изследователска програма„.

Понеже редът в книгописа не започва с името на автора, както съм свикнала, аз го пропуснах одеве и несправедливо обвиних Ленокс, че не е включил Попър дори в книгописа. Mea culpa, поправих се. Но моля, обърнете внимание, че Ленокс цитира думите на Попър, без да поясни, че според Попър тази „метафизична изследователска програма“ е много плодотворна и основа на добри научни теории. Също така той не посочва съответния труд на Попър („Безкрайното търсене“), за да може читателят да се запознае сам. Така че поддържам обвинението си в интелектуална нечестност.

А иначе съм склонна да се съглася с Попър, че дарвиновата еволюционна теория е повече философия и логика на ситуацията, отколкото наука, и че не отговаря на критерия за отрицаемост. Дори бих добавила, че доколкото можем да съберем доказателства против нея, вече ги имаме: класическият дарвинизъм постулира, че еволюцията винаги става чрез малки промени, докато всъщност тя понякога включва умножаване на целия геном (полиплоидизация) – промяна, която можем да наречем малка само ако разтегнем докрай дефиницията :-). И какво от това? Нима някой не е бил наясно, че дарвинизмът пречи на Ленокс не със своята наука, а със своята материалистическа философия?

 

На стр. 124-125 се цитира Пол Уесън: „Ние не можем да разберем големите иновации на еволюцията. Нито една не е била наблюдавана и ние нямаме представа дали в момента се извършва някоя такава. Нито една не е добре документирана чрез вкаменелости.“

Текст, който по същество повтаря последното изречение, заема стр. 128-134. Когато прочета нещо такова, ще ми се да попитам автора колко точно вкаменелости той би признал за „добро документиране“. Антидарвинистите гледат на количеството вкаменелости, както повечето хора гледат на количеството собствени пари – колкото и да са, все не им стигат. На мен като любител (т.е. не-палеонтолог) вкаменелостите, които се дават в учебниците, са ми напълно достатъчни.

 

Връщам се малко назад към стр. 119 (предишната глава), където Ленокс цитира опонента си Левонтин: „Еволюцията е факт, а не теория… Птиците са възникнали от не-птици, а хората – от не-хора. Никой, който претендира за каквото и да било разбиране на естествения свят, не може да отрича тези факти – също както не може да отрича, че Земята е кръгла и се върти…“ В настоящата глава на стр. 125 Ленокс прави разбор на този цитат: „Земята се върти регуларно и многократно около Слънцето. Твърдението, че птиците са възникнали от не-птици, е твърдение относно едно еднократно минало събитие. Да се поставя това ненаблюдаемо и неповторяемо явление в същата категория като наблюдаемите и повторяеми явления, изглежда толкова елементарна грешка, че човек не може да не се запита дали тук не играе някаква роля страхът от следите на божествения крак и дали предразсъдъците на материализма не взимат връх над здравия човешки разум. Тъй като микроеволюцията засяга наблюдаеми явления, тя е достъпна за методите на индуктивната наука… Но макроеволюцията не е непосредствено достъпна за такива методи, също както и химичната еволюция. Тъй като и двете в общи линии засягат неповторяеми минали събития, ние трябва да ги разглеждаме с методите, които са подходящи за една историческа наука, например с методите на заключаването за най-доброто възможно обяснение.“

Съгласявайки се принципно с разграничението между двете категории събития, бих искала да попитам проф. Ленокс: Коя точно историческа наука приема „следите от божествения крак“ за най-доброто възможно обяснение на което и да е минало събитие? (Наистина Атила е наричан „бич Божи“, но досега не мислех, че този израз трябва да се приема буквално.)

Една от най-важните области, изследващи неповторяеми минали събития, е криминалистиката. Не случайно еволюционистите казват, че ние не можем да наблюдаваме протеклата в миналото еволюция, но можем да съдим за нея по резултатите й, както криминалистите по следите на местопрестъплението правят извод за извършено убийство. Нека видим какво мислят хората на закона за обяснението на събития от действителния свят, били те настоящи или минали, чрез „божествения крак“. Превеждам от статията в Уикипедия за натурализма:

„Поддръжниците на креационизма твърдят, че възможността за действие на свръхестествени сили е неправилно изключена от настоящата практика и теория на науката. Привържениците на интелигентния дизайн настояват, че натуралистичното схващане за действителността не е необходимо, за да се прави наука. Те критикуват налагането на представа за света като затворена система от ненарушими закони, независими от теизъм и свръхестествена намеса, и твърдят, че това ще доведе науката до погрешни заключения и неправилно отхвърляне на изследвания, които включват такива идеи. Въпросът получава специално внимание на делото Кицмилер срещу училищния инспекторат на окръг Дувър през 2005. В своето заключение съдията Джон Е. Джоунс ІІІ от федералния съд на Съединените щати заявява, че „Методологичният натурализъм е основополагащо правило на съвременната наука“. Това съдебно решение поставя прецедент…“

Съдия Джоунс, разбира се, е лаик в науката, но като юрист има познания за действителносттта и критично мислене. Той явно е разбрал нещо, което убягва на креационистите и лековерните им читатели: че явленията в живата природа не са принципно различни от останалите явления и съответно, ако допуснем в еволюцията да бъдат намесени свръхестествени небивалици, ще бъдем принудени да ги допуснем и навсякъде другаде. Кажеш ли А, трябва да кажеш цялата азбука. Ако Джоунс беше подкрепил „интелигентния дизайн“, той щеше да наруши не само Конституцията, а и самите основи на правораздаването. Утре всеки нечестен адвокат би могъл да се изправи срещу него в съда и да пледира, че не клиентът му, а Интелигентният дизайнер е източил фирмения пенсионен фонд или е хвърлил жертвата през прозореца. И Джоунс не би могъл копче да му каже.

Между другото присъдата на Джоунс не му се разминава току-така в страна, гъмжаща от войнстващи антидарвинисти. Освен че е наричан предател и фашист, той получава заплахи за живота си, поради което заедно със семейството си е поставен под денонощна охрана. Това по повод на вече цитираните опити на Ленокс да си приписва мъченичество.

 

На стр. 126: „Убедени дарвинисти като Джон Майнард Смит и Е. Сцатмари признават: „Няма теоретична основа, която да оправдае очакването, че в еволюционните линии сложността ще нараства с времето; няма и емпирични данни, че това се случва.“… Тези мисли подчертават схващането на биолога и философ Паул Ербрих, че „механизмът на мутация и отбор е оптимизационен механизъм“. Това означава, че той дава възможност на вече съществуващи живи системи да се адаптират избирателно към променящите се условия на околната средат. Той обаче не създава нищо ново.“

„Очакването, че в еволюционните линии сложността ще нараства с времето“, съществува само в главата на Ленокс и други хора със слаба биологична подготовка. Всеки що-годе запознат с биологията знае, че сложността не само не нараства във всички еволюционни линии, а в някои дори намалява с времето (например при паразитите). Колкото до твърдението, че мутациите „не създават нищо ново“, то е толкова „извънка пътя“, че не виждам нужда да го коментирам. Дали Ленокс скоро (или изобщо някога) е чел що е мутация? Предполагам, че тук с мен ще се съгласят не само биолозите, а и хората с наследствени болести и техните близки.

 

На стр. 127: „Експерименти в изкуствения отбор… показват, че изглежда има ограничения за вариациите, които дори и най-умелите селекционери могат да постигнат – което от своя страна означава, че естественият отбор (курсивът  е на автора – М.М.) вероятно постига много по-малко. Пиер Грасе, виден биолог…, подчертава, че винените мушици си остават винени мушици, независимо от хилядите селекционирани поколения и всички предизвикани мутации. В действителност капацитетът на вариация на генофонда, изглежда, се достига доста рано в хода на процеса. Ернст Майр нарича този феномен „генетична хомеостаза“ – бариерата, която селективното развъждане не може да премине поради настъпване на стерилност или изтощаване на генетичната изменчивост.“

Ще обсъдя този откъс отзад напред. Добре, че съм чела съответната книга на еволюциониста Майр („Популации, видове и еволюция“), та знам, че Майр не смята генетичната хомеостаза за непреодолима бариера – детайл, който Ленокс удобно пропуска.

Многократно споменаваният еволюционист Левонтин в своята книга „Генетичните основи на еволюцията“ посочва случай на изолирана популация от винени мушици, която само за 10-12 години се превръща в зараждащ се вид. Това според мен е доста впечатляващо. Наистина тези винени мушици „си остават винени мушици“, доколкото не напускат рамките на рода Винена мушица (Drosophila). Защо Грасе мисли, че трябва да се очаква няколко години отбор и няколко хиляди селекционирани поколения до доведат до разлики с ранг на родови белези, не мога да кажа. Но да не обвинявам човека – не съм чела текста му и не бих се учудила, ако всъщност той твърди нещо съвсем друго.

Всички посочени възражения обаче бледнеят пред това, което Ленокс разкрива в първото изречение от откъса – а именно необоснованото убеждение, че естественият отбор, зад който по презумпция не стои интелигентен разум, „вероятно постига много по-малко“ от изкуствения, зад който такъв разум стои. Тук според мен виждаме една изначална грешка на креационистите, а именно убеждението, че естествените, нерегулирани и непланирани процеси, дори ако могат да постигнат нещичко, то е неизмеримо по-малко от това, което може да се постигне с разумно регулиране и планиране. Всеки от нас знае градинари, които не понасят диви цветя и неподкастрени дръвчета; домакини, разграфили забавленията на гостите си до минута; родители, разграфили по същия начин дневния режим (вкл. игрите) на злощастните си деца; и най-лошото – икономисти и политици, които постоянно виждат всякакви злини във великия свободен пазар и все напират да го „наблюдават“, регулират, лицензират, деформират с данъци, такси, акцизи, квоти, субсидии и мита, а когато им се удаде възможност – и да го унищожат изцяло и да въведат пълноценен социализъм. На това тотално планиране ние в България ядохме попарата половин век и явно ще ни трябва още толкова, за да се посъвземем. Изобщо натрапчивата идея за планиране може не само да отрови всеки миг от ежедневието, а и да причинява катастрофи от исторически мащаб – и го е правила многократно. Затова за мен убеждението, че планираният процес винаги е по-добър от спонтанния, е не само заблуда, а и умствен дефект с чудовищни последици. С него трябва да се борим неуморно, както правят Адам Смит, Фридрих фон Хайек, Хенри Хазлит, Карл Попър, Пол Джонсън и други големи умове. Между другото мисля, че напредъкът на икономиката, преуспяването и развитието на най-добрите фирми в уж хаотичния свободен пазар е добър модел на дарвинова еволюция.

 

Пак на стр. 127: „Сър Фред Хойл подхожда към въпроса от математическа гледна точка и изследванията му го водят до съмнение в представата, че микроеволюцията може да се екстраполира до макроеволюция. „Когато стана ясно, че Дарвиновата теория не може като цяло да е вярна, все пак остана един въпрос, тъй като на мен ми беше трудно да приема, че теорията е напълно невярна. Когато идеите се базират на наблюдения – както определено е случаят с Дарвиновата теория – те обикновено са валидни поне в областта на наблюденията. Проблеми могат да се появят, когато се екстраполира извън областта на наблюденията. И така, въпросът, който се постави, беше да се определи докъде е валидна теорията и защо точно отвъд една определена точка тя престава да бъде валидна.“ Стр. 128: „Е, здравият човешки разум би казал, че Дарвиновата теория е вярна в малкото, но не и в голямото. Зайците произлизат от други, малко по-различни зайци, а не от (първичен) бульон или от картофи (черният шрифт мой – М.М.). А откъде произлизат първоначално, е проблем, чието решение тепърва трябва да се намери, както и на много други въпроси от космическа величина.

Моля, погледнете отново двете почернени изречения. Хойл твърди, че Дарвиновата теория не е вярна в голямото, защото зайците не произлизат от картофи или първичен бульон. За мен има две възможности: той или знае, че погрешно приписва небивалици на опонентите си, и тогава е нечестен, или наистина смята, че дарвинистите вярват в самозараждането на гръбначни животни от растителни части или аморфно вещество. За протокола: доколкото знам, последният биолог, действително твърдял това, е ван Хелмонт в началото на ХVІІ в. Линкът е към страница за абиогенезата, която между другото посочва, че креационистите често бъркат абиогенезата (т.е. зараждането на жива от нежива материя) с еволюцията.

Сър Фред Хойл беше цитиран от Ленокс и по-рано. Нека припомня, че той е астроном и следователно по презумпция разбира от биология само една идея повече от самия Ленокс. Следователно няма какво да му се чудим, че не може да различи еволюция от самозараждане и има биологични познания на равнището на ранния ХVІІ в. Ако аз се заема да оценявам и критикувам астрономическите теории, вероятно ще се изложа не по-малко от Хойл. Изглежда, креационистите нямат друга схема за аргументация освен „един невежа се позовава на авторитета на друг невежа“.

 

На стр. 128: „Не бива да се забравя, че огромното мнозинство от мутациите, наблюдавани в лабораторни условия, имат вредно въздействие… Само една от хиляда мутации не е вредна…“

Статистиката „999 от 1000 мутации са вредни“ е много пресилена, но принципно горното твърдение е вярно: мнозинството от мутациите са вредни. Моля, запомнете това, то е важно. Ще се върна към него в по-късен пост.

 

В края на главата Ленокс разглежда въпроса дали приликата между видовете говори за общ произход. На стр. 134: „В много учебници виждаме класификации на кости с подобна структура от различни животни или пък научаваме, че земноводните, птиците и бозайниците имат редица сходни гени. Това обикновено се тълкува като доказателство за общ произход и оттам – за еволюция. Но също толкова успешно би могло и да се разбира като общ конструктивен план.“ На стр. 135: „Автомобилите например могат да се подредят в йерархия. Но всички автомобили имат подобни части, понеже те са съществени за тяхното функциониране и понеже са направени по общ конструктивен план, а не понеже са произлезли една от друга.“

Само че има една много съществена разлика между организмите и другите обекти като автомобилите: новите автомобили се конструират от части, които нямат автомобилен произход, докато новите организми пряко произлизат от вече съществуващи организми чрез размножаване. Общият произход на видовете следва от начина, по който идват на бял свят съставящите ги индивиди. Ако всеки нов вид не се развива от предшестващ вид, а се появява чрез творчески акт на Интелигентния дизайнер, то защо Дизайнерът изобщо е създал размножаването? Защо не сътворява всеки отделен индивид de novo, както прави Богът на еволюцията в романа на Тери Пратчет „Последният континент“? Наличието на два съвсем отделни механизма за получаване на индивиди – чрез размножаване, когато те са от същия вид, и чрез сътворение, когато те са първите представители на нов вид, противоречи на известните факти, логиката, здравия човешки разум и бръснача на Окам.

Главата завършва на стр. 135 с цитат от креациониста Стивън Майер: „Постулирането на един ненаблюдаван Конструктор не е по-ненаучно от постулирането на ненаблюдавани макроеволюционни етапи.“ Понеже ми омръзна по сто пъти да обяснявам елементарни неща, сега отивам направо на бутона за публикуване, оставяйки изречението да сияе необезпокоявано с цялата си преголяма глупавина.

В защита на науката, част 6

май 21, 2008

Продължавам от част 5.

Глава 6. Наистина ли часовникарят е сляп?

Тази глава ми харесва повече от предишните, защото в нея Ленокс се занимава с опонентите си и цитатите от тях ми идват като глътчици свеж въздух. Заглавието е заето от книгата на Докинс „Слепият часовникар“, от която на стр. 105 се цитира: „Единственият часовникар в природата са слепите сили на физиката…“

По-долу на същата страница: „Нека за малко се върнем назад и да си спомним, че образът на часовникаря във връзка с аргумента за разумен дизайн има дълга история. Цицерон (106 – 43 пр. Хр.) разсъждава за подреденото движение на звездите и планетите от гледна точка на своите познания за интелигентно конструираните машини: „Когато наблюдаваме как нещо се задвижва чрез техническо средство… ние не се съмняваме, че това е постижение на разума; когато обаче видим как небесните тела се движат с нечувана бързина и се въртят… тогава съмняваме ли се все пак, че и те не са дело просто на разум, а на един разум, който е съвършен и божествен?“ Тук Цицерон векове по-рано предугажда прочутата класическа формулировка на аргумента за съзнателната конструкция на Уилиям Палей, теолог и натуралист от ХVІІІ в.: „Нека си представим, че, пресичайки една полянка, се спъна в камък и ме попитат как камъкът е попаднал там. Вероятно поради липса на обратната информация ще отговоря, че той винаги си е бил там. И може би няма да е толкова лесно да се покаже, че този отговор е абсурден. Но нека си представим, че намеря на земята часовник и ме попитат как часовникът е попаднал на това място. Едва ли би ми дошъл на ум отговорът, който току-що дадох за камъка – че, доколкото знам, часовникът винаги си е бил там… Часовникът трябва да е бил направен от часовникар…“

Примерите, които Ленокс дава в своя подкрепа, според мен по-скоро говорят срещу него. Цитатът от Цицерон показва колко лесно интелигентен човек може да приеме за постижение на „съвършен и божествен“ разум нещо, което всъщност чудесно се обяснява със „слепи“ природни сили (доколкото днес дори креационистите не твърдят, че Бог лично търкаля небесните тела по техните орбити). Колкото до примера с часовника, аз мисля, че именно в подтекста на „интелигентния дизайн“ е много логично човек, намерил часовник, да мисли, че часовникът винаги си е бил там. Защо да не е бил там винаги или по-точно откакто се е оформила Земята? Наистина хора-часовникари има сравнително отскоро, но след като постулирахме и божествен Часовникар, способен да сътворява неща, които не се оформят сами по естествен път, какъв е проблемът? Щом „интелигентният дизайнер“ е сътворил далеч по-сложните белтъци, нуклеинови киселини, бактериални камшичета и цели клетки, то един часовник ли ще му се опре? Вярно, повечето часовникови механизми ще се износят за четири милиарда години, но има и някои трайни, пък и в условието на задачата не се изисква намереният часовник да работи :-). Така че привърженикът на „интелигентния дизайн“, ако е последователен в абсурдните си възгледи, трябва да каже: „А бе, на мен ми е съвсем ясно как е възникнал и еволюирал животът, само се чудя защо всяка неделя се разхождам по къра и още ни веднъж не съм попадал на часовник.“

Виждате ли защо „интелигентният дизайн“ не е наука? Защото с него може да се „обясни“ абсолютно всичко, което значи, че в действителност не се обяснява нищо.

 

На стр. 108: „От гледна точка на модерното мислене не е твърде учудващо, ако е широко разпространено мнението, че еволюционната теория е изхвърлила Бога като ненужен и ирелевантен, дори определено притеснителен.“

Аз, напротив, мисля, че схващането за Бога като пряк двигател на еволюцията и Творец на видовете неизбежно води до заключения, „определено притеснителни“ от морална гледна точка. По-нататък ще се спра на въпроса специално.

На стр. 111: „Имало е и сега има водещи учени, които приемат еволюционните механизми като метод, избран от Твореца, за да произведе многообразието на живота. Самият Дарвин е имал такива поддръжници…“

Това според мен е съвсем логичен възглед и не виждам защо не го възприемат повече вярващи. (Дори го застъпва героиня от друга моя проекто-книга, която вероятно така и няма да напиша.) 

 

Стр. 114: „Наистина ли еволюционният механизъм може да понесе цялата тежест, която му се възлага? Може ли той да обясни не само многообразието, но и самото съществуване на живота? Но в момента, в който този въпрос се отрони от устата ви, за мнозина могъщи хора вие вече сте извършили най-наивното възможно интелектуално самоубийство. Както се изразява Докинс: „Без каквото и да е съмнение може да се каже, че ако срещнете някой, който твърди, че не вярва в еволюцията, този човек е или невежа, или глупав, или луд (или злонамерен, но аз бих предпочел да не разглеждам тази възможност).“ И така, сега аз се изправям пред въпроса дали да посмея да рискувам да получа квалификацията на Докинс за лудост, като продължавам тези разсъждения. Защо просто не се откажа и не оставя спора на това равнище? Е, една причина е, че ме поразява яростта на протестите. Защо те са толкова остри? Защо само и единствено в тази област на интелектуалната дейност съм чувал изявен учен (Нобелов лауреат) да казва: „Вие не бива да поставяте под въпрос еволюцията“?  (Преход към стр. 115.) Все пак учените са посмели да поставят под въпрос и Нютон, и Айнщайн! Не печели ли цялата наука, колкото и да е непоклатима, от периодичното поставяне под въпрос в духа на Аристотел, който казва, че тайната на успеха в науката е да се задават правилните въпроси? Ако задаваме неправилни въпроси, поне трябва да ни се каже защо… Колин Патерсън ни напомня предупреждението на Карл Попър, че дори и една научна теория може да се превърне в интелектуална мода, в заместител на религията, в утвърдена догма. Той добавя: „Това несъмнено се е случило с еволюционната теория.“

Отново ми се ще проф. Ленокс да е в стаята, този път за да го попитам защо мисли, че ще го сметнат само за луд. Защо веднага отхвърля другите три посочени от Докинс възможности? Без да изключвам възможността да е луд, предпочитам да не я коментирам, защото нито съм психиатър, нито вярвам в диагнозите от разстояние. Да видим другите възможности.

Че Ленокс е невежа в науката, следва пряко от биографията му, както посочих в част 1. Единствената му документирана научна подготовка са уроците от средното училище (вероятно добре забравени). Така че той разбира от наука, колкото аз например от електроника. С тази разлика, че аз не давам акъл на съпруга си как да поправя телевизори, нито пиша книги, опровергаващи ръководствата по електроника и приписващи транзисторите на божествен Творец. Отново цитирам Прометей: „Виждал съм хора, много компетентни в области извън науката, да се излагат… като си въобразяват, че техните умения например в бизнеса някак са ги надарили със способността да разбират науката и медицината… Трудно ми е да се поставя на тяхно място – да си представя, че съм експерт в област, в която почти (или изобщо) не съм обучаван. И подозирам, че това явление е ограничено за науката, защото не виждам много хора да си приписват несъществуваща компетентност по финанси, бизнес, поправяне на водопроводни тръби или на коли. Може би защото, ако се правиш на експерт в тези области, бързо ще се удариш в острите ръбове на действителността във вид на загуби на борсата, фалит, течове и коли, които не вървят. Докато, ако се правиш на експерт в науката, трябва много да се постараеш, за да се сблъскаш с действителността. Стига само да не се опитат да пренебрегнат закона за гравитацията или някои важни и неотменими факти от човешката физиология, повечето пишман-учени ще останат в блажено неведение за своето безумие.“

Относно глупостта – четейки Ленокс, се сещам за израза „свръхинтелигентна глупащина“, с който Тери Пратчет описва героя си Ерик от едноименната книга. Трудно е да се допусне, че човек с посредствен интелект може да публикува 70 математически статии. Още по-трудно ми е да нарека схващанията на Ленокс за еволюцията другояче освен глупости. Струва ми се, че той отхвърля дарвинизма просто защото не може да го разбере. Според мен Ленокс има ум, тясно специализиран в една посока, но не осъзнава това и се залъгва, че е надарен и в други области.

Относно злонамереността – това е тежка дума, но в предишните постове по темата дадох няколко примера за интелектуална нечестност. В този цитат най-сетне се споменава Попър, значи Ленокс все пак знае за неговото съществуване! Но да го цитираш едва тук, и то в такъв подтекст, за мен е ново „сгазване на лука“.

Острите и яростни протести „само и единствено в тази област на интелектуалната дейност“ са логични, защото само и единствено тази област е под непрекъснат обстрел от мощно и все по-засилващо се лоби на антинауката. Ако Ленокс иска да знае защо задава неправилните въпроси, достатъчно е да прочете кое да е подробно описание на научния метод. Да питаш дали Господ Бог е сътворил живота, повишил честотата на алергиите в град Х или оставил часовник на местопрестъплението, определено са неправилни въпроси в света на науката.

Наистина някои са „посмели да поставят под въпрос и Нютон, и Айнщайн“ (всъщност самият Айнщайн отхвърля Нютон освен като приближение), но техните гласове са заглъхнали бързо. Затова, ако преподаваш теориите на Нютон и Айнщайн, няма да попадаш във всеки курс на отровени млади умове, които оспорват урока ти, преди дори да са го чули. А когато реши да се развее по площад „Славейков“, преподавателят-физик не вижда на всяка сергия лъскави книжлета със заглавия като „Грешката на Нютон“, „Черната кутия на Айнщайн“ или „Погребала ли е физиката Бога?“. Затова, ако някой изрази невяра в Нютон и Айнщайн, физиците няма да реагират така остро, както реагирам аз сега (макар че ще си мислят за него точно същите неща).

Не печели ли цялата наука, колкото и да е непоклатима, от периодичното поставяне под въпрос…“  – не. Това, което е веднъж установено с редица независими изследвания на високо равнище, трябва да се поставя под въпрос само при толкова железни основания, колкото има Айнщайн, за да оспорва Нютон. Щом веднъж се е установило например, че СПИН се причинява от вируса HIV, не трябва да се обръща внимание на нестабилните умове, които отричат това. Ако искат, нека си инжектират уж безвредния вирус и ще видят сами. Щом най-добрите учени смятат, че HIV е преминал към човека от маймуните, не е добра идея да се дава ухо на всяка расистка откачалка (пък била тя и нобелист), която го обявява за изобретен от белите за изтребване на черните. Как би могла науката да напредва, да трупа нови постижения, ако учените са принудени да хабят време и сили, за да бранят старите постижения от всякакви изсмукани от пръстите нападки на случайни хора? Ако разглеждаше сериозно критиките срещу дарвинизма (или други установени теории), биологията би спечелила толкова, колкото би спечелила физиката, ако разглеждаше сериозно всяко постъпило предложение за вечен двигател (благодаря за хубавия пример, проф. Ленокс).

 

На стр. 117: „Видяхме, че натурализмът не следва логически от биологичната еволюция. Но какво да кажем за обратното – ако предположим, че натурализмът е верен? Тогава несъмнено логически необходимо следва, че трябва да е имало някакъв вид еволюция – напълно независимо от каквито и да било доказателства, които биха могли да се открият. Каква друга възможност може да има? Ако например започнем с материалистическата хипотеза на Докинс, че всичко, което съществува, са материята, респ. енергията, и физическите сили, тогава има само една възможност – някакъв вид еволюционна теория. Далеч преди Докинс и дори преди Дарвин, древният гръцки философ материалист Епикур е използвал подобна логика, за да развие еволюционна теория от теорията на атомите на Демокрит. И така, от гледна точка на натурализма и материализма еволюцията е абсолютна философска необходимост.“

Този откъс не ми е съвсем ясен, но доколкото го разбирам, не мога да се съглася с него. Наличието на необходими условия за еволюция не обуславя непременно протичане на еволюция (освен може би ако предвидим неограничено дълъг период от време). Появата и развитието на рака е сходен с еволюцията процес, за който съществуват необходимите условия във всеки човешки организъм. Въпреки това много хора живеят дълго и умират по други причини, без да са развили дори доброкачествен тумор.

В защита на науката, част 5

май 20, 2008

Продължавам от част 4.

Глава 5. Сложност и информация

След нелоша уводна част за информационното съдържание на различни поредици от символи Ленокс на стр. 86-89 излага схващането си, че белтъците и генетичният код не може да са възникнали от само себе си, защото вероятността за това е твърде малка. Ето един представителен откъс от стр. 87: „Сред многото различни видове аминокиселини има 20, които участват в протеините. Ако имаме смес от всички тях, вероятността правилната аминокиселина да попадне на определено място в белтъцната верига би била 1/20. Така вероятността 100 аминокиселини да се подредят в правилния ред би била (1/20) на степен 100, което прави 1 към 10 на степен 100, което пък е невъзможно малка вероятност.“ На следващата стр. 88: „Сър Фред Хойл сравнява тази вероятност за спонтанно образуване на живот с вероятността след преминаване на торнадо през склад за старо желязо да се образува спонтанно Боинг 747!“

Ще повторя това, което писах в предишната част: „Целият този текст се основава на нелепата предпоставка, че примитивните полимери на зараждащите се живи системи в първичния океан са можели да вършат работа само ако са толкова съвършени, колкото и тези, които наблюдаваме в съвременните живи клетки.“

Според сегашните научни схващания развиващият се живот е минал през етап, когато се е състоял изцяло от РНК, а белтъците са се присъединили впоследствие. Никога не съм правила изследвания в тази област, но както си представям нещата, първите белтъци трябва да са били такива, които се свързват с РНК неспецифично и й носят някаква полза – например защитават я от вредни въздействия на заобикалящата среда. Понеже по-късно ДНК е поела геномната функция на РНК, най-известните съвременни белтъци с такава функция са ДНК-свързващи. Това са хистоните в ядрата на телесните клетки и протамините в ядрата на сперматозоидите. От изследванията върху тези и други белтъци, свързващи нуклеинови киселини, знаем, че главното условие един белтък да върши тази работа е в състава му да преобладават основни аминокиселини (логично, щом нуклеиновите киселини са киселини, то за да взаимодействаш с тях, е достатъчно да си основа). А след като съставът е по-важен от последователността, то такъв белтък сравнително лесно би могъл да се синтезира и от примитивен, несъвършен белтъко-синтезиращ апарат. Освен това някои белтъци, свързващи нуклеинови киселини, са доста малки (за белтъци). Протамините на бозайниците имат верига, дълга само около 50 аминокиселини. На това отгоре над половината от веригата е заета от една и съща аминокиселина – аргинин. Ако допуснем, че по някаква причина в средата се съдържа повече аргинин, отколкото други аминокиселини, то обезкуражаващите изчисления „вероятност от (1/20) на степен не знам си каква“ отпадат автоматично.

Сега ще дам дълъг нередактиран цитат, който започва от края на стр. 91, обхваща цялата стр. 92 и част от стр. 93. Моля, затегнете предпазните колани.

И така, изглежда има все по-убедителни признаци за това, че случайността (произвол) и необходимостта (закон) не са в състояние да обяснят произхода на богатата на информация биологична комплексност. Тук ще се възрази, че е изключително трудно да се докаже отрицателно твърдение. И също, че ако се откажем от надеждата, че информацията би могла да се произвежда от природен процес, и я припишем на интелигентен източник, това във всеки случай би било признак на интелектуален мързел. Науката все някога ще може да предложи решение на проблема. Такова отношение обаче предполага, че в крайна сметка ще има натуралистично решение. А ако няма? Нещо повече, ако би могло научно да се аргументира, че такова решение няма? Една добра илюстрация за това, което имам предвид, са опитите за конструиране на перпетуум мобиле. Всяка година се пишат множество статии, които твърдят, че авторите им са открили тайната на вечния двигател. Но учените не гледат сериозно на тези статии. Всъщност повечето от тях изобщо не се четат. Причината да не се четат не е, че учените, които получават тези статии, са интелектуално мързеливи и не желаят да обмислят нови аргументи. Причината е, че те вярват в закона за запазване на енергията, от който следва, че перпетуум мобиле не може да съществува, и следователно опитите за конструирането му са загуба на време. В областта на чистата математика, ако дадено предположение е било атакувано в продължение на много години и всички опити да бъде доказано са се проваляли (като прочутия опит да се раздели един ъгъл на три равни части само с помощта на линия и пергел), тогава математиците не непременно ще се откажат от опитите да го доказват, но ще предприемат и опит да разберат дали то може да бъде опровергано (както е и станало най-накрая с разделянето на ъгъла). Защо да не се обмисли прилагането на същата логика към проблема с произхода на информацията? Не е ли възможно провалът на всички досегашни опити за натуралистично обяснение да е ясно указание, че трябва да погледнем в другата посока и да видим дали няма информационно-теоретичен аналог на закона за запазване на енергията? Ако има, бихме си спестили много ценно научно време и усилия, като се откажем от търсенето на информационно-теоретичния еквивалент на вечния двигател. Математикът и философ Уилиям Дембски застъпва възгледа, че действително има такъв закон за запазване на информацията (препратка). Тази идея прозира както в споменатия по-горе възглед на Леон Брилуин, че машините не могат да произвеждат информация, така и в изказването на Нобеловия лауреат Питър Медавар: „Никой процес на логическо разсъждение – мисловен акт или компютърно програмирана операция – не може да увеличи информационното съдържание на аксиомите и предположенията или наблюденията, от които изхожда.“ Уилиям Дембски твърди, че естествените процеси (случайност и необходимост) могат ефективно да пренасят комплексна специфична информация, но не и да я генерират. Съществуването на комплексна специфична информация говори за интелигентен източник, от която тя произхожда. И тъй като генетичната информация е от този вид, тя се нуждае от интелигентен източник. Тя носи всички белези на това, че е била разумно създадена.“

Засега ви стига толкова, отпуснете коланите и дишайте спокойно.

Първо ще ви помоля да прочетете отново думите на Питър Медавар (малко преди края на цитирания откъс). Той твърди, че информацията не може да се увеличава чрез логически разсъждения. Това е съвсем различно от проблемното твърдение на Дембски, че естествените процеси (случайност и необходимост) не могат да генерират комплексна специфична информация. Но великият имунолог Медавар е далеч по-уважаван от Дембски, така че защо да не откраднем от него малко подкрепа.

Второ, кой, по дяволите, е този Дембски? Препратката, означена в горния цитат, е към труда William Dembski, Intelligent Design as a Theory of Information, Perspectives on Science and Christian Faith, 49, 3, 1997, pp. 180-190. Защо трябва читателят да е принуден да се рови в книгописа или в Интернет, за да научи, че въпросният Дембски е креационист? Не е ли логично в книга, посветена на дебата между еволюционисти и креационисти, за всяко име да се посочва към кой от лагерите принадлежи – елементарната процедура „разкриване на конфликт на интереси“?

Като гледам страницата на Дембски в Уикипедия, много не ми се вярва, че точно този човек може да формулира природен закон от ранга на Закона за запазване на енергията. Законът му гласи, че „естествените фактори могат само да предават комплексната специфична информация, но не и да я пораждат.“

Доколкото разбирам, според този забележителен закон без свръхестествена намеса не можеш не само да напишеш есе, а и да съставиш телефонен указател или списък за покупки. Това представя в нова светлина думите на вярващите, че Бог им помага във всичко, което вършат, но не мисля, че става за природен закон. (Към вярващите читатели: Подигравам се на Ленокс и Дембски, не на вас.)

Ако трябва да бъда честна, дългият горецитиран текст създава у мен впечатление, че авторът му, докато го е писал, си е пийвал или пушил (но не тютюн). Той добре показва защо еволюционистите не са убедителни в дебатите си с креационистите. Учените са тренирани да търсят и откриват дори дребни грешки в своите и чуждите разсъждения. Ето защо, когато бъдат залети с масивна вълна от глупост, те просто блокират подобно на чувствителни уреди, атакувани с дразнител извън обхвата на скалата им. Освен това подходът на учения, след като открие замаскирана грешка или глупост, е да я посочи и направи ясно видима. А когато един текст и без това е съвсем очевидно толкова глупав, колкото изобщо може да бъде, какво може да направи ученият освен да се хване за главата?

Някой ще възрази, че дори и най-посветеният на науката учен понякога общува с деца, прости хорица и изкуфели старци и следователно трябва да е свикнал с по-скромните интелекти. Или пък вместо учени трябва да викаме за тези дебати прогимназиални учители, свикнали да беседват с незрели умове. Да, но глупостта не е просто въпрос на незрял или оскъден интелект. Напротив, децата и интелектуално ощетените възрастни могат само да се плацикат в плитчините на глупостта, защото, за да се гмурнеш в бездънната й синева, ти трябва съсредоточеност и способност за абстрактно мислене. Изглежда, не само големите умности, а и големите глупости могат да се създават само от малцината избрани с коефициент на интелигентност над 120, докато ние, простосмъртните, сме обречени да попиваме и преразказваме техните творения съвсем според закона на Дембски :-).

 

По-нататък на стр. 96-98 Ленокс, след като пояснява „нямам намерение да твърдя, че Библията е учебник по природни науки„, я разглежда именно като учебник по природни науки. Или по-точно като учебник по сътворение, което явно според него трябва да замени природните науки.

На стр. 100 той заявява: „Ако освен това материята и енергията нямат капацитета да развиват всички необходими за биологичния живот съдържащи информация структури без допълнително подаване на информация, тогава материализмът е грешен.“

Материализмът, който се има предвид, не е философският материализъм (който като другите големи философии не е грешен, защото не си противоречи вътрешно), а „методичният материализъм“, на който се основава науката. Научният невежа Ленокс отново поставя условия, за да определи дали науката (не една или друга научна теория, а самата наука) има право на съществуване.

На стр. 101 той твърди, че след като по писаните текстове правим извод за съществуване на интелигентен автор, то и по информационния запис в ДНК трябва да направим същия извод. Ще ми се да изтъкна, че зад твърде много текстове не стои интелигентен автор, но да наричаш опонента си глупак е недостойно и съжалявам, че го правя толкова често – така се разтоварвам.

А ако говорим сериозно: при наличието на отбор не е нужна интелигентност, за да се създаде информация. Ако дълго време даваме на малко дете да драска по хартии и после унищожаваме всички листове с безсмислени драсканици, накрая можем да се сдобием не само с геометрични фигури, а и с отделни букви или дори срички. Но този въпрос ще се обсъжда по-нататък.

По-долу и на стр. 101: „Имаме основание за сериозни съмнения, че нежеланието на някои учени да направят от съдържащите информация биомолекули заключението за съзнателна конструкция е свързано не толкова с науката, колкото с последствията от това заключение относно възможната самоличност на Конструктора… В крайна сметка, ние не виждаме проблем да правим заключения за човешко или дори извънземно авторство…“

Тук ще вметна, че ако аз мислех, че информационните биополимери са продукт на интелигентен дизайн, щях да потърся дизайнера в по-ранна извънземна цивилизация, както на шега прави Станислав Лем в „Звездни дневници“. Имам идея за фантастичен роман (който едва ли някога ще напиша) на тема „откриване на интелигентен автор на записи в ДНК“. Накратко, учени изследват проби от планета, на която има живот, но след сблъсък с метеорит преди хиляди години радиоактивността се е повишила и всички по-сложни организми са загинали. Останали са само бактериите. Има и някои странни геологични образувания, които според един археолог-особняк са останки от градове, но никой не му вярва и всички го осмиват. Е, при изследвания на геномите на тамошните бактерии се откриват ДНК-последователности, които е твърде малко вероятно да са възникнали чрез мутации и естествен отбор. Така се разкрива, че археологът е бил прав. На планетата е имало цивилизация, която се е занимавала с генно инженерство, а радиоактивността се е повишила не от метеорит, а от унищожителна ядрена война. Единственото, което се е запазило от цивилизацията, са малко развалини и генно-модифицирани бактерии.

Да се върна на основната тема: Да приписваш произхода на земния живот на извънземни не е много добра хипотеза, но все пак е научна хипотеза. Да го приписваш на пряка намеса на Господ-Бог не е и не може да бъде научна хипотеза. Това е псевдонаука, антинаука, шарлатанство. Това „не само не е вярно, то не е дори погрешно„. Научната философия изисква при никакви обстоятелства да не обясняваш нищо с пряка намеса на Бог или друга свръхестествена сила, след като Вселената е възникнала. А животът на Земята се появява много след Големия взрив.

В защита на науката, част 4

май 19, 2008

Продължавам от част 3.

Глава 4 на Ленокс е озаглавена „Планирана биосфера?“. Тук се чувствам по-уверено, отколкото във физиката, но се дразня повече.

Стр. 74: „Биологията ни разкрива един свят, който навсякъде е белязан от интелигентен план… През всички времена – от великите мислители на древния свят като Аристотел и Платон до съвременните биолози – живият свят е бил непресекващ източник на изумление от творческото умение на Разума, който управлява Вселената. Свидетелствата за планиране се виждат в поразителния инстинкт за връщане у дома на гълъбите, ехолокаторната система на прилепа и системата за контрол на кръвното налягане в мозъка на жирафа. Списъкът може да се продължи безкрайно, тъй като живият свят е пълен с невъобразимо сложни механизми. Но последните постижения на клетъчната и молекуларната биология ни дават дори още по-силни свидетелства за дизайн.“

Е, кво да го коментирам това? Явно наистина навлизаме във „век на неразума„, щом оксфордски професор може не само да мисли таквоз нящо, а и да го публикува, без да загуби изцяло репутацията си. Горкичките му студенти! Интелигентният дизайнер да им е на помощ!

На стр. 75-79 се описва теорията на Майкъл Бий (Behe) за нередуцируемата сложност, изложена в книгата „Черната кутия на Дарвин“. „Той (т.е. Бий) изследва такива машини като например… мотора на камшичето на бактериите… Той показва, че този мотор… се състои от около 40 белтъчни части… Бий показва, че отсъствието на която и да било от тези протеинови части би довела до пълна загуба на функцията на мотора. Това означава, че моторът е нередуцируемо сложен – той е „единна система… като отстраняването на която и да било от частите прави системата неспособна да функционира“… Една проста илюстрация на тази идея е обикновеният капан за мишки. Всяка от неговите пет или шест части трябва да е наличе, за да може капанът да функционира. Следователно е ясно, както посочва Бий, че „никоя нередуцируемо сложна система не може да се произведе чрез постепенна модификация на предшестваща система„…“

Не е нужно човек да е в МЕНСА, за да се досети, че, по израза на Алън Ор, „нередуцируемо сложна система може да се изгради постепенно чрез добавяне на части, които отначало са само полезни, но в резултат на последващи промени стават необходими“. Можете да прочетете повече тук.

В своята статия „От произхода на видовете към произхода на бактериалните камшичета“ (2006, PubMed No. 16953248) М. Палън и Н. Мацке застъпват тезата, че камшичето спокойно е могло да възникне чрез дарвинова еволюция. Аз не съм запозната подробно с бактериалното камшиче; всъщност интересът на креационистите към него дори ми помогна веднъж, защото чрез техните сайтове бързо намерих информацията, която ми трябваше (друг път ще разкажа за това по-подробно). Мога обаче да дам примери на молекулни комплекси, които в едни организми са „нередуцируемо сложни“, а в други – не.

Обвивката на клетъчното ядро съдържа белтъци, наречени ламини. Човешкият геном съдържа три гена, кодиращи съответно ламин В1, ламин В2 и ламин А/С. Гените за двата ламина В си приличат и се смята, че са произлезли чрез удвояване на един ген-предшественик в еволюцията. Мутации в гените за ламин А/С и ламин В2 причиняват наследствени болести, а мутации в гена за ламин В1 – смърт (за подробности проследи линковете, но те са предназначени за специалисти). Това отговаря на определението за нередуцируема сложност, нали? Само че едноклетъчното жиардия (причинител на т. нар. диария на стопаджиите) има само един ген за ламин. Той донякъде напомня нашите ламини В. Колкото до бактериите, те карат чудесно не само без ламини, а и изобщо без ядрена обвивка. Всеки от нашите три ламинови гена, без които ние не можем да живеем нормално (ако изобщо можем да живеем), има свое начало във времето. Възникнали като нещо полезно, което е по-добре да имаш, отколкото да нямаш, те с времето са станали необходимост подобно на много от заобикалящите ни предмети.

На стр. 77 Ленокс цитира Бий: „Факт е, че теорията на Дарвиновата молекулярна еволюция не е произвела никаква публикация и следователно тя трябва да отмре„. Когато човек си има работа с автори като Ленокс и Бий, добре е да не приема всичко, което те казват, за чиста монета. Да ни е жив и здрав Интернетът. Идете на сайта на Pubmed, най-голямата електронна база данни за биомедицинска литература, и въведете в полето за търсене „Darwinian molecular evolution“. Аз току-що направих това и ми излязоха 276 публикации (14 страници с по 20 публикации на страница). При вас може да излязат и повече, ако са се появили нови публикации. Дори да допуснем, че част от тези статии всъщност критикуват теорията за дарвинова молекулна еволюция, броят им пак остава доста различен от нула. А сега да видим какво е публикувал човекът, хвърлил това тежко обвинение. Въвеждането на ключови думи behe flagellum не дава нито една публикация, а behe irreducible complexity дава една, която е от друг автор и няма вид да подкрепя Бий (Keller, 2002, PubMed No. 12547680).

След това малко упражнение се изкушавам да преведа още малко от вече цитираната страница на Джон Каталано: „Да, Майкъл Бий е учен, но наука ли е „интелигентният дизайн“? Ако е наука, той е първата наука, възникнала без дори едничка публикувана оригинална рецензирана статия, включително от самия Бий. Поради някаква причина той е решил да заобиколи рецензентите-професионалисти и да се обърне направо към антидарвинистки настроената общественост.“

Аналогията с изделия на човешката техника като капана за мишки може да се използва и срещу Бий. Лесно можем да измислим капан за мишки само от две части – обърната с дъното нагоре тенджера и къса клечка, която я подпира надигната от едната страна и зад която се оставя сиренцето. Наистина този капан ще е доста неефективен, но все някоя мудна и глуповата мишка ще се хване; а никой не твърди, че в началните етапи на своята еволюция биологичните структури трябва да бъдат ефективни. Всъщност повечето постижения на човешката техника са „еволюирали“ донякъде подобно на живите структури. Нима съвременният автомобил не е пълен с части, които са абсолютно необходими за работата му и от които в първите автомобили не е имало и помен?

 

На стр. 79-83 се обсъжда произходът на живота и в частност произходът на аминокиселините и белтъците. Стр. 80: „Всеобщото мнение на геохимиците за състава на ранната земна атмосфера се промени. Сега те считат, че тя не е съдържала големите количества амоняк, метан и водород, необходими в хипотезата на Опарин, а по-вероятно се е състояла от азот, въглероден двуокис и водна пара. Има и данни за значителни количества свободен кислород. (Цитира се някой си Charles B. Thaxton, креационист, който няма публикации в PubMed.) Това напълно променя картината, защото има теоретични и практически причини, поради които аминокиселини не могат да се образуват в такава атмосфера – което е било потвърдено и експериментално. Наличието на кислород например ще пречи на образуването на решаващите биомолекули, а дори и ще разгражда вече съществуващите.“

Аз не разбирам нищо от геология и химия на атмосферата, но наистина съм чела и в други източници, че днес на древната атмосфера се приписва по-скоро неутрален, отколкото редукционен характер. Само че Ленокс, съответно Такстън, е първият, който ме осведомява за наличие на „значителни количества свободен кислород“. Всички други достъпни за мен източници твърдят точно обратното; например статия на Goldblatt et al. (2006) в Nature, едно от най-авторитетните научни списания, споменава, че кислородното съдържание на древната атмосфера е било по-малко от една стохилядна част от днешното. Следователно Ленокс и любимите му автори се опитват да убедят читателя чрез откровено пробутване на нагли, опашати лъжи. Не им вЕрвайте.

Колкото до неутралната атмосфера, съставена главно от азот, въгледвуокис и водна пара, тя може да не е най-подходящата за синтеза на аминокиселини, но не виждам какво пречи те да се синтезират в „локална“ редукционна атмосфера, образувана в някаква кухина (дори днес се случва метан да се натрупа в пещери и рудници) или да се донесат от метеорити. Важното е, че при липса на свободен кислород те няма да бъдат разрушени чрез окисление.

На стр. 80-81 се обсъжда значение на факта, че при небиологична синтеза аминокиселините се получават в две форми, L- и D-, от които само първата става за изграждане на белтъци. Твърди се, че ако „искаме да получим протеин, съставен от 100 аминокиселини„, то „вероятността да се получат 100 аминокиселини само в L-форма следователно е (1/2) на степен 100, което е шанс от 1 към 10 на степен 30.“ Разбира се, на Ленокс не му идва наум да допусне, че може би молекулният апарат за белтъчна синтеза ще подбере L-аминокиселини дори ако и погрешните D-форми са наоколо – а случаят е точно такъв (вж. напр. J. Martyn Bailey, 1998). Друг (и съвсем не лесен) въпрос е как се е появил самият белтъко-синтезиращ апарат.

По-нататък на стр. 81-82 се обсъжда колко малко вероятно е аминокиселините да се свържат помежду си, и то все с правилни пептидни връзки, и най-вече в правилната последователност. Целият този текст се основава на нелепата предпоставка, че примитивните полимери на зараждащите се живи системи в първичния океан са можели да вършат работа само ако са толкова съвършени, колкото и тези, които наблюдаваме в съвременните живи клетки.

Ще цитирам малко от стр. 82: „Протеините са дълги вериги от свързани последователно аминокиселини… (които) трябва да се намират на точните си места във веригата… Това значи, че всичко зависи от последователността, в която са подредени, а не просто от това, че ги има – точно както буквите в една дума… трябва да са подредени в точно определен ред… Ако дори само една буква е на неправилното място, думата вече може да има друг смисъл…“

С присъщата си хлъзгавост и витиеватост Ленокс внушава, че дори и една „сбъркана“ аминокиселина гарантирано ще направи белтъка негоден, без обаче да го заявява изрично. Ако го беше заявил изрично, някой би могъл да се запита: „Щом всеки белтък има една и само една правилна структура и дори най-малкото отклонение от нея е фатално, на какво се дължат нормалните разлики между индивидите в цвета на кожата, на очите, къдравостта на косите, кръвните групи?“ Има наистина случаи, в които една-единствена сбъркана аминокиселина носи смърт (напр. сърповидно-клетъчната анемия). Има обаче и много случаи, в които грешката е съвместима със сравнително нормален живот. А има и редица варианти в белтъчната структура, които са съвсем нормални и са основа на разнообразието в рамките на вида. Разбира се, когато животът на Земята тепърва се е зараждал, я е нямало жестоката конкуренция между организмите, която днес позволява оцеляване само на най-добрите, и позволените варианти трябва да са били много повече. Дори ако вземем аналогията с думите – има редица думи с повече от един допустим вариант на изписване, напр. „глупак“ и „глупец“. В английския език направо гъмжи от такива думи поради наличието на британски и американски варианти. Но дори и думата да е сбъркана, обикновено човек пак може да се досети за истинския й смисъл. Ако в бързината напиша „трява да са били“, както наистина направих вчера, всеки ще разбере, че съм имала предвид „трябва да са били“.

На стр. 83 се цитира някой си Стюарт Кауфман: „Всеки, който Ви каже, че знае как е възникнал животът на Земята преди 3,45 милиарда години, е или глупак, или негодник. Никой не знае.“

Ленокс знае как е възникнал животът – чрез интелигентен дизайн. Затова можем да го попитаме към коя от посочените две категории се причислява. Впрочем те не се изключват взаимно.

В защита на науката, част 3

май 19, 2008

В предишната, 2. част, писах: „Защо Ленокс, вместо само да критикува, не изложи своята теза? Защо не опише как да проведем опит, който да потвърди съществуването на божествен крак или каквито искате други части от божествената анатомия?“ Сега знам, че упрекът ми не е бил справедлив. В следващата глава 3 Ленокс предлага начин да проверим наличието на „божествен крак“.

На стр. 51: „Натуралистичният светоглед свежда всичко до случайност и необходимост и отхвърля всяка идея, че Вселената е била планирана. Сега ще се занимаем с тази концепция за планиране. Когато твърдим, че нещо е било планирано, ние имаме предвид, че то е резултат на съзнателно намерение…“ На стр. 52: „Малката вероятност (Ленокс тук използва термина „случайност р“, но аз го подменям за по-разбираемо – М.М.) е едно от средствата, чрез които можем да забележим планирането. Това означава, че при малки вероятности ние заключаваме за наличие на преднамерено действие. Например, ако в един определен магазин ми връщат по-малко ресто в 99 от 100 случая, от това аз най-вероятно ще заключа, че това не е случайно, а се прави нарочно.“

Първо, за да знаем вероятността на дадено събитие, трябва да познаваме обстановката много добре – както в случаите, когато то настъпва, така и в случаите, когато то не настъпва. Ленокс знае отлично как работят нормалните магазини и затова прави извода, че ако системно му връщат по-малко ресто, това е нарочно. А ако този магазин беше единственият във Вселената? Струва ми се, че човек трябва да има твърде добро самочувствие, за да изчислява вероятности Вселената да е такава, каквато е, без да е осведомен от първа ръка за нейното оформяне и без да може да я сравни с други вселени. Пол Вайс пише, че за да проверим дали има Бог, трябва да разгледаме свят, в който със сигурност има Бог, и друг, в който със сигурност няма Бог, и да сравним с тях нашия свят. Но понеже няма откъде да вземем тези светове-контроли, въпросът остава без отговор.

Второ, вероятността винаги се дава за някаква единица от време. Съответно, когато имаме дълъг период, вероятността дадено събитие да настъпи в някой момент нараства значително. От Големия взрив са минали милиарди години, което дава време за настъпване дори на събития с доста малка вероятност. Ако понятието време е имало смисъл преди Големия взрив (признавам, че освен слабата си подготовка по физика имам и философски проблеми в тази област), това дава допълнителна възможност за възникване на „малко вероятна“ Вселена.

Всъщност още на следващата стр. 53 откриваме уговорка: „Разбира се, в такива ситуации става дума само за индикации и вероятности, а не за еднозначни, категорични доказателства. При такива разсъждения винаги има известна степен на несигурност.“

Правилно. Не случайно всички области на приложната наука, които се занимават с безопасността, вземат предвид и събитията с малка вероятност. Приемането на малко вероятните събития за невъзможни е груба грешка, която, ако се прави системно в практически ситуации, е гаранция за катастрофа. Например малката вероятност детенце да е заразено с вирус, който се предава по полов и кръвен път, понякога изкушава медиците да действат така, все едно това е невъзможно. Тази грешка води до масовото заразяване на деца със СПИН в Румъния и Либия през миналия век.

Допълнителна груба грешка е „при малки вероятности да се заключава за наличие на преднамерено действие“. Точно по тази логика либийските власти обвиняват нашите медици. Друг пример е Сали Кларк, осъдена за убийство само въз основа на презумпцията, че вероятността две поредни деца в едно семейство случайно да умрат от естествена смърт е твърде малка. Впоследствие отменена, присъдата на Кларк се приема за една от най-тежките съдебни грешки в новата история на Великобритания. Както виждаме, по този въпрос Ленокс е в „добра“ компания.

Малко по-долу на стр. 53: „Какво сме ние, хората? А какво е тази Вселена? Наистина ли тя е нашият дом или ние сме само дребни, преходни същества, породени случайно от материя и енергия, за да експлоатираме безсмислено потенциала на природните закони?“ На стр. 54: „Някои учени смятат, че ние сме чужденци в Космоса, нещо като екзема по лицето на Вселената…“

Бих предпочела авторът да не вмъква такива емоционални пасажи с нулева информационна стойност.

По-долу: „Физикът Пол Дейвис… предполага, че зад Вселената има Разум, който е имал предвид човешките същества, когато е била създавана Вселената. Защо Дайсън и Дейвис мислят по този начин? Има ли в самата Вселена някакви указания, които биха ни дали основание да мислим, че ние, човешките същества, имаме някакво значение? Да! На първо място е рационалната разбираемост на Вселената.“ На стр. 55: „Изумително е, че най-абстрактните математически концепции, които изглеждат чисти измислици на човешкия ум, могат да се окажат жизнено важни за разни клонове от науката и да имат широк спектър от практически приложения… Самата наука не може да даде обяснение за това.“

Аз мога да предложа едно обяснение: математиката има разнообразни области и това позволява за описание на най-различни природни явления да се намери по нещо подходящо. Движенията на телата се описват добре от алгебрични функции, а резултатите от лотариите – от теорията на вероятностите. Някои вероятностни събития имат Гаусово разпределение, а други – Поасоново. Предметите, които ни заобикалят, се описват добре от евклидовата геометрия, но за космическото пространство тя вече не е подходяща и се прибягва до неевклидова геометрия. На това отгоре разработването на някои раздели на математиката (напр. теорията на вероятностите) е било пряко вдъхновено от действителните явления, които се описват от тях. Така че на мен доброто съответствие между математиката и действителността не ми се струва чак толкова чудно.

Продължавайки линията на мисълта си, Ленокс пише на стр. 57-58: „Науката не само че не премахва Бога, а напротив – свидетелствата, изглежда, по-скоро поддържат теизма, а не натурализма. Изглежда, че науката има нужда от Бога за своята фундаментална интелектуална обосновка.“

Този цитат е поздрав към единствения сигурен читател на текста ми – Лид, която коментира към част 1, че „на Ленокс не му се струва, че науката доказва съществуването на Бога“. Е, той не използва отговорна дума като „доказва“, но определено внушава точно това.

На стр. 58 се излага друг довод: „От съвременната физика и космология постепенно се оформя забележителната картина на една Вселена, чиито фундаментални сили са изумително сложно и прецизно балансирани, така че да могат да поддържат живота.“ На стр. 59: „За да съществува живот на Земята, е необходим голям запас от въглерод. Въглеродът се образува от комбиниране или на три хелиеви ядра, или на хелиево и берилиево ядро. Известният математик и астроном професор сър Фред Хойл е установил, че за да може това да стане, енергийните нива на основното състояние на ядрото трябва да са много прецизно настроени едно спрямо друго… Ако отклонението е повече от 1% в която и да е посока, Вселената не би могла да поддържа живота. По-късно Хойл признава, че нищо не е разклатило атеизма му така силно като това откритие.“

Ако единствените по-тежки елементи на Земята бяха тези, които като въглерода са необходими за живота, щях, без да се съгласявам с Хойл, да проявя разбиране към неговите чувства. Само че Земята съдържа и много други елементи – всъщност всички, които имат достатъчно стабилни ядра, за да съществуват дълго време. В частност Земята съдържа изобилни запаси от вредни за живота елементи като живак, олово и уран. Но може би Някой Там Горе е искал да се погрижи не само за организмите, а и за човешката техника, в която тези елементи намират приложение, и за по-бързото поражение на Япония през Втората световна война, за което уранът безспорно е бил необходим :-).

На стр. 69: „Би било твърде странно, както сочи Кийт Уорд, да мислим, че има причина за всичко освен за това най-важно от всички неща – съществуването на всичко, на самата Вселена.“

Възгледът, че „има причина за всичко“, не е общоприет. Много философи и учени не го споделят.

На стр. 70: „Пол Дейвис казва… в едно интервю: …Няма нужда да прибягваме към нищо свръхестествено за произхода на Вселената или на живота. Никога не ми е харесвала идеята за това божествено бърникане – за мен е много по-вдъхновяващо да вярвам, че един набор от математически закони може да бъде толкова съвършен, че да произведе всички тези неща„.“ На стр. 71: „Светът на стриктния натурализъм, в който умните математически закони сами извикват в съществуване Вселената и живота, е чиста (и можем да добавим доста лоша) научна фантастика, а не наука.

Отново „сламен човек“: възгледите на някой си Пол Дейвис, изразени при това в интервю, а не в публикация, се приравняват към цялата философска система на „стриктен натурализъм“ и се използват за оборването й. Интересно дали това е същият Пол Дейвис, който по-горе беше цитиран в точно обратния смисъл.

В заключение бих искала да посоча, че ако приемем малката вероятност на действително настъпило събитие за доказателство, че Бог се е погрижил за неговото настъпване, това може да доведе до някои трудности от морално естество. Ще дам конкретен пример: Раждането на първо (и единствено) дете от 42-годишна неомъжена австрийска селянка през ХІХ в. е доста малко вероятно събитие, нали? По логиката на Ленокс и други автори, които той цитира, трябва да заключим, че Бог е желал появата на новороденото. Само че конкретното дете, което имам предвид, е Алоис Шиклгрубер, по-късно Хитлер, баща на Адолф Хитлер.

Разбира се, проблемът изчезва, ако като богомилите постулираме, че Творецът на видимия свят е злонамерена натура. Само че Ленокс и другите креационисти очевидно са убедени в неговата добродетел.

В защита на науката, част 2

май 19, 2008

Част 1 е предишният ми пост.

Продължавам с коментари по Глава 2. Същност и обхват на науката.

С молба да ме извините за дългия цитат ще препиша тук дума по дума първия абзац на главата, който обхваща цялата стр. 28:

Тук трябва да спрем и да се запитаме какво имаме предвид под „наука“. Защото, както постоянно ни напомнят теоретиците на науката, понятието „наука“ далеч не е лесно за дефиниране. Няма един всеобщо признат „научен метод“, въпреки че определени елементи се появяват винаги, когато се опитаме да опишем научната дейност: хипотеза, експеримент, данни, доказателства, модифицирана хипотеза, теория, прогноза, обяснение и т.н. Освен това идеята за напълно независим наблюдател, свободен от всякакви предварително формулирани теории, провеждащ изследвания и достигащ до непредубедени заключения, които представляват абсолютната истина – тази идея е просто мит! Също като останалата част от човечеството учените имат предубеждения и формиран светоглед, който се проявява във всяка ситуация, както може да се види от вече разгледаните изказвания. Освен това наблюденията обикновено се влияят от теориите – ние дори не можем да измерим една температура, ако нямаме съответна теория за топлината. Понастоящем се водят и разгорещени дискусии за това али природните науки се базират върху основните категории наблюдение и прогноза, или проблем и обяснение. И когато градим теориите си, те обикновено не са напълно детерминирани от емпиричните данни – например през краен брой точки могат да се прекарат безкраен брой криви. Поради самото си естество науката винаги е до известна степен приблизителна.“

Много ми се ще Ленокс сега да е в стаята, за да го попитам какво, по дяволите, е целял с вмъкването на този откъс в книгата си. Защото единствената възможна цел, която аз виждам, е да всее в душата на читателя смътно, но устойчиво недоверие към науката. Не това обаче ме смущава най-много в цитирания текст. В него се поставят три сериозни въпроса: за субективността на изследователя, за невъзможността да се провежда свободно от теория наблюдение и за невъзможността теориите да се извеждат пряко от емпиричните данни. И трите въпроса се разглеждат подробно от Карл Попър и получават отговори, които удовлетворяват и далеч по-солидни авторитети от мен. На заинтересования читател мога да препоръчам „Безкрайното търсене“ – автобиографията на Попър, издадена и на български. Тя, заедно с учебника The Science of Biology от Paul B. Weisz, са основните източници, които използвам за този текст. Доколкото Попър е един от най-видните философи на ХХ в., изключено е Ленокс да не знае за трудовете му. Затова съм изненадана, че Попър не само не е споменат на стр. 28, а и изобщо не е включен в книгописа. (П.С. – моя грешка, по-нататък на едно място се споменава в книгописа.) Като че ли Ленокс, вместо да се затруднява с критика на един толкова важен опонент, предпочита да се прави, че не знае за съществуването му, с надеждата, че и читателят няма да знае – подход, който според мен не показва интелектуална честност.

Същият Попър между другото посочва, че сигурен начин да се затлачи развитието на познанието е да се обръща твърде много внимание на значенията и определенията на термините. Да се върнем към цитираното начало на 2. глава. Макар че различните автори описват научния метод с различни думи, по мои (и не само мои) наблюдения учените го прилагат по принципно еднакъв начин. Колкото до термина „наука“, той има общоприето значение – област от човешкото познание, основана на научния метод, син. природна наука. Когато се използва в по-различен смисъл, това се уточнява с допълнителен термин, напр. „обществени науки“.

 

На стр. 31 Ленокс цитира биолога Левонтин: „Нещо повече, този материализъм е абсолютен, тъй като ние не можем да допуснем божествен крак да подпре вратата.“ Ленокс коментира: „Не съм сигурен дали Докинс би изкоренявал този вид сляпа вяра със същия ентусиазъм както вярата в Бога!“

Ленокс трудно може да ме убеди в добронамереното си отношение към науката, докато нарича „сляпа вяра“ решимостта на учения да си гледа работата, за която му плащат. Представете си следната ситуация: екип от учени взема 50 000 лв. от Националния фонд за научни изследвания, за да проучва защо честотата на астмата и алергиите в град Х се е повишила. Екипът изхарчва парите и след съответния срок предава отчет, в който пише, че случаите на астма и алергии в град Х са зачестили по Божията воля…

На стр. 32: „В огромната си част науката, която се прави при атеистични предпоставки, ще бъде по същество същата като науката, която се прави при теистични предпоставки. Защото, ако искате например да разберете как функционира един организъм, не би имало особена разлика дали ще предположите, че той е действително или само привидно планиран. Ще мислите повече за начина му на функциониране, отколкото за произхода му. Тук „методологичният натурализъм“… и „методологичният теизъм“ ще доведат по същество до едни и същи резултати. Това е така по простата причина, че ние се отнасяме към организма, като че ли е бил планиран, обаче не обсъждаме как е бил планиран, а само какво представлява и как действа.“

Първо, няма „наука при атеистични предпоставки“ и „наука при теистични предпоставки“; има наука и шарлатанство. Второ, биолозите от дълго време обсъждат „как организмът е бил планиран“, което в превод на по-нормален език означава наследствената програма на организма. Статията на Мендел, поставяща основите на генетиката, е публикувана през 1866. Ленокс знае за съществуването на наследствената програма и по-нататък пише доста подробно за нея. Но той не може или не иска да я признае за план на организма (което тя е). Следователно той или не може да я разбере, или предпочита да не я разбира.

На стр. 33: „Но изглежда Левонтин отива още по-далеч. Той иска да моделира самата наука така, че да избегне божествения крак (или по-скоро нещо друго, което би могло да следва след него). Разбира се, той е напълно свободен да го направи, но трябва да съзнава, че ако науката сама по себе си е така ограничена от априорното отхвърляне на божествения крак, то тогава тя със сигурност е напълно безпомощна да ни каже дали такъв крак изобщо съществува. Ако аз съзнателно конструирам машина, която е в състояние да регистрира лъчение само във видимия спектър, тогава, колкото и да е полезна машината ми, би било абсурд да се опитвам да я използвам, за да опровергая съществуването на рентгеновите лъчи, които тя поради устройството си не може да регистрира.“

Аз лично не знам Левонтин да се е опитвал чрез наука да опровергава съществуването на „божествен крак“ (поне не го прави в тези трудове, които съм чела). Не одобрявам, че Ленокс се опитва да принизи общоприетата методология и философия на науката, свеждайки ги до лично мнение на опонента си Левонтин. Не мисля, че аналогията с различните лъчения е съвсем точна, защото съществуват уреди, които могат да регистрират лъчи от различни части на спектъра, а не знам да съществува методология (и не мога да си я представя), която да става и за научни изследвания, и за изследвания на „божествения крак“. Защо Ленокс, вместо само да критикува, не изложи своята теза? Защо не опише как да проведем опит, който да потвърди съществуването на божествен крак или каквито искате други части от божествената анатомия?

 

На стр. 34: „Едно от ключовите вярвания на научния материализъм е, че науката може да обясни всичко. Философът и математик Бертран Ръсел формулира това така: „Всяко знание, което може да се постигне, трябва да се придобие чрез научни методи; а това, което науката не може да открие, човечеството не може да знае.“ Този възглед се нарича сциентизъм.“

Цитатът от Ръсел (чийто подтекст остава неясен) определено се разминава с първото изречение. Аз лично не съм срещала в материалистичен източник твърдение, че науката може да обясни всичко, а само че материалният свят по принцип е познаваем със средствата на науката. Ленокс тук заменя истинската теза на опонента си с нелепо твърдение – „сламен човек“, което след това лесно и триумфално разгромява. Ако бях сигурна, че това е умишлено, щях отново да го обвиня в нечестност, но доколкото не познавам функционалното ниво на Ленокс, допускам, че може да го прави и неволно.

 

Стр. 40: „Понеже Бог не е алтернатива на науката като обяснение, той не може да бъде използван за запълване на празнотите в познаието ни.“

Хубава мисъл. Да видим докога проф. Ленокс ще й остане верен.

Малко по-долу започва изумително изложение; моля, затегнете предпазните колани.

Много учени все пак считат атеизма за необходима предпоставка за правенето на истинска наука. Защото, казват те, „ако въведем Бог като обяснение за Вселената, това ще е краят на науката. Например, ако при буря казваме, че някакъв бог е отговорен за гръмотевиците, тогава би било невъзможно да изследваме механизмите, които предизвикват звука. (Преход към стр. 41.) Ние сме свободни да изследваме механизмите на природата по действително научен начин единствено при предпоставката, че няма богове. Ако вкарате някъде в играта богове – край на всякаква наука.“ Втората част на тази аргументация, разбира се, е коректна. Ние наистина трябва да отхвърлим обожествяването на природните сили, за да можем да изучаваме природата – революционна крачка в мисленето, направена… от ранните гръцки натурфилософи… Те не се задоволявали с митологичните обяснения… Търсели природонаучни обяснения и при това постигнали някои забележителни научни успехи… (Преход към стр. 42.) За Ксенофан боговете не са нищо друго освен… фикции на въображението на онези, които вярвали в тях… Изпълването на света с безбройни божества е било и все още е действителна пречка за науката. Но Ксенофан не е единственият древен мислител, който критикува политеистичния светоглед. Нито пък е първият. Вероятно той не е знаел това, но още столетия преди него Мойсей предупреждава хората да не служат на други богове и им се покланят, или на слънцето… Еврейският пророк Еремия… по подобен начин изобличава абсурдността на обожествяването на природата… (Преход към стр. 43.) Мойсей и пророците не са въвели някаква нова идея. Тяхната Вселена не е трябвало да бъде „прочиствана“ от богове по простата причина, че те никога не са вярвали в боговете. И това, което ги е спасявало от такова суеверие, е била тяхната вяра в Единия Истинен Бог… Това означава, че идолопоклонническата и политеистична Вселена, описана от Омир и Хезиод, не е била първоначалният светоглед на човечеството. Точно обратното – политеизмът е представлявал извращение на първоначалната вяра в един Бог-Творец. Това извращение е трябвало да бъде коригирано, като се възстанови, а не премахне вярата в Твореца.“

Забелязахте ли подмяната на тезата в това изложение? Тръгнахме оттам, че политеизмът е лошо нещо, защото пречи на науката. Стигнахме дотам, че политеизмът е лошо нещо, защото противоречи на вярата в единия истинен Бог-Творец.

Древногръцките натур-философи започват да правят наука веднага след като се отказват от политеизма, а някои дори и без да се отказват (поне не открито). Евреите и християните в крайна сметка също развиват наука, но въпреки приписваната им свобода от суеверия за целта са им нужни хиляди години. Християните минават през „Тъмни векове“, в които унищожават научните и философски трудове на древните гърци. Това май не се връзва съвсем с твърдението, че монотеизмът предразполага към научен светоглед.

Защо Мойсей и Еремия безусловно се обявяват за исторически личности?

Защо повествованието на Стария завет с всичките му забавни превратности като отдръпване на водите на Червено море, получаване на плочи с послания пряко от Бога, спиране на слънцето насред небето с цел Мойсеевата дружка Исус Навин да си довърши битката на спокойствие и т.н. – се обявява за свободно от суеверия?

Защо противно на мнението на историците Ленокс смята, че политеизмът е произлязъл от монотеизма? Дори ако евреите наистина са имали монотеистични пророци преди разцвета на древна Елада, какви са причините да се смята, че гръцката култура е произлязла от еврейската? Може би защото Библията обявява всички съвременни хора за потомци на Ной? Аз поне не виждам друго възможно обяснение.

Ако все още се съмнявате, че Ленокс е християнски фундаменталист, моля, прочетете отново горния цитат. А след това се замислете дали точно той ви трябва, ако искате да си повишите научната и общата култура.

В защита на науката, част 1

май 17, 2008

Това е първият от поредица постове, призовани към живот от „Погребала ли е науката Бога?“ – рецензия от Лид на едноименната книга от Джон Ленокс. Смятам да пиша възраженията си както се оформят, докато чета книгата. Това неизбежно ще направи текста разпилян, но е най-бързият начин да свърша работата. Надявам се читателят да ми прости, имайки предвид колко неприятно ми е да чета креационистка литература.

Питам се има ли смисъл изобщо да се захващам. Самото ми писане вече е победа за Ленокс най-малко по две причини. Първо, той ме принуждава да му посветя своето оскъдно и ценно време, отлагайки другите си проекти. Успее ли противникът да обсеби дневния ти ред, той вече е забил една топка във вратата ти. Второ, критиката привлича вниманието към своя обект и току-виж подтикна някого, който не е бил и сънувал книгата на Ленокс, да я прочете и одобри. За жалост това явление не работи в обратната посока – обзалагам се, че Лид няма никакво намерение да чете еволюционистка литература. Друг е въпросът, че, както отбелязва Радостин Марчев, в България креационистите намират издатели много по-лесно от своите опоненти.

Кой е Джон Ленокс

Да започнем с това кой е Джон Ленокс. От задната корица на книгата научаваме, че той е професор по математика и философия на науката в Оксфорд и има публикувани трудове по математика, философия на науката, християнска етика и апологетика. Следователно той няма документирана подготовка и практика не само в изследванията върху еволюцията, а и в която и да е природо-научна област. Когато по даден въпрос 99,9% от професионалистите са в съгласие, а един лаик е на обратното мнение, възможно е той да е прав. Но е, хм, доста малко вероятно. Далеч по-често в тези случаи си имаме работа с явлението, наречено от Прометей „наглостта на невежите„. Така че имам пълно основание, още преди да отворя книгата, да си включа червената лампичка.

Предговор

Изложението на Ленокс по същество започва от стр. 8, където между другото ще откриете забележителния въпрос „Каква е в същността си истинската действителност?“. Малко по-долу четем: „Много често отговорът е, че Космосът и ние самите можем да бъдем обяснени напълно като продукт на лишени от разум сили, въздействащи върху сляпата материя и енергия. Самият живот в крайна сметка е едно малко вероятно подреждане на атоми сред множество възможни. Той е част от природата, част от гигантския Космос, който пък е всичко, което съществува. Казва ни се, че в човека няма нищо особено…“

Аз виждам тук известно противоречие, доколкото малко вероятните събития обикновено се разглеждат като „нещо особено“. Освен това изрази като „сляпата материя и енергия“ трудно се съчетават с представата за природни закони, от които съвсем не всички имат статистически характер.

 

Тази натуралистична теория се явява под хиляди форми с мощното одобрение на науката, така че подлагането й на съмнение за много хора изглежда почти като интелектуален анахронизъм. Все едно да се върнем обратно към ранните времена на съвременната наука, когато един Бейкън, един Галилей, един Кеплер, един Нютон или един Клерк-Максуел (преход към стр. 9) са вярвали в разумния Бог-Творец, чийто замисъл е Космосът. Несъмнено науката е изхвърлила Бога извън играта, убила го е и след това го е погребала със своите всеобхватни обяснения!

Науката неизбежно държи Бога „извън играта“, защото изследва природата чрез изцяло естествени средства. Бог по определение е извън обхвата на научния метод. По същата причина обаче науката не може да „убие“ и „погребе“ Бога. Тези въпроси се обсъждат в университетските научни курсове и затова обикновено остават неясни за хора като Ленокс, чиято научна подготовка се изчерпва с гимназията.

И все пак… Може би самият факт, че много от тези ранни учени са вярвали в Бога, трябва да ни накара поне за момент да се замислим и да си зададем въпроса дали всички те са грешали в тази своя вяра.“

Никой не знае дали вярващите, били те учени или не, грешат в своята вяра. Това, което знаем, е, че един учен ще допусне най-груба грешка, ако обясни наблюдаемо природно явление с Божията воля. Някои учени в миналото, включително велики учени, са го правили по причини, които посочвам в коментар към поста на Лид. Днес за такова нещо няма оправдание.

Дали заплетената сложност на Вселената е – както казва Ричард Докинс – само привидно планирана? Може ли разумът наистина да произлезе от липса на разум? Дали наистина разрешението на проблема за разума и тялото е, че разумът е възникнал от лишени от разум тела чрез лишени от разум процеси? Тези предположения изглеждат малко противоречащи на интуицията ни. Разбира се, това не означава непременно, че са погрешни…“

Ленокс все пак има благоразумието да поясни веднага, че не обявява интуицията за върховен съдник на истината. Ако не беше направил това, колегите му – философи веднага щяха да го разкъсат на парченца. Аз пък бих вметнала, че той ще стори добре, ако на това място изостави авторското „ние“ и пише в ед.ч., само за своята интуиция. Различните хора имат различни интуиции. Моята например прегръща предположенията, които интуицията на Ленокс не харесва.

Науката налага ли натурализма? Всъщност, той действително ли е така съвместим с науката, както често ни се представя? Може ли да се каже, че той е гледна точка, която по-скоро се привнася в науката, отколкото произтича от нея? Възможно ли е дори – ако човек дръзне да зададе този въпрос – той да е нещо подобно на заявление на вяра, сродна на религиозната вяра?“

Да, учените трябва да вярват в научния метод, както лекарите и планинските спасители са длъжни да вярват в ценността на човешкия живот, а съдиите – в справедливостта. Ако не вярват, просто не биха могли да си вършат работата като хората и трябва да си търсят друга.

Простимо е човек да си помисли това поради начина, по който понякога са третирани хората, задаващи подобни въпроси – като религиозни еретици те могат да свършат на кладата.“

Това го оставям без коментар.

 

Стр. 11: „Наистина ли всичко в науката сочи към атеизма? Толкова естествени спътници ли са науката и натурализмът? Аз откровено считам, че е вярно обратното – ако има посока, в която науката сочи, тя определено не е към натурализма. Дори бих стигнал още по-далеч и бих казал, че има определени области от науката – на които ще се спрем по-подробно по-късно – които сочат точно в обратната посока на това, което бих очаквал от натурализма.“

Казано на прост език, на Ленокс му се струва, че науката доказва съществуването на Бога. Крайно интересно гледище. Защо ли философите, търсили векове наред доказателства за съществуването на Бога, не са се сетили за това? А ако си говорим сериозно – никой, който има дори най-бегла представа за това що е наука и научен метод, няма да допусне възможността с нея да се изследват и доказват (или опровергават, ако е за въпрос) свръхестествени сили.

Глава 1

На стр. 15: „За съжаление действително има някои хора, които изповядват вярата в Бога и открито заемат антинаучна и антипросветителска позиция – което, разбира се, компрометира вярата в Бога и е много тъжно.“

И кой го казва? Бих посъветвала проф. Ленокс да погледне първо себе си.

Стр. 18: „От едната страна натуралистите ни казват, че науката е елиминирала Бога, а от другата страна теистите твърдят, че науката утвърждава вярата в Бога. Не може и двете позиции да са верни…“

Така е, но от това не следва, че едната трябва да е вярна. Напълно възможно е и двете да са погрешни.

Или може би трябва да тръгнем по пътя, предложен от Стивън Джей Гулд, който твърди, че науката и религията са напълно отделни области, които могат да съществуват мирно една до друга, стига само да ги държим разделени?“

Ами да.


Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 32 other followers