Все пак, за да знаете кой е бил лишен от привилегията за свободно изразяване тук и да можете да се запознаете с него другаде, в този пост като в своего рода „Салон на отхвърлените“ давам линкове към страниците на хора, които съм отрязала от коментиране:

Графът

Любомир Сирков

„Шри Ланка реши да умъртви три милиона скитащи кучета. Причината е, че повече от две хиляди души всеки ден търсят медицинска помощ поради ухапвания от четириногите.
Министърът на здравеопазването Майтрипала Сирисена уточни, че правителството е решило да отмени забраната за избиване на кучетата заради риска от бяс.

Ясно е, че политиката ни претърпя промяна, каза министърът.

Правителството реши да се върне към предишната практика, т.е. избиване на бездомните скитащи кучета.

Решението да се забрани ликвидирането на кучетата бе взето през 2006 г. под натиска на организации за защита на животните.

Според министъра обаче броят на скитащите кучета силно е нараснал и е достигнал три милиона, което е сериозен проблем за общественото здравеопазване в страна с 20 милиона жители.

Властите в Шри Ланка харчат всяка година над 13 милиона долара за оказване на помощ на хора, нахапани от кучета.

Според организациите за защита на животните кампаниите за стерилизация на кучетата са се провалили заради корупцията и грешките на властите.“

Сравнете тази новина с една българска новина отпреди седмица. Копирам от сайта на „24 часа„:

„Бременна жена в петия месец и дете са нападнати и ухапани от куче в Пловдив, съобщи БиТи Ви. Жената е атакувана от животното пред дома си, недалеч от един от големите търговски центрове в града. Кучето обикаляло месеци наред около дома заедно с друга глутница…

От силния стрес жената получава контракции същата вечер, посещава и инфекциозна болница.

„От инфекциозна болница казаха, че… не могат да ми сложат ваксина, противопоказно е в моето състояние – нито за бяс, нито за тетанус“, разказа Милена.

Кучето е заловено от специалисти от зооветеринарния комплекс, които в продължение на две седмици ще го наблюдават за признаци на бяс…

„…За десетина дни е успяло да нахапе трима души. Ако се прецени, че проявява агресивно поведение и е опасно за здравето на хора, ще бъде евтаназирано”, каза Веселин Бекирски, управител на Звено „Безстопанствени животни”.“

Както знаем, в България въпросът за евтаназия на бездомно куче се поставя едва след като то се прояви като агресивно, т.е. ухапе човек. Иначе казано, данъкоплатците и децата им са поставени в положението на биоиндикатори за агресивността на бездомните кучета. Но нещата логично се развиват и по-нататък в тази посока – виждаме, че куче може за 10 дни да ухапе без видима причина трима души, между които дете и бременна жена, и ВСЕ ОЩЕ лицата, отговорни за здравето и безопасността на гражданите, да умуват дали това куче „проявява агресивно поведение и е опасно за здравето на хора“.

Браво на шриланкийците! Кога ли ще ги стигнем? Сигурно когато човек, ухапан на улицата в български град, умре от бяс.

От същия пост разбрах за кампания на „Гражданска инициатива за семейството“ за изпращане на писма до държавните институции с искане за отхвърляне на проектозакона. Веднага следва да подчертая, че нямам доверие на инициаторите на подписката. Съгласна съм с Веско Жилов, който пише като коментар към поста на Лид: „…За поддръжниците на домашното образование, някои от тях просто са силно религиозни и не биха искали детето им да среща нещо друго освен религията им в света навън. Формулировката на подписката като че ли е писана именно от такива хора – не биха искали да е възможно детето им да се освободи от тях и влиянието им, дори и да иска.“

Бих добавила, че според мен на тези активисти изобщо не им пука за Мохамед Бекиров и биха сметнали него и другите деца като него за приемливи жертви във великата борба за здраво и автономно семейство. Но – както знае всеки, който някога е участвал в безредици – при нужда от спешно политическо действие човек не може много да си подбира съюзниците. Затова току-що попълних формуляра на кампанията.

В един пиратски диск със зимни и коледни песнички, на който от години се радваме с децата, има български превод на „Тиха нощ, свята нощ“. Десетки пъти съм го слушала и все не можех да разбера едно място малко след началото:

„Тиха нощ, свята нощ./ Спи честит в сламен кош/ младенец ……………………… и свят,/ а над него родители бдят.“

Чувах само някакво „к“ в средата, но явно не можеше да е „ококорен“, тъй че продължавах да тъна в недоумение.

Докато за сегашната Нова година купих сборника „Моя бяла Коледа“ на издателство „Златното пате“ (който ви препоръчвам). Там на стр. 86 го има въпросния превод - от Катя Воденичарова. Думата, която все не можех да чуя, се оказа „златокъдрав“. Нищо чудно, че ми се губеше – нали слушаме с уши, но чуваме с мозък. Освен че думата е много рядка, направо неологизъм, можех ли да допусна, че точно Исус ще бъде наречен златокъдрав? А хем бях чела „Откровението на една снежинка“ от Ангел Каралийчев, където Исус е описан със сини очи.

Да сме наясно – Исус и майка му са били евреи, което значи, че по външен вид са приличали на съвременните араби. Да се представят (неволно или умишлено) с други расови черти е крещящо отклонение от истината. Е, в някои случаи то ми се струва симпатично, например в „Иа орана, Мария“ от Гоген. Но да им се придават северно-европейски белези като руси коси и сини очи никак не е симпатично, не е дори безобидно. Не и при измъчената история на евреите в Европа. Ако смятате, че пресилвам, погледнете горната картина на мадона и младенец със съвсем бяла кожа и руси коси. Тя е рисувана от самия Адолф Хитлер през 1913 г. На сайта, от който я копирах, съвсем основателно изтъкват арийския вид на Исус и дева Мария и го свързват с твърдението на Хитлер и съдружие, че Исус не е бил евреин.

Далеч съм от мисълта да подозирам Катя Воденичарова в подобни мисли. Сигурна съм, че тя просто не е намерила по-добър начин да запълни съответния стих на иначе чудесния си превод. Признавам си, че трябваше да мисля около час, докато намеря друга що-годе приемлива дума – „безподобен“. След още половин час измислих нещо по-добро – „лъчезарен“.

И понеже най-разпространените текстове стават малко-много фолклор и хората се чувстват свободни да внасят промени по свой вкус, без да питат автора, ако изобщо го помнят, предлагам да пеем въпросния стих с тази малка поправка – „…младенец лъчезарен и свят…“.

В средата на втория абзац пише: „Българската православна църква счита за свой дълг да изрази позицията си относно методите на асистирана репродукция („Ин витро оплождане“ / „In vitro fertilization“-IVF; „Ин виво оплождане“ / „Intracytoplasmic sperm injection“-ICSI) и заместващото (сурогатното) майчинство.“ Т.е. невежеството на въпросните самодоволни изкуфелници стига дотам, че те превеждат intracytoplasmic sperm injection (интрацитоплазмена спермална инжекция, т.е. инжектиране на сперматозоид в цитоплазмата на яйцеклетката – най-тежката артилерия на асистираната репродукция) като „ин виво оплождане“. което е просто купешки израз за, хм, естественото размножаване. Но – както казват руснаците - това са още цветчета, ягодките предстоят.

По-долу четем: „Методът на асистираната репродукция и заместващото майчинство сериозно нарушават благословената среда и богоустановените форми на човешкото зачатие… Православното разбиране за брака поощрява безусловната любов, послушанието и себеотдайността, които по необходимост включват и смиреното приемане на безплодието… Методите на асистираната репродукция и заместващото майчинство са израз на безразсъдно противопоставяне и усъмняване в Божията премъдрост, блага воля и спасяваща любов към нас, човеците. С тяхното прилагане донорите на човешки биологичен материал, лекарите и най-вече бездетните съпрузи показват, че не са познали или че са изгубили християнската надежда, което представлява тежка форма на безбожие, униние или богохулство… Методите на асистирана репродукция и заместващото майчинство се опитват да маскират очевидната заболялост на човешкия род, чиито репродуктивни функции силно намаляват, което без съмнение има връзка с цялостния упадък на духовността, нравствеността и начина на живот на модерния човек.“

Ето ви и два откъса, които, сложени един до друг, могат да спечелят антинаграда по логика. Първи откъс:

„Българската православна църква по крайно снизхождение може да допусне  „ин витро”/„ин виво” оплождане, при което се използва биологичен материал, принадлежащ само на двамата съпрузи за създаване на ембриони, всеки от които се имплантира в съпругата без да се унищожава нито един от тях…“ (получерният шрифт мой – М.М.)

Втори откъс: „Налице е заплаха за здравето и живота на майката / сурогатната майка при възникване на многоплодна бременност вследствие на едновременния трансфер на повече от един ембрион в утробата й.“

А ето и още един бисер, който може да събере очите на специалистите по генетика на човека: „Днес около 60 % от родените чрез метода „ин витро“ са блондини и блондинки, тъй като такива са предпочитанията на повечето родители. Но това се сблъсква с процеса на естественото намаляване на русия генотип, който в момента съставлява едва 2 % от човечеството, тъй като е по-неиздържлив и неадаптивен. А съвременният свят с неговите характеристики – болести, радиация, пестициди, 30 % по-замърсен въздух спрямо 25 години назад, изтъняващ озонов слой, изкуствени ваксини, лекарства и битови удобства – изнежва човешкия организъм, което всъщност води до нуждата от още повече защитни сили за човека, каквито брюнетният генотип притежава в по-голяма степен, но не се избира преимуществено.“

Още нещо интересно: „Методът „ин витро“ позволява неетичната практика за изкуствено зачеване на дете, което да се превърне в донор за някой от членовете на семейството, страдащ от тежко заболяване.“ Може ли някой да ми каже какво пречи за същата цел със същия успех да се използва дете, заченато по естествен път?

И т.н. и т.н., ако имате време, прочетете първоизточника – заслужава си.

Фактът, че православната църква е твърдо против абортите, не изненадва никого – можем ли да очакваме друго предвид на неизживените комплекси на православието спрямо католицизма? С осъждането на асистираната репродукция обаче светите ни отци успяха да ни изненадат и май поизчерпаха дори пословичното българско търпение. Пациенти и лекари вече реагираха остро. Но висшият ни клир едва ли ще се впечатли, като му знаем гьонсуратлъка. Аз вече се питам срещу какво ли ще е следващата фатва. Да се готвят кръвопреливането, упойките, ваксините и антибиотиците.

А бе, сладури, що не си гледате линкълните?

П.С. След като написах горния текст, прочетох напълно съзвучния пост на Павел Николов „И църквата да си знае гьола„, който не мога да се сдържа да не копирам изцяло:

„Всеки път, когато мазните синодални старци ни ощастливят с някоя величествена глупост и здравият разум се изправи срещу нея, все се намират някои витии да възвестят дълбокомъдрено: „Църквата е на вярващите, невярващите да не се месят в нейните дела!“

Ядец обаче, господа!

Църквата получава държавна субсидия от данъците на всички нас, а не само на вярващите, така че докато това е така, всеки данъкоплатец не само че трябва, но е и длъжен да недоволства, виждайки, че с парите си хрантути мракобеси и ретрогради, от които ползата е толкова колкото от пръч мляко.

А дори и да се съгласим с горната препоръка, тогава ще посъветваме църквата също да си знае гьола.

Щом тя е за вярващите, то тогава пък медицината е за лекарите.

И в такъв случай нека владиците с ролексите и лъскавите коли да не си пъхат гагата там, където изобщо не им е работа!..“

„Петокласник се обеси за отмъщение

Обидено дете провисна на дърво с въже на шията, за да отмъсти на баща си за лошо отношение.

Петокласникът Мохамед Бекиров от котелското с. Малко село беше погребан в петък… Полицията в Сливен не съобщи за инцидента.

Селото е потресено, но всички мълчат като в колективна вина за погубения детски живот.

„Не съм разбрал за проблеми в семейството, нормални хора с четири деца. Мохамед има двама по-големи братя и по-малка сестра. Знам, че бащата получава пенсия по болест и пийва, но не съм чувал за домашно насилие. Все пак трябва да е имало много сериозни предпоставки, за да грабне едно дете въжето и да хукне към гората да се беси“, каза кметът Хюсеин Дурасъ.

От мъка чичото по бащина линия Халил Бекиров едва успя да сподели една от версиите за самоубийството.

В четвъртък на вечеря Мохамед не харесал манджата, поискал да хапне друго, но баща му грабнал машата от печката и го ударил няколко пъти. Разплаканото момче изтичало навън, близките не усетили откъде е взело въжето и кога е избягало в гората, която започва почти от двора им. Към 19 ч брат му излязъл да го търси и онемял при вида на люшкащото се от високо дърво тяло по домашни чехли.

„Дяволът разваля ума, такова нещо е от сатаната. Кой не е шамарил детето си, кой не е ял бой от баща си. Ама толкова да се обиди едно малко момче, че да се убие, не го разбира простият ми акъл. Добро дете беше, послушно, хубаво се учеше, ама на, загубихме го“, нарежда чичото.

„Мохамед с нищо не беше по-различен от другите деца, нямаше признаци да е емоционално наранен или потиснат. Но досега никой от семейството не е идвал на родителски срещи“, заяви класната му в училището в близкото с. Филаретово Весела Чапанова.

Едва след трагедията съученици на Мохамед разказали, че предните 2-3 дни е рисувал в тетрадката обесени човечета и казвал: „Ще се обеся, ще се обеся, искам баща ми да ме намери“. Хората тревожно одумват, че самообесването е виснало като проклятие над селото. За по-малко от 2 г. четирима младежи и деца са си метнали въжето, огорчени от някаква семейна история.“

Почивай в мир, Мохамед. Ще ни липсваш.

Ако имате дете, идете при него и го прегърнете.

Една от събеседничките ми веднага възкликна:

- О, не! Нищо обществено не бива да се прави за циганите, а най-малко обществена баня. Само това ни липсва – място, където педофилите ще могат удобно да намират циганчета. Пералнята пък веднага ще я окрадат и изобщо…

Беше права наистина. Аз никак не омаловажавам педофилията – тя беше тема на предишния ми пост - освен това в един нашумял случай на педофилия, който ме засяга лично, чичковците бяха намерили жертвите си именно в обществена баня. И при все това с лекота щях да предложа решение на хигиенния проблем, което би породило нови, по-тежки проблеми. Така е, когато човек глаголства умозрително, без да си сверява теориите с действителността.

За обществените перални все пак мисля, че са добра идея. Но идеята за баните беше убита в зародиш. Съгласих се веднага, че е по-добре циганчетата да си ходят мърляви или като баба Вихронрав да се мият на части – когато и колкото са достъпни.

Изглежда, същото важи и за педофилията. Ние всички твърдим, че тя е отвратително явление и обществото трябва да се бори срещу нея безпощадно. Но какво става в действителност? Ние се борим срещу педофилията поединично, като не оставяме децата си без надзор и внимаваме с какви мъже ги събираме. Вече е немислимо деца да играят навън и да изследват света сами, както беше през моето детство. Онзи прекрасен свят, описан във „Вино от глухарчета“ от Бредбъри, е мъртъв. Защо? Защото днес се боим децата ни да не бъдат сгазени от кола или отвлечени от педофил. Аз смятам, че това е правилно, но съвсем не е достатъчно. Ако искаме борбата с педофилията да бъде ефективна, трябва да я водим не само като отделни личности, а и като общество. А на това ниво, уви, се проваляме с гръм и трясък.

Да започнем с Наказателния кодекс. Погледнете какви „страшни“ наказания се отреждат там за педофилите:

„Чл. 151. (1) (Изм. – ДВ, бр. 75 от 2006 г., в сила от 13.10.2006 г.) Който се съвъкупи с лице, ненавършило 14-годишна възраст, доколкото извършеното не съставлява престъпление по чл. 152 (т.е. изнасилване – М.М.), се наказва с лишаване от свобода от две до шест години.

(2) (Нова – ДВ, бр. 27 от 2009 г., изм. – ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Когато деянието по ал. 1 е извършено с непълнолетно лице чрез използване на положение на зависимост или надзор, наказанието е лишаване от свобода от една до пет години.

(3) (Предишна ал. 2 – ДВ, бр. 27 от 2009 г., изм. – ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Който се съвъкупи с лице, навършило 14-годишна възраст, което не разбира свойството или значението на извършеното, се наказва с лишаване от свобода до пет години.“

Да оставим настрана невероятния текст, според който злоупотребата с положение на зависимост или надзор е смекчаващо вината обстоятелство. Какво всъщност значи да се „съвъкупиш“ с лице на 6 или 3 години и това да не е изнасилване? Някои юристи смятат, че понеже малките деца нямат воля, която да бъде насилена, половият акт с тях следва да се наказва по-леко от изнасилване. И нашата правна практика познава множество такива случаи. Преди много години един от големите ни всекидневници беше обърнал внимание върху тази аномалия в статия, озаглавена „Законът наказва по-леко за изнасилване на малко дете“. Но явно господа законодателите не са си взели поука.

От цитирания член освен това виждате, че в България е приета възраст за съгласие за полов акт (age of consent) 14 години. Чувала съм, че по едно време била 16 години, но впоследствие била „коригирана“ надолу. По този повод веднъж писах в сайта на „Либерален преглед“: „Защо се приема, че на възраст, на която няма право да шофира или да си купи бира, детето е достатъчно зряло, за да прецени всички възможни последици от секса с някой чичко? Може би защото законите се правят от чичковци.“ Според мен възрастта за съгласие не трябва да бъде по-ниска от 16 години. Ако деца в пубертета решат да правят секс, нека го правят помежду си. Защото половата връзка на 15-годишно дете с 30-годишен чичко, дори да е доброволна, е ЕКСПЛОАТАЦИЯ. И не е честно да се позволява на възрастни безнаказано да въвличат 14-15-годишни деца в дейност, която крие какви ли не рискове – от качени в Интернет голи снимки през нежелани бременности до венерически болести. Искаме ли 15-годишни да раждат, да стават жертва на изнудване или сводничество, да се заразяват със СПИН? Не? Тогава защо член 151 още е в този вид?

Освен съдебното преследване на педофилията трябва да се предвидят и извънсъдебни механизми за нейното разследване и наказание поне когато педофилът е преподавател. А както се досещате, в преподавателското съсловие се очаква процентът на педофилите да бъде по-висок, защото те се стремят да бъдат сред деца и юноши. Проблемът е, че образованието в България е предимно държавно, а началниците в държавния сектор треска ги тресе при самата мисъл да уволнят някого. В частния сектор, ядоса ли ти се шефът сериозно в петък следобед, в понеделник сутринта вече пишеш молба за „доброволно“ напускане; но в държавните учреждения първата работа на всеки уволнен, каквито и безобразия да е вършил, е да заведе дело, което неизменно печели и се връща на бял кон. Затова началниците на обвинения в педофилия преподавател чакат съда да си каже тежката дума. В най-добрия случай дотогава ще отстранят педофила от преподавателска дейност. При това може да се случи той с години да работи като… педофил – да идва на работното си място и да кисне там до края на работното време, без обаче да върши работа, защото работата му е да преподава. При това обаче си взема заплатата с пълен размер плюс евентуални добавки, а може и да ползва евтина квартира в общежитие. А дори съдът накрая да го признае за виновен, ако присъдата е условна, тя се приема за един вид недействителна.

Стара мъдрост е, че е по-добре десет виновни да бъдат оправдани, отколкото един невинен да бъде наказан. Но следва ли да я приемаме буквално във всички случаи? Мислите ли сериозно, че е по-добре да оставим десет педофили да работят като преподаватели, отколкото от прекомерно усърдие да изхвърлим от системата дори един невинен човек? Аз смятам, че първите невинни, които сме длъжни да защитим, са децата. И понеже съдът наистина трябва да използва висока летва и да осъжда само хора, чиято вина е доказана отвъд всяко обосновано съмнение, нужни са и други механизми за защита на децата и младежите от педофили.

Трябва в законите, засягащи образованието, да се включат членове, забраняващи на преподавателите да влизат в каквито и да е полови връзки с непълнолетни лица.  (Да, аз смятам, че в тези случаи трябва възрастта да се вдигне до 18 години. Който държи да прави секс с 16-годишни, нека бъде така добър да не работи в учебно заведение.) При сигнал да се образува вътрешна комисия, която да го разследва. И ако заключението е, че сигналът не е клевета или компромат, а отговаря на истината, преподавателят да се уволнява и това уволнение да бъде приемано от съдебната система.

Част от тези идеи вероятно са уместни и за други категории служители, например лекари, социални работници, приемни родители. Но понеже не познавам отблизо работата им, въздържам се да давам съвети за тях. Преподаването, напротив, е моята област и го знам отвътре. Видяла съм с очите си как действат дупките и вратичките в неговите нормативи. По-голямата част от този пост е вдъхновена от действителни лица и събития. Някои от читателите ми веднага са се досетили какво и кого имам предвид. Но засега предпочитам да не давам тук имена и линкове – все още се надявам институциите да си свършат работата както трябва.

Наблюдението и опитът вече са създали у мен твърдото убеждение, че педофилията се шири, защото обществото я търпи. Педофилите нямат кръвясали очи и рога на челото. Те могат да бъдат на вид приятни хора, дори ваши приятели или близки. Затова всеки път, когато гръмне педофилски скандал, немалко хора са склонни да оневинят педофила. Приемат, че е набеден – нали я знаете нашата полиция. Или че жертвата го е прелъстила. Веднага започват гнусни подпитвания дали детето, с което е блудствал, е циганче. А ако педофилът се окаже хомо-, намират се хора да заявят, че живеем в ХХІ век и трябва да приемем хомосексуализма. Уви, не познавам активен защитник на правата на гейовете, който да не е склонен да омаловажава хомо-педофилията. Неколцината правозащитници, с които съм обсъждала такива случаи, са показвали далеч по-силна загриженост за положителния образ на гейовете в общественото съзнание, отколкото за пострадалите деца. Защитата на ЛГБТ-хората от насилие и дискриминация безспорно е благородна кауза… и за жалост тук виждаме каквото сме видели при други благородни каузи – че жертвите в нейно име не се пестят. Според мен обаче тя само ще спечели, ако поддръжниците й оттеглят всяка подкрепа от лицата, евфемистично наречени от американския творчески писач Робърт Дрейк „мъже, обичани от момчета“.

Този пост е посветен на педофилията в България и се отнася предимно за неща, които знам от личен опит. Затова не сметнах за нужно да засягам институции, важни за педофилията в други страни, като католическите свещеници и приемните родители-мъже.

Никога не съм била привърженичка на ГЕРБ и не виждам политическото бъдеще на България в розова светлина. Едно обаче наистина ме радва - макар тази радост да е примитивна, злорадство. Водачът на БСП Сергей Станишев, който пак загуби изборите (но и през ум не му минава да подаде оставка), между двата тура заяви по bTV следното:

„При това правителство имаме провалени по същество и най-скандални избори за 20 години… Става дума за основно право на всеки гражданин, записано в Конституцията, без което няма демокрация – свободата да си избираме управниците… Бившият премиер сподели, че е видял „много страх” в страната по време на предизборната кампания… По думите му на балотажа е поставен голям залог – „ще позволим ли еднолично диктаторско управление или ще опазим демокрацията”…“

Е, как да не злорадствам, че доживях да видя БСП и Сергей Станишев в ролята на борци за свобода и демокрация? Все едно сме забравили как преди няма и 3 години Станишев беше министър-председател и полицията пребиваше юноши, девойки и баби в центъра на София заради съвсем невинна демонстрация. Тогава се пипаше така здраво, че за една седмица двама арестувани умряха като кучета. Пазете демокрацията, господа политици! Рано или късно ще се окажете в опозиция и ще ви потрябва!

След предишната ми публикация, в която споделях размислите си за предстоящите след 3 дни избори, искам да напиша отделна – специално за Кюстендил. Давам си сметка, че заглавието звучи арогантно: коя съм аз да казвам на кюстендилци какво да правят? Но не мога да го измисля по-сполучливо, така че моля за снизхождение.

Образът на Кюстендил в колективното съзнание на българите е положителен. Това е градът на спасяването на българските евреи, на Владимир Димитров – Майстора, на най-хубавите череши и ягоди. По-различно гледат на Кюстендил много жители на Дупница поради традиционната неприязън между двата града. Поради тази неприязън в началото на 2007 г. властите пратиха полицаи от Кюстендил да разпръснат протестиращите на барикадите в Дупница. В моето съзнание Кюстендил също е свързан с неприятен спомен – още по-стар, от самото прохождане на новата демокрация в България.

Малко преди първите многопартийни избори през юни 1990 г. коалицията СДС организираше в София агитационни групички за близките селища. В съботните и неделните сутрини студенти-привърженици на СДС и по-възрастни привърженици със собствени коли се събираха пред опозиционната централа. Оттам ни даваха знаменца, плакати и брошурки и се разпределяхме – по трима студенти в кола с шофьор и план за селищата, които да обходим. Сега, като човек чете спомени за това време (дори да са искрени като тези на Лид), остава с впечатлението, че управляващите социалисти доброволно са се отказали от Всевластния пръстен и са дали на поданиците си съвършена демокрация. В действителност в периода след 10 ноември социалистите усърдно опипваха почвата да разберат колко минимално количество власт могат да отстъпят, та дано „преходът“ се сведе до поредното псевдо-разведряване, перестройка или в краен случай до квази-капитализъм по китайски модел начело с тях като баш капиталисти. В София имаше еуфория и усещане за свобода, всяко табло за обяви беше претъпкано с „дадзибао“ на партии, неформални организации и отделни граждани. Но достатъчно беше човек да мръдне на десетина километра, за да се озове в различен и много ужасен свят, в който пиян до козирката кмет с картонена шапка „БСП“ гордо седи в центъра на селото и го оглежда като своя феодална собственост.

Не помня в кое село видяхме тази картинка (като че ли можеше да е всяко), но добре помня какво заварихме в Кюстендил. Уговорката беше да намерим местните СДС-активисти пред техния клуб. Те стояха на мястото на срещата унили до немай-къде, а зад тях клубът зееше с избити прозорци и натрошени стъкла. Казаха ни, че е току-що взривен и най-добре веднага да обръщаме колата и да си ходим. Знам, че мнозина ще ме сметнат за фантазьорка или долна лъжкиня и ще възразят, че изключено демократичните социалисти от 1990 г. да са се занимавали с тъмни дела като покушения срещу провинциални опозиционни клубове, а ако наистина е имало такова събитие, цяла България е щяла да го научи. Според същата порода всезнайковци никакъв самолет не се е разбивал в Пентагона, а в Сан Франциско никога не е имало земетресение (само пожар). Понеже с тях е невъзможно да се спори, уточнявам, че не съм видяла взрива, а само разбития клуб. Може домакините ни да са излъгали и всъщност някой да е направил прозорците на сол, изпълнявайки програма за насърчаване на местното стъкларство. Нали счупеният прозорец е класическа метафора на икономистите. Във всеки случай ние наистина обърнахме колата и се изнесохме бързичко от града, без да сме залепили и най-малката синя хартийка. След това не стъпих там повече от две десетилетия.

В края на май тази година решихме семейно да посетим Кюстендил, да го разгледаме и да опитаме прочутите череши и ягоди. На входа на града ни посрещна табела с нарисуван паяк и съответното предупреждение. Ние го взехме присърце и усърдно затърсихме разрешено място за паркиране. Но макар градът да беше пълен с удобни улички, където можехме да оставим колата, без изобщо да пречим на движението (то пък едно движение), навсякъде бяха набучени знаци „Забранено паркирането“. Накрая намерихме уличка, която ни се стори разрешена, паркирахме и тръгнахме на разходка.

Кюстендил ни хареса – красив, колоритен, спретнат и чист. Не и богат, за жалост. Хората по улиците определено бяха множко за работен ден, а когато купихме за децата книжка със стихчета за 2 лв. и попитахме дали имат от приложения към нея диск, продавачката отвърна, че не поръчва от варианта с диск, защото е много скъпо (5 лв.) и никой не го купува. Поразгледахме града, напълнихме две торби с ягоди и череши, направихме снимки и се запътихме обратно към колата. Точно навреме, за да видим как паякът я отнася. Оказа се, че сме паркирали в забранена уличка, без да разберем, понеже откъм нашата страна знакът е бил изскубнат.

Намерихме такси и тръгнахме да спасяваме колата. Шофьорът каза, че наистина паркирането е забранено практически в целия град освен в платените паркинги (които, разбира се, са неизвестни за гостите). Паяците работели неуморно, като предпочитали колите с номера от други градове. Наказателният паркинг се оказа извън града. Докато съпругът ми чакаше да приемат 30-те му лева глоба, два гнусни помияра се опитваха да се покатерят върху децата ни. Да, знам, че само си играеха. Но не мисля, че им се полагаше да бъдат там.

Както съм писала и по-рано, мразя българската държава. Мразя я заради такива неща като кюстендилските паяци и скритите в шубраците катаджии. Мразя я, защото вместо да улеснява гражданите си да спазват законите, тя всякак се опитва да ги вкара в капана на закононарушението, за да може после законно да ги ограби. Ани Драндарова беше оприличила тази държава на жалък съпруг, който лъже, че отива в командировка, и после тихичко се връща с надежда да спипа жена си с любовник. Но в крайна сметка държавата е това, което я правим ние.

Сигурно на някои местни жители харесва идеята да се отръскат малко пари от разните баровци, които идват неканени да се фукат с лъскавите си коли. Но в тия дела човек трябва да се ръководи от разума. Веднъж чух по телевизията човек от кюстендилската управа да се хвали с добрите приходи в общинския бюджет (без да уточнява каква част идва от паяците). Другаде обаче прочетох, че постъпленията от туристическия данък в Кюстендил намалявали. Естествено, че ще намаляват, след като градът си прави такава антиреклама. Нека гражданите се замислят дали им е наистина изгодно да отблъскват туристите и бизнесмените. И може ли Кюстендил да си позволи славата на град, който трябва да бъде заобикалян от километри. В неделя е денят на истината, денят на нашата суверенна власт като граждани. Не ме интересува кои са пладнешките разбойници, които в момента се водят кмет и общинари на Кюстендил, но съветвам избирателите да им покажат червения картон.