В защита на науката, част 1

Това е първият от поредица постове, призовани към живот от “Погребала ли е науката Бога?” – рецензия от Лид на едноименната книга от Джон Ленокс. Смятам да пиша възраженията си както се оформят, докато чета книгата. Това неизбежно ще направи текста разпилян, но е най-бързият начин да свърша работата. Надявам се читателят да ми прости, имайки предвид колко неприятно ми е да чета креационистка литература.

Питам се има ли смисъл изобщо да се захващам. Самото ми писане вече е победа за Ленокс най-малко по две причини. Първо, той ме принуждава да му посветя своето оскъдно и ценно време, отлагайки другите си проекти. Успее ли противникът да обсеби дневния ти ред, той вече е забил една топка във вратата ти. Второ, критиката привлича вниманието към своя обект и току-виж подтикна някого, който не е бил и сънувал книгата на Ленокс, да я прочете и одобри. За жалост това явление не работи в обратната посока – обзалагам се, че Лид няма никакво намерение да чете еволюционистка литература. Друг е въпросът, че, както отбелязва Радостин Марчев, в България креационистите намират издатели много по-лесно от своите опоненти.

Кой е Джон Ленокс

Да започнем с това кой е Джон Ленокс. От задната корица на книгата научаваме, че той е професор по математика и философия на науката в Оксфорд и има публикувани трудове по математика, философия на науката, християнска етика и апологетика. Следователно той няма документирана подготовка и практика не само в изследванията върху еволюцията, а и в която и да е природо-научна област. Когато по даден въпрос 99,9% от професионалистите са в съгласие, а един лаик е на обратното мнение, възможно е той да е прав. Но е, хм, доста малко вероятно. Далеч по-често в тези случаи си имаме работа с явлението, наречено от Прометей “наглостта на невежите“. Така че имам пълно основание, още преди да отворя книгата, да си включа червената лампичка.

Предговор

Изложението на Ленокс по същество започва от стр. 8, където между другото ще откриете забележителния въпрос “Каква е в същността си истинската действителност?”. Малко по-долу четем: “Много често отговорът е, че Космосът и ние самите можем да бъдем обяснени напълно като продукт на лишени от разум сили, въздействащи върху сляпата материя и енергия. Самият живот в крайна сметка е едно малко вероятно подреждане на атоми сред множество възможни. Той е част от природата, част от гигантския Космос, който пък е всичко, което съществува. Казва ни се, че в човека няма нищо особено…”

Аз виждам тук известно противоречие, доколкото малко вероятните събития обикновено се разглеждат като “нещо особено”. Освен това изрази като “сляпата материя и енергия” трудно се съчетават с представата за природни закони, от които съвсем не всички имат статистически характер.

 

“Тази натуралистична теория се явява под хиляди форми с мощното одобрение на науката, така че подлагането й на съмнение за много хора изглежда почти като интелектуален анахронизъм. Все едно да се върнем обратно към ранните времена на съвременната наука, когато един Бейкън, един Галилей, един Кеплер, един Нютон или един Клерк-Максуел (преход към стр. 9) са вярвали в разумния Бог-Творец, чийто замисъл е Космосът. Несъмнено науката е изхвърлила Бога извън играта, убила го е и след това го е погребала със своите всеобхватни обяснения!“

Науката неизбежно държи Бога “извън играта”, защото изследва природата чрез изцяло естествени средства. Бог по определение е извън обхвата на научния метод. По същата причина обаче науката не може да “убие” и “погребе” Бога. Тези въпроси се обсъждат в университетските научни курсове и затова обикновено остават неясни за хора като Ленокс, чиято научна подготовка се изчерпва с гимназията.

“И все пак… Може би самият факт, че много от тези ранни учени са вярвали в Бога, трябва да ни накара поне за момент да се замислим и да си зададем въпроса дали всички те са грешали в тази своя вяра.”

Никой не знае дали вярващите, били те учени или не, грешат в своята вяра. Това, което знаем, е, че един учен ще допусне най-груба грешка, ако обясни наблюдаемо природно явление с Божията воля. Някои учени в миналото, включително велики учени, са го правили по причини, които посочвам в коментар към поста на Лид. Днес за такова нещо няма оправдание.

“Дали заплетената сложност на Вселената е – както казва Ричард Докинс – само привидно планирана? Може ли разумът наистина да произлезе от липса на разум? Дали наистина разрешението на проблема за разума и тялото е, че разумът е възникнал от лишени от разум тела чрез лишени от разум процеси? Тези предположения изглеждат малко противоречащи на интуицията ни. Разбира се, това не означава непременно, че са погрешни…”

Ленокс все пак има благоразумието да поясни веднага, че не обявява интуицията за върховен съдник на истината. Ако не беше направил това, колегите му – философи веднага щяха да го разкъсат на парченца. Аз пък бих вметнала, че той ще стори добре, ако на това място изостави авторското “ние” и пише в ед.ч., само за своята интуиция. Различните хора имат различни интуиции. Моята например прегръща предположенията, които интуицията на Ленокс не харесва.

“Науката налага ли натурализма? Всъщност, той действително ли е така съвместим с науката, както често ни се представя? Може ли да се каже, че той е гледна точка, която по-скоро се привнася в науката, отколкото произтича от нея? Възможно ли е дори – ако човек дръзне да зададе този въпрос – той да е нещо подобно на заявление на вяра, сродна на религиозната вяра?”

Да, учените трябва да вярват в научния метод, както лекарите и планинските спасители са длъжни да вярват в ценността на човешкия живот, а съдиите - в справедливостта. Ако не вярват, просто не биха могли да си вършат работата като хората и трябва да си търсят друга.

“Простимо е човек да си помисли това поради начина, по който понякога са третирани хората, задаващи подобни въпроси – като религиозни еретици те могат да свършат на кладата.”

Това го оставям без коментар.

 

Стр. 11: “Наистина ли всичко в науката сочи към атеизма? Толкова естествени спътници ли са науката и натурализмът? Аз откровено считам, че е вярно обратното – ако има посока, в която науката сочи, тя определено не е към натурализма. Дори бих стигнал още по-далеч и бих казал, че има определени области от науката – на които ще се спрем по-подробно по-късно – които сочат точно в обратната посока на това, което бих очаквал от натурализма.”

Казано на прост език, на Ленокс му се струва, че науката доказва съществуването на Бога. Крайно интересно гледище. Защо ли философите, търсили векове наред доказателства за съществуването на Бога, не са се сетили за това? А ако си говорим сериозно – никой, който има дори най-бегла представа за това що е наука и научен метод, няма да допусне възможността с нея да се изследват и доказват (или опровергават, ако е за въпрос) свръхестествени сили.

Глава 1

На стр. 15: “За съжаление действително има някои хора, които изповядват вярата в Бога и открито заемат антинаучна и антипросветителска позиция – което, разбира се, компрометира вярата в Бога и е много тъжно.”

И кой го казва? Бих посъветвала проф. Ленокс да погледне първо себе си.

Стр. 18: “От едната страна натуралистите ни казват, че науката е елиминирала Бога, а от другата страна теистите твърдят, че науката утвърждава вярата в Бога. Не може и двете позиции да са верни…”

Така е, но от това не следва, че едната трябва да е вярна. Напълно възможно е и двете да са погрешни.

“Или може би трябва да тръгнем по пътя, предложен от Стивън Джей Гулд, който твърди, че науката и религията са напълно отделни области, които могат да съществуват мирно една до друга, стига само да ги държим разделени?”

Ами да.

Етикети: креационизъм, наука